Дванайсетте вятъра

1.

– Това тук човешко ли е?

Дейвид Уиър умираше и причината се виждаше на компютъра му, въпреки че не я разбираше. Той инстинктивно премести показалец, за да натисне клавиша, който щеше да изтрие екрана, но спря. Беше късно.

– Съжалявам, госпожо. Не знаех, че е останал някой. – Дейвид се обърна. Наближаваше десет в петък вечер. Когато погледна предишния път, всички бюра в общото помещение на лабораторията пустееха, компютърните екрани бяха тъмни. Толкова беше потънал в проучването си, че не чу приближаващите стъпки – нещо необичайно за него. Някога майка му казваше, че има по-остър слух и от куче. Като малък чуваше бащиния си пикап да завива на тяхната улица от пет преки разстояние.

– Заради тъпия бюджет. – Полковник Мириам Ковински вдигна дебелата зелена папка, която носеше. От едногодишния си стаж като цивилен лаборант в ДНК лабораторията на въоръжените сили Дейвид знаеше, че тези три думи са единственото обяснение, което може да очаква от шефката си.

Тя се наведе напред, за да погледне по-внимателно екрана, и се намръщи.

– Митохондриална ДНК. Но някои маркери са грешни.

– Това е референтна проба. – Излъга той с лекота.

– От шимпанзе ли?

За окото на неспециалист резултатите от електрофорезата на екрана може би напомняха размазани приз­рачни снимки на ивичести червеи, изпънати един до друг – с редуващи се тъмни и светли участъци и пръснати около тях ситни цифри и букви, които не се свързваха в никакви смислени думи. Ковински обаче не беше обикновен военен бюрократ, а биолог криминалист и беше глупаво да я подценява.

– От нещо по-близко до човека. Неандерталец. – Дейвид затаи дъх, беше рискувал да допусне, че познанията на полковника не се разпростират до изчезналите хоминиди.

– А стига бе!

– Да, неандерталско бебе отпреди двайсет и девет хиляди години. От пещерата Мезмайская в Северен Кавказ.

– Това ваш личен проект ли е?

Дейвид знаеше защо го пита. Главната задача на лабораторията се състоеше в това да идентифицират останки от американски военни чрез ДНК анализ, не само от сегашни конфликти, но и от минали войни. Иначе, при налични ресурси и кадри, можеха да използват възможностите си, за да помагат на външни изследователи в случаи от естественонаучен и исторически интерес, както и държавни и законоопазващи институции с тес­тове на лекарствени и наркотични вещества, анализи на веществени доказателства и дори с установяване на бащинство в съдебни дела за попечителство над деца.

„Личните проекти“ обаче си бяха точно такива – лични и непозволени. Незаконни.

– Не, госпожо. Това е част от новата система за качествен контрол, която разработвам.

Полковник Ковински го изгледа безизразно. Тя скръсти ръце върху папката с бюджета и я притисна към гърдите си. Въпреки късния час масленозелената й куртка беше закопчана догоре и идеално изпъната. Прошареният й кок спокойно можеше да е пластмасов – от него не стърчеше нито косъмче.

– Продължавайте.

Дейвид не знаеше дали началничката му иска да научи още само от интерес, или защото усещаше, че я лъже. Така или иначе той беше готов. Старата поговорка не грешеше: пред надвисналата смърт умът наистина се концентрира.

– От хиляда деветстотин деветдесет и втора година лабораторията събира ДНК образци от всеки новопостъпил в армията. Вече имаме малко над три милиона проби.

Ковински почука по папката с късия си нелакиран нокът.

– Цифрите са ми известни.

– Е, при секвенирането на ДНК с цел създаване на генетичен профил винаги има статистическа грешка.

Полковникът мълчеше и Дейвид продължи:

– Можем да заключим, че няколко хиляди от нашите три милиона проби са грешни. Понеже е скъпо да повтаряме анализа на всяка от тях само за да открием няколкото неверни резултата, аз се надявам да намерим грешките с помощта на математически анализ на профилите в нашата база данни.

– Неандерталската връзка, господин Уиър. Става късно.

Дейвид събра смелост.

– Известно ни е, че митохондриалната ДНК във всяка клетка на всеки човек в почти всички случаи се предава пряко от майката на детето, без полово рекомбиниране с бащината ДНК. Следователно, теоретично днес всеки човек на Земята може да проследи генеалогията си до една-единствена жена, живяла в Африка преди около сто и петдесет хиляди години, и...

– Митохондриалната Ева – прекъсна го Ковински, за да му напомни, че не изнася лекция пред някой гостуващ в лабораторията политик.

Дейвид моментално премина към подробности, като се надяваше те да отвлекат вниманието й от информацията на екрана.

– Добре, когато сравним деветстотин деветдесет и четири ключови митохондриални последователности от хора по целия свят, средният брой на ония секвенции, които се отличават между всеки двама души, е осем, а максималният – двайсет и четири. Ето колко близко е родството между всички хора – по-малко от три процента разлика. Митохондриалната ДНК на неандерталците обаче се различава от съвременните хора с двайсет и две до трийсет и шест последователности, средно с двайсет и седем.

Той посочи инкриминиращото изображение на екрана, за да привлече вниманието й там, където се налагаше, и в същото време натисна функционалния клавиш, който уголемяваше образа. Така кодовете отдолу излязоха от екрана и се скриха от поглед.

Уиър се озърна към Ковински, като се питаше дали е забелязала тази негова манипулация.

– Разликата показва, че последният ни общ предшественик с неандерталците датира отпреди около четиристотин и петдесет до петстотин хиляди години.

– Как помага това на качествения контрол?

– Дава ни граница за идентифициране на грешно обработени проби в нашата база данни. За целта използвам елементарна сравняваща програма, действаща само във времето, когато лабораторните компютри не са заети с друго, и тя сравнява нашите проби с тая.

Изражението на Ковински остана непроницаемо.

– Не можете ли със същия успех да използвате извадка стандартизирани човешки секвенции?

– А, прилагам и тоя метод. Моята програма сравнява нашите проби с десет различни извадки. По същество тя представлява статистически анализ. Неандерталските секвенции просто добавят още стойности за сравнение. След неколкостотин хиляди проверки би трябвало да мога да сведа нещата до две-три извадки, които винаги дават най-добри резултати при идентифицирането на грешните анализи.

– И го правите единствено когато лабораторните компютри не са заети с друго?

– Да, госпожо. Засега това е само второстепенна програма, която допълва стандартните качествени анализи на лабораторията.

Ковински впери ясните си очи в него. Дейвид се нап­регна, неуверен как да постъпи, ако присъдата е неблагоприятна за него.

– Едва ли сте открили неандерталци сред нашите служители.

– Само в морската пехота, госпожо.

Кратката усмивка смекчи изражението й.

– Продължавайте работата си, господин Уиър.

– Слушам, госпожо.

Дейвид изчака двукрилата врата на лабораторията да се затвори зад нея, после върна цялото изображение на екрана, наред с идентификационните кодове отдолу.

Ако беше успяла да ги прочете и разбере, Ковински щеше да установи, че описваната от тях ДНК не е от Homo sapiens neanderthalensis. Щеше да установи защо нейният подчинен работи толкова до късно и защо я е излъгал.

ДНК секвенцията на екрана, която носеше генетични маркери на нещо нечовешко, беше негова. Дейвид бързо копира осемте лични файла от компютъра на малка флашка, скрита в рекламен ключодържател на американската армия. После изтри историята на работата си от твърдия диск, за да не позволи при евентуално разследване да възстановят и следа от онова, което бе направил. Или което бе открил.

След половин час той излезе от безцветната, практична сграда на въоръжените сили. Както обикновено охраната провери раницата му съвсем небрежно.

На паркинга, под анонимните погледи на външните охранителни камери, Дейвид лениво отиде при очукания си джип и хвърли раницата на предната дясна седалка. Държеше връзката ключове нехайно, сякаш на нея не висеше флашка с файлове, които щяха да му донесат най-малко десет хиляди долара. Също като предишните два пъти.

Той махна на охранителите на портала и се отпусна назад. Те осветиха купето с фенерчетата си, после вдигнаха бариерата.

Съсредоточен върху оцеляването си, Дейвид шофира с над позволената скорост чак до Вашингтон, за срещата с купувача, която можеше да му спаси живота.

Като използва компютърна програма, подобна на онази, която беше описал на Ковински, тази вечер той успя да открие, че в лабораторната база данни, съдържаща информация за над три милиона военнослужещи, има още осем души като него. Досега обаче нямаше изключения от правилото. Всички, които носеха нечовешките ДНК маркери, имаха една обща черта: или бяха под двайсет и седем години, или бяха мъртви.

Дейвид Уиър беше на двайсет и шест.

2.

Натаниъл Мерит беше убиец и се оказа, че под водата упражнява занаята си със същата лекота. Повтарящата очертанията на лицето му силиконова маска фокусираше погледа му право напред, без нищо да отвлича вниманието му. Ритмичното съскане на всяко негово издишване от регулатора в устата му напомняше за ежедневната му медитация. Всяко бавно оттласкване с плавниците го караше да мисли за катата, която изпълняваше сутрин – ритуален балет за ръкопашен бой. Ръцете му свободно се поклащаха до тялото. Ножът му беше прибран в канията – ала не за дълго.

На петия ден от тази експедиция неговият двучленен екип откри каквото търсеше точно където бяха пратени да го търсят – на този гол южен атол. Сега трябваше да осъществи изваждането – ако имаше какво да извадят.

Водата беше топла, кристално бистра и видимостта наближаваше шейсет метра. Мерит ясно виждаше Краузе и Рено. Осветени от слънцето и вдигайки сребърни стълбове от въздушни мехурчета, двамата бяха заели позиции до отвора в стръмната коралова стена на двайсет метра под него. Носеха флуоресцентножълти бутилки. Дори водолазните им ножове бяха на яркожълти ивици за по-добра видимост.

Неговите две бутилки не бяха боядисани – гола алуминиева сплав. Компенсаторната му жилетка, баластният му колан, екипировката му, костюмът с титаниеви влакна – всичко беше черно. За някои от задачите му видимостта не беше желателна.

За пръв път влезе в контакт с екипа си при назъбения отвор, където провери водолазните компютри на китките им. Тази сутрин Краузе и Рено се бяха гмуркали два пъти, първо за да заредят експлозивите и после за да проверят резултата. Оставаха им поне още четирийсет минути на тази дълбочина, дори повече, ако им спуснеше пълни бутилки, за да не бързат с изплуването и да избягнат декомпресията. Мерит им даде знак с палци нагоре, показваше им да не се тревожат за завръщането си на повърхността – той щеше да се погрижи за тях.

След това се зае да огледа ръбовете на отвора. Взривените късове сивкав мъртъв корал се бяха изтърколили по полегатия бряг на атола и лежаха двайсетина мет­ра по-надълбоко, сред почти незабележимите купчини каменни блокове. Някога те бяха изграждали останалата част от постройката, издигната, когато този атол още е бил остров. Що се отнасяше до това кой и кога я е издигнал, Мерит нямаше мнение. Колкото по-малко въпроси си задаваше, толкова по-проста щеше да е работата му.

След като се увери, че отворът няма да се срути през следващия час, той откопча прожектора с пистолетна ръкохватка от жилетката си и го насочи към очакващия го мрак. Водата се беше успокоила след експлозиите, възвръщайки бистротата си.

Той се вмъкна вътре пръв, като едва местеше плавниците си, за да не раздвижи дебелия пласт тиня, пок­риващ дъното на прохода. След десет метра грубата покривка от корал и ракообразни изчезна, разкривайки голите стени и сводестия таван на тунела.

Мерит се озърна през рамо. Краузе и Рено тромаво плуваха след него. Подире им се вихреха талази от тиня, които скриваха обратния път към откритото море и слънчевата светлина. Намалената видимост щеше да улесни изпълнението на плана му.

Продължи и видя входа на залата на петдесет метра напред, точно където го поставяше координатната мрежа.

Според неговия работодател тази част от обекта първоначално била защитена дълбоко под центъра на постройката и проходът, в който плуваше в момента, бил затворен с дебела дървена врата, обкована с желязо. Когато океанът погълнал острова – или поради пос­тепенното повишаване на морското равнище, или при катастрофалното изригване на вулкан, довело до образуването на атола, – морските дървоядни организми изяли вратата за няколко десетилетия. След още стотина-двеста години кислородът във водата превърнал железния обков в ръжда.

Мерит даде знак на двамата водолази да изчакат на входа и заплува в „съкровищницата“, както я наричаше неговият работодател. Виждаше такава съкровищница вече в трета експедиция – за пръв път преди три години, в сухото корито на Гагар-Хакра в Индия, а после и високо в перуанските Анди, само преди три месеца.

Също като другите, тази зала беше кръгла, с диаметър малко под осем метра и височина на стената над два. Куполът й представляваше идеална полусфера.

По стените и тавана на съкровищницата в Андите все още имаше останки от мазилка, по която се различаваха знаци. Работодателят му се разочарова, че не се е запазила достатъчно, за да могат да направят възстановка на изображенията. Тук, под водата, нито следа от покритието на стената не бе оцеляло от разяждащата дейност на морето.

Оцеляло беше обаче нещо друго познато – каменен диск, поставен върху каменен пиедестал в средата на залата. Подобно на онези в Индия и Перу, структурата приличаше на кръгла маса с диаметър около два и половина метра и височина един, въпреки че поради натрупания на пода седимент пиедесталът изглеждаше по-нисък.

Мерит се интересуваше само от каменния диск.

Наблюдаван от останалите при входа Краузе и Рено, той извади ножа си и предпазливо се зае да проверява повърхностния седиментен пласт върху диска, сякаш търсеше сухопътни мини. След няколко седмици неговият работодател щеше да прати истинска археологичес­ка експедиция, която с помощта на вакуумни маркучи грижливо щеше да разкрие целия обект и другите помещения в него. Той обаче ясно беше дал да се разбере, че единствено Мерит има право да вади артефактите от съкровищницата.

На петия опит ножът опря в предмет. Мерит махна на двамата да му помогнат с прожекторите си, разгреба тинята и разчисти очертанията на предмета. След като го разпозна с опипване, той го остави и продължи да проучва повърхността на каменната маса. Ако беше същата като другите, радиално от центъра й трябваше да има дванайсет легла с различна форма, предназначени за различни предмети. Съкровищниците в предишните две експедиции бяха ограбени в миналото. Само в перуанската бяха намерили един от дванайсетте артефакта. Работодателят му се надяваше при тази отдавна изчезнала зала да е различно.

Върхът на ножа многократно потъваше в седимента и всеки път стигаше само до камък. Когато се увери, че няма други артефакти, Мерит демонстративно заопипва компенсаторната си жилетка, сякаш търсеше нещо. После даде знак на Краузе и имитира снимане – показваше му да донесе фотоапарата от мрежата с екипировка, закачена на кораловия склон навън.

Краузе сигнализира, че е разбрал, и заплува по обратния път.

Мерит махна на Рено да влезе в залата и посочи най-високата точка на купола, където подобно на живак искреше светлина – събралият се въздух от неговия регулатор.

Насочвайки вниманието си нагоре, където играеха сребристи отблясъци от прожектора му, Рено не усети приближаващата зад гърба му опасност, докато нещо не дръпна въздушния му маркуч. Мерит го беше прерязал.

Мерит наблюдаваше как Рено губи няколко от пос­ледните секунди от живота си, като размахва ръце към мятащия се зад него маркуч. Когато се сети за резервната въздушна бутилка на жилетката си, вече беше късно. Мерит го хвана за предмишниците и го задържа. Водолазът риташе и се извиваше и двамата се понесоха по лъкатушна траектория из залата. Металните бутилки на Мерит изтракаха в каменната стена.

Изведнъж тялото на Рено увисна в ръцете му, но Мерит не го пусна. Убиец и жертва пет дни бяха работили на този обект, бяха си разказвали всевъзможни случки. Рено гордо му беше показал назъбения полумесец от белези на бедрото си, който му останал от зъбите на акула – акула, която той отблъснал с нож и юмруци. Такива мъже не умираха лесно. Мерит продължи да го стиска. Не бързаше за никъде.

След десет секунди Рено внезапно започна да се мята в напразен опит да се освободи.

Не успя. И този път тялото му се отпусна наистина, беше загубил съзнание.

Мерит завъртя кранчето на регулатора му, за да спре притока на въздух. После разкопча баластния му колан и Рено се понесе с лице нагоре към сребристите въздушни мехурчета, за да се издигне при сетния си дъх.

Убиецът вдигна прожектора му и го изключи, след което зае позиция над входа. Угаси собствения си фенер и зачака в топлия мрак на неподвижната вода зав­ръщането на втория водолаз.

Но Краузе се бавеше.

Мерит се изкушаваше да се спусне и надникне в прохода. Очите му бяха свикнали с тъмнината и със сигурност щеше да види силуета на Краузе, очертан на бледосиния фон на отвора, но ако напуснеше позицията си, рискуваше да изгуби предимството на изненадата. Дишаше бавно и нито веднъж не помисли за увисналия само на няколко метра над него труп.

После водата се раздвижи – някой плуваше в мрака.

Мерит моментално престана да диша и се заслуша за съскането на друг регулатор. Защо Краузе се връщаше с изключен прожектор? Дали подозираше какво му готви?

След като не чу нищо, той внимателно си пое дъх и неволно се вторачи в мрака над себе си. Ами ако Рено го беше надхитрил, задържайки дъх още няколко секунди – колкото Мерит да го пусне и да се извърне? Може би беше задействал резервната си бутилка?

Водата около него отново се раздвижи. В залата наистина имаше още някой. Той се пресегна за ножа си.

Нечия ръка го изпревари и отскубна канията от крака му. После две ръце се вкопчиха в предмишниците му и го повлякоха надолу.

Мерит пое дълбоко дъх и се приготви за прерязването на собствения му въздушен маркуч.

Вместо това го ослепи дезориентираща светлина.

В мига преди очите му да помръкнат, той видя двама водолази с лъскави ребридери, от които не излизаше въздух, и обсидиановочерни визьори, които блестяха на обхващащите целите им лица маски.

Бяха използвали прибори за инфрачервено виждане, за да го уловят.

Следващият им ход беше неизбежен. И той щеше да постъпи така на тяхно място.

Да убие врага.