Към Bard.bg
Дъщеря на Империята (Реймънд Фийст)

Дъщеря на Империята

Реймънд Фийст
Откъс

1.

Господарка

 

Жрецът удари гонга.

Звукът отекна в богато украсените с резба куполи на храма. Самотната нота постепенно заглъхна и остана в спомените като призрачен шум.

Мара коленичи и студените камъни на пода започнаха да изпиват топлината на тялото й. Потръпна, но не от студ, и погледна крадешком наляво. Там бе коленичила друга послушница в същата поза и повтаряше движенията й – повдигаше от главата си белия воал на Ордена на Лашима, Богинята на Вътрешната светлина. В тази неудобна поза – лененият воал висеше от главата й като палатка – Мара нетърпеливо чакаше момента, в който щеше да може да го смъкне и завърже. Току-що го бе повдигнала, а вече сякаш тежеше като камък!

Гонгът отекна отново. Мара си спомни за божественото присъствие и се скастри за непочтителните си мисли. Точно сега не беше време да се разсейва. Помоли се наум за прошката на богинята. Опънати нерви, умора и вълнение, примесени с нетърпение. Помоли Господарката да я напътства към вътрешния мир, към който се стремеше така усилно.

Гонгът отекна отново. Третият удар от общо двайсет и два. Двайсет за боговете, един за Небесната светлина и един за несъвършените деца, които щяха да постъпят на служба при Богинята на Мъдростта на Върховните небеса. На седемнайсет години Мара се готвеше да се отрече от земния свят, също като момичето до нея, което след още деветнайсет удара на гонга щеше да й бъде сестра, въпреки че се познаваха само от две седмици.

Мара отново погледна бъдещата си сестра. Ура беше раздразнително момиче от богато, но безкланово семейство от провинция Лаш, докато самата тя бе от древния и могъщ род Акома. Изпращането на Ура в храма беше публична демонстрация на благочестивост от страна на чичо й, самоопределил се като глава на рода, за да ги приемат в който и да било клан. От своя страна, Мара почти се бе скарала с баща си заради желанието си да постъпи в храма. Когато се запознаха с Ура, отначало тя не повярва, а после направо се изуми, че дъщерята на могъщ лорд иска да влезе зад стените на манастира. Произходът на Мара гарантираше кланова позиция, могъщи съюзници и голям избор от богати ухажори, което щеше да й осигури брак със син на друга влиятелна фамилия. Докато саможертвата на Ура, както се изразяваше тя, бе извършена, за да могат бъдещите поколения да получат това, от което Мара се отказваше доброволно. Мара за стотен път се зачуди дали Ура ще е добра сестра в Ордена. И за стотен път се усъмни и в собственото си решение.

Гонгът прозвуча отново, дълбоко и басово. Мара за момент затвори очи и се помоли за напътствия и утеха. Защо продължаваше да се колебае? След още осемнайсет удара щеше да загуби семейство, приятели и всичко познато. Целият й минал живот щеше да бъде загърбен. От детските игри до притесненията относно ролята на фамилията в Играта на Съвета, несекващата политическа борба, която определяше хода на цуранския живот. Ура щеше да й стане сестра, без значение от произхода, защото в ордена никой не се интересуваше коя си и от какъв род си. Важна беше само службата на богинята – чрез целомъдрие и послушание.

Гонгът отекна отново. Пети удар. Мара погледна към олтара на подиума. Пред извитите арки, около статуята на Лашима, разбулена специално за посвещението, бяха коленичили шестима жреци и жрици. От тесните прозорци по високия купол проникваха лъчите на зората и се пресягаха като проблясващи пръсти в полумрака на храма. Докосването на изгрева сякаш галеше богинята и смекчаваше пламъчетата на церемониалните свещи около нея. Мара се замисли колко приятелски изглежда божеството. Господарката на мъдростта се усмихваше с каменните си устни, сякаш всички под закрилата й щяха да бъдат защитени и обичани и да намерят вътрешен мир. Мара се молеше това да е вярно. Единственият жрец, който не беше на колене, удари отново гонга. Металът отрази слънчевата светлина – величествен златен проблясък на фона на тъмната завеса, която закриваше входа към вътрешния храм. След миг смайващото проблясване се стопи и гонгът отекна отново.

Оставаха още петнайсет удара. Мара прехапа устна. Сигурно милостивата богиня щеше да прости моментните й колебания. Мислите й бяха като проблясващи светлинки от разбит кристал. Стрелкаха се насам-натам и не се задържаха на едно място. „Не съм от най-подходящите за Сестринството – призна Мара, загледана в статуята. – Моля те за търпение, Господарке на Вътрешната светлина“. Отново погледна другото момиче. Ура стоеше неподвижно, затворила очи. Мара се опита да имитира поне външното й поведение, въпреки че не можеше да намери вътрешно спокойствие.

Гонгът прозвуча отново.

Мара потърси скрития център на същността си и се помъчи да успокои съзнанието си. За няколко мига имаше успех. След това звукът от гонга я върна в реалността. Мара помръдна лекичко, за да облекчи изтръпналите си ръце. Пребори се с подтика да въздъхне. Вътрешното спокойствие, на което я бяха обучавали сестрите по време на послушничеството, й убягваше за пореден път, въпреки че бе изкарала шест месеца в манастира, преди да решат, че е достойна за изпитанието във Върховния храм в Свещения град.

Гонгът прозвуча отново, като напористия рог, който призоваваше воините на Акома да се строят. Колко смели изглеждаха със зелените инкрустирани брони и особено офицерите с техните шарени пера, в деня, когато потеглиха с армията на Военачалника. Мара се притесняваше за войната на варварския свят, в която участваха баща й и брат й. Твърде голяма част от семейните сили беше ангажирана там. Кланът беше разпилян в лоялността си към Върховния съвет и тъй като нямаше доминиращо семейство, политиката се стоварваше върху плещите на Акома. Фамилиите от клана Хадама бяха свързани само по име и предателството на някои далечни братовчеди, които търсеха приятелство с Минванаби, беше съвсем възможно. Ако Мара имаше глас в съвета на баща си, щеше да настои за отделяне от Военната партия и може би за съюз с партията на Синьото колело, която уж се интересуваше само от търговия, но тайно подкопаваше властта на Военачалника...

Намръщи се. Умът й отново се беше отплеснал към светските тревоги. Извини се на богинята и отхвърли мислите за света, който изоставяше.

При следващия удар на гонга вдигна поглед. Каменните черти на богинята изглеждаха леко мъмрещи. Добродетелта започва от индивида. Помощта идва само при тези, които наистина търсят просветление. Мара наведе очи.

Гонгът отекна и отново започна да заглъхва, но се появи някакъв нов шум, напълно нехарактерен за това място. По каменния под на преддверието изскърцаха сандали, чу се тракане на оръжия и брони. Иззад завесата долетя острият шепот на жрец:

– Спри, войнико! Не може да влезеш във вътрешния храм! Забранено е!

Мара се напрегна. През тялото й премина студена тръпка. Видя как жреците на подиума се надигат тревожно и се обръщат да посрещнат натрапника.

Върховният отец тръгна към завесата, извил тревожно вежди. Мара стисна очи. Ако можеше да изключи толкова лесно външния свят, никой нямаше да я намери. Звукът от стъпки замря и се чу гласът на Върховния отец.

– Как смееш да нахълтваш тук, войнико? Нарушаваш свещен ритуал.

– Търсим Господарката на Акома! – каза много добре познат глас.

“Господарката на Акома“. Думите пронизаха душата й като студено острие в корема. Думи, които променяха живота й завинаги. Умът й пищеше и се бунтуваше, но тя си наложи да запази спокойствие. Нямаше да посрами предците си, като прояви публично мъка. Надигна се бавно и каза спокойно:

– Тук съм, Кейоке.

Свещенослужителите се обърнаха към Върховния отец, а той се обърна към Мара. Бродираните символи по официалната му роба проблясваха. Той кимна на една жрица и тя застана до него. Жрецът погледна Мара в очите и разчете скритата в тях болка.

– Дъще, очевидно нашата Господарка на Мъдростта е предначертала друг път за теб. Върви с нейната любов и милост, Господарке на Акома. – И й се поклони.

Мара отвърна на поклона и подаде воала си на жрицата. След това се обърна към приносителя на вестите, които променяха живота й, без да обръща внимание на завистливата въздишка на Ура.

Кейоке, командирът на армията на Акома, стоеше до завесата и гледаше напрегнато господарката си. Беше ветеран, целия­т в белези, с изправени рамене въпреки четирийсетгодишната служба. Беше готов да застане до нея, да я подкрепи, ако напрежението се окаже твърде голямо.

Горкият верен Кейоке. Със сигурност не му беше лесно да донесе тази вест. Мара обаче нямаше да го разочарова, нямаше да посрами семейството. Въпреки скръбта си тя запази достойнството, полагащо се на господарка на велик дом.

Кейоке се поклони, когато пристъпи към него. Зад рамото му стоеше високият сдържан Папевайо, лицето му, както винаги, беше неразгадаема маска. Той беше най-могъщият воин на Акома, другар и телохранител на Кейоке. Поклони й се и дръпна завесата, та Мара да мине.

Тя повече усети, отколкото чу как двамата застанаха от двете й страни, Папевайо една стъпка по-назад. Тръгнаха мълчешком през градината, която разделяше вътрешния и външния храм. Минаха покрай гигантските варовикови колони, които поддържаха тавана, продължиха по дългия коридор с величествени фрески, изобразяващи делата на богинята Лашима. Мара отчаяно опита да превъзмогне помитащата болка, като си спомняше историята на всяка картина. Как богинята надхитрява Червения бог Турак-аму и спасява невинно дете. Как усмирява гнева на император Инчонлонганбула и спасява град Мигран от унищожение. Как учи първия книжник на азбуката. Затвори очи, когато минаха покрай любимата й фреска, изобразяваща Лашима като старица, която помирява един стар селянин и жена му. Помъчи се да загърби тези образи, защото те принадлежаха на живот, който й беше отказан.

Стигнаха до външните порти и за момент Мара спря на горното стъпало на изтърканите мраморни стълби. На двора имаше половин рота стражи в зелените брони на Акома. Някои бяха ранени, с почервенели от кръв превръзки, но всички се изпънаха и я поздравиха с юмрук над сърцето. Мара преглътна уплашено. Щом дори ранени бяха пратени да я ескортират, значи сражението е било изключително кърваво. Колко ли смели воини бяха загинали? От това, че Акома проявяваше такава слабост, бузите й пламнаха от гняв. Тя заслиза по стълбите, благодарна, че храмовата роба скрива треперещите й колене. Долу я чакаше носилка. Робите – дванайсетима – изчакаха мълчаливо Господарката на Акома да се настани. Кейоке и Папевайо застанаха от двете страни на носилката. След това по заповед на командира робите вдигнаха прътите на носилката на потните си рамене. Мара седеше мълчаливо зад леките завеси.

Носилката се люшна – робите тръгнаха към реката, запробиваха си път през тълпата в Свещения град. Движеха се покрай бавни впрягове с шесткраки нийдра и на свой ред бяха задминавани от тичащи пратеници и носачи, които бързаха със своя товар, защото клиентите плащаха допълнително за бърза доставка.

Шумът и глъчката стреснаха Мара. В спокойната обстановка на храма шокът от появата на Кейоке не беше толкова силен.

Сега трябваше да се бори да не намокри със сълзи възглавниците на носилката, докато осъзнаването я обземаше напълно. Не искаше да говори, сякаш тишината можеше да скрие истината. Но беше цуранка. И Акома. Страхът нямаше да промени миналото, нито да забави бъдещето. Пое си дъх. След това отметна завеската, погледна Кейоке и каза очевидното:

– И двамата са мъртви.

Кейоке кимна отсечено.

– Да, баща ти и брат ти бяха изпратени в безсмислен щурм срещу варварска крепост. Беше си убийство. – Лицето му беше безизразно, но в гласа му звучеше горчивина.

Носилката се разклати, докато робите заобикаляха каруца с плодове джомач. Завиха по улицата към реката и Мара погледна стиснатите си ръце. С усилие на волята успя да ги отпусне. След дълго мълчание проговори отново:

– Кажи ми какво стана, Кейоке.

– Когато снеговете на варварския свят се стопиха, ни изкараха навън, за да отблъснем възможно нападение. – Бронята изскърца, когато ветеранът размърда рамене, спомнил си умората и загубата, но гласът му остана спокоен. – Войниците от варварските градове Зюн и Ламът се бяха появили по-рано от очакваното. Изпратихме вестоносци до лагера на Военачалника в планините, които наричат Сиви кули. В негово отсъствие заместникът му даде заповед на баща ти да щурмува вражеската позиция. Ние...

Мара го прекъсна: