Към Bard.bg
Животът и смъртта на Катерина (Андрю Никол)

Животът и смъртта на Катерина

Андрю Никол
Откъс

Изминаха седмици след случилото се, а Лусиано Ернандо Валдес още не можеше да повярва, че е станал убиец. Това деяние често бе основна тема на романите му, но онези убийства бяха плод на въображението му, те не бяха истински. Умираха мъже, понякога и жени, защото заслужаваха. Най-често при дуел заради оскърбена съпруга, озлочестена сестра, измамен съпруг. Друг път смъртта бе причинена от острието на нож. Героят свършваше живота си на колене, със завързани очи в някоя воняща колиба в предградията като неизбежна заключителна част от оперна трагедия, страст, отмъщение и изкупление. Като четеш романите на Валдес, чувстваш онова, което усещат жертвите, чиято кръв изтича на пода на забравена от Бога танцувална зала за танго или в някой градски шадраван посред нощ. Но ги чакаше позор навеки, ако той им е замислил по-милостива смърт или, още по-зле, им е отредил да изживеят дните си в самота като незначителни търговци, оператори в кино или провинциални свещеници. За всеки измислен персонаж е далеч повече за предпочитане да напусне сцената геройски окървавен, с пробит череп, но с ненакърнена чест.

Истинските хора са различни, бе установил Валдес.

Но нека се върнем малко по-назад в миналото, преди да го осени това откритие.

Валдес седеше на любимата си пейка до стълбите, спускащи се от площада към реката. През това време от годината Мерино лениво влачеше водите си към далечното море, зелена като дървесна смола и също толкова лепкава. Но на него му се струваше, че под повърхността, в тъмните си дълбини, тя още носи сенките от погледите на малките хора от джунглата, които някъде нагоре по течението се бяха взирали в мрачната й снага с черните си очи.

На скамейката до Валдес лежеше отворена книга, а на коляното му – жълт бележник със страници на редове. В него нямаше написано нищо, което едва ли бе изненадващо, понеже собственикът му стискаше писалката в зъбите си като някакъв пират на перото, готов да вземе на абордаж беззащитната страница.

Той седеше зареял поглед отвъд реката в някакво плаващо дърво, което, досущ като закотвен презокеански параход, повече от половин час не помръдваше от мястото си.

– Сигурно е заседнало – реши Валдес. Но тогава един пеликан, който до момента клюмаше на един стърчащ над реката клон, грациозно размаха във въздуха крила и дънерът се заклати и потъна на една страна, изпращайки мазни вълнички по повърхността на водата.

– Забележително – едва разбираемо произнесе той, понеже писалката в устата му пречеше да говори.

Някъде отдалеч три пъти остро пропищя сирена и Валдес леко завъртя главата си наляво. Той знаеше, че по средата на реката, стигаща почти до хоризонта, кажи-речи докрай света, сигурно сменят знамето, свалят трибагреника в бяло, златно и червено и на негово място издигат друг: в бяло, червено и златно. Не че имаше някакво значение. И двата вършеха работа. И този щеше висне равнодушно и безжизнено като предишния по целия път надолу по реката, както и на връщане.

– Забележително – повтори наум Валдес, въпреки че бе виждал ритуала хиляда пъти в хиляди други слънчеви утрини.

Малко по-далеч покрай брега два гигантски кулокрана се готвеха да започнат работа. С прегърбени рамене, нозе, здраво вкопани в земята и кули, приведени към пристана, приличаха на двойка играчи на голф, готови да изстрелят топката към противниковата територия на отсрещната страна на реката. Забуботиха и закашляха. Колелата им се завъртяха. Стрелите им се заиздигаха.

Лека-полека играчите на голф заприличаха на магарета и в същия миг, клатушкайки се през площада, се зададе сеньор Хоакин Кокрейн, ученият доктор, чието шотландско име не можеше да скрие сплескания му нос, едрите зъби и черната като гарваново крило, лъскава права коса, наследена от индианските му прадеди.

– Господин Валдес! Господин Валдес! – Бастунът му затрака по изпъстрения с мозайки тротоар, когато той забърза напред. – Господин Валдес, побоях се, че не сте ме видели.

С мимолетна усмивка Валдес извади писалката от зъбите си, затвори я и я пъхна между празните страници на жълтия си бележник.

– Сеньор доктор Кокрейн – вместо поздрав отвърна писателят. И толкова.

– Мога ли да седна? – попита докторът и се отпусна на пейката, миг след като Валдес успя да отдръпне книгата си. – Колко стимулиращо е да ви срещна тук с писалка в ръка, самият вие черпещ вдъхновение от величествената Мерино. – Докторът размаха бастуна си към хоризонта, като че Валдес бе сляп за реката пред тях. – Величествената Мерино – дали пък да не я нарека „нашата“ Мерино – сцена на толкова победи на храбрия ми прадядо, великия адмирал Кокрейн в борбата му за свободата на нашия народ.

Безмълвен, все едно още с писалка между зъбите, Валдес си помисли: „Предците ти са плавали по Мерино, яхнали някой пън, а пираните са им гризали пръстите на краката“, но се усмихна, кимна и попита любезно:

– Как сте, доктор Кокрейн?

– Благодаря, добре. Напредвате ли с последния си роман?

– Да, напредвам. – Валдес отпусна длани върху бележника на коленете си и преплете пръсти.

– Не искам да ставам многословен, още по-малко да ви досаждам, ала не съм в състояние да облека в думи радостта си каква украса сте за факултета на бед-

ния ни университет, как присъствието на такъв именит писател като прочутия Лусиано Ернандо Валдес издига репутацията му като средище на науката и... – изглежда доктор Кокрейн бе забравил как си бе наумил да завърши изречението си, затова се усмихна и отново вдигна бастуна си към реката и за трети път се усмихна.

– Да – проточи той. – Значи романът напредва?

– Да – отговори господин Валдес. – И то доста добре.

– Хубаво. Да. Напредва. Радвам се. И вие сте тук, всяка сутрин с бележника си и създавате мастилени хора, животи, градове, които ще надживеят пирамидите. Какво безсмъртно постижение.

– Е, аз...

– Простете ми. Смутих ви. Държа се като ученичка, но как мога да се преструвам, че не съм ви почитател? Едва снощи, докато препрочитах за десети път – а все едно е за първи – вашата героична „Бясното куче от Сан Клементе“, осъзнах нещо изумително. – Без да чака да го поощрят, той продължи: – Ето какво осъзнах: когато убиват земевладелеца Карлос пред целия град, а жителите се тълпят по улиците да гледат, без да си мръднат и пръста, как го наръгват до сергията за риба и той побягва към магазина на шапкаря, където го намушкват още два пъти и после се довлича до стъпалата на пощата, на които още четири удара го довършват, тогава ми светна пред очите.

Господин Валдес не отвърна нищо. Несъзнателно може би бе повдигнал вежди или периферията на шапката му бе загатнала за някаква ефимерна мисъл, но на доктора и това му стигаше.

– Да, зная. Виждам, че ме изпитвате, точно така. Седем прободни рани, водещи до смърт. Нима не олицет-воряват седемте смъртни гряха? Прав ли съм?

Беше въпрос, така че на Валдес не му оставаше друго, освен да отговори:

– Вие сте извънредно проникновен читател.

Доктор Кокрейн леко кимна.

– И като награда за моята всеотдайност, възможно ли е, прекалено нахално ли ще бъде да помоля да споделите няколко думи за сегашното си произведение?

– О, не! Не мисля. Аз...

– Разбирам. Няма нужда да говорите повече. Бихте ли могли само да подметнете нещичко за темата?

– Съжалявам, невъзможно е...

– Проумявам. А заглавието? Само да го зная, ще почувствам аромата му в устата си.

– Суеверен съм като майка, очакваща отрочето си. Простете ми. Не мога. Наистина.

Доктор Кокрейн сведе поглед към върха на бастуна си, застинал върху прашния тротоар, и въздъхна.

– Но сигурно ще ми позволите да ви почерпя с кафе, за да се реванширам? Или закуска? Ядохте ли вече?

– За мен ще бъде удоволствие. И можем да поговорим още за книгите ви.

– Да – съгласи се Валдес, – но нека се придържаме към онези в библиотеката ви. – Той с лекота се изправи и зачака със скръстени ръце, притиснал към гърдите си големия жълт бележник. Беше строен мъж, висок и снажен, докато доктор Кокрейн представляваше не така изящна картина. Подпря длани на сребърната дръжка на бастуна си и с пъшкане бавно стана от скамейката.

Валдес подхвана доктора за лакътя, за да го подкрепя, и двамата заедно тръгнаха към кафе „Феникс“, сенчестата пещера със стени, покрити с огледала и плесенясала дървена ламперия, в която преподавателите от университета си пиеха кафето.

В ъгъла на площада подранил работник бе облегнал стълбата си на зеления кръст, закован на стената на аптеката.

Вече бе развинтил желязната табела, на която пишеше площад „Петнайсети май“, а друга с надпис площад „Септемврийска революция“ чакаше на земята до стълбата. На стената, върху по-светлото петно, останало скрито от градската мръсотия, двамата мъже видяха думите „Площад на Черния кон“, издълбани с римски шрифт.

Доктор Кокрейн неодобрително изсумтя и поклати глава.

– Петнайсети май, Септемврийска революция, Черен кон. Кого го е грижа? За мен завинаги ще си остане площад „Осемнайсети януари“. Толкова ми допадаше старият полковник. Познавахме се, казвал ли съм ви?

– Да – отвърна Валдес. – Споменавали сте ми.

– Според мен заслужаваше поне зрънце преданост. Не мислите ли?

– Убеден съм, че на всички е известно. Всички знаят, че сте се познавали със стария полковник и че много сте го харесвали. Навярно, ако бяха в неведение, сега щяхте да сте ректор на катедрата по математика.

– Подобна забележка е недостойна за автора на „Убийствата на моста Сан Мигел“. – Доктор Кокрейн доби обиден вид и прехвърли бастуна си в лявата ръка, за да отвори вратата на „Феникс“. – Освен това математиката е над елементарната политика.

– Не и в нищожната ни, жалка страна – възрази Валдес. – Тук поредната революция променя всичко. Започват от числото пи и плъзват навсякъде.