Втори шанс

1.

Климатикът в офисите на списание „Шик“ току-що беше спрял в нетърпимо горещия нюйоркски юнски ден. За втори път днес имаше проблеми с тока и Фиона Монахан изглеждаше готова да убие някого, когато влетя в кабинета си, след като бе прекарала двайсет минути затворена в асансьора. Същото й се случи и предишния ден. Още щом слезе от таксито на връщане от обяд във „Фор Сийзънс“, й се стори, че някой изсмука въздуха от дробовете й. Заминаваше за Париж за две седмици – ако оживееше дотогава. Дни като днешния бяха предостатъчни, за да накарат човек да намрази Ню Йорк, но въпреки горещината и раздразнението Фиона обичаше живота тук – и хората, и атмосферата, и ресторантите, и театрите, и лавината от културни събития, възторга и вълнението, които бликаха отвсякъде, дори кафявата тухлена сграда на Източна седемдесет и четвърта улица, заради която едва не фалира преди десет години. Беше похарчила всичките си пари, за да я преобрази. Беше стилна, невероятна, символ на всичко, което тя представляваше, в което се бе превърнала.

На четирийсет и две, тя бе посветила живота си да се превърне във Фиона Манахан, на която мъжете се възхищаваха, а жените й завиждаха и обикваха, след като я опознаеха и горяха от желание да стане тяхна приятелка. Ако някой се опиташе да я притисне в ъгъла, тя ставаше опасен противник. Истината бе, че дори онези, които не я харесваха, я уважаваха. Тя беше жена с власт, с много страст, последователна и готова да води битка на живот и смърт за каузата, в която вярваше, или за човека, на когото бе обещала помощта си. Никога не нарушаваше дадено обещание, а дадеше ли дума, хората знаеха, че могат да разчитат на нея. Приличаше на Катрин Хепбърн с малък примес от Рита Хейуърт, беше висока, слаба, с яркочервена коса, големи зелени очи, които блестяха или от задоволство, или от ярост. Онези, които се запознаваха с Фиона Монахан никога не я забравяха. В своето владение тя беше всезнаеща, всевиждаща, всемогъща, ала същевременно грижовна и всеотдайна. Обичаше работата си повече от всичко друго и беше водила дълга и упорита борба, за да я получи. Никога не се беше омъжвала, никога не бе имала и желание да направи тази стъпка, и макар че обичаше децата, нямаше свои. И без това имаше предостатъчно други грижи. Вече шест години беше главен редактор на списание „Шик“ и икона в света на модата.

Личният й живот беше наситен със събития. Имаше връзка с женен мъж, преди това друга, с един диригент, с когото живя осем години, излизаше на срещи от време навреме, обикновено с хора на изкуството или писатели, но от година и половина беше сама. Жененият й приятел беше архитект, англичанин, който пътуваше непрекъснато до Лондон, Хонгонг и Ню Йорк. Диригентът я изостави, за да се ожени и да има деца, и се премести в Чикаго, което за Фиона бе по-тежко дори от смърт. За нея Ню Йорк беше центърът на цивилизования свят. Бе готова да направи компромис с Лондон или Париж, но никъде другаде. Двамата с диригента останаха добри приятели. После срещна архитекта, когото напусна, тъй като връзката стана твърде сложна и той заяви, че щял да се разведе със съпругата си заради нея. Тя не искаше да се омъжва нито за него, нито за друг, въпреки че той й предложи няколко пъти. Бракът открай време й се струваше високорисково начинание и тя предпочиташе да премине по високоволтажна жица в цирка вместо да се омъжи и винаги предупреждаваше мъжете. Подобно обвързване не беше за нея.

Детството й беше много трудно и тя не искаше друг да изпита същата болка. Баща й ги заряза, когато майка й беше на двайсет и пет, а тя едва на три. Майка й пробва с още два брака с мъже, които Фиона ненавиждаше, и двамата пияници също като баща й. Не видя баща си никога повече, нито пък семейството му, а когато беше на четиринайсет, научи, че той е починал. Майка й пък почина, когато тя учеше в колежа. Фиона нямаше братя и сестри, не познаваше роднините си. На двайсет години остана съвсем сама, завърши „Уелзли“ и се научи да се справя сама в живота. Пъплеше по стълбицата на дребни модни издания, докато на двайсет и девет не се озова в „Шик“. Седем години по-късно стана главен редактор, а останалото се превърна в част от историята. На трийсет и пет Фиона вече беше легенда, най-влиятелната жена редактор в страната.

Преценката й беше почти непогрешима, притежаваше безупречен усет към модата и кое ще успее на пазара, а в света на бизнеса се справяше блестящо и печелеше възхищението на всички, с които работеше. Освен това притежаваше забележителен кураж. Не се страхуваше да поема рискове, освен в любовния живот. В това отношение тя не бе склонна на компромиси, а и не се налагаше да прави каквото и да било против волята си. Не се притесняваше да остане сама и през изминалата година и половина установи, че дори й харесва. Всъщност тя никога не оставаше сама, защото винаги бе заобиколена от фотографи, асистенти, дизайнери, манекенки, артисти и цяла тълпа безделници. Графикът с ангажиментите й беше препълнен, водеше активен социален живот и канеше на гости интересни хора. Все повтаряше, че няма да се притесни, ако никога вече не заживееше с мъж. И без това в гардеробите й нямаше място за чужди дрехи, а и нямаше желание да освобождава място. Имаше си предостатъчно задължения в списанието. Фиона Монахан водеше задъхан живот и обичаше всяка минута от него. Справяше се блестящо, беше почти пристрастена към хаоса и вълнението, които я обграждаха ежедневно.

Днес беше облечена в дълга черна тясна копринена пола, бяла буза с набрано деколте, която разкриваше раменете, а дългата й червена коса бе прихваната в хлабав кок. Единственият й накит широка тюркоазена гривна, изработена специално за нея от Дейвид Уеб, скриваше китката й и караше всеки, който я види, да й завижда. Черните сандали с висок ток бяха от „Маноло Бланик“ и в комбинация с огромната червена чанта от алигаторска кожа на „Фенди“, аксесоарите и изчистените линии й придаваха изключителна елегантност и финес. Забележителна като манекенките, които снимаха в списанието, Фиона може и да беше по-възрастна от тях, но не им отстъпваше по красота, макар външният вид да не означаваше нищо за нея. Никога не се възползваше от сексапилното си излъчване, нито пък прилагаше женски номера, много повече се интересуваше от душата и ума си, чиято чистота искреше в ясните й зелени очи. Фиона седна на бюрото си и се замисли за корицата на септемврийското издание. Свали сандалите и посегна към телефона. В Париж имаше нов дизайнер и тя беше поръчала на един от помощник-редакторите да го проучи. Фиона винаги обмисляше някоя мисия и й беше необходим цял отряд помощници, за да се справят с работата. Хората се страхуваха от нея, но същевременно й се възхищаваха. На всички около нея им се налагаше да се движат бързо, за да я настигат, а тя не проявяваше никакво търпение към бавните и мудни служители, към кръшкачите и глупаците. Нямаше човек в „Шик“, който да не знае, че когато Фиона насочеше вниманието си към някого, въпросният човек трябваше да предложи нещо добро, иначе го очакваха неприятности.

Секретарката й звънна десет минути по-късно, за да й напомни, че Джон Андерсън ще бъде при нея след половин час, и тя изпъшка. Беше забравила за срещата и заради жегата, спрелите климатици и неприятния принудителен престой в асансьора не беше в настроение. Джон беше шефът на новата рекламна агенция, която наеха, стабилна, успешна фирма, предложила им възхитителни идеи. Тя реши да подпишат договор и досега бе разговаряла единствено с него. Работата на агенцията обаче говореше сама за себе си. Днешната им среща беше просто формалност. Той реорганизираше лондонския си офис и след като се върна, се уговориха да се срещнат. Джон предпочиташе да обядват заедно, но тя нямаше време, затова му предложи да дойде до офиса й с надеждата срещата да бъде делова и кратка.

Побърза да се обади на шестимата, които я бяха търсили, после Ейдриън Уикс, най-добрият й редактор, се отби за пет минути, за да обсъдят модните дефилета в Париж. Висок, слаб, изискан, Ейдриън понякога се държеше женствено, но беше умен като нея и това много й допадаше. След дипломирането си в „Йейл“ беше защитил магистърска степен в „Колумбия“ и след няколко години работа като дизайнер постъпи в „Шик“. Двамата бяха забележителен екип. През последните пет години той се превърна в дясната й ръка. Беше чернокож, а тя с млечнобяла кожа, обожаваше модата също като нея и държеше на идеите си и списанието не по-малко от Фиона. Освен това бе най-добрият й приятел. Тя го покани да присъства на срещата с Джон Андерсън, но Ейдриън имаше друга среща, с дизайнер, в три. Той тъкмо излизаше от кабинета й, когато секретарката съобщи, че господин Андерсън е пристигнал и Фиона й каза да го покани.

Вдигна поглед към вратата, проследи как Джон Андерсън влиза, стана и заобиколи бюрото, за да го посрещне. Усмихна му се, щом очите им се срещнаха и всеки прецени другия. Срещу себе си видя висок, едър мъж с безупречно поддържана бяла коса, яркосини очи и младежко излъчване. Изглеждаше консервативен. От биографичните материали, които беше чела за него, и от общи приятели бе научила, че е вдовец, има две дъщери, едната учеше в „Браун“, а другата в „Принстън“, току-що е навършил петдесет и е завършил „Харвард“. Фиона помнеше единствено личните подробности, струваха й се интересни, понякога дори полезни, защото й помагаха да разбере с кого си има работа.

– Благодаря ти, че дойде – започна любезно тя. Двамата не откъсваха очи един от друг. С високите сандали на „Бланик“, които нахлузи тъкмо преди той да влезе, бяха почти еднакви на ръст. Ако нямаше среща, щеше да остане боса в офиса си. Така мислеше по-добре. – Извинявай, че климатикът не работи. Цяла седмица имаме проблеми с тока. – Тя се усмихна мило.

– И при нас е същото. Ти поне можеш да си отвориш прозорците. В моя офис е като пещ. Добре, че решихме да се срещнем тук – отвърна той с усмивка и огледа офиса й, в който бяха закачени картини в най-различни стилове, творби на млади художници, две фотографии на нашумелия Аведън, подарък от колегите й в списанието, и макети на предстоящи издания, подпрени на стените. Канапето беше отрупано с купове бижута, аксесоари, дрехи и мостри на платове. Тя безцеремонно ги смъкна на пода тъкмо когато асистентката й внасяше поднос с кана лимонада и чиния сладки. Фиона посочи на Джон канапето и му подаде чаша леденостудена лимонада, а след това седна срещу него.

– Благодаря ти. Много ми е приятно, че най-сетне се срещаме – продължи той. Фиона кимна и за момент, докато го оглеждаше, стана сериозна. Не очак­ваше да е толкова строг, нито пък толкова красив. Стори й се спокоен, консервативен човек, ала същевременно в него имаше скрит заряд от енергия, така осезаема, че я почувства на мига. Може и да изглеждаше сериозен, но в него имаше нещо вълшебно.

Тя също се оказа различна от очакванията му. Много по-сексапилна, много по-млада и по-възхитителна, но също и много по-обикновена. Очакваше да е по-възрастна, да прилича на огнедишащ дракон. Носеше й се славата на страховита жена, не че говореха лоши неща за нея, просто се знаеше, че макар и справедлива в отношенията си с другите, е непреклонна, че е като приливна вълна, с която всеки се съобразява. За негова огромна изненада тя му се усмихна над чашата с лимонада и заприлича на момиченце. Въпреки че се държеше приятелски, няколко минути по-късно, когато заговори за целта на срещата, тя изтъкна много ясно и точно очакванията на „Шик“. Списанието искаше убедителна рекламна кампания, нито прекалено натрапчива, нито прекалено екзотична. Изданието беше най-известното в бизнеса и тя очакваше рекламната кампания да отрази този факт. Не искаше нито показност, нито крайности. Джон въздъхна облекчено, когато чу тези думи. „Шик“ възлагаше огромна поръчка на фирмата му и той нямаше търпение да започне работа за списанието. Сега нетърпението му бе дори по-ясно изразено, отколкото преди началото на срещата. Вече пиеше втората си чаша лимонада, когато климатикът най-сетне се включи и той реши, че жената срещу него му харесва. Допадна му стилът й, точността и прямотата, с които изброяваше желанията и приоритетите си. Идеите й за рекламата бяха точно толкова ясни и изчистени, както и бизнесът й. На тръгване почти съжаляваше, че срещата е приключила, толкова приятно му бе да разговаря с нея. Тя беше безкомпромисен и умен професионалист. Невероятно женствена и същевременно силна. Хората се страхуваха от подобни жени и едновременно с това им се възхищаваха.

Фиона го изпрати до асансьора, нещо, което рядко правеше. Обикновено бързаше да се заеме с работата си, но този път отдели още няколко минути, за да поговори с него, и се върна доволна в кабинета си. Джон Андерсън беше умен, съобразителен, забавен и съвсем не надут, макар това да бе първото впечатление, което създаваше, в сивия костюм, бяла риза и строга тъмносиня вратовръзка. Приличаше по-скоро на банкер, отколкото на шеф на рекламна агенция, но на нея й стана приятно, че е елегантен, със скъпи обувки, за които правилно предположи, че са купени в Лондон, а костюмът му имаше безупречна кройка. Излъчваше строгост и начинът му на обличане контрастираше силно с нейния стил. Във всичко, включително във вкуса и стила, Фиона бе дръзка. Нямаше нещо, което да не е готова да облече, но дрехите й стояха фантастично.

Излезе от кабинета си късно следобед, както винаги забързана. Повика такси пред офиса на Парк Авеню и даде адреса на дома си. Минаваше шест, когато се прибра, потна от жегата в таксито. В мига, в който отвори вратата, чу хаотичното дрънчене в кухнята. В седем и трийсет очакваше гости. Държеше дома си леденостуден, както за свое удобство, така и за да бъде по-приятно на английския й булдог. Казваше се сър Уинстън, кръстен на Чърчил. Беше на четиринайсет години, дълбока старост за породата, и всеки, който го видеше, се влюбваше в него. Той я посрещна с радостен лай, а Фиона забърза към кухнята, за да провери как върви там. Зарадва се, че служителите от фирмата за кетъринг работят сериозно и подготвят индийската вечеря, която беше поръчала.

Икономът й на половин работен ден днес носеше свободна жълта копринена риза и червени копринени шалвари. Той обичаше екзотичните дрехи и винаги когато имаше възможност, тя му носеше нещо интересно от командировките си. Много се забавляваше, като го видеше облечен в тях. Джамал беше пакистанец и понякога се държеше детински, но през повечето време си вършеше добре работата. Макар да му липсваха умения в домакинството, той компенсираше този недостатък с творчески усет и изобретателност, което много й допадаше. Можеше да доведе ненадейно десет души за вечеря и той да успее да подготви великолепен букет за масата, докато измисля какво да сервира на гостите. Тази вечер хората от фирмата се бяха заели със задачата вместо него. Шест човека готвеха в кухнята, докато Джамал аранжираше мъх, нежни цветя и свещи в средата на масата. Цялата стая беше преобразена като индийска градина, а на столовете грееха цикламени възглавници и с тюркоазените салфетки масата изглеждаше великолепно. Беше точно видът, който Фиона харесваше за легендарните си партита.

– Супер! – одобри тя с широка усмивка, след това хукна на горния етаж, за да вземе душ и да се преоблече, а сър Уинстън се заклатушка след нея. Когато кучето най-сетне се дотътри, Фиона беше свалила дрехите си и се къпеше под душа.

Четирийсет и пет минути по-късно слезе отново долу в изящно сари в лимоненозелено. Час по-късно в хола й двайсетина човека разговаряха шумно и се смееха. Начинаещи фотографи, писатели на нейната възраст, известен художник и съпругата му, един от старите редактори на „Вог“, ментор на Фиона, сенатор, банкери и бизнесмени и няколко известни манекенки – обичайното парти у Фиона. Всички се забавляваха и докато се настанят на масата, разговорите се преплитаха, хората се чувстваха като стари приятели, а Джамал поднасяше шампанско и ордьоврите, които готвачите бяха приготвили. Партито беше успешно още от самото начало. Фиона обичаше тези вечери и често канеше гости. Партитата й винаги бяха прочути и въпреки че изглеждаха небрежни, бяха планирани с много внимание и вкус, даже и организирани в последния момент. Тя беше перфекционистка, но приятелите й принадлежаха към различни прослойки и професии. Случайно или не хората на масата й почти винаги бяха красиви, ала звездата, която заблестяваше сред тях и беше интересна, модерна и забележителна, бе Фиона. Тя притежаваше изтънченост, финес и класа и привличаше като магнит интересните личности.

Когато и последните гости си тръгнаха към два след полунощ, тя се качи да си легне, като не пропусна да благодари на Джамал за грижите и старанието. Знаеше, че той ще остави кухнята в безупречен вид. Сър Уинстън отдавна хъркаше в спалнята й. Звучеше като моторна резачка, но това никак не я притесняваше, защото много го обичаше. Метна сарито на един стол, облече нощницата, която Джамал й беше приготвил, пъхна се в леглото и след пет минути вече спеше. В седем сутринта, няколко минути по-късно, както й се стори, будилникът я събуди. Очакваше я дълъг ден, тъй като довършваха августовския брой и тя бе насрочила среща за септемврийския.

Беше заобиколена от редактори, когато секретарката й звънна по интеркома, за й съобщи, че Джон Андерсън е на телефона. Тя се канеше да й каже, че е твърде заета и не може да говори с него, но след това реши друго. По време на срещата им повдигна доста въпроси, на които държеше да чуе отговорите, повечето свързани с бюджета.

– Добро утро – поздрави любезно Джон. – В неподходящ момент ли звъня? – попита невинно той и Фиона се разсмя. В живота й почти нямаше подходящи моменти. Тя беше винаги заета и обикновено около нея цареше хаос.

– Не, всичко е наред. Тук е обичайната лудница. Тъкмо довършваме августовския брой и започваме септемврийския.

– Извинявай, не исках да те прекъсвам. Просто исках да ти кажа, че вчерашната ни среща беше изключително приятна. – Гласът му й се стори по-дълбок, отколкото го помнеше, и докато го слушаше, й направи впечатление колко е сексапилен. Не че би използвала същата дума, ако трябваше да го опише, но гласът му по телефона имаше изразено мъжествено звучене. Освен това беше готов с отговорите на някои от въпросите и това й хареса. Обичаше да работи с хора, които се справяха бързо със задачите си. Очевидно Джон беше положил необходимите усилия и бе проучил добре нещата. Докато говореше, тя си водеше записки и той обеща по-късно да й пусне по факса нужната информация. Фиона му благодари и се канеше да затвори и да се справи с хаоса около себе си, когато той включи на нова скорост и на нея й се стори, че се усмихва. Гласът му неочаквано се промени от делови на закачливо момчешки.

– Знам, че е в последния момент, Фиона, че си ужасно заета, но ще намериш ли време да обядваме заедно днес? Току-що разбрах, че съм свободен. – Истината бе, че възнамеряваше да откаже планирана среща, стига тя да се съгласеше. Беше мислил за нея цялата сутрин и искаше да я види отново. Тя го бе заинтригувала много.

– Ами... аз... – Фиона се стъписа и се замисли. Вчера бяха обсъдили всичко необходимо, но прецени, че няма да е зле да установят добри работни отношения и да го опознае. – Мислех да похапна нещо, тук в офиса днес е истинска лудница... но... може ли да обядваме набързо? Ще успея да изляза към един и петнайсет и ще трябва да се върна до два и половина за заседанието на редакторите за новия септемврийски брой.

– Става. Знам един доста приличен кулинарен магазин близо до теб и можем да си вземем сандвичи. Искаш ли? – Говореше стегнато, делово и на нея й хареса, че не се превзема. Харесваше го в много отношения и подозираше, че работата с него ще й допадне, дори повече, отколкото бе очаквала. Джон Андерсън беше приятен, представителен мъж и Фиона си каза, че може да го покани на някое от партитата си, когато се върнеше от Париж.

– Супер. Къде ще се видим?

– В един и десет ще те чакам долу. Не се притеснявай, ако закъснееш – успокои я той. Това беше добре, защото тя закъсняваше почти винаги. Имаше твърде много задачи и й бе трудно да вмести всичко в графика си. Обикновено закъсняваше с по двайсет до трийсет минути, като по часовник.

– Идеално. До скоро. – Тя затвори, без да се замисля повече, и се съсредоточи над въпросите, които разискваха. Ейдриън беше започнал презентацията на августовския брой пред останалите редактори и стана почти един и петнайсет, като приключи. Тя погледна часовника, когато колегите й станаха, събра материалите, постави ги на бюрото си, грабна чантата и понечи да излезе от кабинета си.

– Къде си тръгнала? Искаш ли да обядваме заедно? – усмихна й се Ейдриън. Срещата бе протекла добре и те бяха доволни от августовския брой.

– Не мога, имам ангажимент. Ще обядвам с шефа на рекламната агенция. – За малко да покани Ейдриън да дойде, но се отказа.

– Нали вчера разговаряхте? – изви вежди той. Знаеше, че Фиона не би излязла на обяд, освен ако не се налагаше, така че срещата не беше за развлечение.

– Има още неща, които трябва да доизгладим. – Не беше сигурна дали лъже него, или себе си. Кой знае защо усещаше, че обядът с Джон Андерсън не е съвсем делови. А тя нямаше нищо против. Той й се стори свестен човек. Чакаше я в черен линкълн с шофьор. Усмихна се широко, щом я видя. Тя носеше розов, ленен панталон, бяла риза без ръкави и сандали, метнала сламена чанта през рамо, сякаш бе тръгнала на плаж. Ню Йорк преживяваше поредният горещ ден, но поне в колата с климатик беше приятно хладно. Качи се и въздъхна облекчено.

– Изглеждаш страхотно – усмихна се с възхита Джон, когато тя се отпусна до него и колата потегли към кулинарния магазин, за който той беше споменал. Намираше се само на няколко преки, но бе твърде горещо, за да вървят пеша при температура над трийсет градуса. Той беше облечен в кремав костюм, този път със строга, тъмна вратовръзка. Имаше много делови вид в сравнение с небрежното облекло на Фиона. Косата й беше хваната на хлабав кок с шнола от слонова кост. Той не се сдържа и се запита какво ли ще стане, ако пуснеше буйните кичури. Стана му приятно, когато си представи как червената й коса се разстила по раменете. В същото време се опитваше да се съсредоточи над онова, което тя казваше.

Разказваше му за срещата, която току-що беше приключила, и докато я наблюдаваше, той разбра, че не е чул нито дума. Добре, че пристигнаха пред кулинарния магазин и шофьорът отвори вратата, за да й помогне да слезе.

Вътре беше пълно с народ, но пък приятно и чисто, а храната ухаеше прекрасно. Фиона си поръча салата и студен чай, а Джон си избра сандвич с ростбиф и чаша кафе. Не откъсваше очи от нея и не спираше да се пита на колко е години. Беше чул, че е на четирийсет и две, но изглеждаше десет години по-млада.

– Да не би нещо да не е наред? – попита Фиона. По лицето му се беше изписало странно изражение, сякаш го е осенила някаква мисъл, когато сервитьорът му доливаше кафе.

– Не, всичко е наред. – Прииска му се да й каже, че харесва парфюма й, но се страхуваше, че ще го помисли за глупак. Тя не приличаше на човек, който смесва бизнеса с удоволствията, а и той обикновено не допускаше подобни грешки. Ала имаше чувството, че е омагьосан. Без да полага каквито и да било усилия, тя беше прелъстителна и той така и не успя да се съсредоточи в разговора, докато седеше срещу нея и се вглеждаше в дълбоките й зелени очи. Тя дори не усети, че той не спира да мисли за нея. Никога не бе обръщала особено внимание на въздействието, което оказваше върху мъжете, защото винаги беше твърде заета да мисли и говори за най-различни въпроси. Джон остана очарован от нея.

– Първоначалните цифри, които ми изпрати сутринта, ми харесаха – рече тя, докато им сервираха, и бодна хапка салата. Като я гледаше толкова фина и слаба, човек би предположил, че почти не ядеше, но в никакъв случай не приличаше на анорексичка. Беше леко закръглена, точно колкото и където трябва, и това много му допадна. Имаше спортна фигура и той забеляза стегнатите слаби, но силни ръце. Запита се дали играе тенис, или може би плуваше. Бюджетът на списание „Шик“ беше последният въп­рос, който го занимаваше в момента.

– Какво ще правиш това лято? – поинтересува се той, след като обсъдиха повърхностно бюджета. Искаше да научи повече за нея, не само за работата й. – Ще ходиш ли някъде?

– След две седмици заминавам за Париж, заради модните ревюта. След това винаги отивам в Сен Тропе за седмица. После трябва да се върна, ако не искам да остана без работа. – Тя му се усмихна между две хапки салата и той се разсмя.

– Малко вероятно. Ходиш ли в Хамптънс през уикендите? – Гореше от любопитство и искаше да научи повече за живота й.

– Понякога. Често ми се случва да работя през уикендите. Зависи каква работа имам. Старая се да си освободя по малко време. Обикновено ходя до Винярд в Деня на труда. На четвърти ще бъда във Франция.

– Какво представляват модните ревюта? – Дори не можеше да си ги представи, а му се струваше, че е интересно. Никога не беше присъствал на подобно събитие, още по-малко в Париж. Не беше трудно да си я представи в подобна обстановка и мисълта му се понрави. У нея имаше нещо вълнуващо, бляскаво.

– Самите представяния са забавни, хаотични, шумни, красиви, кипи трескава дейност. Има прелестни дрехи и възхитителни манекенки. Сега модните къщи са по-малко, отколкото преди, въпреки това ревютата са невероятни. Някой път трябва да дойдеш, още повече че ще представяш модно списание. Манекенките страшно ще ти допаднат, мъжете винаги ги харесват. Ако искаш, мога да ти взема билет. Дъщерите ти дали ще искат да дойдат?

– Може би. – Не помнеше да е споменавал Хилари и Кортни, но може и да беше казал нещо. – Нито една от двете не е запалена по модата, но едва ли ще откажат пътуване до Париж. Обикновено ходим в едно ранчо в Монтана. И двете обичат ездата. Не съм сигурен обаче дали тази година ще успеем. Намерили са си работа за през лятото. Хилари заминава за Ел Ей, а Кортни ще работи в един лагер на Кейп. Откакто учат в колеж, ни е доста по-трудно да организираме ваканциите си заедно. – Не му се искаше да признае, че откакто майка им почина, семейството не прекарваше толкова време заедно, колкото му се искаше. Напоследък всеки следваше своя път, въпреки че се чуваха често, а фермата в Монтана се беше превърнала в горчиво-сладък спомен. Никак не му се искаше да пропуснат и това лято. Всичко там му напомняше за съпругата му и за щастливите лета, които прекарваха с момичетата, докато бяха още малки. – Ти имаш ли деца, Фиона? – Не знаеше почти нищо за нея освен дреболии, свързани с работата.

– Нямам. Никога не съм била омъжена, не че това е задължително условие в днешно време. Повечето хора с деца, които познавам, не са женени. Но не, нямам деца. – Не изглеждаше нещастна, когато го каза.

– Съжалявам – отвърна той с много съчувствие, а тя се усмихна.

– Аз пък не. Знам, че звучи ужасно, но никога не съм искала. Има много хора, които са родени за родители, но аз едва ли щях да бъда от тях. Не съм имала желание да рискувам. – Прииска му се да каже, че все още не е късно, но прецени, че ще бъде нахално.

– Може да останеш изненадана. Трудно е да си представиш как обикваш едно дете, докато не си родиш свое. Аз бях доста объркан, преди да се роди Хилари. Оказа се много по-добре, отколкото мис­лех. Обожавам момичетата. А и те проявяват много търпение към мен. – За момент се поколеба, след това продължи: – Станахме много по-близки, откакто почина майка им, въпреки че момичетата са заети и си имат собствен живот. Чуваме се често и когато можем, се виждаме. – Освен това му доверяваха много повече, отколкото преди, по времето, когато майка им беше жива.

– Кога се случи? Питам за жена ти – додаде тихо тя. Запита се дали все още скърби за нея, или вече е приел загубата. Не говореше за нея с почит и възхищение, по-скоро с топлота, примесена с малко тъга, затова предположи, че вече се е примирил.

– През август ще станат две години. Понякога имам чувството, че е минало безкрайно много време, а друг път ми се струва, че се е случило преди няколко седмици. Тя боледува дълго. Почти три години. С момичетата имахме достатъчно време да приемем неизбежното, въпреки това смъртта й ни подейства като шок. Беше само на четирийсет и пет, когато почина.