Към Bard.bg
Сделката на капитан Ворпатрил (Лоис Макмастър Бюджолд)

Сделката на капитан Ворпатрил

Лоис Макмастър Бюджолд
Откъс

1.

На вратата се звънна малко преди полунощ, точно когато Иван започваше да се съвзема след скока до Комар, който окончателно беше объркал биологичния му часовник, и обмисляше идеята дали да не полегне за малко ободряващ и заслужен сън след тегобите на изминалия ден. Иван изпъшка под нос и се повлече неохотно към вратата.

Открехна я и най-лошите му предчувствия се оправдаха.

– О, боже. – Беше Биърли Ворутиър. – Махай се.

– Здрасти, Иване – каза преспокойно Биърли, сякаш Иван го е посрещнал с усмивка и отворени обятия. – Може ли да вляза?

На Иван му отне приблизително секунда да претег­ли сложните – най-меко казано – последствия, които обикновено придружаваха появата на Биърли, и да отвърне лаконично:

– Не. – Ала колебанието му, уви, беше продължило твърде дълго. Биърли се вмъкна през прага. Иван въздъхна и пусна вратата, която се плъзна на мястото си и се херметизира. Толкова далеч от дома би било прият­но да види познато лице... стига въпросното лице да не беше лицето на Би. „Следващия път първо погледни екранчето на охранителната система и тогава отваряй“.

Биърли обходи с бърза крачка маломерния, но изискан и дори луксозен апартамент, който Иван обитаваше под наем в центъра на Равноденствие. Иван го беше избрал заради местоположението – близо до нощния живот на града, който той, уви, все още не бе имал възможността да вкуси. Биърли спря пред широките балконски врати, поляризира стъклата и скри изкусителната гледка към трептящите неонови светлини на столичния град. Столичния купол, поправи се Иван – това беше комарският термин за гигантското местообиталище със самостойна икономика и екология, разположено под сбиротък от херметизирани куполи, които държаха токсичната околна среда навън, а изкуствената атмосфера вътре. Биърли взе че дръпна и завесите, после се обърна към Иван.

Поддавайки се на любопитство, за което със сигурност щеше много скоро да съжали, Иван попита:

– Какво, по дяволите, правиш тук, Би? Мислех, че Комар е далеч от обичайните ти свърталища.

Биърли направи физиономия.

– Работя.

И наистина, като опитен наблюдател, какъвто беше – за свое огромно съжаление, – Иван забеляза явно изразено напрежение около очите на Биърли, това плюс характерни зачервявания по кожата от злоупотреба с алкохол, а може би и с други развлекателни вещества. Биърли грижливо си отглеждаше автентичния облик на разглезен висш бараярски вор, който живее в развала и леност. Постигаше го по най-убедителния начин – като свързваше теорията с практиката, и така през деветдесет процента от времето си. Останалите десет процента, както и огромната част от скритите му доходи, бяха свързани с работата му като таен информатор на службата на Имперска сигурност. А деветдесет процента от въпросните десет отново бяха посветени на развала и леност, с тази разлика, че му се налагаше да пише доклади. Нищожният остатък обаче често раждаше неочаквани рискове.

„Клепеш приятелите си пред ИмпСи за пари“ – беше го заял веднъж Иван, а Биърли само сви рамене и отвърна: „И за все по-голяма слава на империята, не забравяй“.

Иван се питаше какво ли го е довело при него сега.

Като добре възпитан млад мъж, дресиран от най-ранна възраст в духа на етикета и добрите маниери, Иван по навик предложи:

– Нещо за пиене? Бира, вино? Нещо по-силно? – И като видя как Биърли се пльосна на дивана в хола, добави: – Кафе?

– Само вода. Мисля да лягам да спя.

Иван отиде в спретнатия кухненски бокс и наля вода в голяма чаша. Върна се и я връчи на неканения си гост.

– А ти какво правиш в Равноденствие? – попита Би.

– Работя.

Биърли го подкани с жест да поясни.

Иван седна срещу него и каза:

– Шефът ми е тук за конференция. Събира началниците на звена към отдел Операции. Това, плюс ежегодната инспекция на комарския флот. Инвентаризация и данъчни проверки, но в парадна униформа. Голям майтап. – Иван със закъснение си даде сметка, че Биърли това със сигурност го знае и без него. Беше дошъл да му тропа на вратата, нали? Случайните появи на Биърли Ворутиър не бяха случайни появи.

– Още работиш за адмирал Десплейнс?

– Да. Адютант, личен секретар, момче за всичко, каквото се сетиш. Целта ми е да стана незаменим.

– И като гледам, все така страниш от повишение, капитан Ворпатрил?

– Да. При това успешно, но не благодарение на теб.

Би се подсмихна самодоволно.

– Казват, че в щабквартирата на Имперска сигурност капитаните разнасяли кафето.

– Прави са. И на мен точно така ми харесва. – Де да беше вярно обаче. Сякаш преди броени месеци, макар да беше минала повече от година, поредното напрежение между Бараяр и отколешния му враг Сетаганданската империя беше закотвило Иван в щабквартирата и го държа там седмици наред по 26,7 часа, колкото траеше бараярското денонощие. Седеше в кабинета си, потеше се и разработваше всякакви страховити сценарии. Проектираше смърт в детайли. В крайна сметка до военен сблъсък не се стигна, благодарение на нетрадиционната дипломация, дирижирана от най-лукавия имперски ревизор от ревизорската кохорта на император Грегор. И не без помощта на съпругата на въпросния ревизор, редно беше да се отбележи.

Този път се беше разминало. Винаги имаше следващ път.

Иван изгледа Биърли. Бяха почти връстници, с няколко години разлика в полза на Би, и двамата имаха кафявите очи, тъмната коса и смуглата кожа, характерни за склонната към кръвосмешение бараярска военна каста – или аристокрация, както предпочитаха да я наричат някои, – пък и за повечето бараярци всъщност. Биърли беше по-нисък и по-слаб от Иван с неговите два метра ръст и широки рамене на атлет, но пък нямаше на главата си някой като Десплейнс, който да следи зорко дали адютантът му поддържа форма, подходяща за офицер от имперската щабквартира. Форма, достойна за рекламна мобилизационна кампания. Вярно, когато не се склапяха позорно от махмурлук или декадентско недоспиване, очите на Биърли притежаваха стряскащата красота, характерна за неговия изтъкнат – или позорно известен – клан, с който самият Иван беше свързан чрез някое и друго клонче на фамилното си дърво. Това беше проблемът на ворския произход. Волю-неволю се оказваш сроден с куп хора, които не харесваш. И повечето от тях идват да ти тропат на вратата за услуги, сякаш си им длъжен.

– Какво искаш, Биърли?

– Много си бърз! Така никога няма да станеш дипломат, Иване.

– Преди време изкарах година на Земята като помощник военен аташе в бараярското посолство. Толкова дипломация ми стига за цял живот, благодаря. Давай по същество, Би. Искам да си лягам. А като те гледам, и ти искаш същото.

Биърли ококори драматично очи.

– Леле, Иване! Това покана ли беше? Дълбоко съм поласкан!

– Някой ден – изръмжа Иван – ще взема да кажа „да“ на тая твоя любима реплика и ще ти гледам сеира как получаваш инфаркт.

Биърли сложи ръка на сърцето си и промълви замечтано:

– Де тоз късмет...

После изгълта на един дъх водата и заряза шегичките. Обичайната мазна и самодоволна усмивка изчезна, лицето му се изопна съсредоточено. Иван от опит знаеше, че тази промяна не вещае нищо добро.

– Всъщност искам да те замоля за една дреболийка.

– Знаех си.

– По твоята част е. Току-виж се оказало, че аз съм ти направил по-голяма услуга, отколкото ти на мен. Искам да свалиш едно момиче.

– Не – каза Иван, за да види как ще реагира Биърли. Затова, но не само.

– Стига де. Ти постоянно сваляш момичета.

– Не по твоя препоръка. Каква е уловката?

Биърли смръщи вежди.

– Нямаш ми доверие.

– Ми да.

Би сви рамене в знак че разбира аргумента и е склонен да го приеме.

– За жалост самият аз не съм сигурен. А задължения­та ми покрай, как да се изразя по-меко, чрезвичайно неприятните хора, които в момента придружавам...

„Тоест шпионираш“ – преведе си без затруднение Иван. Биърли по правило се събираше с неприятни хора. „Чрезвичайно“ неприятни означаваше... какво?

– ... не ми оставят свободно време да се погрижа за младата дама. А въпросните хора, изглежда, проявяват необясним интерес към нея. Интерес, който, боя се, не е приятелски. И това, нека изтъкна, ме притеснява, Иване. – След миг добави: – Мацката е много хубава, уверявам те. По тази линия нямаш грижа.

Иван се намръщи, ужилен.

– Намекваш, че бих отказал да помогна на млада жена само защото е грозновата?

Биърли се облегна назад и веждите му се вдигнаха.

– Ни най-малко, моля те. Но хубостта й ще добави щипка правдоподобност в очите на страничните наблюдатели. – Извади от джоба на сакото си снимка и я подаде на Иван.

Фонът беше размазан, но на преден план се виждаше поразителна млада жена, която вървеше по някакъв тротоар. На възраст можеше да е на двайсет или на трийсет и няколко стандартни години, макар че в днешно време външният вид не беше гаранция за истинската възраст на хората. Буйна черна коса, светнали очи и сияйна кожа с интересен канелен цвят, подчертан от кремаво потниче. Прав нос, решителна брадичка – или беше родена с това лице, или го беше получила от истински майстор в занаята, защото нямаше и помен от свръхсиметричната приветливост на серийното телесно скулптиране, което беше превърнало биологичния идеал в досадно клише. Дълги крака в кафяви панталони, които прилепваха точно където трябва. Приятно закръглена фигурка. Приятно закръглена. Ако лицето й беше естествено, дали същото важеше и за другите забележителни елементи от физиологията й? Иван попита с крееща неохота:

– Коя е тя?

– Теоретично комарска гражданка на име Наня Бриндис, наскоро преместила се в Равноденствие от Купол Олбиа.

– Теоретично?

– Имам основания да подозирам, че става въпрос за фалшива самоличност. Изглежда, се е появила в града преди два месеца, това поне знам.

– И коя е в действителност?

– Би било чудесно, ако ти разбереш това.

– Ако дамата има сериозна причина да крие истинската си самоличност, едва ли ще се разприказва пред мен. – Иван се поколеба. – Причината сериозна ли е?

– Подозирам, че е много сериозна. Подозирам също, че дамата не е професионален играч.

– Нищо не ми казваш, Биърли. Трябва ли да ти напомням, че имам по-високо ниво за достъп до засекретена информация от теб?

– Може и така да е. – Биърли изпърха с мигли. – Но пък съществува онова досадно правило за целесъобразността.

– Няма да си напъхам главата в някоя от твоите месомелачки – отново, – освен ако не знам всичко, което знаеш ти. Най-малко.

Биърли вдигна ръце уж се предава. Маникюрът му беше в изрядно състояние.

– Хората, за които ти споменах, изглежда, са се забъркали в сложна контрабандна схема. Която определено не им е по силите, между другото.

– Териториалният космос на Комар е основен търговски възел и гъмжи от контрабандисти. Никой не се занимава с преминаващите, освен ако не се опитат да разтоварят стоката си на имперска територия. Опитат ли се, попадат право в лапите на имперската митница. А комарската търговска флотилия си има собствена полиция.

– Изброи две от три.

Иван вдигна рязко глава.

– Остава само имперският флот.

– Баш.

– Мама му стара, Биърли, ако имаше и намек за подобно нещо, службата за сигурност щеше да се изсипе на Комар. Целокупно.

– Да, но дори службата за сигурност трябва да знае къде да се изсипе. На мен се падна, един вид, да извърша предварителното проучване. Не само защото грешките причиняват неудобство, особено ако включват обвинения към ворски издънки с арогантни и влиятелни роднини, а и защото предупреждават истинските престъпници и им дават време да се измъкнат от грижливо заложения капан. А залагането на капани е нещо много досадно, уверявам те.

– Хм – каза Иван. – А военният персонал трябва да бъде държан настрана от обикновената цивилна престъпност, иначе току-виж станал жертва на изнудване. А оттам до държавната измяна има само една крачка.

Биърли се усмихна зловещо.

– Толкова се радвам, че следиш събитията отблизо. Това е едно от многобройните ти качества.

– Имам горчив опит. – Иван се размърда разтревожено. – Десплейнс трябва да бъде уведомен за това.

– Ще бъде, когато му дойде времето. А дотогава ти се опитай да запомниш, че не знаеш нищо по въпроса. – Биърли замълча за миг, после добави: – Тази предпазна мярка ще отпадне, разбира се, в случай че трупът ми се появи в неприлична и компрометираща поза някъде извън купола в близките дни.

– Такава вероятност съществува?

– Залозите са много високи. И не само във вид на пари.

– И какво общо има момичето с това, че не разбрах?

Би въздъхна.

– Дамата не е от моята банда. Категорично не е и от бандата на небараярците, с които моите хора си имат работа. Но не е изключено да е дезертьор. Във всички случаи не е това, за което се представя. Другото, волю-неволю, трябва да го оставя на теб. Идването ми тук е риск, който няма да повторя, а през следващите няколко дни ще съм твърде зает, за да се занимавам със странични неща.

Иван попита бавно и натъртено:

– Смяташ ли, че животът на момичето е в опасност? – Защо иначе би си направил Биърли труда да занимава „страничен“ свой приятел като Иван с това странично нещо? Би не си изкарваше прехраната с благотворителност.

Но си изкарваше прехраната, съобразявайки се с някаква своя странна изкривена форма на лоялност. А и някъде дълбоко под камуфлажа, макиажа и прочие кофраж Биърли беше вор от най-висока проба...

– Да кажем само, че ще ти бъда дълбоко благодарен, ако си отваряш очите на четири. Определено не бих искал да давам обяснения пред нейно благородие майка ти как и защо си пострадал, ако вземеш че пострадаш.

Иван прие загрижеността му с жално кимване.

– И къде да намеря това така наречено момиче?

– Почти съм сигурен, че наистина е момиче, Иване.

– Мислиш ли? Защото когато ти си намесен, нищо не се знае. – Изгледа го многозначително и Биърли беше така добър да си посвие перките. Двамата имаха печални общи спомени от историята с братовчеда Доно, роден Дона. Дона беше останала в миналото. Виж, граф Доно Ворутиър и до ден днешен грееше със силна светлина на политическата сцена във Ворбар Султана.

Биърли подмина разклонението в разговора и един вид се хвърли в атака, макар че мисълта за Би във военна униформа беше толкова мъчителна, че въображение­то на Иван се самоизключи.

– Работи в магазинчето на една фирма за доставки. А това е домашният й адрес. Няма адресна регистрация, между другото, така че освен ако не измислиш убедителен претекст да почукаш на вратата й, по-добре я причакай, когато тръгва за работа или се прибира. По всичко личи, че не ходи по купони. Живее уединено. Гледай да се сприятелиш с нея, Иване. По-възможност до утре вечерта. – Разтърка лице и притисна с пръсти очите си. – Всъщност задължително до утре вечерта.

Иван взе листчето с адреса без особено желание. Би се протегна, изправи се с пъшкане и тръгна към вратата.

– Довиждане и сбогом, приятелю мой. Желая ти сладки сънища и нека ангели бдят над покоя ти. По възможност ангели с тъмни къдрици, целуната от слънцето кожа и гръд като небесни възглавнички.

– Изчезни.

Би го стрелна с широка усмивка през рамо, помаха, пак през рамо, и излезе.

Иван се премести на дивана и взе предпазливо снимката, сякаш тя можеше да го ухапе. Поне за небесните възглавнички Биърли беше прав. За какво друго беше прав? Иван имаше неприятното предчувствие, че скоро ще разбере това по трудния начин.