Към Bard.bg
Първороден грях (Тасмина Пери)

Първороден грях

Тасмина Пери
Откъс

1.

Наши дни, Лондон

– Събуди се. Трябва да ти кажа нещо.

Тес Гарет едва отлепи очи и надзърна изпод пухената завивка към съквартирантката си Джема Дейвис, седнала на ръба на леглото й.

– Изплаши ме. Кое време е? – въздъхна Тес и погледна към часовника на нощното шкафче. Пет и половина! Като заместник-главен редактор на един от английските неделни таблоиди бе свикнала с ранното ставане, но в този час дори птичките още мълчаха. Когато очите й привикнаха към светлината, забеляза, че приятелката й е облечена от глава до пети в черно.

– Какво си облякла? – попита Тес предпазливо. – Приличаш на нощен крадец.

– Хайде, размърдай се – подкани я Джема и се друсна нетърпеливо на матрака. – Важно е!

– Не колкото съня ми – изфъфли Тес и се зави през глава.

Джема забеляза, че Тес се канеше да заспи, затова отново стана.

– Хубаво. Отивам да сложа чай. Тогава ще говорим. Пет минути, ясно?

Щом Джема излезе от стаята, Тес дочу приглушено ръмжене изпод възглавницата до себе си.

– Как да те чуя през петнайсет сантиметра гъши пух? – промърмори тя.

Една ръка повдигна възглавницата и отдолу изникна красивото усмихнато лице на приятеля й Дом Бартън.

– Казах: „Припомни ми кога Джема щеше да се изнася?“

– Шшт! По-тихо – смъмри го Тес, погледна през отворената врата на спалнята и видя Джема да пълни чайника с вода в кухненския бокс. – Можеш да бъдеш и по-мил с нея. Преживява тежък момент.

– С Крис приключиха преди три месеца, Тес – изсъска Дом, като се надигна на лакът. – Апартаментът е като кутийка. Как да пиша книгата си, когато всичкият багаж на Джема е в кабинета?

Тес поогледа наоколо и трябваше да признае, че апартаментчето с две спални в Батърсий беше здраво натъпкано. Но Джема беше сестра на най-добрата й приятелка. Знаеха се още от училище, а пък и работата й понякога беше от полза.

– Скъпи, ти никога няма да напишеш този роман, независимо дали стаята е пълна, или празна. Говориш за нея, откакто те познавам. Хайде, време е да ставаме. Полетът ти е в осем и половина – не трябва ли да си на „Хийтроу“ след един час?

Дом беше заместник-редактор туристически дестинации на „Сънди кроникъл“ и му се налагаше да пътува до някое екзотично място поне веднъж месечно. С недоволно сумтене той се изхлузи от леглото и почеса разчорлената си коса. Тес разтърка очите си и загледа как атлетичният му задник се отправя към банята. Джема се върна с две големи чаши чай и подаде едната на Тес.

– Е, на какво дължим среща в пет и половина сутринта? – погледна я сърдито.

Джема сръбна от чая си.

– Бях на секс оргия – съобщи тя дяволито.

Тес ококори очи и кръстоса крака на леглото. Веднага се разсъни. Джема работеше като фотограф папарак и обикновено продаваше работите си на една голяма агенция, но се случваше и Тес да я наеме за някоя поръчка. Носеха се слухове, че от години се организират секс купони в Лондон само за „редовни членове“, но въпреки усилията на полицията от Флийт стрийт досега не бяха разкрити. Бе започнала да подозира, че това е един от онези градски митове, като детето на принцеса Даяна от любовника й. Преди около три месеца обаче Джема се бе натъкнала на следа за ново тайно сборище, на което според мълвата, се вихрели най-долни страсти. Естествено достъпът дотам бе почти невъзможен. Влизаше се само по лична препоръка и след строга проверка. Говореше се, че списъкът с гостите е трепач: политици от високите етажи на властта, холивудски звезди и музиканти, важни служители на полицията, футболисти от висшата лига. И това бе само за начало. Тес бе възложила на Джема да ги открие.

– Миналата вечер имаше секс оргия в една голяма къща на Уайком Скуеър чак в Сейнт Джонс Ууд – обяви сияеща Джема. – Успях да вляза.

– Невероятно – Тес сдържаше вълнението си. – Как, за Бога, мина през проверките?

Джема надникна зад гърба й, за да се увери, че Дом още е под душа. Тес разбра – Дом й беше гадже, но все пак работеше за конкуренцията.

– Бях охрана – прошепна тя.

Тес се разсмя.

– Ти? Бодигард?

Макар да бе облечена цялата в черно, това едрогърдо русо миньонче приличаше по-скоро на бляскав модел, отколкото на охранител.

– Не се смей – нацупи се Джема. – Наемат жени за охрана на входа, за да претърсват жените гости за фотоапарати. Обучаваха ме два месеца. Наложи се предварително да поработя като охрана в един клуб в Челси.

– Струваше ли си?

Джема се ухили:

– О, да.

На Тес направо лиги й потекоха. Това въобще си беше страхотен материал, но Джема перфектно уцели момента. Цяла седмица тя беше замествала главния редактор на „Сънди глоуб“. Шефът й Анди Дейвидсън бе в отпуск и тя командваше парада. Това можеше да се окаже големият й шанс.

– Е, разказвай – подкани я тя нетърпеливо, – кой беше там?

Джема изреди списък с имената на присъстващите.

– Имаше и няколко холивудски знаменитости. Имах неприятния шанс да видя онзи противен продуцент Лари Голдман гол. Гърдите му са като виме.

– А снимки? Трябват ни снимки.

За дванайсет години работа в пресата Тес бе разбрала, че неписаното правило „помисли има ли причина да те осъдят“ е много точна мярка. В едно черно тефтерче бе записала имената на известни личности, които обичаха съдебните спорове, и такива, които рядко прибягваха до тях. Ако обаче някой тръгнеше да опровергава публикувана статия, вестникът трябваше да докаже, че написаното е вярно. Тъкмо затова снимките бяха особено важни.

– Качеството не е добро – обясни Джема, докато отваряше лаптопа, за да покаже снимките. – Използвах скрита камера, която предварително бях вкарала в къщата.

Тес се наведе над рамото й и посочи една силно изрусена жена.

– Тази коя е? – поинтересува се тя. Жената бе чисто гола, само по пенис-колан и венецианска маска, и яхаше дебел гол мъж, застанал на четири крака.

– Това е Лари.

– А коя е жената? – попита Тес, изпълнена с очакване.

Джема повдигна рамене:

– Сигурно някоя проститутка.

Въодушевлението на Тес започваше да помръква. Засега очакванията й за нещо сензационно не се оправдаваха. Преди десет години един компрометиран депутат от парламента бе станал новина от първа страница. Но в наши дни проститутки и президенти на филмови студия предизвикваха дори по-малък интерес от футболисти и звезди в сапунени сериали.

– Нямаме ли някое по-важно име? – попита тя с надежда. – Някоя звезда от сапунка?

– Какво ще кажеш за този? – Джема увеличи един образ с триумфално изражение.

Снимката бе доста неясна. Мъжът в кадър беше гол, приведен над нещо, което приличаше на линия кокаин. Тес смръщи вежди и присви очи.

– Не го ли разпознаваш?

Тес поклати глава.

– Кой е?

– Може би на тази ще личи по-добре.

Джема кликна върху един черен ван. Ясно се виждаше как вкарват някого на носилка през задната му врата.

– Стига бе! – ококори се Тес. – Какво става тук?

– Същия този тип го откарват с линейка – поясни Джема с усмивка. – Сега се намира в частна клиника в Северен Лондон.

– Е, кой е той? – отсече Тес.

– Шон Асгил.

Тес се сети след около секунда. Шон Асгил беше плейбой от Ню Йорк. Наследник на богата фамилия в козметичната индустрия, красавец, който постоянно присъстваше в светските хроники с цялата си колекция от приятелки – модели и актриси. Щеше да стане страхотно заглавие: „Трагедия на първокласно секс парти“.

– Боже – възкликна Тес. – Да не би .... да е умрял?

Стана й неприятно, че попита, но откриването на лични трагедии си беше част от професията, защото от тях ставаха сензационни заглавия.

– Проследих линейката с мотора си и обясних на сестрата, че съм от семейството. Каза ми, че вероятно се касае за свръхдоза кетамин. Мислел, че е кокаин. Сега е в кома. Почаках малко и след половин час пристигна един мъж на около петдесет години. Може да е бил баща му. Тогава бързо се изнесох.

Джема погледна обнадеждена към Тес.

– Е, какво мислиш? Това ли търсеше?

Тес поклати глава. Иронията бе, че в Щатите от това би станало водеща новина в пресата и в телевизионните емисии, та дори би получила отзвук чак във Вашингтон. Сестрата на Шон Асгил наскоро се бе сгодила за сина на един от най-богатите и влиятелни мъже в Америка, което правеше случая още по-сензационен. Но тук Шон Асгил бе практически неизвестен извън светските хроники.

– Ще говорим по-късно – прошепна Тес и бързо затвори лаптопа, когато Дом влезе само по една оскъдна кърпа, запретната около кръста. По загорялата му кожа проблясваха капчици вода.

– Какво си шушукате вие, двете? – попита той с усмивка, явно доволен от вниманието върху себе си. – Къде ми е чаят?

„Сънди глоуб“ бе вестник с отдавна залязла слава. Тес се отпусна назад и огледа пообелената боя по дървенията и излинелия килим – състоянието на офиса напълно съответстваше на упадъка на изданието. След двайсет години неуспешни опити да подражава на „Дейли мейл“ бе купен от хищния медиен магнат Матю Дженкинс, който го бе превърнал в жълт таблоид, но промяната не качи продажбите. Тогава Дженкинс драстично бе съкратил разходите и работните места, за да оцелее и не бе вложил нито стотинка, за да подобри условията, мислеше си Тес, докато изключваше своенравния си компютър. Когато обичаният от всички главен редактор на „Глоуб“ – прехвърлилият петдесетте, огромен веселяк Дерек Брадфорд получи инфаркт и умря, Тес се оказа безспорен фаворит за тази престижна длъжност. Бе градила авторитет като редактор на събитията от последния час в местни издания, редактор на дамската рубрика в „Мирър“, художествен редактор на „Сънди глоуб“ и накрая заместник-главен редактор. Сериозна автобиография за нейните двайсет и девет години. Остана разочарована, но не напълно изненадана, когато преди шест седмици на свободната длъжност главен редактор бе назначен Анди Дейвидсън – трети поред в йерархията на ежедневника и голф партньор на собственика. Дженкинс отдавна бе определен като женомразец. Дори бе дочула, че веднъж при едно обсъждане на кандидатурите за редактори на някои от водещите му издания се изсмял и казал, че „Тес Гарет става за леглото, но не и за отговорна длъжност“. Да върви на майната си, изруга Тес и нервно отпи от кафето си. Тъкмо затова бе решила да се възползва от редакторското място и да докаже на шефа си, че е направил грешен избор.

Тя се изправи, приглади полата си от „Армани“ и облече изваяното по тялото й сако. Дойде време да им покаже кой е шефът. Всяка сутрин в десет часа се събираше редакторската колегия на „Сънди глоуб“. Беше петък и най-важната тема за обсъждане бе сензационната новина за първа страница на неделния брой, който пускаха за печат в шест часа в събота вечер. Заради това петък беше най-трескавият ден от седмицата. Често се налагаше да работят и през почивните дни, до ранните часове на неделното утро, готови да променят водещата новина, ако изникнеше нещо по-интересно. В периодиката първата страница беше всичко.

– Така. Все още нямаме яснота за водещата новина – започна остро редакторът на новините Бен Лийт, когато новинарският екип се събра около овалната заседателна маса. Тес присви очи. Знаеше, че Бен иска мястото й, но не беше нужно шумно да й се нахвърля при първа възможност.

– Ти какво предлагаш ? – целенасочено попита Тес. – В качеството си на новинарски редактор.

Лийт въздъхна.

– Все още работим по материала за стюардесата проститутка. Юристите обаче казват, че авиокомпанията може да ни съди.

Тес се намръщи. Тази история бе изровена преди три седмици и Анди не я бе обсъдил до последния момент, когато вече нямаше с какво да я замени. Тес със сигурност нямаше да пусне тази блудкава история, точно когато тя е отговорен редактор.

– Имаме снимките от моминското парти на Серина Болкън – ентусиазирано се включи Джон Грийн, фоторедакторът на „Глоуб“. – Топлес в Маями.

Тес поклати глава.

– Добре е за вътрешните страници, Джон, но не можем да пуснем на първа страница разголени гърди.

– Ами те са на всяка снимка – отвърна леко обезкуражен Джон. – Но пък винаги можем да лепнем глобуси върху гърдите на първа страница. Може да е забавно за читателите – продължи той и предизвика сподавен смях сред по-младите служители.

– Мисля, че хората искат да видят гърдите на Серина – застъпи се Бен Лийт, като видя нова възможност да притисне Тес. Той бе най-близкият приятел на Анди и без съмнение щеше да му докладва всичко.

– Можем дори да пуснем и някое лого – заяви твърдо Тес, – но от това няма да стане кой знае каква новина.

Лийт се навъси и измърмори под носа си нещо за феминистки глупости, но Тес не му обърна внимание.

– Да почакаме до съвещанието в четири. Бен, може ли да поговорим след обедната почивка? Един мой репортер проследява случай, който може да стане сензация.

Тя наперено се върна в офиса си, седна на стола и се завъртя към прозореца. Оттам я гледаше отражението й. Тъмнозелени очи, волево чело, млечнобяла кожа, хармонични черти – лице, което не можеше да остане незабелязано. Ето ти редактор на престижен вестник, тъжно се усмихна тя. Нямаше и следа от онази стимулираща тръпка, която винаги си бе представяла, че ще изпита на стола на главния редактор. През цялата седмица беше напрегната и раздразнителна. Но не защото чувстваше, че не е на нивото на длъжността. През целия си съзнателен живот бе искала да бъде редактор на вестник. От първия миг, в който като малко момиченце бе зърнала „Фрънт Пейдж“ и „Хиз Гърл Фрайди“, до деня, когато получи първата си платена работа на сътрудник в новинарския отдел на регионалния вестник в Съфък, където бе отразявала местните празненства и кражби на велосипеди, знаеше, че може да прави това по-добре от всеки друг. Тревожеше я усещането, че просто си губи времето, че новият редактор и изпълнителният директор само чакаха удобен случай да се отърват от нея възможно най-евтино.

Точно в този миг телефонът иззвъня. Беше Трейси, секретарката на Анди.

– Някой си Марк Уилсън иска да говори с теб.

Името не й говореше нищо, но интуитивно предусети неприятности.

– Казва, че работи за семейство Асгил, ако това ще те подсети – додаде Трейси.

– О, по дяволите – изстена Тес едва чуто. Тъкмо заради това не бе обявила случая Асгил на съвещанието. Искаше да е сигурна. Отправи се към малкия прозорец на офиса си и спусна щорите. Точно тогава на вратата силно се почука.

Марк Уилсън, около четирийсет и пет години, облечен в строг делови костюм, носеше металносиво куфарче. Подаде й визитната си картичка, която Тес направо пусна в джоба си. Не беше нужно Марк Уилсън да й доказва, че е скъпо платен адвокат. Така изглеждаха всички други, които бе срещала дотогава.

– Чай? Кафе? Вода? – предложи Тес и му посочи стола пред бюрото си.

– Да минем направо на въпроса, госпожице Гарет – произнесе студено той и седна. – Миналата вечер клиентът ми е бил сниман незаконно на една сбирка в Сейнт

Джонс Ууд.

– Знам – отговори Тес, за да покаже, че не може да бъде заплашвана. – Шон Асгил толкова се е забавлявал, че е приключил вечерта в реанимацията на болница в Северен Лондон.

Уилсън леко се стъписа от прямотата на привлекателната жена срещу себе си, но бързо се окопити.

– Е, госпожице Гарет, вижда се, че сте опитна журналистка – започна той. – Явно няма да е необходимо да ви припомням закона за личната неприкосновеност. Шон Асгил е прекарвал вечерта на частно парти и личният му живот е бил изложен на показ. Ако пуснете тези снимки, ще има сериозни правни последици за вашия вестник.

Тес го гледаше, решена да отстоява позицията си, особено след хапливото му подмятане относно професионалния й опит. Всъщност, много пъти бе попадала в подобни ситуации. Анди Дейвидсън не беше по отразяването на реални събития, а по-скоро го удряше на приказки с политици и пиари, и никога не се занимаваше с адвокати ротвайлери. Обикновено това оставяше на Тес и тъй като не минаваше и седмица без адвокатът на някоя известна личност или медия да заплашва „Глоуб“ със съд, тя бе научила закона наизуст.

– Добре съм запозната с текстовете на закона, господин Уилсън – натърти Тес и започна да свива тънките си пръсти: – Първо, поправете ме ако греша, този инцидент не се ли дължеше на употреба на твърди наркотици? Твърди забранени наркотици, бих добавила. Второ, това не се е случило в частния дом на господин Асгил. Всъщност, това е било обществено събитие, при това със съмнителен морал.

Уилсън пусна тънка иронична усмивка.

– Много забавно. Вашият вестник да говори за морал!

Тес отпи глътка вода от чашата пред себе си.

– Говорим за свръхдоза наркотик на секс оргия, господин Уилсън, а не за нахълтване в спалнята на папата. И двамата знаем, че няма да се намери съдия в Англия, който да наложи забрана за публикуването на такива снимки на основание лична неприкосновеност. Освен това, тъй като клиентът ви не е кой и да е, и предвид обстоятелствата, сигурна съм, че можем да поспорим за обществения интерес.

– Моля ви, това е млад, наивен мъж, погълнал погрешка кетамин – подхвана Уилсън по-сговорчиво.

– Наивен? – изсумтя Тес. – Е, не познавам лично Шон Асгил, но от онова, което съм чела, едва ли е малкия Тим. Той е плейбой, който има много да плаща заради бурния си живот.

Лицето на Марк Уилсън остана безизразно, но Тес знаеше, че е уцелила право в целта. Той я наблюдава в продължение на няколко секунди, после леко сви рамене.

– Предполагам, че още не сте написали сензационната си статия?

– Още не.

– Кой държи правата върху снимките?

Тя замълча за момент.

– Ние – отговори тя. Технически това беше вярно, макар ръководството на вестника още да не знаеше. Тес бе наела закъсалата за пари Джема срещу сто лири на ден, които пробутваше с останалите служебни разходи. Това означаваше, че „Глоуб“ можеше да предяви претенции за авторските права върху снимките, макар че освен Тес, Джема и хората на Шон Асгил никой друг дори не подозираше за тяхното съществуване. Марк Уилсън бавно кимна.

– Е, сигурен съм, че ще измислим нещо – той бръкна в джоба си, извади един чек и внимателно го постави на бюрото пред Тес.

– Сто хиляди лири – поясни той. – Потулвате история­та, давате ни снимките и забравяте, че това въобще се е случвало.

Тес сведе очи към масата и усети как сърцето й запрепуска. Знаеше, че такива сделки са се правили и преди. Някои от най-невероятните и компрометиращи статии и снимки на папараци са били обречени никога да не видят бял свят, здраво заключени в подземията на издателствата. Но това беше различно. Този чек бе предназначен за нея. Никой от колегите й не знаеше за снимките от секс купона, никой не знаеше, че на практика вестникът притежаваше правата върху тях, а Джема вече си бе взела парите за една седмица работа. Приятелката й можеше да спечели десетки хиляди от тях, ако усетеше какъв международен отзвук би могла да получи тази история. Но Тес знаеше, че може да я баламоса с обяснението, че има правни проблеми с публикацията. Дали наистина можеше? Неволно ръката й се протегна напред и върховете на пръстите й докоснаха чека. Какво би могла само да направи със сто бона! Да си изплати ипотеката. Да си купи спортна кола, един гардероб чисто нови дизайнерски дрехи. Да отиде на фантастична двуседмична ваканция на някое невероятно място: Ле Туесрок, Аманпури или друго топло и луксозно местенце, където ще има сервитьор на плажа и лична масажистка. Или пък просто да откаже подкупа, да пусне статията и да обере славата. Как да постъпи? Какво ли би я посъветвал баща й? Опита да отдръпне пръстите си, но усети, че ръката й не помръдва. Накрая въздъхна с неохота.

– Не мога да ви помогна – заяви Тес и плъзна чека към него.

Уилсън повдигна едната си вежда:

– Сигурна ли сте?

Тес кимна.

– В такъв случай, не си изключвайте телефона през уикенда – отсече той и стана да си върви. – И е добре да предупредите адвоката си.

Тес си тръгна към къщи. Отне й малко повече от час да се придвижи пеша от офиса на „Глоуб“, покрай Ламбет Бридж, до Батърсий. Правеше го често през уханните летни вечери. Чувстваше се толкова неспокойна и объркана, че й се прииска да разведри главата си. Тръгна покрай реката. Студеният вятър щипеше лицето й.

Сто бона. Днес бе отказала сто бона. Колкото и да се стараеше да се убеждава, че е постъпила правилно, едно мъничко гласче в главата й постоянно се обаждаше: „Идиотка! Страхливка! Не ти стигна смелост един подкуп да вземеш!“

През ума й минаваха още по-депресиращи мисли: ами ако Марк Уилсън има връзки с някой съдия и успее да се сдобие със забрана тези снимки да бъдат публикувани? Тогава няма да има тлъст чек, нито статия, само една унизително празна първа страница за неделния брой. Провал за Тес Гарет. Беше възпитала твърд характер у себе си. През всичките години бе градила здрава защитна обвивка, за да не допуска емоции да пречат за постигане на амбицията й. Но дали притежаваше и половината от този дух.

Най-лошото бе, че дори нямаше с кого да го сподели. Естествено, не можеше да каже на Джема, а пък Дом би побеснял от яд. От години мечтаеха за малко апартаментче на брега на Темза в Челси, в каквито живееха богатите му, превзети съученици. Сто хиляди лири нямаше да стигнат, но изплащането на ипотеката върху сегашното им жилище би им дало добър шанс да мислят за размяна с някой от лъскавите апартаменти на отсрещния бряг.

Тес вървеше край новия пазар до Ковънт Гардън, откъдето обичаше да купува огромни букети красиви цветя през почивните дни. Изведнъж дочу шум зад себе си. Погледна през рамо и видя лъскава черна кола, която се движеше плътно до тротоара. Какво по дяволите ...? Тес се забърза, пулсът й се ускори. Колата я изпревари и спря на около трийсетина метра по-напред. Макар да не се плашеше лесно, това я притесни. Улицата бе тъмна и в този студ тя бе единственият пешеходец. Като се изравни с колата, задният прозорец на мерцедеса се спусна.

– Тес Гарет? – попита един глас.

Тя се спря и предпазливо погледна в колата. Към прозореца се бе привела елегантна жена, прехвърлила шейсетте, с приятни черти на лицето. Бухналата й коса с цвят на шампанско се спускаше до самурената кожа на палтото й. Стори й се позната.

– Мередит Асгил – представи се жената с леко кимване. – Много бих искала да поговорим. Май е доста студено. Защо не се качите в колата?

Тес въздъхна и малко бяло облаче заплува в тъмнината. Мередит Асгил, клиентката на Марк Уилсън. Не знаеше да се притеснява ли, или да се успокои. Пред нея беше главата на козметична династия, на фамилия Асгил и естествено майка на Шон Асгил. Тес отвори вратата на колата, влезе и потъна в черната кожена седалка. Мередит се наведе напред и даде инструкции на шофьора да кара към Мейфеър.

– Не предполагах, че ще ви открия на път за вкъщи пеш – каза Мередит със сдържано удивление. – Мислех, че собствениците на английските вестници осигуряват шофьори за отговорните си служители. Но когато се обадих в офиса, секретарката ми подсказа, че се прибирате пеша по този път.

Тес любезно се усмихна.

– Какво мога да направя за вас, госпожо Асгил?

Мередит кимна в потвърждение, че тя също предпочита да минат на въпроса.

– Марк Уилсън ми каза, че възнамерявате да пуснете статията в неделния брой – започна тя и скръсти ръце в скута върху синята си, копринена рокля.

– Не е проява на неуважение към семейството ви, госпожо Асгил – отговори Тес, като се стараеше да запази самообладание. – Просто си върша работата. Аз съм заместващ редактор в момента и на мен се пада да избирам най-интересните истории за читателите.

– Разбира се – усмихна се леко Мередит. – А и сигурно ще ви донесе голям успех. Знам, че сте сред кандидатите за мястото на главен редактор. Знам също, че използвате момента да се докажете в отсъствието на господин Дейвидсън. Търсите най-пикантните истории, които да ви осигурят големи продажби.

– Има ли нещо лошо в това? – запита Тес.

– В никакъв случай. Точно това бих очаквала от някого с вашите способности и амбиции. Никак не бях изненадана, че отказахте щедрото предложение на господин Уилсън. Носи ви се име на човек, който сам си пробива път.

Тес се постара да не издаде изненадата си. Беше обезпокоително колко много тази жена знае за нея. Предположи, че едно бързо проучване в интернет и няколко логически извода биха сглобили картината. От прозореца се виждаше Воксхол.

– Поласкана съм, госпожо Асгил, но има ли друго, което бих могла да направя за вас? Сигурно разбирате, че времето ми е скъпо.

Мередит безмълвно се взираше в лицето на Тес.

– Всъщност, тук съм, за да разбера как аз бих могла да ви помогна – заяви тя.

Тес леко се засмя.

– Нима? – вдигна многозначително вежда.

– Наистина. Иска ми се да мисля, че предложението, което имам, ще е изгодно за всички.

Тес затаи дъх. Дали щеше да увеличи предложението от сто хилядарки? А и по-важното бе дали тя ще събере сили да го отхвърли? Мередит погледна през прозореца.

– Надявам се, знаете нещо за моето семейство – започ-

на тя. – Сигурно сте чули, че миналата седмица дъщеря ми Брук се сгоди за Дейвид Билингтън?

– Да. „Новият Джон Кенеди младши на Манхатън“ – кимна Тес. – Мисля, че така го бяха описали в „ Пийпъл“. Предполагам заради това сте толкова притеснена забавленията на сина ви да не стигнат до пресата. Сигурно секс скандалите не се отразяват добре на богати, влиятелни фамилии като Билингтън.

Мередит леко кимна.

– Семейството на Дейвид е много богато, много влиятелно и, както може да се очаква за един от най-старите нюйоркски родове, много консервативно. Те са по-известни от Кенеди, богати колкото Рокфелер. А и участват активно в политическия живот. Последните четири поколения на фамилията Билингтън са дали на Америка двама държавни секретари, четирима губернатори, един вицепрезидент и шестима сенатори, а в Дейвид виждат потенциал най-сетне да добавят и президент към колекцията.

– Така ли? – Това вече заинтригува Тес. – Не знаех, че Дейвид е в политиката. Той не е ли репортер?

Мередит се разсмя.

– Засега да. Ще се кандидатира за Конгреса догодина и естествено ще бъде избран.

Изведнъж картината й се избистри. Тя погледна към елегантната жена и осъзна, че лицето й не излъчва самоконтрол, а овладян страх. Разбра, че ако снимките на Джема някога се появят, целият род Асгил ще бъде поруган и никой Билингтън не би рискувал да бъде опетнен от подобен скандал. Предвид тези обстоятелства сто хиляди лири съвсем не бяха достатъчни, за да се опази безупречно чиста репутацията на толкова хора.

– Госпожо Асгил, желая всичко най-добро на дъщеря ви и Дейвид Билингтън – внимателно отвърна Тес, – но мой професионален дълг е да пусна статията за сина ви.

Мередит я погледна.

– Вашият дълг като изпълняващ длъжността главен редактор?

– Да.

– Ами ако не бяхте редактор в „Глоуб“? – изстреля Мередит.

Тес леко се напрегна. И без да се сродяват с Дейвид Билингтън, семейство Асгил бяха достатъчно богати и влиятелни. Тя се зачуди докъде се простират възможностите на Мередит. Козметичните компании явно имаха силно присъствие в издателския бранш и макар „Глоуб“ да не пускаше техни реклами, много възможно бе Мередит да има връзка и да свали Тес от длъжността й.

– С уволнение ли ме заплашвате? – попита Тес с пламнало лице.

– Уволнение? – Мередит се изсмя и нежно потупа Тес по коляното. – Не, скъпа, искам да ти предложа работа.

– Работа?

Мередит се приведе напред.

– Искам да станеш доверен пиар на семейството ми, да популяризираш обществения образ на Асгил и да не позволяваш скандалите – ако възникнат такива – да излизат в медиите.

Тес зяпна, напълно слисана от изненада.

– Но аз съм жълт хроникьор. Не съм пиар – запелтечи тя.

Мередит кимна.

– Много известни имена в тази област са бивши журналисти.

Тес понечи да каже нещо, но се въздържа. Не знаеше какво да отговори. Загледа се през прозореца към светлините на Лондон, докато обмисляше предложението, удивена от собствения си интерес към тази идея.

– Някой журналист от Ню Йорк ще ви е по-полезен – промълви Тес. – Моите контакти са свързани предимно с Англия.

Мередит се усмихна.

– Имате приятели, които работят в „Поуст“, „Таймс“ и „Дейли нюз“.

Тес отново се изненада колко много знае за нея тази жена.

– Направили сте си домашното.

– Разбира се – отговори Мередит. – Предлагаме ви добра шестцифрена заплата, която, сигурна съм, е доста повече от сегашната ви. Поемаме също и наема на апартамент в Уест Вилидж.

– Аз вече имам добре платена работа в един от най-големите вестници в страната – Тес се опитваше да печели време.

– Да, но сте нещастна, немотивирана и ... – Мередит замълча – ще бъдете уволнена.

Тя вдигна тънката си ръка.

– Публична тайна е, че „Глоуб груп“ се реорганизира, съкращава разходи и изхвърля хора. Аз чета „Уолстрийт джърнал“ и „Файненшъл таймс“, госпожице Гарет. Освен това следя какво става и дочувам, че вашият главен редактор води някого за поста втори заместник-редактор. Съжалявам. Не искам да съм груба, но, изглежда, дните ви в „Глоуб“ са преброени.

Тес гледаше вторачено напред. Мередит Асгил може и да пресилваше нещата, но в думите й имаше нещо правдоподобно. Заболя я, че ги чува от чужд човек.

– Имам добра репутация – заяви Тес по-самоуверено, отколкото се чувстваше. – Мисля, че няма да има никакви проблеми да си намеря друга работа.

Мередит любезно се усмихна.

– Сигурна съм, че сте права – поклати глава тя. – Но, моля ви, забележете, че в офертата ми има и бонус. Двеста и петдесет хиляди долара бонус след като мине сватбата.

– Четвърт милион долара? – изрече бавно Тес. Определено ще може да си позволи онзи апартамент в Челси с такава финансова инжекция. Дом щеше да полети от щастие. Но главата на Тес правеше нейни си салта – тя също бе дочула слухове, че се подготвя назначаване на втори заместник-главен редактор. По-важното бе, че тя винаги бе искала да работи в Ню Йорк и точно това можеше да се окаже възможност да получи виза и да си потърси подходяща работа в „Ню Йорк поуст“ или „Дейли нюз“.

– Това е възможност да направиш пари, Тес, да оставим настрана контактите и приятелите на най-високо ниво – продължи Мередит, сякаш прочела мислите й. – Тайната на всички успели хора е в способността им да надхвърлят установените рамки. Спомнете си за Хауард Рубинщайн или Макс Клифърд в Лондон. Те печелят много повече от който и да е главен редактор на вестник и имат далеч по-голямо реално влияние. Освен това не мислите ли, че работата като пиар е по-престижна от тази на журналист в таблоидите.

– Тази сватба трябва да се състои, нали? – попита Тес и зад хладната, аристократична осанка долови тревожен полъх.

– Да. Няма да позволя на каквото и да е да попречи – твърдо заяви Мередит. – А сега, вечеряли ли сте?

Тес поклати глава за отказ. Стресна ги биенето на Биг Бен – беше девет часа.

– Ще ме придружите ли на късна вечеря? Отседнала съм в Конът. Мога да ви разкажа всичко за разкошния годеж на Брук, който ще се състои в имението на семейство Билингтън. Предполагам никога не сте били там?

– Още не – усмихна се Тес.

– Е, мисля, че може би ще ви хареса. Всъщност, ще се състои утре. Можете да се качите на самолета до Ню Йорк заедно с мен. Как ви се струва?