Танцьорката

1.

Бриджит

Обилният снеговалеж, започнал предишната вечер, продължаваше, докато Бриджит Никълсън седеше зад бюрото си в приемната служба на Бостънския университет и преглеждаше съвестно молбите. Другите служители ги бяха проверили преди нея, но тя винаги обичаше да хвърли последен поглед на документите, за да се увери, че всички са попълнени както трябва. Предстоеше им да вземат решение и след шест седмици потвържденията и отказите щяха да бъдат изпратени на кандитатите. Неизбежно щеше да има въодушевени бъдещи студенти и още повече разбити сърца. Не беше лесно да знаеш, че държиш живота и бъдещето на сериозни млади хора в ръцете си. Преглеждането на молбите бе най-заетото време на Бриджит през годината и макар че окончателното решение се взимаше от комисия, работата й бе да проучи молбите и да проведе индивидуални разговори, когато студентите ги изискваха. В тези случаи тя предаваше бележките и коментарите си заедно с молбата. Но като цяло оценките, резултатите от тестовете, препоръките от учителите, извънкласните дейности и упражняването на някакъв вид спорт влияеха силно на крайния резултат. Кандидатът изглеждаше или като придобивка за училището, или не. Бриджит винаги усещаше бремето на тези решения върху раменете си. И се отнасяше изключително съвестно към всички материали. Нейно задължение беше да мисли какво е най-добро за училището, а не за студентите. Беше свикнала с многобройните телефонни обаждания и имейли, които получаваше от притеснени гимназиални съветници, полагащи всички усилия да помогнат на учениците си. Бриджит се гордееше с работата си в Бостънския университет и беше, макар и учудващо, вече от десет години в приемната служба. Времето бе отлетяло като миг. Тя беше третата в йерархията служителка в отдела и бе отхвърляла възможности за повишение доста пъти. Беше доволна от мястото, където се намираше, а и никога не бе притежавала кой знае какви амбиции.

На двайсет и осем години Бриджит дойде в Бостънския университет да защити магистърска степен по антропология, след като бе работила на няколко незначителни служби след колежа, последвани от две години в приют за жени в Перу и друг в Гватемала, и година пътешествия из Индия и Европа. Имаше бакалавърска степен по антропология с втора специалност по женска сексуалност от университета „Колумбия“. Положението на жените в слабо развитите страни винаги я бе вълнувало много. Бриджит започна работа в приемната служба само докато завърши образованието си. След това възнамеряваше да замине за Афганистан за една година, но също като много други студенти, които започваха работа в университета, докато учеха, и тя остана тук. Харесваше удобната и безопасна атмосфера и веднага след като взе магистърската степен, започна да работи по докторската си дисертация. Академичният свят бе пристрастяващ и някак уютен с интелектуалните си предизвикателства и стремежа към знания и научни степени. А и бе лесно да се скриеш от истинския свят и изискванията му. Беше рай и за учените, и за младежите. Тя не обичаше работата си в приемната служба, но наистина я харесваше. Чувстваше се полезна и нужна и се бе посветила да помага на подходящите студенти да влязат в учебното заведение.

Имаха повече от шестнайсет хиляди студенти и над трийсет хиляди молби всяка година. Някои биваха елиминирани бързо заради недостатъчно високи оценки, но когато броят на подходящите кандидати намалееше, Бриджит се съсредоточаваше още повече върху работата си. И се отнасяше добросъвестно към всичко. Още не бе защитила доктората си, но се трудеше по дисертацията и взимаше по един-два предмета всеки семестър. На трийсет и осем годишна възраст се чувстваше доволна от живота си. През последните седем години работеше и по книгата си. Искаше да издаде значителен труд на тема гласуването и правата на жените по света. Докато учеше за магистратурата си, Бриджит написа безброй есета по тази тема.

Дисертацията й се опитваше да докаже, че начинът, по който държавите постановяват правата на жените да гласуват, определя какви са те като страни. Смяташе, че гласуването е изключително важно право на жените. Колегите й, прочели написаното досега, бяха впечатлени от красноречието й, но не бяха изненадани от задълбочеността и старанията й. Единствената критика за работата й бе, че понякога дотолкова се увличаше в подробностите, та пренебрегваше цялостната картина. Бриджит имаше склонност да се оплита в дреболии.

Беше дружелюбна и мила, отговорна и заслужаваше доверие. Освен това беше обичлива и изключително трудолюбива и съвестна във всичко, с което се заемеше. Само най-близката й приятелка, Ейми Луис, я обвиняваше, че й липсва страст. Следваше разума си повече от сърцето. Според Бриджит, страстта, за която говореше Ейми, бе не качество, а недостатък и дори нещо опасно. Тя те караше да загубиш разсъдъка си и посоката, в която вървиш. Бриджит обичаше да стои на определения път и да вижда ясно целите си.

Не й допадаше да клати лодката и да рискува. Това не беше в нейния стил. Беше човек, на когото можеш да разчиташ, но който не би действал импулсивно и без да помисли задълбочено. Самата тя признаваше, че взима решения бавно, тъй като преценяваше внимателно всички плюсове и минуси.

Бриджит смяташе, че е написала половината от книгата си. Планираше да побърза и да я завърши в срок от пет години, по времето, когато защити и доктората си. Дванайсет години, прекарани над книга по толкова важна тема, й се струваха разумно число, тъй като все пак работеше и учеше за доктората си в същото време. В крайна сметка не бързаше за никъде. Бе решила, че ако завърши доктората и книгата си до четирийсет и три годишна възраст, ще е доволна. Солидният и спокоен начин, по който се справяше с нещата, понякога влудяваше Ейми. Бриджит не беше припряна и мразеше промените. Ейми пък смяташе, че приятелката й трябва да живее пълноценно и да се хвърля в събинията по-спонтанно. Ейми беше опитен брачен съветник и социален работник. Ръководеше съветническата служба в университета и непрекъснато предлагаше на Бриджит мненията и съветите си. Бяха абсолютно противоположни, но все пак най-близки приятелки. Ейми се справяше с всичко – емоционално, интелектуално и професионално – с висока скорост.

Бриджит беше висока, слаба, почти ъгловата, с гарвановочерна коса, тъмни очи, високи скули и мургава кожа. Приличаше на италианка или арабка, макар произходът й да бе ирландски и френски. Ирландските гени от страна на баща й обясняваха черната й коса. Ейми беше дребна и руса и склонна към пълнота, ако не спортуваше усилено, щеше да е пухкава, затова пък притежаваше всичката страст към живота, която според нея липсваше на приятелката й. Бриджит обичаше да обвинява приятелката си, че е нервак с кратката съсредоточеност на бълха, но и двете знаеха, че това не бе вярно. Ейми просто постоянно поемаше нови проекти и се справяше с лекота с многобройните си задачи. Докато Бриджит се бореше с една епична творба, Ейми бе публикувала три книги за възпитанието на деца. Имаше си две собствени, макар да не бе омъжена. На четирийсетия си рожден ден, след години безуспешни връзки с по-млади от нея студенти или женени професори, тя отиде в банка за сперма. На четирийсет и четири години имаше две момчета – на една и три годинки, които я подлудяваха по прекрасен начин. Често повтаряше на Бриджит, че е време да си роди собствени деца. Казваше й, че на трийсет и осем няма време за губене, тъй като яйцеклетките й остаряват с всяка минута. Бриджит се усмихваше небрежно и въобще не се тревожеше. Съвременната наука бе направила възможно да се забременее на много по-късна възраст, отколкото по времето на майка й, и тя бе спокойна въпреки настойчивите убеждавания на Ейми, че прекалява с отлагането на майчинството.

Бриджит възнамеряваше някой ден да има деца и вероятно щеше да се омъжи за Тед, макар никога да не бяха обсъждали темата. Уютният академичен живот я караше да си мисли, че ще е млада завинаги. Ейми постоянно се опитваше да я върне в реалността, все й повтаряше, че вече са на средна възраст. Но бе невъзможно да го повярваш, когато погледнеш някоя от двете. Нито изглеждаха на възрастта си, нито я чувстваха. Тед Уайс, гаджето на Бриджит от шест години, бе с три години по-млад. На трийсет и пет, той приличаше на хлапе, така и се държеше. Завършил археология в „Харвард“, той защити доктората си в Бостънския университет и през последните шест години работеше в катедрата по археология. Мечтата му бе да организира собствени разкопки. Университетът разполагаше с много обекти по света – Египет, Турция, Пакистан, Китай, Гърция, Испания и Гватемала. Той посети всеки поне по веднъж, но Бриджит така и не го придружи. Използваше времето, докато го нямаше, да продължи проучванията по книгата си. Вече не се интересуваше от пътувания така, както след като завърши колежа. Сега бе щастлива у дома.

Връзката й с Тед бе удобна. Живееха всеки в собствения си апартамент, а те бяха близо един до друг, и прекарваха уикендите заедно, обикновено в неговия, защото бе по-голям. Тед готвеше, тя не си падаше по кулинарията. Често се виждаха с някои от студентите му, най-вече тези от докторската програма. Излизаха и с други преподаватели. И двамата обичаха академичния свят, макар че работата на Бриджит в приемната служба не бе научна, но животът, който споделяха, бе идеален за тях. Пребиваваха в атмосфера, отдадена на науката, и двамата си признаваха, че през повечето време не се чувстваха различни от студентите си. Бяха жадни за знания и обичаха интелектуалния свят. Също като във всички други университети, и тук имаше дребни скандали, връзки и ревност, но като цяло и двамата се наслаждаваха на живота и имаха много общи интереси.

Бриджит изпитваше увереност, че някой ден ще се омъжи за Тед, макар да не знаеше кога. Предполагаше, че той все някога щеше да й направи предложение. Не бързаха с женитбата, тъй като никой от двамата не бе изпълнен с нетърпение да има деца. По-късно да, но не още. Чувстваха се прекалено млади за различен живот. Майката на Бриджит често изразяваше същата тревога като Ейми и й напомняше, че не става по-млада. Но тя просто им се изсмиваше и твърдеше, че не изпитва нужда да прикове Тед към пода, тъй като той нямаше да отиде никъде. Ейми винаги подхвърляше цинично: „Откъде си сигурна?“ Но пък собствените й преживелици с мъжете влияеха на мнението й. Беше убедена, че ако получат възможност, повечето мъже със сигурност те разочароват, но дори тя трябваше да признае, че Тед наистина бе сладур, напълно лишен от проклетия.

Бриджит заявяваше открито, че го обича, но просто не говореха често на тази тема, нито пък за бъдещето. Радваха се на настоящето. Всеки от тях бе доволен да живее сам през седмицата, а уикендите им заедно винаги бяха спокойни и забавни. Никога не се караха, а и не спореха почти за нищо. Връзката им бе адски удобна. Всичко в живота на Бриджит бе солидно – работата й, отношенията й с Тед, бавният, но стабилен напредък с книгата, която някой ден щеше да бъде издадена в университетската печатница.

И макар че според Ейми животът й не бе вълнуващ, Бриджит си го харесваше, пък и й вършеше чудесна работа. Не се нуждаеше от вълнения в живота си, харесваше й, когато се вгледа в бъдещето, да вижда накъде отива. Животът й имаше посока и се движеше напред, макар и не с висока скорост. Също като ученето за докторската степен и книгата й. Това беше достатъчно. Просто пътуване. Не бързаше да стигне до крайната точка и не взимаше прибързани решения. Въпреки цинизма на Ейми и майка си, въпреки тревогите и предупрежденията им, Бриджит изобщо не се притесняваше.

– Е, чий живот съсипваш днес? – ухили се Ейми, като надникна в кабинета на Бриджит.

– Ужасно е да изречеш подобно нещо! – отвърна Бриджит и се опита да си придаде строг вид. – Точно обратното. Проверявам, за да се уверя, че кандидатите са ни изпратили правилните документи.

– Да де, за да можеш да ги отхвърлиш. Горките хлапета. Спомням си как получавах тези ужасни писма. „Макар да сме силно впечатлени от работата, която си свършила през последната година, не можем да разберем какво, по дяволите, си правила предишните години. Да не си била пияна или дрогирана, или просто си адски мързелива? Пожелаваме ти късмет с бъдещите ти начинания, но не в нашето училище...“ Мамка му, плачех всеки път, когато получех някое от тези писма, а също и майка ми. Страхуваше се, че ще озова на работа в „Макдоналд“, което не е чак толкова лоша работа, но тя държеше да стана лекар. Бяха й нужни години да ми прости, че съм „просто социален работник“.

Бриджит знаеше, че оценките на Ейми в началните години на гимназията не може да са били толкова лоши, тъй като приятелката й бе завършила „Браун“, а после бе взела магистърската си степен в „Станфорд“, преди да отиде да учи за социален работник в университет „Колумбия“ в Ню Йорк.