Стъклените книги на крадците на сънища

Госпожица Темпъл бързо се запита дали в този страховит безпорядък графинята не е скрила нещо ценно, някакъв дневник или план, или предмет, който да обясни тайните цели на Кликата. Зад нея жалните стонове на госпожица Вандаариф не спираха. Какво й бяха направили – все едно раждаше! Безпокойството отново обзе госпожица Темпъл. Най-истинските й противници – графинята и граф Д’Орканч – щяха да дойдат тук. Беше ли готова да се срещне с тях? Беше се държала достатъчно нахакано по време на чая с графа, но съвсем не бе така доволна от продължителните си контакти с двете дами, които изобщо не бяха толкова застрашителни противници (ако въобще можеше да използва думата противник за печално несвястната госпожица Вандаариф). Някак си конфронтацията, която бе трябвало да е напрегната, враждебна и вълнуваща, бе станала тайнствена, разхвърляна, чувствена и небрежна. Госпожица Темпъл реши да намери каквото може и да си тръгне възможно най-бързо.

Първо прокара ръка под дебелите пухени възглавници на леглото. Нищо. Очакваше се – бързо повдигна дюшека и надникна под него, но със същия резултат. И със съвсем малко повече надежда отиде до гардероба на графинята, за да прерови чекмеджето с бельото й. Всяка глупава жена би скрила нещо тайно там с мисълта, че личното естество на бельото би могло по някакъв начин да предотврати претърсването. Госпожица Темпъл бе противничка на любопитството, но знаеше, че е вярно тъкмо обрат¬ното – че тези коприни, корсети, чорапи и банели вдъхват необуздано любопитство почти у всички – та кой не би искал да се порови в тях? Така че идеята да скриеш нещо, например дневник, на такова място беше равносилна на това да го оставиш във фоайето като вестник или, още по-лошо, на масата за хранене на прислугата по време на обед. Както очакваше, сред долните дрехи на графинята нямаше нищо подобно, макар че тя май се позабави, докато прекарваше пръсти през купа коприна и май, тайничко изчервена, притисна една-две сладки фини дрешки до носа си. Затвори чекмеджето. Най-добрите скривалища бяха най-баналните – хитроумно изложени на показ или отрупани с вещи, например при неподредените обувки на човека. Но тя откри само наистина смайващ и скъп куп обувки. Спря се – имаше ли време да претърси целия гардероб? Госпожица Вандаариф все още ли стенеше? И се огледа за някое привидно явно скривалище, което можеше да види. Виждаше само разхвърляни навсякъде дрехи... и се усмихна. От едната страна на гардероба, до тъмната от сянката стена, имаше куп блузи и шалове, които й се сториха съвсем нарочно отделени настрани. Тя коленичи до купа и бързо започна да го раздига, пласт след пласт. След миг откри голяма книга, направена изцяло от синьо стъкло. Блестеше, загърната в жълта италианска дамаска, като Младенеца в сламата.

Беше колкото средно голям том от енциклопедия, височината й беше около стъпка, а ширината – малко по-малко, и беше дебела към 7 сантиметра. Корицата бе тежка, сякаш стъкларят бе имитирал релефната тосканска кожа, която бе видяла на пазара до „Света Изобел“, и матова. На пръв поглед изглеждаше, че човек би могъл да вижда ясно през нея, но всъщност слоевете бяха доста плътни. По същия начин отначало книгата изглеждаше едноцветна – тъмно и ярко индиговосиньо, – но като се вгледа, госпожица Темпъл видя, че я прорязват вълнообразни линии, където цветът се колебае в красива палитра от небесносин до кобалтов и аквамарин и всяка промяна в нюанса влияе смущаващо силно върху вътрешното й око, сякаш освен видимата си страна всеки крие и някаква емоция. Не видя думи на корицата или на гръбчето и докосна книгата, за да я обърне.

При докосването едва не припадна. Ако синята карта упражняваше прелъстителен ефект върху човека, книгата предизвикваше водовъртеж от сурови усещания, които сякаш щяха да я погълнат цялата. Тя ахна и дръпна ръката си.

Погледна към отворената врата – в другата стая двете жени не се чуваха. Наистина трябваше да се върне при тях, трябваше да си тръгне, защото те без съмнение щяха да влязат при нея всеки момент, а графът или графинята скоро щяха да ги последват. Под¬пъхна ръка под дамаската, за да докосне книгата безопасно, и се приготви да я загърне и да я вземе със себе си – защото това със сигурност беше трофей, с който да смае доктора и Чан. Погледна надолу и прехапа устни. Ако отвореше книгата, без да докосва стъклото... сигурно щеше да се предпази... сигурно щеше да разбере още много неща, които да сподели с тях. Хвърли още един поглед през рамо – да не би госпожица Вандаариф да беше изгубила съзнание? – и внимателно отвори корицата.

Страниците – защото виждаше през тях, всеки тънък слой се припокриваше със следващия с неповторимия си безформен десен от въртящо се преливащо синьо – изглеждаха тънки като крилцата на оса – квадратни крилца на оса с размера на голям том – и по някакъв странен начин бяха закачени за гръбчето, така че наистина можеше да ги прелиства като на обикновена книга. Не беше сигурна, но изглежда страниците бяха стотици, до една изпълнени като корицата с пулсиращ син блясък, който хвърляше в цялата стая неестествено призрачно сияние. Боеше се да обърне страницата, за да не строши стъклото (и я беше страх да се вгледа в него отблизо), но когато събра смелост, откри, че стъклото всъщност е доста здраво – по-скоро беше като дебело стъкло за прозорец, отколкото като тънко като хартия стъкълце, каквото изглеждаше. Обръщаше една блестяща страница след друга. Вгледа се в книгата, примигна, после стисна очи – възможно ли беше безформените спирали да се движат? Тревогата в ума й се бе превърнала в тежест, желание да спи – или ако не да спи, то поне да си почине от напрежението. Пак примигна. Можеше веднага да затвори книгата и да излезе. В стаята бе станало много горещо. От челото й върху стъклото капна капка пот, повърхността му се замъгли на мястото, където капна, после се завъртя, тъмното петно се разпростря по страницата. Госпожица Темпъл се вгледа в него с внезапен страх – индиговият възел разцъфна като орхидея или кръв, бликнала от рана... това беше най-красивото нещо, което бе виждала, макар че я изпълваше страх какво ще стане, когато тъмното плъзнало петно покрие цялата страница. Но после това се случи, последното парченце блестящо синьо бе затъмнено и тя вече не виждаше страниците под тази... а само дълбините на индиговото петно. Госпожица Темпъл чу ахване – смътно съзнаваше, че е излязло от нейната уста – и бе погълната.

Образите се гърчеха в ума й и после се втурваха през него, като най-странното – едновременно ужасяващо и прекрасно – беше, че тя сякаш изобщо не беше там: точно както с госпожа Марчмур и картата, нейното съзнание бе включено в непосредствеността на всички усещания, които я държаха в плен. Струваше й се, че се е гмурнала в преживяванията на няколко живота, натрупани един връз друг в налудничава последователност, толкова напълно убедителни и толкова многобройни, че заплашваха самата идея за Селесте Темпъл като стабилна цялост... тя е на маскен бал във Венеция, пие вино с подправки през зимата, миризмата на водата от канала и влажните камъни и горящите свещи, ръце, които я сграбчват изотзад, собственото й сладостно напрежение, докато по някакъв начин поддържа разговора с маскирания свещеник пред себе си, сякаш не се случва нищо... пълзи бавно през тесен тухлен проход с малки ниши по стените, стиснала фенер, брои нишите от всяка страна и на седмата отдясно плъзва настрани малък железен диск, закачен на пирон, и приближава око към дупката под него, и наднича в голяма спалня, където две фигури се притискат една в друга: млад мускулест мъж, голите му бедра бели като мляко, наведен над една масичка, и по-възрастен мъж зад него, с почервеняло лице, запенен като бик... тя язди кон, краката й стискат животното силно и умело, едната й ръка е на юздите, другата размахва злобно извита сабя, препуска през суха африканска равнина срещу клин конници с бели тюрбани и тъмни лица, крещи от страх и удоволствие, облечените в червено войници от двете й страни също крещят, двете бойни линии се спускат една към друга светкавично като изплющяване на камшик, тя се навежда към врата на коня и вдига сабята, и след миг на ужасен сблъсък оръжието на арабина изсвистява покрай рамото й, а върхът на нейната сабя се забива във врата му, шурва кръв и ръката й болезнено се изкривява, когато конете се разминават, измъква сабята си, пред нея има друг арабин, тя крещи, ликува от убийството... невероятно красив водопад, висок колкото две катедрали, тя стои между клекнали червенокожи индианци с лъкове и стрели, черните им коси са подстригани като на средновековните крале... планини от плаващ лед, мирис на риба и сол, кожена яка гъделичка лицето й, зад нея някой говори за кожи, слонова кост и съкровища, в голямата й облечена в ръкавица ръка има странна фигурка – приклекнала и ухилена, с едно-единствено голямо око... тъмна мраморна зала, блестяща от злато, малки делви и бурканчета, гребени и оръжия, всичките от злато, а после самия ковчег, малко по-голям от тялото на момчето-крал, обвито в дебел саван, изкован от злато, запечатан с пирони от скъпоценности, после собствената й ръка отваря сгъваем нож и тя се навежда да изтръгне един особено красив смарагд... студио на художник, гола на някакъв диван, излегнала се е безсрамно, гледа отворения тавански прозорец, перленосивите облаци над нея, между краката й стои мъж с боядисана в синьо кожа и игриво държи босите й стъпала в ръце, вдига едното й стъпало на рамото си и се извръща, тя също се извръща да попита художника за позата, силует зад огромно платно, който не може да види, не може да види и лицето му, само силните му ръце, стиснали палитрата и четката, но преди да успее да чуе отговора му, вниманието й приятно се насочва обратно към партньора й в позирането, който се пресяга и сладостно прокарва два пръста – едва я докосва – по дължината на обръснатите й срамни устни... вонящо задушно помещение, натъпкано с тъмни хлъзгави тела в дрънчащи окови, ботушите й са на палубата на кораб, записва нещо в някакъв тефтер... банкет сред високи светлокожи мъже с бради и униформи и елегантните им дами, окичени с бижута, големи сребърни подноси с малки чашки със златна ивица по ръбовете, всяка пълна с прозрачна огнена напитка, подправена с женско биле, тя обръща чаша след чаша, завеса от цигулки за фон на учтивите разговори, кристални чинии с черен хайвер върху лед, плата черен хляб и оранжева риба, кима на някакъв чиновник със синя лента, който небрежно й подава черна кожена книга с една прегъната страница, ще я прочете после, и се усмихва, питайки се кой от събралите се гости ще получи инструкции да предаде... наведена пред открито огнище, обградено с камъни, черната сянка на замък тъмнее на фона на осветеното от луната небе, високите му стени се издигат от червения каменен склон, пуска в пламъците парче след парче пергамент, гледа как страниците почерняват и се сгърчват и печатите от червен восък кипват и изчезват... каменен двор в жежка вечер, заобиколена от ароматен цъфнал жасмин и птичи песни, по гръб върху копринен дюшек, около нея други нехайни хора пият и си говорят и гледат насмешливо мускулестите голи до кръста пазачи с тюрбани на главите, краката й са разтворени, а пръстите й – заплетени в дългата сплетена на плитки коса на девойката, наведена над таза й, устните и езикът й потрепват с премерена замечтана настойчивост, надигащото се усещане се трупа в тялото й, прекрасна вълна, готова да се разбие, надига се, надига се, пръстите й стискат по-силно, разбиращият тих смях на момичето, което в този миг решава да се дръпне и плъзва само връхчето на езика си по горещата копнееща плът, а после отново се хвърля напред, вълната, която се е отдръпнала, се надига по-висока, по-пълна, обещава да се разпука като пъпките на хиляда сини орхидеи върху и във всеки сантиметър от тялото й...

И точно в този прекрасен миг в най-дълбоките ъгълчета на ума си госпожица Темпъл осъзна, че се е изгубила, и с известна трудност откри в паметта си – или в спомените на толкова много други – един тъничък гласец, който се надигаше срещу рева на екстаза, думите на госпожа Марчмур към госпожица Вандаариф за картата, за това да се съсредоточи върху един момент, за да го преживее отново, да поеме контрол над усещането, над самото преживяване. Пъргавият език на момичето прати още един спазъм на удоволствие в слабините й и госпожица Темпъл – през очите на която и да бе дала това преживяване на тази книга – погледна надолу и с мъчително усилие съсредоточи ума си върху усещането за косата на момичето в ръцете си, пръстите й дръпнаха плитките, украсени с мъниста, а после само мънистата, на цвят... бяха сини, разбира се, че бяха сини... синьо стъкло... насили се да се вгледа в него, дълбоко, отново се задъха, замята бедра въпреки волята си, но някак отклони вниманието си покрай нежно търсещия език, като изтласка от ума си всички мисли и усещания, докато не виждаше и не чувстваше нищо освен повърхността на стъклото, и после, в този момент на яснота, със силата на цялото си същество, тя си внуши, че е другаде, и се освободи.

Ахна и отвори очи, изненадана да види, че главата й е на пода, подпряна на купчината дрехи до книгата. Чувстваше се слаба, кожата й бе гореща и влажна.

В стаите на графинята беше тихо. Колко време бе гледала в книгата? Не можеше да си спомни всички истории, които бе видяла – в които бе участвала. Часове ли бяха минали? Цял живот? Или беше като в сън, където часовете могат да минат за минути? Надигна се на колене и усети слабостта на краката си и за свое неудобство хлъзгавината между тях. Какво й се бе случило? Какви мисли се бяха загнездили в ума й – какви спомени – как опустошава и бива опустошена, за кръв и сол, за мъже и жени? С тъжна ирония госпожица Темпъл се запита дали не е най-развратната девственица в цялата история.

Внимателно уви шала около книгата и го върза. Огледа се за зелената си чанта. Не я видя. Нали връзката бе омотана около ръката й? Сигурна беше. Но сега я нямаше.

Стана с увитата книга в ръце и насочи вниманието си към все още открехнатата врата. Тихичко надникна в салона. За момент не беше сигурна дали наистина е оставила книгата, толкова странна гледка се разкри пред очите й, толкова спокойна. Госпожа Марчмур седеше облегната на дивана, бежовата й рокля бе разкопчана и смъкната до хълбоците й, не носеше корсет, горната половина на тялото й беше гола с изключение на тройния наниз перли, който плътно обвиваше шията й. Госпожица Темпъл не можеше да не погледне лявата й гърда, тежка и бяла, пръстите на лявата й ръка небрежно дразнеха зърното й, а дясната бе скрита от главата на госпожица Вандаариф. Госпожица Вандаариф, вече без маска, разпуснатата й руса коса се стелеше по гърба й, лежеше изцяло на дивана до госпожа Марчмур със затворени очи и свити крака, свила една ръка в нежен юмрук в скута си, с другата нежно поддържаше гърдата, от която сучеше сънено, за успокоение като сито бебе.

Срещу тях на едно кресло с пура в едната ръка и абаносовия си бастун с перлена дръжка в другата седеше граф Д’Орканч. Зад него в полукръг стояха четирима мъже: възрастен мъж с превързана провесена през врата ръка, нисък набит червендалест мъж с пресни белези около очите и двама мъже с униформи, които би трябвало да са от Мекленбург. Единият беше суров, корав на вид мъж с много къса коса, обветрено изопнато лице и кръвясали очи. Другия го познаваше – от картата, осъзна тя, познаваше го съвсем интимно. Това беше Карл-Хорст фон Маасмерк. Първото й впечатление на живо от принца съвсем не беше благоприятно – той беше висок, блед, тънък, отпуснат и хермафродитен, нямаше брадичка, очите му приличаха на сурови стриди. Но покрай всички тези хора погледът й бързо се насочи към втория диван, на който седеше графиня Лакер-Сфорца, цигарето й бе нагласено идеално, към тавана се виеше тънка струйка дим. Дамата бе облечена с тясно виолетово копринено жакетче с бордюр от малки черни пера, които обрамчваха пазвата и шията й, и носеше дълги кехлибарени обеци. Под жакета роклята й бе черна и все едно тя бе някакво стихийно магическо същество, сякаш се спускаше по тялото й и се вливаше право в тъмния под... където предишните разхвърляни дрехи бяха допълнени от грубо изсипаното и преровено съдържание на нарязаната и унищожена килимена чанта на госпожица Темпъл.

С изключение на госпожица Вандаариф всички безмълвно впериха очи в госпожица Темпъл.

– Добър вечер, Селесте – каза графинята. – Върнали сте се от книгата. Много впечатляващо. Не всички успяват, знаете ли.

Госпожица Темпъл не отговори.

– Радвам се, че сте тук. Радвам се, че сте имали възможността да обмените мнения с графа и с компаньонката ми госпожа Марчмур, както и да се запознаете с милата Лидия, с която, разбира се, имате много общо – две заможни млади дами, чийто живот трябва да изглежда като същинско превъплъщение на безкрайния хоризонт.

Графът издуха облак синкав дим. Госпожа Марчмур се усмихна в очите на госпожица Темпъл и бавно завъртя червеното зърно на гърдата си между палеца и показалеца си. Редицата мъже не помръдваше.

– Трябва да разберете – продължи графинята, – че съюзника ви Кардинал Чан вече го няма. Мекленбургският доктор е избягал от града от страх и ви е изоставил. Виждали сте как работи нашият Процес. Погледнали сте в една от нашите стъклени книги. Знае¬те имената ни и познавате лицата ни и връзката на нашето начинание с лорд Вандаариф и рода Фон Маасмерк в Мекле¬нбург. Вие дори... – тук тя се усмихна – трябва да знаете фактите зад предстоящото издигане на лорд Тар. Знаете всички тези неща и можете, защото съм сигурна, че сте също толкова умна, колкото сте упорита, да се досетите за още много.

Вдигна лакираното цигаре към устните си и си дръпна, после ръката й пак лениво се отпусна на дивана. С едва доловима въздишка устните й се разтегнаха в хитра усмивка и тя издиша струйка дим през ъгълчето на устата си.

– Заради всичко това, Селесте Темпъл, е сигурно, че трябва да умрете.

Госпожица Темпъл не отговори.

– Признавам – продължи графинята, – че може да не съм ви преценила правилно. Графът казва, че не съм, а съм сигурна, че вие знаете, че графът рядко греши. Вие сте силно, гордо, решително момиче и въпреки че ми причинихте големи неудобства... дори, ще го призная, гняв... ми беше подсказано да ви направя предложение... предложение, което нормално не бих направила на човек, когото съм решила да унищожа. И все пак ми бе подсказано... да ви позволя да станете доброволна ценна част от нашето велико дело.

Госпожица Темпъл не отговори. Краката едва я държаха, студ бе сковал сърцето й. Чан бе мъртъв? Докторът бе избягал? Не можеше да повярва. Отказваше да повярва.

Сякаш усетил неподчинението в треперещите й устни, графът извади пурата от устата си и каза с ниския си стържещ, опасен глас:

– Няма как да е по-просто. Ако не се съгласите, гърлото ви ще бъде прерязано на мига, в тази стая. Ако се съгласите, ще дойдете с нас. Бъдете сигурна, че никакви двулични хитрости няма да ви помогнат. Оставете надеждата, госпожице Темпъл, защото тя ще бъде премахната... и заменена със сигурност.

Госпожица Темпъл погледна неумолимото му лице и после внушаващата страх красота на графиня Лакер-Сфорца: безукорната й усмивка бе едновременно топла и подканяща и студена като камък. Четиримата мъже я гледаха с празни погледи, принцът се чешеше по носа с нокът. Дали всички бяха трансформирани от Процеса и животинската им логика бе освободена от моралните задръжки? Видя белезите на принца и на набития мъж. Изглежда, по-възрастният мъж споделяше стъкленоокия им глад – може би неговите белези вече бяха избледнели. Само другият войник имаше нормално изражение, в което се четяха едновременно и сигурност, и съмнение. На лицата на останалите имаше само нечовешка увереност. Питаше се кой от тях ще я убие. Накрая погледна госпожа Марчмур, чието безизразно лице прикриваше нещо, което госпожица Темпъл смяташе за искрено любопитство... сякаш не знаеше какво ще направи госпожица Темпъл нито какво, ако се подчини, ще излезе от това.

– Изглежда, нямам избор – прошепна госпожица Темпъл.

– Нямате – съгласи се графинята, докато се обръщаше към едрия мъж, седнал до нея, и вдигаше вежди, сякаш да му покаже, че нейната част от работата е приключена.

– Ще ви бъда благодарен, госпожице Темпъл – каза граф Д’Орканч, – ако събуете обувките и чорапите си.

Вървеше боса – проста стратагема да й попречат да избяга. Госпожа Марчмур остана в стаята, но другите слязоха с нея – войникът, набитият човек с белезите и по-възрастният тръгнаха напред да се погрижат за каретите, графът и графинята вървяха от двете й страни, принцът вървеше след тях с госпожица Вандаариф под ръка. Докато слизаха по парадното стълбище, госпожица Темпъл видя на рецепцията друг служител, който само се поклони почтително в отговор на грациозното кимане на графинята. Госпожица Темпъл недоумяваше защо изобщо й е на такава жена Процесът или вълшебното синьо стъкло – съмняваше се някой да притежава силата или склонността да откаже на графинята каквото тя поиска. Погледна графа, който гледаше безизразно напред, едната му ръка държеше бастуна с перлената дръжка, а в другата носеше увитата синя книга като крал в изгнание, който планира да си върне трона. Усещаше гъделичкането на нишките на килима по пръстите на краката си. Някога, когато беше малка, краката й бяха загрубели и мазолести от тичане из плантацията. Сега бяха станали меки и нежни като на всяка глезена дама и бяха пречка за бягство, сравнима с железни букаи. В пристъп на безутешна тъга тя си спомни за малките си зелени боти, изоставени, изритани под дивана. Никой повече нямаше да се грижи за тях, знаеше го, и не можеше да не се пита дали някой някога отново ще го е грижа за нея.

Пред хотела чакаха две карети – едната беше елегантна червена двуместна, а другата – по-голяма, черна, с герб на вратата, вероятно на Мекленбург. Принцът, госпожица Вандаариф, войникът и набитият мъж с белезите се качиха в нея, по-възрастният се метна при кочияша. Портиер от хотела отвори вратата на червената карета за графинята и после за госпожица Темпъл, която усети как неравната повърхност на желязното стъпало се вряза в крака й, докато се качваше. Седна на седалката срещу графинята. След миг към тях се присъедини графът – цялата карета потрепери от тежестта му. Той седна до графинята и портиерът затвори вратата. Графът потропа с бастуна си по тавана и потеглиха. От момента, когато графът й бе наредил да си събуе обувките, не бяха казали нито дума. Госпожица Темпъл се покашля и ги погледна. Продължителното мълчание почти винаги изцеждаше самоконтрола й.

– Бих искала да разбера нещо – каза тя.

След миг графът попита дрезгаво:

– Какво?

Госпожица Темпъл обърна очи към графинята, защото въпросът в действителност бе насочен към нея.

– Бих искала да разбера как е умрял Кардинал Чан.

Графиня Лакер-Сфорца погледна госпожица Темпъл в очите с остро, търсещо напрежение.

– Убих го – заяви, и то така, че предизвикваше госпожица Темпъл да заговори отново.

Госпожица Темпъл все още не беше обезкуражена – всъщност ако тази, която я държеше в плен, не искаше да обсъжда въпроса, това беше изпитание за собствената й воля.

– Наистина ли? – попита тя. – Той беше страховит човек.

– Да – съгласи се графинята. – Напълних дробовете му със стрито стъкло, направено от индиговата ни смола. То притежава редица ефективни качества и в такива количества, в каквито го вдиша Кардинала, е смъртоносно. „Страховит“, разбира се, е дума с много нюанси – физическата сила често е най-просто и най-лесно преодолима.

Лекотата, с която графинята говореше за гибелта на Чан, свари госпожица Темпъл напълно неподготвена. Въпреки че бе познавала Кардинала от съвсем скоро, той й бе направил толкова силно впечатление, че също така внезапната му кончина бе за нея унищожителна жестокост.

– Смъртта му бърза ли е била, или бавна? – попита госпожица Темпъл с колкото можеше по-неутрален тон.

– Не бих я нарекла бърза... – Докато отговаряше, графинята бръкна в черната си чанта, избродирана с висящи кехлибарени мъниста, и извади последователно цигарето си, цигара, която да пъхне в него, и клечка кибрит. – И все пак самата смърт е може би щедра, тъй като – както видяхте сама – индиговото стъкло има афинитет към сънищата и към... чувствените преживявания... Често се вижда, че обесените мъже умират в състояние на крайна възбуда – тя млъкна, вдигнала вежди, за да потвърди, че госпожица Темпъл следва мисълта й, – ако не и истинско спонтанно избухване. Поне от мъжката част на света може би мнозина биха предпочели такъв край. Аз смятам, че подобен, дори може би още по-силен възторг съпътства смъртта от индиговото стъкло. Или поне така се надявам, защото вашият Кардинал Чан действително беше изключителен противник... наистина, не бих могла да му желая злото, желая само смъртта му.

– Потвърдихте ли хипотезата си, като му прегледахте панталоните? – изпухтя графът. Чак след миг госпожица Темпъл разбра, че той се смее.

– Нямаше време – изкиска се графинята. – Животът е изпълнен със съжаления. Но какво са те? Есенни листа – окапали, забравени и издухани от вятъра.

Призракът на смъртта на Чан – смърт, която въпреки зловещия намек на графинята тя не можеше да си представи другояче освен като ужасна, с кръвоизливи от устата и носа – отнесе мислите на госпожица Темпъл право към собствената й съдба.

– Къде отиваме? – попита тя.

– Сигурна съм, че знаете – отговори графинята. – В Харшморт.

– Какво ще стане с мен?

– Няма смисъл да се страхуваш от нещо, което не можеш да промениш – заяви графът.

– Освен от удоволствието да те гледам как се гърчиш – прошепна графинята.

На това госпожица Темпъл нямаше отговор, но след няколко секунди, през които се опитваше да погледне през тесните прозорци – от двете страни на тяхната, а не на нейната седалка, вероятно за да помогнат на някой на нейното място да остане или незабелязан, или да заспи – и не можа да определи в коя част на града се намират, тя се покашля, за да каже още нещо.

Графинята се изсмя злорадо.

– Нещо забавно ли направих? – попита госпожица Темпъл.

– Не, но се каните – отговори графинята. – „Решителна“ не ви описва и наполовина, Селесте.

– Съвсем малко хора се обръщат към мен така фамилиарно – каза госпожица Темпъл. – Броят се на пръстите на едната ръка.

– Не сме ли достатъчно близки? – попита графинята. – Мислех, че сме.

– Какво е вашето малко име тогава?

Елегантната жена отново се изкиска и сякаш дори граф Д’Орканч неохотно сви устни.

– Розамунд – обяви графинята. – Розамунд, графиня Лакер-Сфорца.

– Лакер-Сфорца? Това място ли е?

– Някога. Сега се е превърнало в идея.

– Разбирам – каза госпожица Темпъл, без изобщо да разбира, но искаше да изглежда любезна.

– Всеки има своята плантация, Селесте... своя остров, макар и само в сърцето си.

– Колко жалко за тях – заяви госпожица Темпъл. – Според мен истинският остров е далеч по-задоволителен.

– Понякога – топлият тон на графинята стана мъничко по-студен – това е единственият начин тези места да бъдат посещавани или поддържани.

– Като не са истински ли?

– Ако искате да гледате на нещата така.

Госпожица Темпъл замълча; знаеше, че не е схванала идеята на графинята. После каза:

– Нямам намерение да губя моето.

– Никой никога няма намерение, скъпа – отговори графинята.

След малко графинята се усмихна мило и каза:

– Но ти искаше да питаш нещо.

– Да – отговори госпожица Темпъл. – Исках да попитам за Оскар Вайланд и за картината на Благовещението, защото в стаите ви видях още една. С графа обсъждахме този художник на чай.

– Наистина ли?

– Да, изтъкнах на графа, че доколкото виждам, той е подозрително задължен на онзи човек.

– Наистина ли?

– Да. – Госпожица Темпъл не се залъгваше, че може да разгневи или поласкае някой от двамата, да ги разсее и да успее да се хвърли от каретата – действие, което по-вероятно щеше да й донесе смърт под колелетата на каретата, която пътуваше зад тях – и все пак картините бяха тема, която можеше да й даде полезна информация за Процеса, информация, която би могла да използва, за да предотврати истинското си покваряване. Никога нямаше да разбере науката алхимия – науката и алхимията едно и също ли бяха? – защото открай време беше безразлична към теоретичната наука, но знаеше, че поне графът не е. Освен това знаеше, че е чувствителен по въпроса за изчезналия художник, а по правило тя не беше над това да е настойчива и досадна.

– И как така? – попита графинята.

– Защото – отговори госпожица Темпъл – картините на Благовещението са явно алегорично изображение на вашия Процес, дори на вашата интрига като цяло – че самата образност е безсрамно богохулство не е толкова важно освен за да представи мащабите на вашата арогантност – както я виждате като издигане, провокирано от свойствата на скъпоценното ви синьо стъкло. Разбира се – продължи тя, като погледна косо непомръдващия граф, – изглежда, че всичко това, защото гърбовете на картините са неразумно изписани с алхимичните тайни на художника, е било присвоено от графа, присвоено от всички вас, за сметка на живота на изчезналия господин Вайланд.

– Казали сте това на графа?

– Разбира се.

– И той как ви отговори?

– Стана от масата.

– Това е сериозно обвинение.

– Напротив, това е очевидно обвинение – и освен това след цялото разрушение и насилие, което сте причинили, такова обвинение едва ли може да порази някого от вас като невероятно или неканено. Тъй като самото начинание е чудовищно, а убийството на създателя му дори още повече, не би ми хрумнало, че убиецът е толкова... чувствителен.

В отговор, който може би прекалено пълно удовлетворяваше надеждите на госпожица Темпъл да предизвика вълнение, граф Д’Орканч се наведе бавно напред, протегна дясната си ръка и я стисна за гърлото. Тя безполезно притисна гръб в облегалката и се опита да се убеди сама, че ако искаше да я нарани от ярост, щеше да я сграбчи по-бързо. Докато силните пръсти се стягаха около шията й, тя започна да се съмнява и погледна смаяно студените му сини очи. Държеше я здраво, но не я душеше. Изведнъж я връхлетяха отвратителни спомени за господин Спраг.

– Видели сте картините, две от тях, нали? – Гласът му беше нисък и непогрешимо опасен. – Кажете ни... какво беше впечатлението ви?

– От какво? – изписука тя.

– От всичко. Какви мисли провокираха у вас?

– Ами, както казах, алегорично...

Той стисна гърлото й толкова силно и толкова ненадейно, че тя се уплаши, че вратът й ще се прекърши. Графинята също се наведе напред и каза меко:

– Селесте, графът се опитва да те накара да мислиш.

Госпожица Темпъл кимна. Графът отпусна хватката си. Тя преглътна.

– Предполагам, че си помислих, че картините са противоестествени. Когато жената е отдадена на ангела, тя е отдадена на усещанията и удоволствието, сякаш нищо друго не съществува. Такова нещо е невъзможно. Опасно е.

– Защо? – попита графът.

– Защото... защото така няма граница между света и тялото на човека, ума на човека – би било непоносимо!

– А аз си мисля, че би било прекрасно – прошепна графинята.

– Не и за мен! – извика госпожица Темпъл.

Изшумоля коприна и графинята се премести до госпожица Темпъл и притисна устни до ухото й:

– Сигурна ли си? Защото съм те виждала, Селесте, видях те през огледалото и те видях наведена над книгата... и знаеш ли?

– Какво да знам?

– Че когато беше в стаята ми... коленичила така мило... можех да те подуша...

Госпожица Темпъл изскимтя, но не знаеше какво може да направи.

– Помисли за книгата, Селесте – изсъска графинята. – Помниш какво си видяла! Какво си направила, какво ти е било направено – каква си станала! През какви чудни царства си пътувала!

При тези думи госпожица Темпъл усети как кръвта й кипва – какво й ставаше? Усещаше спомените си от книгата като чужди следи от стъпки в ума си. Бяха навсякъде! Не ги искаше! Но защо не можеше да ги захвърли настрана?

– Грешите! – извика госпожица Темпъл. – Не е едно и също!

– И ти не си същата – изръмжа граф Д’Орканч. – Вече си направила първата стъпка в своя процес на трансформация!

В каретата бе станало прекалено горещо. Ръката на графинята намери крака на госпожица Темпъл и после бързо изчезна под роклята й, умелите пръсти се плъзнаха по вътрешната страна на бедрото й. Госпожица Темпъл ахна. Това не бяха безцеремонните ръгащи груби пръсти на Спраг, а – макар и настъпателни – бяха игриви, дразнещи и настойчиви. Никой не я бе докосвал по този начин на това място. Не можеше да мисли.

– Не... не... – понечи да възрази тя.

– Какво видя в книгата? – притисна я графът с настоятелния си ужасяващ дрезгав глас. – Позна ли вкуса на смъртта и властта? Позна ли какво усещат любовниците в кръвта си? Да! Познаваш всичко това и още! То е пуснало корени в съществото ти! Усещаш го, докато говоря! Ще можеш ли някога да се отвърнеш от това, което си видяла? Ще можеш ли някога да отхвърлиш тези удоволствия, след като си опитала пълната им опияняваща мощ?

Пръстите на графинята се вмъкнаха през цепката на бельото й и умело се плъзнаха във влажната й плът. Госпожица Темпъл се сви от докосването, но седалката беше прекалено тясна, а усещането бе толкова приятно...

– Не мисля така, Селесте – прошепна графинята. Леко притисна върховете на показалеца и средния си пръст, после ги мушна по-дълбоко, докато търкаше с палец над тях. Госпожица Темпъл не знаеше какво трябва да прави, срещу какво да се бори освен срещу това те да наложат волята си над нея, но не искаше да се бори, – удоволствието, което се нагнетяваше в тялото й, бе божествено и въпреки това тя искаше и да избяга от открито хищническия начин, по който я използваха. Какво ги интересуваше нейното удоволствие? То беше просто остен, инструмент, безкраен извор за поробване и контрол. Пръстите на графинята се плъзгаха ловко напред-назад. Госпожица Темпъл изстена.

– Умът ти е в пламъци! – изсъска графът. – Не можеш да се изплъзнеш от ума си – ти си в ръцете ни, трябва да се отдадеш. Тялото ти ще те предаде, сърцето ти ще те предаде – вече си изоставена, напълно предадена – новите ти спомени се надигат, заобикалят те изцяло, животът ти, самата ти си се променила, някога чистата ти душа е покварена от използването на моята стъклена книга!

Докато той говореше, тя ги почувства, във вихъра на ума й се отвориха врати право към трескавото й тяло – маскеният бал във Венеция, двамата мъже през шпионката, моделът на художника на дивана, блаженият сарай и след това още много други – тя се задъхваше, пръстите на графинята сръчно се движеха в най-интимните й части, устните на жената бяха до ухото й и насърчаваха удоволствието й с тихи подигравателни стонове – провокиращи звуци на престорен екстаз, – които въпреки това служеха като конкретен стимул за още наслада... госпожица Темпъл почувства сладостта, която се натрупваше в тялото й, топъл облак, готов да избухне... но после затвори очи и видя себе си, в каретата между враговете си, и после мъртвия Чан, бледото му оцапано с кръв лице, доктора, който бяга и плаче, и накрая, сякаш това бе отговорът, който търсеше, горещата ясна открита гледка на сухия бял пясък на брега на синьото безразлично море... отдръпна се от ръба – техния ръб, реши тя, а не нейният...

И точно в този момент, по начин, който й даде да разбере, че те не са усетили вътрешната й победа, графинята рязко извади ръката си и се върна тържествуващо на отсрещната седалка. Графът пусна врата й и се облегна назад. Тя почувства внезапния отлив на удоволствието в тялото си и инстинктивния му протест срещу загубата на стимулация – и срещна очите им, и видя, че те я бяха докарали до ръба само за да демонстрират подчинението й. Гледаха я със снизходително презрение, което преди секунди можеше да бъде съкрушително – и преди тя да успее да каже нещо, ръката на графинята – същата ръка, която беше под роклята й – я зашлеви през лицето. Главата на госпожица Темпъл отхвърча на една страна, бузата й пламна. Графинята я зашлеви отново.

– Ти уби двама от хората ми – каза злобно. – Не си и помисляй, че това е забравено!

Госпожица Темпъл докосна изтръпналото си лице, смаяна и замаяна, и усети влагата от ръката на графинята, тоест своята собствена. Острието на гнева, че са я зашлевили, бе притъпено от унизителното осъзнаване, че въздухът в тясната карета е наситен с миризмата на собствената й възбуда. Дръпна роклята на краката си и видя как графинята методично избърса пръстите си с кърпичка. Опитът им да демонстрират колко е безпомощна само бе подсилил неподчинението й. Тя подсмръкна и преглътна сълзите от болка, събрала допълнителна дързост от гледката на зелената си ръчна чантичка, която се подаваше от страничния джоб на коженото палто на графа.