Целуни я за сбогом

1.

Всичко започна, когато бременното момиче превъртя.

Уолт я забеляза веднага, стоеше насред групичката клиенти, които чакаха отпред, докато отключваше вратите: деветнайсет-двайсетгодишна. Коремът й сякаш щеше да се пръсне. Сладка усмивка.

Когато видя усмивката, веднага се сети за Емили. Спомни си свежия й лъскав вид, когато беше бременна с първото им дете; жизнеността, която беше запазила до късни години, способността да се усмихва дори когато Смъртта се протегна и стисна в мъртва хватка сърцето й.

Уолт гледаше момичето и усети как в гърлото му засяда топка, докато дърпаше вратите. Беше обичал жена си, но не му бе приятно да мисли за нея. Не беше от хората, които живеят с миналото, и колкото и сладка да изглеждаше малката дама, чувстваше се неловко да я погледне в очите.

Тя, от друга страна, явно нямаше проблем с това. Докато клиентите се точеха покрай него в банката, момичето изчака реда си, после се приближи, усмихна се широко и погледна право в очите му.

– Прекрасна сутрин, нали?

В гласа й имаше безгрижна весела нотка, която казваше: „Аз покорих света“. Типична за деца на нейната възраст. Уолт никога не се беше чувствал покорител – трийсет и седемте години охрана в една и съща банка го доказваха – но завиждаше на хората, които явно имат чувството, че са непобедими.

Избегна погледа на момичето и се взря в небето, което беше синьо като очите на Емили.

– Да, госпожо – отвърна той. – В такава сутрин ми се иска да имах криле.

Нямаше такова желание, но вярваше в учтивостта и думите прозвучаха добре. Почти поетично.

Колкото и невероятно да му се стори, усмивката на момичето стана още по-широка, докато то минаваше покрай него и бръсна с рамо сивата му униформа.

Видя как се заклати до гишето в центъра на салона, грабна едно платежно нареждане и започна да го попълва със замах, сякаш крайният резултат щеше да е достоен да се сложи в рамка.

Уолт осъзна, че не само усмивката й му напомняше за Емили. Всичко в нея. Телосложението й, малката жълта рокля с презрамки, късо подстриганата коса, как държеше чантата си, подпряна на хълбока, докато стоеше там, съсредоточила цялото си внимание върху неотложната задача.

За миг му се прищя отново да е млад. Да изтрие всичките тези години без жена си и да се върне отново във времето, когато единственото важно нещо беше колко много се обичаха. Когато смехът беше начин на живот и спуканата тръба, изпуснатото куче или погрешният завой бяха приключение, а не тегоба. Приключение, което споделяха като другари по оръжие.

Колкото и да се мъчеше, Уолт не можеше да спре да мисли за тези неща. Момичето някак си беше отприщило чувствата му и той знаеше, че нейната прекрасна сутрин бе само началото на неговия лош ден.

После се случи.

Под погледа на Уолт момичето леко се извърна. Той видя, че тя продължава да се усмихва. После нещо пробягна в погледа й и усмивката рязко изчезна. Хвана се за огромния корем, залитна назад и извика тихо от болка, платежното изшумоля на пода.

Уолт се приближи до нея и я хвана за раменете, когато тръгна да пада.

– Добре ли сте, госпожо?

– Супер съм – отвърна тя.

Това не беше отговорът, който той очакваше, но преди да успее да се замисли, момичето се отскубна и извади ръката си от чантата.

Държеше деветмилиметров „Смит енд Уесън“.

Насочен право към шейсет и три годишния му корем.

Сладостта се беше изпарила внезапно, вместо веселата нотка сега гласът й звучеше грубо и студено:

– На пода! Веднага!

Първоначално Уолт не можа да повярва. Бременно момиче насочваше оръжие към него. Побъркано бременно момиче, което вече въобще не му напомняше на Емили.

Той се поколеба, помисли си за своето оръжие, усещаше тежестта му на хълбока си.

– Веднага! – рече момичето. – Или наистина ще се сдобиеш с криле!

Уолтър се размърда, усети как старите му кокали пукат, докато правеше това, което му бе наредено. Беше на колене, когато чу вик от другия край на салона и веднага разпозна гласа на Сам.

Сам беше партньорът му. Работеше тук от десет години, имаше жена и две сладки хлапета, които се смееха непрекъснато и му викаха чичо Уоли.

– Хвърли оръжието! – извика Сам.

Без грам колебание бременното момиче се извъртя, прицели се и даде два бързи изстрела.

Уолт вдигна рязко глава и видя как Сам – с ръка на оръжието, което дори не беше излязло от кобура му – улучен с два куршума в лицето, политна назад и се строполи върху линолеума.

Тогава Уолт реши да действа.

Без мисъл, без план, само действие.

Ръката му откопча пистолета и той го дръпна с рязко движение.

Но бременното момиче беше по-бързо.

Сякаш предугади какво се кани да направи, извъртя се обратно и този път Уолт се взря право в очите й. От това, което видя, го побиха тръпки.

Втренченият поглед на хищник.

Оръжието му беше излязло наполовина от кобура, когато тя насочи дулото на пистолета си към него и дръпна спусъка.

Последната мисъл на Уолтър О’Брайън, преди светлините да угаснат, беше: „Идвам, скъпа. Скоро ще се видим“.

2.

Всички пищяха. Касиерки. Клиенти. Надменните малки банкерски кучки, които седяха зад бюрата с високомерните

си усмивки.

Вече не се усмихваха.

Сара вдигна пистолета над главата си и изстреля един куршум в тавана така, както Алекс я беше учил. Веднага трябва да им дадеш да разберат кой командва.

– Всички на земята! – изкрещя тя. – Носовете в пода!

Каква суматоха.

За малко да се изхили, но се сдържа. Нямаше време за лигавене. Работата беше сериозна.

Около нея хората налягаха по земята с наведени глави, страх ги беше да я погледнат, да не би да пръсне мозъка на някого.

Щеше да го направи.

Никаква милост, вечно повтаряше Алекс. Бъди безпощадна. Милостта е признак на слабост. А никой не уважава слабостта.

Той беше гений, Алекс. Поет. Философ. Мистик. Активист. Всички клишета, събрани в едно.

Само че Алекс не беше клише.

Алекс беше голяма работа.

Сара го беше разбрала в мига, в който го срещна в колежа в Нокс. Съквартирантката й, вечно хихикаща кучка на име Тифани, го беше забърсала в „Пешън Пит“ и го бе довела в стаята им за един бърз тек – мъж с конска опашка, нищо повече. Но веднага щом зърна Сара, Тифани престана да съществува за него. Разкара я набързо, после догони Сара в коридора и я покани да изпушат един джойнт отвън.

Тифани беше кисела, меко казано, стоеше на прага с прословутата си „да ти го начукам“ муцуна, но на Сара не й дремеше. Този мъж имаше магнетични зелени очи, които се впиват в теб, докато говори. Сякаш знаеше, че наистина си там. А не си просто някаква дупка, около която души с надежда да му излезе късметът.

Промъкнаха се в камбанарията на покрива на Старата сграда, напушиха се и цяла нощ се смяха и си говориха. През тези няколко часа тя откри, че той долавя чувствата й като никого другиго досега. Преди да изгрее слънцето, се бяха любили два пъти и Сара разбра – това е.

Той беше мъжът.

Месец по-късно се ожениха и тя напусна колежа. Старецът й за малко не получи удар, когато разбра, но нищо не можеше да направи. Тя знаеше, че се беше опитал да купи Алекс, но той го беше пратил на майната му. За пръв път парите на тати не вършеха работа.

Освен това Алекс имаше собствена финансова стратегия.

– Моля ви, не наранявайте повече никого – дойде от един дребен изпотен лайнар с папионка. – Вземете каквото искате.

Сара реши, че е управителят на банката. Сигурно се отнасяше с подчинените си като с боклуци. По лицето му си личеше какъв е мерзавец.

Напомняше й на баща й.

Вдигна пистолета към него и той приклекна, като покри главата си с ръце. Подвоуми се дали да не дръп­не спусъка само защото й се гадеше от него, но нямаше да е правилно.

Още един от принципите на Алекс: без излишни убийства.

Двамата пазачи бяха застреляни при самоотбрана. Ако не бяха се направили на луди и не се бяха опитали да й вадят пистолети, още щяха да са живи, вместо да лежат мъртви в локви от собствената си кръв.

Сара малко съжаляваше за по-възрастния. Когато го погледна с онзи поглед и насочи пистолета към него, воднистите му сиви очи се разшириха от уплаха. На практика трябваше да се насили да натисне спусъка.

Но сам си беше виновен. Да бе се снишил и да си беше лежал долу, както му бе наредила.

Стар глупак.

Усети раздвижване в дъното на салона и изстреля още един куршум в тавана. Една жена се разпищя, когато върху нея се посипа мазилка.

– Няма да повтарям повече – извика Сара. – Мръднеш ли, мъртъв си! Разбрахте ли?

Сега отправи погледа към всички – безстрастния смъртоносен животински взор. Упражнявала го бе с часове. Алекс твърдеше, че притежавала вродена склонност (точно тази дума използва) да бъде сладка, и дни наред беше работил с нея, учил я бе да я включва и изключва. Каза, че тази й способност върши по-доб­ра работа от всяко оръжие, което той притежава, а Алекс притежаваше доста оръжия.

Като стана дума за него, къде, по дяволите, беше?

Пазачите бяха обездвижени; салонът бе под контрол...

Трябваше вече да е тук.

Преди да довърши мисълта си, вратите на банката се разтвориха със замах и любовта на живота й влезе.

Гъндърсън мразеше банковите обири. Бяха мръсни, трудни за организиране и пълни с неизвестни. Никога не знаеш дали някоя откачалка няма да реши, че е по-важно да умре като герой, отколкото да сложи децата си да спят довечера.

Отгоре на всичко съотношението труд/печалба беше много тънко и не си струваше. Можеше да изкара повече пари, като копира номера от кредитни карти в интернет.

Бутна силно двете крила на вратата и даде знак на Лутър и Нимо да влязат първи. И те като Гъндърсън носеха черни бойни униформи, скиорски маски и автомати „Колт Командо 733s“. Малко показно, но това беше целта.

На лентите на ръкавите им върху черен фон имаше бродирани на ръка китайски йероглифи, символът на воина, любимият на Гъндърсън. Сара ги беше нарисувала една нощ след особено атлетичен любовен щурм. Той бил нейният воин, така каза. Силата му я вдъхновявала.

А тя на свой ред вдъхновяваше него.

Гъндърсън вдигна автомата и влетя след Лутър и Нимо. Сара беше близо до един от плотовете по средата на салона, с хищна маска на лицето и деветмилиметровия, който й беше подарил за рождения ден, стиснат здраво в лявата ръка.

Венчалният й пръстен проблясваше под флуоресцентното осветление – съвършена изработка на стойност 40 000 долара, който бе откраднал от някаква препечена кифла в Боулдър Сити, след като я чука до припадък.

Само най-доброто за неговата Сара.

Гъндърсън прекоси салона и й подаде бронежилетка. Тя размаха деветмилиметровия към тълпата цивилни, проснати на пода.

– Гордееш ли се с мен?

Той се усмихна и погали подутия й корем. Детето риташе като лудо.

– Винаги, скъпа, винаги.

Докато й помагаше да си облече жилетката, се учуди колко добре изглежда като бременна. Не можеше да си представи по-красива жена от нея сега. Или когато и да било, в интерес на истината.

Тя беше от жените, за които мъжете съчиняват сонети. Бият се на дуели.

И беше негова. Само негова.

Гъндърсън свали маската си и целуна Сара по челото, после се извърна и насочи автомата си към най-близката охранителна камера, пръсна я, както си беше на въртящата се поставка.

Тълпата реагира с възгласи, когато парчетата от камерата се посипаха навсякъде.

Гъндърсън се усмихна.

– Добре, народе, успокой се. На това му викат обир.