Адвокатът с кучето

Тръпката беше същата като тръпката да си ченге.

Иронията в приликата между двете професии не оставаше незабелязана за Били Цимерман, който определено беше в уникалната позиция на познавач. Преди три месеца беше ченге, а ето че сега се преквалифицира в крадец.

И в моменти като този изобщо не бе в състояние да определи каква е разликата.

Приликата беше най-вече в чакането. Преди му се налагаше да следи някого, просто да го наблюдава и да се намеси, ако направи нещо незаконно. Ако нещата загрубееха, можеше да разчита на неизчерпаеми подкрепления.

В новата му работа загубата на време беше същата, само дето сега дебнеше потенциалната жертва да направи грешка и да прояви някакво слабо място. Разбира се, новата работа вървеше с повече напрежение. Ако провалиш мисията като ченге, шефът ти се вкисва. Издъниш ли се като крадец, ще си имаш работа със стражарите.

И викането на подкрепление не фигурираше като опция.

Били чакаше недалеч от „Скайбар“ на Ривър Роуд в Еджуотър, Ню Джърси, и се надяваше да се случи нещо добро. Беше петък вечер и жертвата му стоеше вече двайсет минути пред сградата, като често си поглеждаше часовника. Явно чакаше някого.

Били забеляза, че мъжът държи дясната си ръка прилепена към гръдния кош, сякаш придържаше нещо. Изглежда, упражняваше непрекъснат натиск, което можеше да е изключително уморително. Жертвата не бе анонимна. Били я познаваше много добре и не се съмняваше, че под сакото има нещо ценно – нещо, което жертвата искаше да контролира напълно.

Били погледна към партньора си Майло, първокласна, силна немска овчарка. Майло се намираше на десетина метра от него, отляво на клуба, близо до бордюра. Случайният минувач би видял, че Майло е завързан за уличния стълб. По-наблюдателните обаче биха забелязали, че ремъкът не е завързан, а просто преметнат около стълба.

Майло можеше да се освободи когато поиска. И смяташе да го направи веднага щом Били му даде знак.

Именно Майло беше основната причина Били да се чувства пак като ченге. Бяха партньори навремето – преди Ирак и преди шестнайсетгодишното момиче, което преспокойно се взриви и отнесе със себе си левия крак на Били.

Връщането на Майло беше най-хубавото нещо, случило се оттогава. И това не се дължеше само на необикновения му талант; Били обичаше Майло и Майло му отговаряше със същото. Двамата бяха екип. И приятели.

И сега чакаха момента, за който знаеха, че наближава.

– Вие сте Анди Карпентър, нали?

Говорещият бе с десетина сантиметра по-нисък и поне с двайсетина килограма по-тежък от мен. Иначе казано, къс и дебел. Стоеше пред големи подноси със скариди и раци. Хвърлях му погледи известно време, докато не дойде и не изпълни полезрението ми.

– Точно така – кимнах аз.

Протегнах към него лявата си ръка, защото само тя бе свободна. Дясната бе пъхната в джоба ми и стоеше там вече три часа, още откакто се облякох.

Въпросната ръка не просто си стоеше в джоба. Държеше пръстен. Същия, който Кевин Рандъл, младшият съдружник в кантората ни, състояща се само от двама души, щеше да надене на пръста на Кели Топфър след около двайсет минути. Малко съм параноичен по подобни въпроси и в качеството си на кум исках да съм сигурен, че когато свещеникът каже, че Кевин е готов за пръстена, няма да извадя от джоба си само въздух или мъх.

Кели и Кевин се срещнаха преди пет месеца и за Кевин това беше дар от Провидението. Той е най-големият хипохондрик на света, а Кели е интернистка. Ако зависеше от Кевин, сигурно щяха да се регистрират за подаръци в някоя онлайн аптека.

Сватбата се провеждаше в хотел „Клармонт“ в Клос­тър, Ню Джърси, на трийсет и пет минути път от дома ми в Патерсън. Коктейлът преди церемонията беше същинско ордьовърно предизвикателство за мен. Не вярвате? Опитайте тогава да обелите скарида с една ръка, при това прави. И ако случайно се справите, помъчете се да я топнете в соса. За питието да не говорим.

– Еди Линч. Наричат ме Хайк – представи се онзи.

Името Еди Линч завъртя някакви колелца в дълбините на съзнанието ми, но две „Блъди Мери“ вече си правеха компания в стомаха ми и не бях в състояние да мисля ясно.

– Приятел на Кевин ли сте?

Той сви рамене.

– Бяхме съквартиранти в колежа.

Името си застана на мястото. Кевин ми беше разказвал за него няколко пъти и го описваше като най-умния адвокат, когото познавал. Тъй като също съм от адвокатите, които Кевин познава, се направих на засегнат, но Кевин така и не си взе думите назад.

– Вие сте кумът, нали? – попита той.

– Да – тържествено отговорих аз. – Засега.

Той поклати глава.

– Радвам се, че не избра мен. Сигурно щях да изгубя проклетия пръстен.

Разговорът, който и без това не бе особено блестящ, тръгна още по-зле, тъй като нямаше какво да си кажем. Започна да става неловко и аз се опитах да разведря атмосферата.

– Страхотна двойка са, нали?

Той отново сви рамене. Явно това бе любимият му жест.

– Стига да се получи. Но пък кога се е получавало за последен път?

По принцип си падам малко черноглед, но в сравнение с „Хайк“ съм същинско слънчице.

– Нека позная – казах аз. – Не сте женен.

– За нищо на света – отвърна той. – Бих ги пропъдил с пръчка, ако се наложи.

– Налагало ли се е?

Той направи крачка назад и разпери ръце с дланите нагоре, сякаш ме подканваше да го погледна.

– Не и през този живот. – Разсмя се изненадващо приятно и се отдалечи.

Секунди по-късно дойде Лори Колинс, по-известна като любовта на живота ми. Държеше чинийка с храна и гледаше след отдалечаващия се Хайк.

– Кой беше това? – попита тя.

– Принцът на мрака.

Тя реши, че не си заслужава да задълбава.

– Хапна ли нещо? Скаридите са великолепни.

– Така и не успях да измисля как да обеля опашката с една ръка. Да не забравяме и проблема с топването им в коктейлния сос.

– Защо не използваш двете си ръце? – попита тя.

– Защото държа пръстена в джоба си.

– Джобът не е ли достатъчен? Мислех си, че съществуват тъкмо за подобни неща.

– Ти философстваш, а аз говоря по същество – отвърнах. – Страхувам се, че ако извадя ръката си, ще изпусна пръстена.

– Защо ще го правиш?

– Няма да е нарочно. Може просто да се изплъзне и да падне някъде. И после какво ще правя?

– Ще го вдигнеш.

– Може да се изтъркаля в някой канал.

– Канал в килима? Знаеш ли, че имаш нужда от сериозна психиатрична помощ?

Точно тогава светлините примигнаха – знак, че трябва да отидем в съседното помещение за церемонията.

– Време е за шоу, господин кум. Приготвяй пръстена.

Стиснах го малко по-силно и казах:

– Всичко е под контрол.

Тръгнахме към изхода и аз погледнах назад към скаридите.

– Мислиш ли, че ще останат тук? – попитах, а Лори ме погледна с отвращение.

Приех това за не.

Този се оказа труден за изчакване.

Стоеше пред бара повече от час под зорките погледи на Били и Майло, макар че Били беше от другата страна на улицата, извън полезрението му.

Майло погледна към Били, сякаш му казваше: „Хайде вече да започваме представлението“. От време на време някой минувач приближаваше до Майло и се вайкаше колко ли е отвратителен господарят му, че го е вързал така. Майло тихо изръмжаваше – не прекалено застрашително, за да не ги накара да извикат кучкари, но достатъчно, за да се разкарат.

Били обаче не искаше да сменя целите си. Инстинктивно знаеше, че жертвата ще направи нещо, което ще постави онова, което пазеше, на някое достъпно за него място. А от това, което Били знаеше за човека, нещото можеше да е доста ценно.

Затова Били и Майло чакаха, докато не мина полунощ, което по стандартите на Ню Джърси се равняваше на ранните утринни часове. Движението по улицата беше слабо, но Били забеляза, че мъжът следи всеки приближаващ автомобил. Явно имаше среща с човек с кола.

Ако инстинктите на Били не го подвеждаха, при предстоящата среща нещото в джоба на мъжа щеше да бъде предадено на онзи, с когото трябваше да се срещне. В този случай Майло щеше да го отмъкне; ако ли не, Майло вероятно щеше просто да му отмъкне часовника и толкоз. Така или иначе нощта щеше да е доходоносна, а отмъщението – сладко.

В дванайсет и двайсет от север по улицата се зададе мерцедес, който се движеше по-бавно от нормалното. Били се напрегна, когато колата отби към тротоара на трийсетина метра след бара. Мъжът погледна към нея, кимна едва забележимо и закрачи натам.

Мина покрай Майло, който изобщо не го погледна, защото гледаше към Били в очакване на сигнала. Били вдигна ръка с дланта напред – знак да изчака.

Шофьорът спря на ъгъла и слезе, като остави вратата отворена. Направи няколко крачки към бара и спря да изчака другия. Беше висок, може би към метър и деветдесет и пет. Били се приближи и спря почти до Майло, на десетина метра от шофьора.

Мъжете не се поздравиха, не си стиснаха и ръцете. Постояха заедно две-три минути, но Били не ги чу да разговарят.

Мъжът от бара понечи да извади онова, което криеше под сакото си, и Били се приближи, като се взираше да види какво е. Дори в тъмното ясно различи дебелия плик. Мъжът го подаде на шофьора.

Били даде знак на Майло и кучето реагира моментално. Хвърли се към двамата точно когато шофьорът вадеше нещо от собствения си джоб. Отблясъкът хвърли Били в паника – пистолет.

Самият той никога не носеше оръжие – така потенциалното обвинение в кражба можеше да се превърне във въоръжен грабеж. Затича се към мъжете с цялата скорост, на която беше способен с изкуствения си крак.

– Ърскин!

Междувременно Майло вече скачаше да грабне плика от ръцете на шофьора. Точно преди да го стигне, мъжът от бара уплашено отстъпи назад. В следващия миг проехтя изстрел и мъжът политна назад от силата на куршума.

Със съвършено преценен скок Майло захапа плика и продължи надолу по улицата. Убиецът беше потресен и му трябваха няколко секунди, за да се окопити и да насочи оръжието към кучето.

В този миг Били сграбчи пистолета, който изгърмя, но куршумът не улучи целта си. Шофьорът се помъчи да освободи оръжието, но Били се наложи безапелационно с добре насочено коляно в слабините му.

Мъжът изпъшка от болка и тръгна с олюляване към колата. Били се зачуди дали да не го последва, но предпочете да хвърли бърз поглед към номера, след което се опита да помогне на простреляния.

Остави пистолета на земята и докосна врата на мъжа с надеждата да открие пулс, но такъв нямаше. Изведнъж трима души се появиха отнякъде и отцепиха района. Били неведнъж беше пристигал пръв на местопрестъплението и знаеше със сигурност, че не са нито градски, нито щатски ченгета. Но нямаше представа какви са.

Междувременно започна да се събира тълпа.

– Някой да се обади на деветстотин и единайсет! По-бързо! Извикайте линейка! – извика Били, въпреки че от значителния си опит с простреляни жертви добре знаеше, че все още не са изобретени линейки, способни да помогнат на този тип.

Няколко минути по-късно пристигнаха полицейски коли и линейки, а мъжете, които се бяха появили първи, сякаш се стопиха във въздуха. Това даде на Били време да се огледа за Майло, но кучето не се виждаше никакво.

Детектив Роджър Нейлър от отдел „Убийства“ пое командването. Той изслуша докладите на полицаите и тръгна към Били. Познаваха се от години.

– Здрасти, Били. Казаха ми, че си свидетел?

– За съжаление.

Нейлър кимна.

– Знаеш правилата. Оставаш, докато не те разпитаме, а после трябва да дадеш писмени показания.

Без да изчака отговор, Нейлър тръгна към съдебните лекари, които вече бяха започнали работа. Били забеляза, че следователите разпитват и други свидетели, най-вероятно клиенти на бара.

Мина почти час, преди Нейлър да се върне заедно с друг детектив и двама патрулни полицаи. Били се тормозеше не от чакането, а защото не знаеше къде е Майло. Без съмнение изстрелът от такова разстояние го беше уплашил.

– Няма ли да приключваме най-сетне? – попита той.

– Боя се, че нещата са малко по-сложни – отвърна Нейлър. – Ще се наложи да те разпитаме в управлението.

– Защо?

– Защото си арестуван – каза Нейлър, докато полицаите вадеха оръжията си. – Обърни се и постави ръце на стената.