Джейк Ренсъм и виещият сфинкс

1.

Огнени очи

През по-голямата част от времето хората не те ритат в главата.

За Джейкъб Бартоломю Ренсъм обаче това бе поредният най-обикновен понеделник. Лежеше проснат по гръб върху синьото татами. Ушите му пищяха, пред погледа му танцуваха разноцветни светлинки. Беше закъснял с цяла секунда да блокира широкия махов ритник на своя противник.

– Добре ли си? – попита го другото момче.

Брендън Фан бе с две години по-голям от Джейк, имаше черен колан и бе звездата на училищната школа по таекуондо. Брендън бе наполовина виетнамец, но за това свидетелстваше единствено лекото изтъняване в ъгълчетата на очите му и те изглеждаха така, сякаш всеки момент щеше да се засмее. Също като Джейк, и той носеше бели тренировъчни дрехи, наречени ги.

Джейк пое подадената му ръка и позволи на Брендън да му помогне да се изправи.

– Изобщо не видях този удар – каза той и поклати глава. – Все едно ме ритна муле.

Брендън се усмихна. Бяха спаринг партньори вече три месеца. Джейк не бе доволен да тренира само три пъти седмично. Нуждаеше се от повече практика. За щастие, Брендън го взе под крилото си и се съгласи да му помогне да усъвършенства уменията си. Залата бе на тяхно разположение още петнайсет минути.

– Ставаш все по-добър – каза приятелят му. – Скоро ще ме надминеш.

– Да, бе, да – отвърна Джейк и поклати глава, за да проясни ума си.

Въпреки това трябваше да признае, че наистина напредва. Миналата седмица замени синия си колан по таекуондо с червен. Новият цвят предупреждаваше останалите, че момчето притежава уменията, но не и контрола върху тях, съответстващи на черен колан.

Джейк бе напълно съгласен с това мнение.

През последните няколко седмици бе тренирал прекалено усърдно. Но на моменти проявяваше небрежност и безразсъдство и не успяваше да се сдържи. Макар да бе краят на юни, събитията отпреди три месеца се бяха запечатали така ярко в паметта му, сякаш се бяха случили вчера. Тази сутрин се събуди със събрани на топка чаршафи, а в гърлото му бе заседнал неизречен вик. Цяла нощ – чак до изгрев слънце – се беше борил с крилатото чудовище от своите кошмари.

В този сън Джейк се връщаше в праисторическото минало, връщаше се във времето отпреди разделянето на континентите, когато целият свят е бил едно и се е наричал Пангея.

Джейк бе посещавал това място и то не в сънищата си, а в реалността.

Изгубени племена от най-различни периоди на човешката история – маи, египтяни, римляни, викинги, индианци и много други – се бяха озовали там, измъкнати не по своя воля от своето време и пренесени в тази дива земя на грабливи динозаври и девствени джунгли. За да оцелеят, двамата със сестра му бяха потърсили убежище в долината на Калипсос, защитена от древна технология, създадена някога в Атлантида.

В кошмара си от последната нощ Джейк се бе завърнал в Пангея, където бе преследван от ято крилати чудовища с остри нокти, наречени гракили, зловещи създания, подчинени на Калверум Рекс, страховития Крал на черепите. Дори в този момент Джейк чуваше острите писъци на гракилите, сякаш Калверум Рекс продължаваше да го преследва.

А може би наистина го преследваше.

Затова Джейк трябваше да бъде подготвен.

Брендън сякаш прочете мислите му, отстъпи крачка назад и го прониза със стоманения си поглед:

– Готов ли си?

Добър въпрос. Джейк трябваше да бъде готов за свое собствено добро. През последните няколко дни в гърдите му като че ли натежаваше камък. Сякаш се надигаше буря.

– Да го повторим. – Джейк отметна пясъчнорусия перчем от челото си и зае защитна поза, балансирайки на пръстите на краката си.

Макар Брендън да бе по-голям, двамата бяха еднакви на ръст. Джейк огледа изражението на своя противник, опитваше се да открие признак, който да му подскаже как ще се развие атаката. Японците съветваха да се следят очите на нападателя. Китайците смятаха, че е по-добре да се наблюдава противникът като цяло.

Брендън се взираше също така напрегнато в очите на приятеля си, които изведнъж проблеснаха от изненада. Косъмчетата по врата на Джейк настръхнаха. Той реагира инстинктивно – клекна и се завъртя. Прозорецът на салона се пръсна на хиляди парченца, когато един черен седан прелетя над бордюра и се понесе право към тях.

Джейк, който вече се бе приготвил за скок, реагира мълниеносно, хвърли се към Брендън, хвана го през кръста и двамата се изтърколиха встрани от пътя на колата. Предната броня закачи пръстите му. Той се приземи и се превъртя върху татамито, без да изпуска Брендън.

Седанът прелетя с грохот покрай тях и се заби в отсрещната стена; чу се скърцане на метал.

Джейк се изправи на крака, помогна и на смаяния Брендън да стори същото.

В другия край на залата двигателят на колата се задави и угасна. Нещо изпуши изпод смачкания преден капак.

Джейк пристъпи към катастрофиралия автомобил. Сърцето му биеше до пръсване, но трябваше да се увери, че никой не е пострадал.

– Внимавай – предупреди го Брендън.

Джейк усети миризма на бензин. Под обгърнатата от пушек кола започна да се процежда масло. Откъм улицата долетяха викове. Минувачи се втурнаха към мястото на инцидента, ако това наистина бе инцидент.

Страх скова Джейк. Пушеците ставаха все по-гъсти и по-гъсти. Той доближи багажника на колата и надникна през задното стъкло. Очакваше да открие нечие безжизнено тяло зад волана.

Там обаче нямаше никого.

Джейк пристъпи още по-близо, бензин опръска босите му пръсти, очите му пареха от дима, но трябваше да бъде напълно сигурен. Не можеше да остави човек в беда. Наведе се към едно от страничните стъкла и провери предните и задните седалки.

Бяха празни.

Как бе възможно това?

– Джейк! – извика Брендън и посочи нещо с ръка.

Бързо откъсна поглед от празния автомобил. Под предния капак танцуваха пламъци.

Джейк хукна назад и извика на Брендън:

– Бягай!

Двамата спринтираха към разбития прозорец. Навън се бе събрала малка тълпа. В далечината се чуваха сирени.

– Назад! – извика Джейк, докато двамата с Брендън прелитаха като газели през разбитата фасада.

Точно навреме.

Зад тях се разнесе приглушена експлозия. Невидима ръка тласна Джейк в гърба и го запрати в прегръдките на тълпата. Лъхна го гореща вълна. Изправи се и погледна залата за таекуондо. Все едно надзърташе в горяща пещ. Цялата задна част на помещението бе обзета от пламъци, които танцуваха като живи.

Джейк видя – въпреки че погледът му бе замъглен, а ушите му пищяха – как за миг димът приема формата на страховита сенчеста фигура. Сред пушека и черните пламъци се появиха две очи, които впериха огнения си поглед право в него.

Той сякаш се върна назад във времето, към събитията, случили се преди три месеца. Отново се озова в праисторическия свят на Калипсос, свит на прага на големия храм на Кукулкан, а Кралят на черепите, покрит с броня от сенки, не отделяше искрящи очи от него. Калверум Рекс бе зъл алхимик, посветил се на кръвната магия, който превръщаше различни природни създания в чудовища. Целта му бе да завладее цяла Пангея и да подчини всичките й обитатели на волята си. Джейк го бе спрял веднъж, беше застанал лице в лице с него и го бе предизвикал.

Сега същите тези очи отново се впиваха в Джейк. Той отвърна на погледа, а светът започна да помръква бавно, бавно, докато накрая момчето не виждаше нищо друго, освен тези пламтящи очи. Те сякаш прогаряха плътта му, пронизваха го до мозъка на костите, сковаваха тялото му и не му позволяваха да помръдне. Възпротиви се на това усещане, боеше се да не изгуби контрол над себе си, но тъкмо тогава про­звуча оглушителен клаксон. Съществото, оформено от черните пушеци, се разпадна в мига, в който ревът на клаксона премина във вой на пожарникарска сирена. В този миг светът се върна към предишното си състояние. Джейк се обърна тъкмо когато тежкият червен камион спря до бордюра.

Настъпи истински хаос.

Някой се зае да го преглежда, прокара ръцете си по цялото му тяло, сетне го замъкна настрани и го постави да легне върху една от пейките в парка. Нямаше и драскотина, ако не броим опърления перчем, който миришеше ужасно, между другото. Дори босите си крака не бе порязал на някое парче стъкло. Наметнаха го с дебело одеяло. И Брендън бе подложен на същата процедура.

През цялото това време Джейк не откъсваше поглед от горящия спортен салон. В сърцето на този огнен ад се изливаха водни струи, които приличаха на блестящи арки. Наблюдаваше дали огненият демон няма да се появи отново.

Смушка с лакът Брендън.

– Видя ли... вътре в училище... чудовище с огнени очи...

Брендън поклати глава, но го стори прекалено бързо и погледна партньора си, сякаш нещо с него не бе наред.

След като си пое дълбоко дъх, Джейк осъзна, че приятелят му е прав. Смайването и объркването сигурно бяха замъглили съзнанието му и бяха смесили кошмарите от Пангея с реалността.

Встрани от тях един полицай разпитваше свидетел, едър, широкоплещест мъж, хванал на каишка животинка, която приличаше на кръстоска между плъх и парцал за прах.

– ...после колата полетя надолу по хълма, набираше скорост. – Мъжът посочи стръмния наклон по Холикок Лейн и описа с ръка траекторията на автомобила. – Прелетя покрай мен, профуча през кръстовището и се заби в прозореца. Страхотен късмет, че не уби никого...

Не беше късмет, каза си Джейк. Ако се бях забавил с частица от секундата...

Полицаят записа това в бележника си.

– И зад волана нямаше никого?

– Никого не видях – потвърди свидетелят.

Полицаят се намръщи и поклати глава.

– Някой трябва да е оставил колата си горе на хълма, без да изключи двигателя и без да дръпне ръчната спирачка. Сигурен ли сте, че не видяхте подозрителни лица да се навъртат наоколо? Да бягат?

– Съжалявам, но не гледах в тази посока. Гледах катастрофата.

Полицаят въздъхна раздразнено. На Джейк му се искаше да стори същото. Значи, възможно бе да е случаен инцидент

Джейк се изправи и отметна одеялото.

– Какво правиш? – попита го Брендън. – Казаха ни да стоим тук, докато не дойдат родителите ни... – Момчето млъкна, когато осъзна какво е казало.

Брендън запелтечи някакво извинение, но Джейк разсея притеснението му с махване на ръка. Ако трябваше да стои тук и да чака родителите си... ами, трябваше да почака много, много дълго.

Огледа суматохата по улицата: проблясващи полицейски лампи, виещи сирени, пожарникари, които си подвикваха нещо един на друг. Сетне спря да вижда и да чува всичко това. Пред погледа му изникнаха образите на майка му и баща му. Последният спомен за тях бе запечатан върху една снимка. Двамата позираха на фона на археологическите разкопки, които провеждаха в Централна Америка, бяха облечени в дрехи с цвят каки, усмихваха се весело и държаха в ръце камък, покрит с маянски глифи. Бяха изчезнали безследно, седмица след като е била направена тази снимка.

Това се случи преди три години. Повече не видя родителите си. Разследването предположи, че двамата са били убити от бандити, но Джейк знаеше, че това не е вярно. Знаеше, че историята не свършва там, а продължава на Пангея.

Преди три месеца Джейк и сестра му Кейди попаднаха случайно на тази сурова и дива праисторическа земя. Там спечелиха нови приятели, водиха война и в крайна сметка откриха загадъчна улика, свързана с истинската съдба на техните родители.

Джейк се пренесе мисловно в праисторическата долина на Калипсос, изкачи стъпалата, които водеха до големия храм на Кукулкан, мина покрай кристалното му сърце и се спусна във вътрешната зала с огромния маянски календар, изработен от чисто злато. Спомни си как между зъбните колела на този масивен механизъм бе открил часовника на баща си. Помнеше наизуст думите, които майка му бе поръчала да гравират върху капака.

На моя любим Ричард

Късче злато, за да му напомни десетото ни

завъртане заедно около слънцето.

С цялата любов под звездите

Пенелопе

Това бе подарък за тяхната годишнина. Джейк бе извървял този път не веднъж и дваж в съзнанието си, но така и не успяваше да открие отговорите. Какво означаваше часовникът? Дали родители му бяха още живи? Бяха ли изгубени във времето?

Джейк не знаеше.

Знаеше обаче, че трябва да открие истината.

В този момент, както беше бос на улицата, облечен в екипа си за тренировки, той сви юмруци, изпълнен с решимост. Търпението му бе изчерпано, нямаше да стои повече тук. Бе оставил колелото си през една пряка. Не искаше нищо друго, освен да се прибере по-скоро у дома.

Когато се обърна да уведоми приятеля си, че си тръгва, от тълпата изскочи висок мъж, хвърли се към Брендън и го сграбчи в мечешка прегръдка.

– Добре ли си, синко?

Каквото и да бе отвърнал Брендън, думите му потънаха в прегръдката на баща му. Джейк забеляза приликите между двамата: тъмните очи, черната коса... Понякога вземаше последната снимка на родителите си и я сравняваше с отражението си в огледалото в банята. Бе висок като баща си, имаше и същата пясъчноруса коса, но бе взел сините очи и малкия нос на майка си. Взирането в огледалото му даваше известна утеха, караше го да се чувства по-близко – макар и с мъничко – до своите родители.

Джейк не откъсваше поглед от прегръдката между баща и син. Стоеше като хипнотизиран пред тази проява на дълбока и искрена любов. Първоначално го обзе тъга, последвана от копнеж и заменена накрая от нотка студена ревност. Знаеше, че не е прав, че не бива да изпитва подобно чувство, но не можеше да се сдържи.

Брендън се измъкна от прегръдката на баща си, изглеждаше разтревожен.

– Джейк, ако искаш баща ми може да те откара у дома...

Джейк отстъпи две крачки и поклати глава. Преглътна трудно, за да прочисти гърлото си.

– Аз... аз дойдох с колелото.

– Синко – обърна се към него бащата на Брендън, – няма никакъв проблем.

Джейк настръхна от това нехайно използване на думата синко. Този човек не му беше баща.

– Благодаря ви, господин Фан. Предпочитам да се прибера сам.

Бащата на Брендън се поколеба за миг, сетне прегърна сина си през рамо и каза:

– Ако си сигурен...

Джейк кимна и се запъти към колелото си. С всяка следваща крачка нагретият от слънцето бетон започна да изгаря все по-силно босите му крака. Ускори ход, но причината не бе в горещината. Просто искаше да се махне час по-скоро от това място.

Стигна до колелото си и се обърна, за да хвърли последен поглед към училището, над което се стелеше дим. Залата за таекуондо изглеждаше в такова състояние, че през следващата седмица в нея едва ли щяха да се провеждат тренировки. Имаше предостатъчно неща, с които да запълни свободното си време. У дома го чакаха достатъчно книги и статии, които да прочете. Освен това, двамата с чичо Едуард бяха планирали за следващия ден посещение на природонаучния музей в Ню Йорк. След два дни там откриваха изложба, посветена на Древен Египет и един приятел на Едуард бе уредил да я разгледат преди официалната й премиера.

Джейк понечи да обърне гръб на училището, когато край камиона на пожарникарите зърна едър мъж, скрит донякъде от облак дим. Той се открояваше от тълпата не само заради черния си костюм на фини райета, но и заради едрата си фигура. Огромният мъж мина зад камиона и изчезна от погледа на Джейк.

Джейк обаче го позна.

Не може да бъде...

Изрече името на мъжа, сякаш се опитваше да го призове да застане отново пред погледа му.

Морган Дръмонд.

Мъжът обаче не се появи и увереността на момчето започна да се разсейва.

В края на краищата, тази забулена от дим фигура би могла да принадлежи всекиму: на капитана на пожарникарите, на шефа на полицията... Пък и какво ли можеше да прави Дръмонд тук? Джейк го бе видял за последен път в Британския музей в Лондон. Дръмонд ръководеше отдела за сигурност в Бледсуърт Съндрайс & Индъстриз, корпорацията, спонсорирала последните разкопки на родителите му, преди да изчезнат.

Подозрението се върна.

Джейк не разбираше какво общо има въпросната корпорация с изчезването на родителите му, но връзка трябваше да има.

Спомни си иглата за вратовръзка, носена от Морган Дръмонд. Беше изработена във формата на грифон, корпоративното лого на Бледсуърт Съндрайс & Индъстриз. Митологичното чудовище бе наполовина орел, наполовина лъв. В Пангея Джейк бе открил същия символ, изобразен върху сабята на властелина на гракилите, предводителя на една от чудовищните орди на Калверум Рекс. Освен това, самите гракили приличаха донякъде на грифони.

Каква обаче бе връзката между всичко това?

Джейк продължи да се взира към другия край на улицата, очакваше отново да зърне мъжа. След като измина цяла минута, поклати глава и се отказа. Това не би могло да бъде Дръмонд.

Отключи колелото си, измъкна го от стойката и тръгна към дома. Очакваше го дълъг път.

Натискаше педалите, отдалечаваше се от училището, но от време на време хвърляше по някой поглед през рамо. Беше неспокоен. Спомни си как косъмчетата по врата му бяха настръхнали предупредително, миг преди колата да връхлети през прозореца на училищния салон.

Сега отново бяха настръхнали.

Джейк сви от главния път и под гумите на велосипеда му захрущяха камъчетата, застлали алеята, която водеше към семейното имение. Колоезденето му бе помогнало да проясни мислите си; въпреки това бе напрегнат, не можеше да забрави огнените очи, които се взираха в него през дима.

Когато мина през портите от ковано желязо, махна с ръка на двата каменни гарвана, кацнали на стълбовете от двете страни на вратата. Птиците бяха дали името на семейното имение – Рейвънсгейт или Гарванова порта.

– Здрасти, Едгар! Здрасти, По! – извика той, докато преминаваше под намръщените им погледи.

Двата гарвана бяха кръстени така още през ХІХ в. от неговия прапрадядо Огъстъс Бартоломю Ренсъм. Той бил съученик на прочутия писател Едгар Алан По, а неговата поема „Гарванът“ му била любима. Семейната история твърдеше, че По почерпил вдъхновение за своята поема от един от двата каменни гарвана. Десетилетия наред членовете на семейството спореха кой точно гарван е вдъхновил поета – Едгар или По.

Джейк бе готов да се обзаложи, че това е гарванът, който стои отдясно. Тръпки го побиваха при вида на наклонената му глава и присвитите му очи. Подобно на двама ексцентрични чичовци, гарваните се бяха превърнали в част от фамилната история като равноправни членове на семейството.

Поне тези двамата нямаше да ходят никъде.

Джейк натисна педалите и се понесе сред горичката от захарни кленове и черни дъбове. Накрая дърветата отстъпиха пред обширна градина в английски стил. В средата й се издигаше имението Рейвънсгейт, построено в стил Тюдор, с каменни кули, дървени фронтони и покрити с мъх каменни плочи по покрива. Някога това е било най-обикновена ферма, за да може семейството да прекарва ваканциите си извън града. Впоследствие сградата е била разширена и преустроена, за да достигне сегашния си блясък и размери.

Главният вход не бе претърпял никакви промени. Дори вратата му идваше от някогашната ферма, направена бе от яки дъбови греди, отсечени от околните хълмове, стегнати с медни ленти и гвоздеи с квадратни глави.

Джейк натисна спирачките на велосипеда и намали скоростта, докато се насочваше към предната част на къщата. Пред входа имаше кръгла алея за автомобили. Веднага забеляза колата, паркирана край каменните стъпала, които водеха към предната врата.

Две необичайни неща му направиха впечатление.

Входната врата бе отворена – нещо, което леля Матилда никога не би допуснала. Но повече го разтревожи паркираният автомобил. Беше черен седан, досущ като онзи, който бе влетял в залата за таекуондо. Бе сигурен в това – същата марка, същият модел. Съвпаденията бяха прекалено много, за да не им обърне внимание.

Тревогата опъна нервите му. Кръвта му се смрази. Заряза колелото си и хукна приведен към къщата.

Нещо не беше наред.

От вътрешността на дома долетя силен тропот, придружен от чупене на стъкло. Сетне Джейк чу нещо, което накара сърцето му да спре: вик на болка и страдание.

Леля Матилда!