Къщата на невъзможните любови

Когато снегът покри пролетта на Червената къща, а маргаритите го разчупиха като яйчена черупка, галицийската проститутка се възползва от грипната епидемия, която тръшна на легло сластолюбците, в това число и нейната мадам, за да заведе момичето до камината в салона, при топлината на огъня, и да му разкаже приказките за моряци и сирени, с които бе израснала. Така Мануела Лагуна научи за съществуването на една голяма вода, различна от тази в казана за супа, която готвачката приготвяше в неделя, където плуваха големи залъци хляб и останалите от седмицата яйца. Това беше синьо-зелен въртоп, който поглъщаше животи, когато и както му скимне, и чието име, море, щеше да повтаря завинаги, през дългите нощи, първо с вонята на кобила, а след това с миризмата на призраци. Позна също стръмните галицийски брегове и плажовете с бял пясък, в които тази маса вода се плискаше или спеше приютена, и лицата и мириса на мъжете, които ловяха риба в нея, след като изтръгваха сълзите й. Тъй като те принадлежаха на морето, винаги указваха местоположението на моряците, за да се надигне и да ги убие то с гигантските си вълни, ако му се прииска.

Това море не порасна. Не пораснаха и моряците, но Мануела порасна, под закрилата на приказките, с въображение, изпълнено с пяна и вълни, с чайки и скалисти брегове, които кастилските планини и дъбрави никога не успяха да разберат. Пораснаха бездънните й очи и черната й коса се накъдри като водораслите. На четиринайсет години вече владееше езика на галицийската проститутка и късаше главите на петлите, оскубваше ги и ги мариноваше в сос с майсторството на Бернарда. Не подозираше, че на тази възраст ще научи и уроците на майка си.

През една октомврийска сутрин на 1913 година Клара Лагуна влезе в кухнята с намерението на приобщи Мануела към живота на бардака. Сърцето й вече не бе способно да чува ехото от изстрелите на ловците, което горите връщаха, нито зова на елените, нито удрянето на рогата им, нито вятъра, изтръгващ листата на буковете, нито призрачните битки на рицарите в мъглата. Тъй както градината на Червената къща бе застинало в пролетта, сърцето на Клара бе застинало в каменната алея и можеше да чува само хрущенето от раждането и смъртта на маргаритите. В косите й се мяркаха бели нишки, а от жълтите очи като слънчеви лъчи се очертаваха първите бръчки. Появи се в кухнята, облечена в морав халат и копринена туника. Плътта й бе престанала да бъде твърда, но не и отмъщението й. Стискаше любопитството като нож и търсеше лицето на дъщеря си. Намери го вторачено в кръвта на петела, който Мануелаа току-що бе изкормила заедно с Бернарда.

– Бръсне? – попита готвачката, като прекара ръка по наскоро обръснатото си лице.

– Не, не съм дошла за теб, а за нея.

Клара погледна дъщеря си и й каза:

– Сигурно вече знаеш, че аз съм майка ти. Ела насам да те видя по-добре.

Мануела потръпна под дрипите си и не помръдна. Много пъти беше виждала тази жена да лети из салона или по стълбата, която водеше към първия етаж, където на нея й бе забранено да се качва, с тяло, обгърнато от прозрачни тъкани, с кестенявата коса, подскачаща до кръста й, и с лице, по-красиво от иконата на Богородица Изцелителка, която галицийската проститутка окачваше на корсета си преди и след всяко любовно похождение. Готвачката я побутна и изхрухтя. Избягваше да гледа господарката си в очите, но трескаво търсеше късче бяла плът, което после щеше да възкресява в спомени насаме.

– Страх ме е от нея – прошепна Мануела на гърдите на готвачката. – Прилича на вещица.

Тя, без да разбира какво й казва, я подбутна още по-силно към господарката си.

– Изпълнявай – нареди й Клара и показа бедро под туниката.

Мануела тръгна към златните очи, които с времето омразата бе превърнала в камъни.

– Погледът ти таи мрака, обсебил баба ти, а косата ти има къдриците на баща ти, които ще се научиш да мажеш със зехтин.

Повдигна брадичката й.

Леденият й допир накара момичето да мисли, че не е вещица, а сирена.

– По останалото не приличаш на никого, ти си една Лагуна с прекалено грапава и космата кожа. – Ощипа я по ръцете. – Няма да ми е лесно да те превърна в най-добрата от нас.

Клара разтвори халата си, извади пачка банкноти от дантелена торбичка, закачена за колана на жартиерите й, и я връчи на готвачката.

– Свършила си добра работа. Сега дъщеря ми вече не е твоя грижа.

Тя грабна парите. Вече имаше десерт към вечерята. Щеше да сготви банкнотите с шоколадов сос и да ги изяде, мислейки за това апетитно бедро, което бе успяла да зърне преди малко.

– Хайде, побързай. – Клара поведе дъщеря си към салона. – Днес от града ми изпратиха едни жартиери, които отиват на косата ти. Баща ти може да дойде всеки момент и искам да те види готова.

Първия път когато Мануела Лагуна опита мъж, маслар от Бургос, си издра кожата с конското чесало. Затворена в конюшнята, не спря да търка, докато не престана да мирише на друго човешко същество. После се отправи към розариума и се изгуби сред алеите в продължение на цял ден. Клара я търси из всички стаи, включително на тавана, където лежаха прашните спомените за майка й. Като не я намери, проститутките от бардака претърсиха градината, но и това не помогна. Мануела бе изкопала дупка в отдалечена алея, и когато чу стъпките им да стъпкват тревите, хрускащи от леда, влезе в нея и сложи отгоре си сухи листа и клони. Като падна нощта, галицийската проститутка симулира месечен цикъл и започна да се моли на иконата на Богородица Изцелителка есенният студ да не убие момичето скоропостижно. В това време Клара се молеше, за пръв път от петнайсет години, андалуският земевладелец да не мине по каменната алея с маргаритите. Утрото на следващия ден вече преваляше, когато тя, въпреки безсънието, се завтече към боровата гора. Потърси зад всяка от гранитните скали, изникващи като гърбовете на динозаври, сред букове и жълтеникави папрати. Продра си гърлото да я вика, но момичето го нямаше и нямаше. Реши да си пробва късмета сред дъбовете. Беше говорила на дъщеря си за това място, за баща й, който бе издълбал знак за любов по пепеливосивите им стволове, за баща й, който пееше песни по брега на реката. Изневиделица дебела магарица с раирани дисаги се появи на хълма и заслиза надолу. Върху нея Клара забеляза очертанието на черно расо. Отец Империо отиваше да даде последно причастие на някой вярващ в планината. Не бе говорила с него от погребението на майка си. Много пъти го бе виждала в продължение на всичките тези години и винаги го бе избягвала. Но есенната сутрин беше безутешна, а гората – пуста.

– Добър ден, отче.

Браздите, оставени по лицето му от карибското слънце предишния век, сега съжителстваха с бръчките на кастилската му зрялост.

– Добър ден – повтори тя.

Една от дисагите докосна роклята на Клара.

– Добър ден – отвърна отец Империо.

В тъмната му коса се виеха бели косми.

– Има някой болен ли?

– Един овчар.

Магарицата продължаваше да върви, от дисагите се чуваше почукването на стъклениците със светото миро.

– Отче...

– Да?

В синьото небе се рееше орел. Дъждът се криеше в земята.

– Ще му давате последно причастие ли?

Магарицата спря. Отец Империо се обърна да погледне Клара.

– Ще му помогна да почине в мир.

Тя си спомни иконата на света Пантоломина с цветята, захвърлена от години зад онези буркани с праскови.

– Надявам се да стигнете навреме – каза му тя, загледана в черните му очи. – Сбогом, отче.

Магарицата потегли. Започукваха стъклениците с мирото в дисагите, расото се заклатушка, косата се разпиля на златния ветрец.

– Сбогом, Клара.

Стомахът на отец Империо се сви и той усети как червеникавият белег започва да го души.

Когато Клара се върна в Червената къща, се захвана да бръсне Бернарда в кухнята. Бръснеше четината по брадичката й задъхано и изричаше думи, които готвачката не разбираше. В тенджера димеше задушен език.

– Не тъжна, господарке, аз знам как върне дъщеря.

– Знаеш ли къде е Мануела?

– Аз довеждам.

Грабна тенджерата със задушения език с две кърпи, за да не си изгори ръцете, вдигна я нагоре и се разходи с нея из градината. В розариума, с измъчен от дъвкане на венчелистчета стомах, Мануела подуши аромата и помисли, че Бернарда е дошла да я спаси от глад. Но когато се показа, видя майка си. Тя я сграбчи за ухото и я завлече в къщата с ръмжене. В този час Мануела Лагуна се закле никога повече да не се доверява на Бернарда.

Галицийската проститутка излекува раните й. Сложи й студени кърпи и противовъзпалителен мехлем, докато й разказваше приказка за моряци, изгубени в мъглата.

Когато Мануела се възстанови, се включи в живота на бардака. Втори път не се издра, но след като лягаше с клиентите, си търкаше тялото с каквото й попаднеше – четка за коса, сплит чесън или халат. Също така втори път не избяга, но вече всички знаеха, че когато Мануела не е вкъщи, нито до селото да пазарува в магазина, беше в розариума, сновеше меланхолията си между алеите и говореше на розите, както майка й беше говорила на мъртъвците, преди да открие брадичката на Бернарда. Миеше сколопендри в локвите, лъскаше ги със сухи венчелистчета и ги слагаше да легнат в кадифени легла от мъх. Всеки ден мечтаеше да замине за морето и да усети студа на вълните вместо топлите ръце на мъжете.

Благодарение на липсата на прелести кариерата й в бардака не потъна успех. „Единствената прелест, която притежава последната Лагуна, е младостта й“, коментираха в селото. Когато отиваше до магазина, седнала на капрата до Бернарда, през цялото време си гледаше обувките или шала, а в магазина говореше само с магазинера, колкото да му изреди продуктите, които искаше да купи. Говореше се, че гласът й е дрезгав, кожата груба, а очите – вещерски, така че скоро започнаха да й викат „грозната Лагуна“.

Единственото красиво нещо у нея беше андалуската коса на баща й, която Клара редовно мажеше със зехтин. Но това не бе достатъчно за клиентите да я изберат между другите две млади и привлекателни момичета, които се бяха появили в бардака, след като Лудовика, Томаса и момичето, което криеше вълна от руно зад ушите си, заминаха за селата си с отпуснати телеса. Мануела Лагуна се държеше диво с клиентите и когато някой заспиваше след свършената работа, пълнеше джобовете му с хлебарки и паяци. Затова клиентите предпочитаха галицийската проститутка, макар че беше по-възрастна и широка в ханша, а тя ги слушаше и се отдаваше на капризите им с обич.

Някои сутрини Клара принуждаваше дъщеря си да сяда под пурпурния балдахин и й говореше за проклятието на семейството, за леденото нещастие, което сковаваше костите й, за сълзите като ками, за гаденето в едно празно тяло, защото душата му си бе отишла. Предаваше й също уроците на вещицата Лагуна: „Една прокълната жена трябва да издъхне в черква – казваше й, – за да умре в мир, и когато говориш за проклятия, гледай винаги да имаш глътка вода или вино под ръка, защото устата пресъхва.“ Но най-вече я учеше да чака завръщането на андалуския земевладелец. Маслинените му очи не бяха остарели в устата на Клара, бръчките не ги бяха смалили. Краката му бяха все така стройни и високомерни в брича за езда и в ботушите, които в сънищата й прекрачваха прага на Червената къща.

– Трябва да умееш да чакаш, за да си отмъстиш – казваше на дъщеря си.

– Да, да чакаш – повтаряше тя.

– Човек се научава да чака.

– Дано.

И Мануела Лагуна се научи да чака, усамотявайки се в алеите с рози, рисувайки морето в главата си върху земята с листенца и сколопендри. Чака десет години, докато една зима майка й не можа да стане от леглото, защото сифилисът, който докторът й бе открил, разяждаше плътта й и я покриваше с гнойни рани.

Като научи за болестта й, отец Империо й изпрати по пощата Библията с виолетовите корици, която принадлежеше на миналото. Бернарда й подаде пакета в леглото и тя го отвори с мъртвешки пръсти.

– Иди да върнеш това на отеца и влез в черквата през задната врата, като внимаваш никой да не те види – нареди й тя.

После се облегна на възглавницата и си даде сметка, че вече не й бяха останали сълзи.

– И като се върнеш, ела в стаята да те избръсна.

– Да, господарке.

След няколко седмици по пощата пристигна друг пакет. Беше увит в цветна хартия и облепен с повече от петдесет марки. Този път дъщеря й се зае да го отвори. Беше комплект за тоалетка – четка, гребен и огледало, със сребърни дръжки, които най-изисканият й клиент, дипломатът, й изпращаше от някоя част на света.

– Ще ми служат да се контя в гроба – каза Клара и се надигна в леглото. – Среши ме ти, Мануела, аз нямам сили.

Седна, загледана през прозореца, и подложи на дъщеря си побелялата си коса. По стъклата се стичаха водопади от сняг. Изведнъж усети хъркане в гърдите си, сякаш някой й бе хвърлил шепа пръст. Застана на колене в леглото с посинели устни. Дъхът й се блъсна в заледените стъкла.

– Отвори прозореца, отвори го – помоли дъщеря си, – отвори го, трябва да дойде вече.

– Много е студено, ще ви замръзнат раните – отвърна й тя.

– Искам да го видя, че идва – простена Клара, – твърде много чаках вече.

– Винаги може да се почака още, майко. Трябва да се научим да чакаме, вие ми го казахте.

Клара Лагуна й се усмихна и рухна на възглавницата все още жива. Спомни си думите, които майка й й прошепна в черквата, преди да умре: „Не го чакай повече, защото момчето няма да се върне, видях го по ребрата“. Спомни си онази миризма на свето миро, на приспивен тамян. Спомни си вярата на отец Империо и ръцете му, описващи кръст. За миг й се прииска да помоли дъщеря си да потърси иконата на света Пантоломина зад бурканите с праскови и после да я закара с файтона до черквата, за да умре като прокълната жена в присъствието на отец Империо. Но някакъв титаничен гняв не й позволи. Гняв срещу съдбата на жените Лагуна, гняв срещу очакването на маргаритите, гняв срещу един пропилян в желание за мъст живот, който на смъртния й одър й изглеждаше безполезен, гняв срещу андалуския земевладелец и срещу луната, закована в буковете. Вкопчи се в черчеветата на стъклата и го чу да идва, пеейки саета, с маслинените си къдрици, млад и строен, с непокътната, гробовно черна коса, а под ботушите – смачкани маргарити. Животът й отлетя през устните като целувка и на каменната алея остана само вятърът, виещ срещу потъналата в снежинки привечер.

Колкото повече тялото й изстиваше, толкова повече излъчваше аромат на букове, който заля спалнята и остана там завинаги.

Галицийската проститутка се захвана да я облече. Никоя друга не пожела да докосне този труп, разяден от болестта. Както бе разпоредила покойната, облече й роклята, с която се люби за пръв път с андалуския земевладелец. Мануела я наблюдаваше иззад вратата. Майка й й бе оставила в наследство процъфтяващ публичен дом, хронично отвращение към какъвто и да е физически контакт с друго човешко същество и бремето на своето отмъщение. На двайсет и четири години, Мануела Лагуна се превърна в богато свадливо момиче.

Погребението на Клара се състоя в тесния кръг на Червената къща, въпреки усилията на отец Империо покойницата да почива в гробището на селото. Мануела отказа, защото времето й за чакане беше свършило. Бардакът и тленните останки на майка й й принадлежаха и смяташе да се разпореди с тях, както намери за добре. Бернарда и трите останали проститутки понесоха ковчега на рамената си, все едно беше кралица, и следвайки указанията на Мануела, поеха към подивелия розариум. На това място тя бе изкопала гроб. Имаше пръст по веждите, под ноктите, по усмивката. След миг мълчание и полагане на цветя, проститутките пуснаха ковчега в дупката и шумът от падането му изплаши птиците. Когато готвачката започна да хвърля лопати пръст, Мануела потърси маслинените очи на андалуския земевладелец, които майка й я бе научила да чака от четиринайсетгодишна възраст. Ако не дойдат преди това, бъди сигурна, че в деня на смъртта ми ще дойдат, казваше й често. Но по време на погребението, единственото нещо с маслинен цвят, което видя, беше шалът на галицийската проститутка, болна от ангина. Никакъв мъж не дойде до този далечен розариум, който, с времето и омразата, се бе превърнал в лабиринт от трънливи пътеки, подобно душата на Мануела.

В това време отец Империо, коленичил в параклиса на света Пантоломина, се молеше със сълзи на очи, хапейки устни, за опрощението на тази душа, която не бе успял да спаси. „Не знаех как – стенеше и скубеше белите коси по слепоочията си – или, напротив, знаех, но оставих гордостта да ме води. Бог да ми прости, заради болката, която изпитвах, като виждах, че думите и присъствието ми вече й бяха безразлични.“ Плака в параклиса на покровителката на селото, докато слънцето изгря. Стариците в черно се тълпяха до затворената изповедалня, шпионирайки сълзите му сред шушукания и чаткане на броеници. Но той продължаваше да тъне в тази мъка, която смяташе за провал, както и мисията си в тропиците. Това безмерно униние го състари изведнъж и същата нощ, в спалнята до ризницата, жълти очи споходиха сънищата му и останаха в тях до смъртта му.

След погребението Мануела си приготви куфара. Стомахът й се вълнуваше от свободата. Щеше да остави бардака в ръцете на галицийската проститутка. От няколко години Клара й бе възложила домашните дела, тъй като единственото останало сигурно нещо беше евкалиптовото й сърце. Щеше да тръгне към морето. Но преди да се отправи към крайбрежието в мъглата на една зимна утрин, отиде в розариума да посети за последен път гроба на майка си. Беше забранила някой да се доближава до тая купчина пръст, върху която бе забила само железен кръст, без името на покойницата. Беше го купила от вехтошар, който мина тананикайки си, покрай портите в деня на смъртта й. Искаше трънаците и забравата да погълнят гроба на Клара Лагуна.

Мина бързо по пътеките и почти достигнала целта си, видя мъглата, задушаваща небето, да се разцепва и да пропуска слънчев лъч, който падна върху гроба и освети коленичила върху него жена. Мануела разпозна Бернарда, осенена от сиянието му като светица. В едната си ръка държеше пресни домати, а в другата, буркан сол, сякаш се готвеше да закусва. Готвачката я погледна и й се усмихна с кротки очи.