Елантрис

1.

Принц Раоден от Арелон се събуди рано сутринта, без да осъзнава, че е прокълнат завинаги. Той се надигна сънено и примигна на сутрешната светлина. През отворените прозорци можеше да види грамадния град Елантрис в далечината. Суровите му стени хвърляха сянка над малкото градче Кае, където живееше Раоден. Стените бяха невероятно високи, но зад тях принцът виждаше върховете на рухналите кули, които загатваха за изчезналото вече могъщество.

Изоставеният град изглеждаше по-мрачен от обичайно. Раоден се взря в него за момент, след което отклони поглед. Огромните стени на Елантрис бе невъзможно да се игнорират, но жителите на Кае се стараеха да правят точно това. Беше твърде болезнено да си спомнят красотата на града и да се чудят как преди десет години благословията на шаод се бе превърнала в проклятие...

Раоден поклати глава и се измъкна от леглото. Беше необичайно топло за толкова ранен час. Той не почувства никакъв хлад, докато се намяташе с робата и дърпаше въженцето за прислугата, за да си поръча закуска.

Още нещо странно. Беше гладен, много гладен. Направо настървен. Никога не закусваше обилно, но тази сутрин откри, че няма търпение храната да пристигне. Накрая реши да изпрати някого да провери защо се бави.

– Йен? – извика той в мрачните покои.

Нямаше отговор. Раоден се намръщи леко заради липсата на сиона. Къде ли беше Йен? Принцът се надигна и очите му отново се насочиха към Елантрис. Кае изглеждаше като незначително село в сянката на огромния град.

Елантрис. Масивна черна грамада. Вече не беше град, а по-скоро труп на селище. Раоден потръпна леко.

На вратата се почука.

– Най-сетне. – Раоден се приближи и я отвори. Отвън стоеше старата Елао с поднос с плодове и топъл хляб.

Подносът се изплъзна от пръстите на слугинята и падна на земята, когато принцът посегна да го вземе. Раоден замръзна, а металическото дрънчене изкънтя в тихия коридор.

– Милостиви Доми! – прошепна Елао. Очите й бяха ужасени, а треперещата й ръка се плъзна към коратския амулет на врата й.

Раоден понечи да направи крачка напред, но слугинята отстъпи уплашено и размаза парче пъпеш в бързината да избяга.

– Какво? – сепна се принцът. След това зърна ръката си. Скритото от сенките в стаята сега се виждаше на трептящата светлина от коридора.

Раоден се обърна и разбута мебелите от пътя си, докато стигна до високото огледало на стената. Зората вече хвърляше достатъчно светлина, за да огледа добре отражението, което се взираше в него. Отражение на непознат.

Сините очи бяха същите, макар и разширени от ужас. Но косата му се бе изсветлила от пясъчнокафяво до сиво. А кожата беше още по-зле.

Лицето в огледалото бе обсипано с тъмни петна, като синини.

Петната можеха да означават само едно.

Шаодът го беше посетил.

Портите на Елантрис се затвориха зад него с гробовен тътен. Раоден се подпря на тях, замаян от последните събития.

Сякаш спомените му принадлежаха на друг човек. Баща му, крал Ядон, дори не го погледна в очите, когато нареди на жреците да го подготвят и да го хвърлят в Елантрис. Всичко беше извършено бързо и тихо. Ядон не можеше да си позволи да се разчуе, че престолонаследникът е станал елантрисец. Преди десет години шаод щеше да направи от Раоден бог. Ала сега вместо да превръща хората в сребристи божества, ги правеше болнави чудовища.

Раоден поклати невярващо глава. Шаод се случваше на други хора – непознати и далечни. Хора, които заслужаваха проклятие. Не на престолонаследника на Арелон. Не на Раоден.

Град Елантрис се простираше пред него. Високите стени бяха осеяни със стражници и в тях пазеха войници, чиято цел бе не да отблъскват враговете на града, а да пречат на жителите му да побягнат. След реод всеки посетен от шаод биваше хвърлян да гние в Елантрис. Падналият град се бе превърнал в огромна гробница за тези, чиито тела бяха забравили как се умира.

Раоден си спомни как бе стоял на тези стени и бе гледал ужасяващите жители на Елантрис точно както войниците го наблюдаваха в момента. Тогава градът му се струваше далечен, въпреки че беше съвсем близо. Беше се зачудил дори какво ли ще е да се разходи из потъмнелите му улици.

Сега щеше да разбере.

Раоден се притисна към портата за миг, сякаш да премине през метала и да пречисти тялото си от покварата. Сведе глава и изстена тихо. Искаше да се отпусне на мръсните камъни и да лежи, докато не се събуди от съня. Но знаеше, че никога няма да се събуди. Жреците бяха казали, че този кошмар ще трае вечно.

Нещо отвътре го подтикна да тръгне напред. Знаеше, че трябва да продължи да се движи, защото ако спреше, щеше просто да се предаде. Шаодът бе взел тялото му. Нямаше да позволи да му отнеме и разсъдъка.

Така че той превърна гордостта си в щит срещу отчаянието, обезсърчението и най-вече самосъжалението, вдигна глава и погледна проклятието в очите.

Преди, когато стоеше на стените на Елантрис и гледаше отгоре обитателите му, виждаше мръсотията, покриваща града. Сега буквално бе потопен в нея.

Всяка повърхност, от стените на сградите до пукнатините между паветата, бе покрита със слой мръсотия. Мазното вещество убиваше останалите цветове и сливаше всичко в смес от песимистично черно и кафяво-зеленикавия оттенък на канализация.

Раоден беше мяркал неколцина от обитателите на града. Сега можеше и да ги чуе. Десетина елантрисци бяха налягали по вонящите павета на площада. Мнозина стояха, незаинтересовани или неразбиращи, в локви мътна вода, остатък от снощния дъжд. И стенеха.

Повечето бяха тихи, мрънкаха под нос или пъшкаха от някаква невидима болка. Но една жена в далечния край на площада пищеше мъчително. След малко и тя замлъкна, останала без дъх или без сила.

Повечето носеха свободни парцаливи одежди, не по-малко мръсни от улиците. Раоден се загледа и разпозна облеклото. Самият той бе с бяла погребална одежда. Дълги ивици плат, съшити в свободна роба. Платът по ръцете и краката му вече бе покрит с петна от допира до градската порта и каменните колони. Раоден заподозря, че скоро ще е неразличим от останалите обитатели на Елантрис.

„Ето в това ще се превърна. Вече се почна. След няколко седмици ще съм поредният отхвърлен труп, подсмърчащ в някой ъгъл.“

Някакво движение в далечния край на площада го изтръгна от самосъжалението. Неколцина елантрисци клечаха в сянката на един праг точно срещу него. Не можеше да различи ясно силуетите им, но очевидно очакваха нещо. Усещаше, че погледите им са вперени в него.

Раоден вдигна длан, за да заслони очите си, и си спомни, че държи малка кошница. В нея бяха ритуалните коратски дарове за отвъдното, или в този случай за Елантрис. Самун хляб, малко зеленчуци, шепа зърно и стъкленица с вино. Обикновено даровете бяха по-пищни, но дори жертвите на шаод не биваше да остават без нищо.

Раоден отново погледна към фигурите на прага и се сети за слуховете за бруталната жестокост в Елантрис. Сенките не помръдваха, но втренчените им погледи го изнервяха.

Пое си дъх и тръгна покрай градската стена към източния край на площада. Силуетите още го наблюдаваха, но не тръгнаха след него. След малко вече не ги виждаше, а след още няколко крачки се шмугна в една от страничните улички.

Въздъхна, имаше чувството, че е избегнал нещо, макар да не знаеше точно какво. Увери се, че никой не го следи, и постепенно се почувства глупаво заради тревогите си. Все още не бе видял нищо, което да потвърди слуховете за Елантрис. Раоден поклати глава и продължи напред.

Вонята беше почти непоносима. Въздесъщата мръсотия имаше тежък дъх на загнила плесен. Раоден беше толкова отвратен от миризмата, че почти настъпи съсухрения старец, който се бе присвил до стената на сградата. Човекът изстена жално и протегна тънката си ръка. Раоден погледна надолу и изтръпна. „Старецът“ всъщност беше младеж на около шестнайсет години. Лицето му беше мръсно и на петна, но определено детско. Принцът отстъпи неволно назад.

Момчето сякаш усети, че ще изтърве шанса си, и протегна отчаяно ръка.

– Храна? – простена то с уста, в която липсваха половината зъби. – Моля?

Ръката се смъкна, сякаш останала без сила, и тялото се отпусна до студената каменна стена. Очите продължаваха да се взират в Раоден. Тъжни, изпълнени с болка очи. Раоден беше виждал просяци във външните градове, а вероятно бе заблуждаван и от шарлатани. Но това момче определено не се преструваше.

Принцът извади хляба от ритуалната кошница и го подаде на момчето. Изненаданото изражение бе по-обезпокоително от отчаянието, което бе заместило. Това създание бе изоставило всяка надежда и просеше по-скоро по навик, без да очаква каквото и да е.

Раоден се обърна, за да продължи по малката уличка. Надяваше се, че щом напусне главния площад, ще намери по-малко мизерни места. Може би мръсотията тук се дължеше на присъствието на повече хора. Само че грешеше. Уличката беше покрита с не по-малко боклуци от площада, а дори с повече.

Отзад се чу приглушен шум. Раоден се завъртя изненадано. Няколко тъмни фигури се бяха скупчили над нещо в началото на уличката. Просякът. Раоден потръпна, докато петимата мъже се боричкаха за самуна хляб, без да обръщат внимание на отчаяните викове на момчето. Накрая един от новодошлите явно се ядоса, защото стовари тоягата си върху главата на младежа. Чу се пукот, който отекна над уличката.

Мъжете излапаха хляба и се обърнаха към Раоден. Той отстъпи назад. Явно бе прибързал със заключението, че не го следят. Петимата тръгнаха към него, а той се завъртя и побягна.

Чуваше зад себе си шума от стъпките на преследвачите. Уплаши се, нещо, което не му се бе случвало като принц. Тичаше трескаво и очакваше да остане без дъх и да усети болка отстрани, както се случваше обикновено, щом се претовареше. Този път не стана така. Вместо това изпита невероятна умора, стори му се, че ще се срине всеки миг. Усещането беше мъчително, все едно животът му се отцеждаше постепенно.

Раоден хвърли отчаяно кошницата зад себе си. Движението наруши баланса му, той се спъна в някаква пукнатина на улицата и политна към купчина натрупани сандъци. Изгнилата дървесина се натроши и омекоти падането му.

Раоден се надигна бързо и се отърси от треските. Преследвачите вече не му обръщаха внимание. Петимата мъже бяха коленичили в боклука и събираха разпилените зеленчуци и зърно от паветата и локвите. Раоден усети как му се повдига, когато един от тях бръкна в цепнатина в паважа и натика в устата си половин шепа, в която имаше повече мръсотия, отколкото зърно.

По брадичката му потече кафява слюнка, устата му приличаше на казан с вряща кал, забравен на огнището.

Друг от мъжете осъзна, че Раоден ги наблюдава. Съществото изръмжа и посегна към забравената тояга, оставена до него. Принцът заопипва трескаво за някакво оръжие и намери една летва, която не бе толкова изгнила, колкото останалите. Стисна несигурно оръжието и си придаде заплашително изражение.

Нападателят спря. Радостен вик зад него привлече вниманието му. Един от останалите бе намерил виното. Последвалата борба накара шайката напълно да забрави Раоден. След миг четиримата гонеха петия, който беше достатъчно късметлия или глупав да се измъкне със скъпоценния алкохол.

Принцът се отпусна сред останките. Ето в какво щеше да се превърне...

– Явно забравиха за теб, суле – отбеляза нечий глас.

Раоден подскочи и се огледа. Мъж с плешива глава, която отразяваше сутрешното слънце, се беше излегнал на близките стъпала. Сега определено беше елантрисец, но личеше, че преди трансформацията не е принадлежал към арелонската раса като Раоден. По кожата му имаше характерните черни петна от шаода, но естественият й цвят бе тъмнокафяв.

Принцът се подготви да посрещне евентуална заплаха, но мъжът не излъчваше животинския бяс, нито осакатяващата слабост на останалите. Беше висок и здрав, с проницателни очи на тъмнокожото лице. И гледаше замислено към Раоден.

Принцът въздъхна с облекчение.

– Радвам се да те видя, който и да си ти. Започнах да мисля, че всички тук са умиращи или откачени.

– Не можем да умираме – отвърна мъжът и изсумтя. – Ние сме вече мъртви, коло?

– Коло. – Чуждите думи и силният акцент му бяха смътно познати. – Не си от Арелон, нали?

Мъжът поклати глава.

– Аз съм Галадон, от суверенната държава Дуладел. Но в момента съм от Елантрис, царство на мръсотията, лудостта и вечното изкупление. Радвам се да се запознаем.

– Дуладел ли? – възкликна Раоден. – Но шаод засяга само хора от Арелон. – Той се наведе да изтупа изгнилите трески от себе си. Болката в натъртения пръст го накара да се намръщи. Беше покрит с мръсотия и противната воня на Елантрис вече се носеше от него.

– Дуладелци са със смесена кръв, суле. Арелонска, фьорденска, теодска. Имаме от всичко. Аз...

Раоден изпсува тихо и го прекъсна.

Галадон повдигна вежди.

– Какво стана, суле? Влезе ти треска на лошо място? То не че има хубави места за тая работа.

– Палецът ми! – Раоден закуцука по хлъзгавите павета. – Нещо не е наред. Спънах се и паднах, но болката не отминава.

Галадон поклати тъжно глава.

– Добре дошъл в Елантрис, суле. Вече си мъртъв, тялото ти не оздравява, както би трябвало.

– Какво? – Раоден се просна на земята до стълбите на Галадон. Пръстът продължаваше да го боли, също толкова силно, колкото и в мига на удара.

– Всяка болка, суле – прошепна Галадон. – Всяко порязване, охлузване, натъртване ще останат с теб, докато не се побъркаш от страдание. Както казах, добре дошъл в Елантрис.

– Как го търпиш? – попита Раоден и заразтрива палеца си, ала без полза. Толкова глупава, дребна контузия, но трябваше волево да спира напиращите сълзи.

– Никак. Или сме много внимателни, или свършваме като рулосите на площада.

– Площада... Идос Доми! – Раоден се надигна и тръгна по уличката. Откри просяка в началото й, на същото място. Беше още жив... в известен смисъл.

Очите на момчето се взираха нагоре, а зениците му трепереха. Устните му мърдаха, но не излизаше звук. Вратът му бе напълно премазан и имаше дупка, през която се виждаха гръбнакът и гръклянът. Момчето се опитваше да диша неуспешно.

Внезапно Раоден реши, че палецът му не е толкова зле.

– Идос Доми! – Стомахът му се надигна и той извърна глава. Подпря се на стената на сградата, опитвайки да сдържи напъните и да не увеличи мръсотията на улицата.

– Този си е отишъл – каза равнодушно Галадон, след като приклекна до просяка.

– Колко? – Раоден млъкна, защото отново му се повдигна. Той се пльосна звучно в мръсотията, пое си дълбоко дъх няколко пъти и продължи: – Колко време ще живее така?

– Явно още не разбираш, суле – отвърна Галадон с тъжен глас. – Той не е жив. Нито пък ние. Затова сме тук, коло? Момчето ще остане така завинаги. Нали това значи „завинаги прокълнат“.

– Нищо ли не можем да направим?

Галадон сви рамене.

– Можем да пробваме да го изгорим, при положение че успеем да запалим огън. Телата на елантрисците горят по-добре от труповете на нормалните хора и някои смятат, че това е по-подходяща смърт за нас.

– И... – Раоден все още не можеше да се насили да погледне към момчето. – Ако го направим, какво ще стане с него... с душата му?

– Той няма душа – отвърна Галадон. – Поне така казват свещениците. Корати, дерети, джескер, всички религии са съгласни. Ние сме прокълнати.

– Това не отговаря на въпроса ми. Дали болката му ще изчезне, ако го изгорим?

Галадон се загледа в момчето. Накрая само сви рамене.

– Според някои, ако ни изгориш, отрежеш ни главите или унищожиш някак напълно телата, спираме да съществуваме. Според други болката ще продължи. Ще се носим безумно наоколо и ще изпитваме само агония. И двете възможности не ми харесват, затова гледам да се пазя цял, коло?

– Да – прошепна Раоден. – Коло. – Той се обърна, събирайки кураж да погледне към раненото момче. Голямата рана зееше срещу него. От нея бавно капеше кръв, сякаш течността стоеше във вените като застояла вода в локва.

Раоден изтръпна и докосна гърдите си.

– Нямам сърцебиене – осъзна той за пръв път.

Галадон го изгледа сякаш изказването бе напълно идиотско.

– Суле, ти си мъртъв, коло?

В крайна сметка не изгориха момчето. Не само че им липсваха средства да запалят огън, но и Галадон бе против.

– Не можем да вземем подобно решение. Ами ако наистина няма душа? Ако спре да съществува, като изгорим тялото му? За мнозина съществуването в агония е по-добро от несъществуването.

Затова зарязаха тялото на мястото му. Галадон, без да се замисли, а Раоден, защото не можеше да се сети за нищо друго. Но усещаше болката от вината по-силно, отколкото натъртения палец.

Галадон очевидно не се интересуваше дали Раоден го следва, върви в друга посока, или зяпа особено интересните мръсни петна по стената. Едрият тъмнокож мъж се върна по същия път, като заобикаляше лежащите в канавката тела, обърнал гръб на Раоден с пълно безразличие.

Принцът опита да събере мислите си, докато гледаше дуладелеца. Беше подготвен за живот в политиката и за вземането на бързи решения. Беше време за едно от тях. Реши да се довери на Галадон.

В дуладелеца имаше нещо, което го правеше симпатичен въпреки слоя песимизъм, дебел почти колкото мръсотията по земята. Не беше само мъдростта и спокойното му държане. Раоден бе зърнал очите му, когато видя страдащото момче. Галадон твърдеше, че приема неизбежното, но очевидно тъжеше заради това.

Дуладелецът се върна на предишното си място на стъпалата и приседна. Раоден си пое дъх решително и застана пред него с очакване.

Галадон вдигна поглед.

– Какво?

– Имам нужда от помощта ти, Галадон – каза Раоден и клекна пред стъпалата.

Галадон изсумтя.

– Това е Елантрис, суле. Няма такова нещо като помощ. Тук ще намериш само болка, лудост и много мизерия.

– Казваш го така, сякаш си вярваш.

– Търсиш на грешното място, суле.

– Ти си единственият човек в съзнание, който не се опита да ме нападне. Действията ти говорят по-убедително от думите.

– Може би не съм те наранил, защото знам, че нямаш нищо ценно.

– Не ти вярвам.

Галадон сви рамене сякаш искаше да каже „не ме интересува на какво вярваш“. Подпря се на стената и затвори очи.

– Гладен ли си, Галадон? – попита тихо Раоден.

Очите на мъжа се отвориха рязко.

– Чудех се кога крал Ядон храни елантрисците – усмихна се Раоден. – Не съм чувал да се пращат припаси в града, но си мислех, че се прави. Все пак, нали жителите оставаха живи. Не разбирах. Щом жителите на този град съществуват без сърцебиене, значи може да се оправят и без храна. Разбира се, това не означава, че гладът изчезва. Тази сутрин бях зверски гладен и още съм. Ако съдя по очите на мъжете, които ме нападнаха, положението става още по-лошо.

Раоден бръкна под погребалната си роба, извади нещо и го показа на Галадон. Парче сушено месо. Дуладелецът се опули и лицето му придоби заинтересуван вид. В очите му се появи частичка от същия дивашки пламък. По-контролиран, но все пак го имаше. Раоден осъзна за пръв път колко много залага, като разчита на първото си впечатление от дуладелеца.

– Откъде го намери? – попита бавно Галадон.

– Падна от кошницата, докато свещениците ме водеха насам, затова си го прибрах. Искаш ли го?

Галадон не отговори веднага.

– Защо си мислиш, че няма да те нападна и да ти го взема? – Думите не бяха хипотетични. Част от Галадон наистина обмисляше подобно действие. Но все още не бе ясно колко голяма част.

– Ти ме нарече суле, Галадон. Нима ще убиеш човек, когото наричаш приятел?

Дуладелецът беше запленен от малкото парче месо. Явно не усещаше, че от ъгълчето на устата му се стича малка капка слюнка. Той погледна към Раоден, който ставаше все по-неспокоен. Очите им се срещнаха, погледът на Галадон проблесна и напрежението изчезна. Дуладелецът се засмя високо.

– Нима говориш нашия език, суле?

– Само няколко думи – отвърна скромно Раоден.

– Образован човек? Добър ден за Елантрис! Добре, коварен рело, какво искаш?

– Трийсет дни. Да ме разведеш наоколо за трийсет дни и да ми предадеш познанията си.

– Трийсет дни ли? Суле, ти си каяна.

– Доколкото разбирам – Раоден понечи да си прибере месото, – единствената храна тук пристига с новодошлите. Хората сигурно се настървяват доста, при толкова гладни уста и толкова оскъдни ресурси. Човек би предположил, че гладът е влудяващ.

– Двайсет дни – отвърна Галадон и в гласа му се прокрадна частица от предишното напрежение.

– Трийсет, Галадон. Ако ти не искаш да ми помогнеш, ще намеря някой друг.

Галадон изскърца със зъби.

– Руло – промърмори той и протегна ръка. – Трийсет дни. За твое щастие нямам сериозни планове за следващия месец.

Раоден се засмя и му подхвърли месото.

Галадон го хвана във въздуха. Понечи инстинктивно да го натика в устата си, но спря и внимателно го прибра в джоба.

– Е, как да те наричам?

Раоден се спря. Може би беше по-добре да не разкрива, че е кралска особа.

– Суле е добре.

Галадон се засмя.

– От потайните си. Ясно. Е, да вървим. Време е за парадната обиколка.