Торба с кости

Глава 1

През един непоносимо горещ августовски ден на 1994 година съпругата ми заяви, че отива в аптеката „Райт Ейд“, за да купи предписаното й лекарство против синузит – доколкото знам, напоследък подобни лекарства се продават без рецепта. Бях „изпълнил нормата“ си за деня, ето защо й предложих да отскоча до Дери вместо нея. Тя ми благодари, но обясни, че искала да купи и риба от супермаркета, намиращ се до аптеката – с един куршум два заека. Изпрати ми въздушна целувка и излезе. Следващия път, когато я видях, тя бе на телевизионен екран. По този начин близките разпознават мъртъвците в моргата на Дери – не вървиш по подземен коридор, чиито стени са облицовани със зелени плочки, а на тавана студено блестят неонови лампи, не изваждат голия труп от хладилната камера; просто влизаш в стая, на чиято врата пише „ВХОД ЗАБРАНЕН“, поглеждаш към монитор и казваш „да“ или „не“.

Аптеката „Райт Ейд“ и магазинът „Шопуел“ се намират на около километър и половина от нашата къща и са част от малък търговски комплекс, където има и магазин за видеокасети, книжарница за романи „втора ръка“, наречена „Раздавай и на приятели“ (собственикът прави добър оборот със стари издания на моите романи), както и фотографско ателие, където получавате снимките си до половин час. Търговският център се намира на Горната миля, на пресечката на „Уичъм“ и „Джаксън“.

Жена ми паркирала пред магазина за видеокасети, влязла в „Райт Ейд“ и била обслужена от Джо Уайзър, който по онова време държеше аптеката, а сега се е преместил в Бангор. На излизане купила от дрогерията шоколадче с формата на мишле. Докато седях на кухненската маса и се взирах във вещите, които бях намерил в червената й чанта, машинално разкъсах обвивката на шоколадчето и го изядох – почувствах се като да съм взел първо причастие. Преглътнах последната хапка (все още усещах шоколадовия вкус върху езика си и в гърлото) и избухнах в ридания. Седях до масата, върху която бяха нахвърляни хартиени носни кърпички, чантичка с гримове, ключове и почти цяла опаковка ментови бонбони, и хлипах като дете, закрил с длани лицето си.

Инхалаторът против синузит беше в пликче с рекламен надпис на „Райт Ейд“. Цената му беше дванайсет долара и осемнайсет цента. В пликчето имаше и още нещо, което струваше двайсет и два долара и петдесет. Дълго се взирах в него, сякаш не можех да повярвам на очите си. Бях изненадан, дори поразен, но нито за миг не си помислих, че Джоана Арлин Нунан е водела двойствен живот. Съмнението дойде по-късно.

Джо отново се озовала под палещото слънце, сменила обикновените си очила с очила с тъмни стъкла и тъкмо когато излизала изпод козирката пред аптеката (тук давам свобода на въображението си и може би като всеки писател неволно прекосявам границата между действителността и измислицата, но се отклонявам съвсем малко от реалността, повярвайте ми), се разнесло скърцане на гуми по паважа, означаващо, че шофьорът е ударил спирачки, но все пак ще се случи нещастие или опасността ще бъде избегната на косъм.

Този път катастрофата била неизбежна, което вероятно се случва поне веднъж седмично на това хиксобразно кръстовище. От паркинга на търговския център излязла тойота и направила ляв завой към Джаксън Стрийт. Колата била шофирана от госпожа Естер Истърлинг от Баретс Орчардс. До възрастната дама седяла приятелката й Айрини Дорси, която се била отбила в магазина за видеокасети под наем, но не си избрала нищо, тъй като се предлагали само филми с много насилие. Съпрузите и на двете били починали от рак на белите дробове.

Невъзможно e било Естер да не забележи оранжевия камион на общината, който се е движел надолу по хълма, макар че при разпита в полицията и по време на разговора с мен твърдо отричаше. Твърдо съм убеден, че просто е пропуснала да погледне. Майка ми, която също беше останала вдовица заради страстта на баща ми към тютюнопушенето, често казваше: „Най-често срещаните заболявания при възрастните хора са ревматизмът и разсеяността. Не бива да им връзваме кусур нито за едното, нито за другото.“

Оранжевият камион е бил управляван от трийсет и осем годишният Уилям Фракър от Олд Кейп. В деня, когато съпругата ми умря, Уилям шофирал, измъкнал ризата от панталона си, и в главата му се въртели мисли за топъл душ и студена бира, а може би щял да изпие бирата преди душа… С трима свои колеги в продължение на осем часа асфалтирали продължението на Харис Авеню по посока на аерогарата – няма нищо по-неприятно от нагорещен асфалт през жарък летен ден. Бил Фракър призна, че може би е карал с превишена скорост – движел се е с шейсет километра в час вместо с разрешените петдесет. Бързал да се прибере в гаража, да остави самосвала и да седне зад волана на собствената си кола, която имала климатик. Освен това спирачките на самосвала не били в добро състояние, макар че наскоро автомобилът бил минал на технически преглед. Щом тойотата изскочила пред него, Били натиснал спирачките (както и клаксона), но било прекалено късно. Чул как изскърцали гумите на самосвала и на леката кола, след като Естер със закъснение осъзнала опасността, и за миг зърнал лицето на възрастната жена.

– Бога ми, това беше най-ужасното – сподели той, докато пиехме бира на верандата му. Настъпил беше октомври и въпреки че слънцето още излъчваше приятна топлина, и двамата носехме пуловери. – Имаш ли представа колко е висока кабината на самосвала?

Мълчаливо кимнах.

– Старицата се опитваше да ме види… буквално проточваше шия, а слънцето я заслепяваше. Забелязах, че е много възрастна, и си помислих: „Мама му стара, ще я смажа на пихтия, ако не успея да спра!“ Обаче старците общо взето са жилави, от тях можеш да очакваш всякакви изненади… ето, старите свраки са живи и здрави, а жена ти…

Той млъкна, изчерви се до уши и заприлича на хлапак, когото съученичките са съсипали от подигравки, задето е пропуснал да закопчае панталона си. Изражението му беше направо комично, но ако се бях усмихнал, щях да го смутя още повече.

– Извинете, господин Нунан. Ама и аз ги плещя едни…

– Не се притеснявай – прекъснах го. – Скръбта ми позатихва. – Разбира се, това беше лъжа, но го поуспокои и той продължи да разказва: – Тъй или иначе се сблъскахме. Чу се едно „бум!“, после стържещ звук и лявата страна на колата хлътна. Издрънчаха счупени стъкла. Силният удар ме отхвърли върху волана, спомням си, че една-две седмици след това чувствах болка при всяко поемане на въздух, а ей тук имах страхотна синина. – Описа дъга върху гърдите си, точно под ключиците. – Цапардосах си главата в предното стъкло и то се счупи, ама колкото и да е чудно, на мен само ми излезе цицина, но не потече кръв, нито ме заболя главата. Жена ми казва, че по рождение имам дебела глава. Видях как възрастната шофьорка, госпожа Истърлинг, беше отхвърлена върху конзолата между предните седалки. После най-сетне спряхме по средата на улицата. Слязох да видя какво се е случило с възрастните дами. Честно казано, бях ги отписал.

Обаче стариците не били мъртви, дори не били в безсъзнание, макар че госпожа Истърлинг имала три счупени ребра и изместена бедрена става. Спътничката й била получила сътресение на мозъка, тъй като бе ударила главата си в страничното стъкло. Това било всичко; тя била „приета за лечение“ в Хоум Хоспитал, както пишеха в „Дери Нюз“ при подобни случаи.

Съпругата ми Джоана, по баща Арлин, родена в Малдън, Масачузетс, станала свидетелка на катастрофата, докато стояла пред аптеката с чанта, преметната през рамо, а в ръката си стискала плика с лекарствата. Навярно и тя като Бил Фракър си е помислила, че жените в тойотата са мъртви или тежко ранени. Глухият звук от сблъсъка отекнал в тишината на горещия следобед като търкаляща се топка за боулинг. Съпровождало го звънтенето на счупено стъкло. Самосвалът и автомобилът били като куп желязо по средата на Джаксън Стрийт: оранжевият камион бил заплашително надвиснал над синята лека кола, досущ разгневен родител над изплашеното си дете, което се е свило от страх.

Джоана се затичала през паркинга, отправяйки се към улицата. Покрай нея преминали други тичащи хора. По-късно една от тях – госпожица Дънбари, която миг преди катастрофата оглеждала витрината на музикалния магазин – спомена, че притичала край Джоана. Всъщност си спомняла за някаква жена с жълт панталон, но не била сигурна, че е видяла точно Джоана. Точно в този момент госпожа Истърлинг закрещяла, че е ранена, че приятелката й също е ранена и че незабавно трябва да им помогнат.

Когато прекосила половината паркинг, жена ми паднала до кошчетата за смет. Като по чудо каишката на чантата не се изплъзнала от рамото й, но тя изпуснала плика от аптеката.

Никой не я забелязал как лежи до кофите за смет; вниманието на присъстващите било приковано върху деформираната до неузнаваемост тойота, пищящите жени и разрастващата се локва от вода и антифриз, изтичащи от пробития радиатор на самосвала. „Това е бензин! – извикал собственикът на фотоателието. – Това е бензин, пазете се, колата ще гръмне!“ Предполагам, че един-двама от притеклите се на помощ на катастрофиралите дори са прескочили Джоана – може би са решили, че е припаднала. Подобно предположение е напълно логично, когато температурата на въздуха е близо четирийсет градуса.

Двадесетина души от търговския център почти моментално изтичали на местопроизшествието откъм Строфорд Парк, където се играел бейзболен мач, дотичали още петдесетина. Сигурен съм, че всичко, което се казва при подобни ситуации, е било изречено, и то неведнъж. Хората безцелно се щурали нагоре-надолу. Някой се пресегнал през счупеното странично стъкло и окуражително потупал треперещата ръка на Естер. После насъбралите се заотстъпвали встрани, за да направят път на Джо Уайзър: в такива моменти човекът с бяла престилка автоматично се превръща в „красавицата на бала“. В далечината се дочул воят на приближаващи се сирени, трептящ като въздуха над пещта на крематориум.

По време на суматохата никой не забелязал жена ми, която лежала посред паркинга, дамската чантичка още била преметната през рамото й (вътре било и шоколадовото мишле), а белият плик от аптеката лежал близо до протегнатата й ръка. Пръв я видял Джо Уайзър, който бързал обратно към аптеката за компрес за Айрини Дорси. Познал я, макар да лежала по корем. Познал я по червеникавата коса, бялата блуза и жълтия панталон. Познал я, защото я бил обслужил само преди петнайсет минути.

– Госпожо Нунан! – извикал, забравяйки за компреса за Айрини Дорси, която била зашеметена, но не и сериозно ранена. – Госпожо Нунан, добре ли сте?

Ала вече е знаел (поне така мисля, но може би греша), че госпожа Нунан не е добре.

Обърнал я по гръб с цената на неимоверни усилия: коленичил и я задърпал с две ръце под жарките слънчеви лъчи, които сякаш разтопявали асфалта. Мъртъвците като че винаги натежават – усещането е по-скоро психологическо, отколкото реално.

Върху страната й имаше червеникави белези. Ясно ги видях на монитора, когато ме повикаха да я разпозная. Понечих да попитам съдебния лекар от какво са предизвикани, но внезапно се досетих. Августовска горещина, нажежен асфалт – елементарно, скъпи ми Уотсън. При падането си съпругата ми беше получила изгаряне.

Уайзър се изправил, забелязал, че линейката е пристигнала, и се затичал към нея, като си пробивал път през тълпата. Сграбчил шофьора, който тъкмо отварял вратата, и изкрещял:

– Там… там лежи една жена! – И посочил към паркинга.

– Човече, не виждаш ли, че трябва да се погрижим за тези жени, както и за мъжа! – сопнал се санитарят и понечил да се отдръпне, но аптекарят не го изпускал от хватката си:

– Остави ги тях. Общо взето са добре. Онази жена не е наред…

Онази жена била мъртва и бас държа, че Джо Уайзър е знаел истината, но е искал да бъде сигурен. Признавам, че е действал по единствения възможен начин. А думите му са били толкова убедителни, че са накарали двамата фелдшери да тръгнат към паркинга, въпреки че Естер Истърлинг крещяла от болка, а тълпата мрачно роптаела като хор от древногръцка трагедия.

Когато се доближили до жена ми, единият моментално потвърдил подозренията на аптекаря.

– Мамка му! – промърморил другият. – Какво се е случило с нея?

– Сърцето й е сдало багажа – отвърнал колегага му. – Сигурно много се е изплашила и…

Ала човекът беше сгрешил. Аутопсията установи, че от пет години съпругата ми е имала мозъчен аневризъм, за който изобщо не е подозирала. Докато е тичала към местопроизшествието, изтънелият кръвоносен съд в кората на главния мозък се е спукал като автомобилна гума, кръвта е заляла контролните й центрове и е причинила смъртта й. Съдебният лекар ми обясни, че може би Джоана не е умряла моментално, но смъртта е настъпила почти веднага… и жена ми не е страдала. Проблясък, след който мислите и усещанията й са изчезнали още преди да се строполи на асфалта.

– Мога ли да ви бъда полезен с нещо, господин Нунан? – попита съдебният лекар, хвана ме под ръка и ме отведе встрани от жената с каменно лице и затворени очи на видеомонитора. – Имате ли някакви въпроси? Ще се постарая да ви отговоря.

– Интересувам се от нещо конкретно. – Обясних му какво бе купила от аптеката минути преди смъртта си. После зададох фаталния въпрос.

Смътно си спомням дните преди погребението и самата церемония – единственото, което се е запечатало в паметта ми, е шоколадовото мишле на Джо, което изядох, и колко плаках тогава… мисля, че плачех най-вече защото знаех, че след секунди вкусът му ще изчезне. Няколко дни след погребението отново имах почти истеричен пристъп, за който ще ви разкажа след малко.

Зарадвах се, когато пристигнаха роднините на Джо, а най-приятно ми бе да видя брат й Франк – петдесетгодишен, червендалест и набит мъжага с буйна черна коса. Именно той уреди всичко около церемонията, дори започна да се пазари със собственика на погребалното бюро.

– Не мога да повярвам, че го направи – казах му, докато пиехме по бира в едно сепаре на „Барът на Джак“.

– Искаше да те извози, Мики – заяви той. – Ненавиждам такива типове. – Извади носна кърпа от задния си джоб и разсеяно избърса страната си. Досега не беше дал воля на скръбта си – семейство Арлин сдържаха чувствата си, поне когато бях с тях, – но през целия ден от очите му бликаха сълзи; приличаше на човек, който страда от конюнктивит.

Джо бе най-малкото от шестте деца на семейство Арлин и единственото момиче, поради което беше любимката на братята си.

Убеден съм, че ако бях виновен за смъртта й, щяха да ме разкъсат с голи ръце. Сега обаче ме обградиха с обичта си като с щит, което ме накара да се почувствам малко по-добре. Бог знае как щях да се справя без тях. Не забравяйте, че бях едва на трийсет и шест и изобщо не ми бе хрумвало, че ще погреба с две години по-младата си съпруга. С Джо никога не се бяхме замисляли за смъртта.

– Ако хванат някого да краде радиокасетофона от колата ти, ще го обвинят в кражба и ще го тикнат в затвора – продължи Франк. Беше роден в Масачузетс и понякога в гласа му се долавяше местният диалект. – Ако същият човек се опита да пробута на скърбящ съпруг срещу три хилядарки ковчег, като струва едва четиристотин и петдесет долара, го обявяват за супербизнесмен и го канят да произнесе реч в Ротарианския клуб. Алчен педераст, накарах го да се задави, нали, Мики?

– Да.

– Добре ли си, приятел?

– Да.

– Хей, да не ме лъжеш?

– Откъде да знам! – избухнах, а неколцина посетители от съседното сепаре се обърнаха и любопитно ме изгледаха. После почти шепнешком добавих: – Джо е била бременна.

Лицето му се изопна:

– Какво?

С усилие продължих да шепна:

– Била е бременна във втория месец според… според съдебния лекар. Ти знаеше ли нещо? Беше ли споделила с теб?

– Бога ми, не! – възкликна, но изражението му бе странно и ми подсказа, че той лъже. – Знам, че искахте да имате дете… веднъж Джо спомена, че… и че може би ще й трябва повече време да забременее… обаче лекарят бил казал, че рано или късно най-вероятно… – Млъкна, без да довърши изречението, и се втренчи в ръцете си. – Значи при аутопсията се установява дали… Проверили са дали е била бременна.

– Разбира се, че може да се установи. Колкото до проверката, не знам дали е рутинна. Помолих ги да го сторят.

– Защо?

– Защото в деня на смъртта си Джо не си е купила от аптеката само инхалатор, но и препарат за установяване на бременност.

– Нима не ти е загатнала за състоянието си?

Поклатих глава.

Франк се пресегна през масата и сложи ръка на рамото ми:

– Искала е да бъде напълно сигурна – ето защо не ти е казала. Знаеш го, нали?

„Ще си купя лекарство за синузита и ще се отбия в супермаркета да взема риба“ – бе казала Джо. Изражението й не ме бе накарало да се усъмня – говореше небрежно, като жена, на която предстои ежедневното пазаруване. След като цели осем години напразно чакахме дете, е подозирала бременността си, но с нищо не се бе издала.

– Да – отвърнах и потупах ръката на Франк. – Знам го, големи братко.

Погребалната церемония беше организирана от семейство Арлин и най-вече от Франк. Тъй като бях писател, на мен се падна задължението да съчиня некролога. Брат ми доведе мама и леля чак от Вирджиния и му възложиха да се занимава с книгата за съболезнования. Майка ми, която беше на шейсет и шест и почти напълно превъртяла, макар лекарите да отричаха, че страда от болестта на Алцхаймер, живееше в Мемфис със сестра си, която пък бе с две години по-млада от нея и почти толкова откачена. Те нарязаха тортата и кейковете по време на скромния прием след погребението.

Всичко останало беше уредено от семейство Арлин – от часовете за поклонение пред ковчега до подробностите около церемонията. Франк и Виктор (който бе най-младият от братята) произнесоха кратки речи, отдавайки почитта си към мъртвата, бащата на Джо прочете молитва за душата на дъщеря си. Накрая Питър Бридлъв, момчето, което косеше моравата ни през лятото и събираше сухите листа от двора през есента, разплака присъстващите, като изпя любимия химн на Джо. Така и не узнах как Франк е открил Пит и го е склонил да пее на погребението.

Някак си издържахме всичко – поклонението във вторник, заупокойната служба в сряда сутринта и накрая погребението в гробището „Феърлон“. Бог знае защо в паметта ми се е запечатало само това, че беше много горещо, че се чувствах самотен, след като Джо не беше до мен да си поговорим, и че съжалявах, задето не съм си купил нови обувки. Ако можеше да ме види, скъпата ми Джо хубавичко щеше да ме подреди заради небрежността ми.

По-късно разговарях с брат ми Сид – настоявах да предприемем нещо с мама и леля Франсин, преди напълно да са изчезнали в зоната на здрача. Бяха прекалено млади, за да се чувстват добре в старчески дом. Попитах Сид за мнението му по въпроса.

Той ми отговори, но да пукна, ако чух дори една дума. Спомням си обаче, че се съгласих със становището му. В късния следобед Сиди, мама и леля се качиха във взетата под наем кола и потеглиха към Бостън, където щяха да нощуват в хотел, а на следващия ден да вземат експреса „Южен полумесец“. Брат ми няма нищо против да бъде придружител на възрастни дами, но отказва да пътува със самолет, дори ако аз плащам билетите. Казва, че ако двигателят се повреди, в небето няма аварийни ленти.

Повечето представители на фамилията Арлин си заминаха на другия ден. Отново беше горещо като в пещ – слънцето се блещеше от нажеженото до бяло небе и сякаш полепваше по всичко като разтопен метал. Заминаващите роднини на Джо стояха пред нашата къща (всъщност сега тя принадлежеше само на мен), а до тротоара ги чакаха три таксита. Наблюдавах как едрите мъже и жени се прегръщаха, като прескачаха пътническите си чанти, и се сбогуваха, говорейки със странния си масачузетски акцент.

Франк остана още един ден. Набрахме цветя от двора зад къщата – истински полски цветя, каквито обичаше Джо, не от онези, дето растат в парници и чийто аромат винаги свързвам със смърт и с траурна музика, изпълнявана на орган – взехме и кутии от кафе, които намерих в килера. Отидохме във „Феърлон“ и поставихме цветята на пресния гроб. Постояхме малко под палещите лъчи на слънцето.

– Тя беше най-хубавото нещо в живота ми – заговори Франк със задавен глас. – В детството всички братя се грижеха за Джо. Никой не смееше и с пръст да я докосне, честна дума. Само ако се опиташе, щяхме добре да го подредим.

– Много ми е разказвала за вас.

– Надявам се да ни е споменавала с добро.

– Така си беше.

– Много ще ми липсва.

– И на мен – промълвих. – Слушай, Франк… Знам, че от братята си Джо най-много обичаше теб. Да не би да ти се е обадила и да е споделила, че май е бременна или пък че й се повдига всяка сутрин? Признай, ако го е сторила. Няма да ти се разсърдя.

– Нищо подобно не ми е казвала, честна дума! Наистина ли й прилошаваше сутрин?

– Не съм я виждал да повръща – отвърнах и това беше най-страшното признание. Не бях забелязал нищо. Бях погълнат от работата си и в подобни случаи винаги… изключвам, сякаш изпадам в транс. Но Джо знаеше къде се намирам, когато изпадна в такова състояние. Могла е да ме открие и да ме върне към действителността. Защо не го е сторила? Защо е скрила от мен прекрасната новина? Не е искала да я сподели с мен, докато не е била напълно сигурна… не, изобщо не бе типично за Джо!

– Момче или момиче е било… бебето? – тихо попита Франк.

– Момиче.

С Джо бяхме женени доста отдавна и с нетърпение чакахме тя да забременее, дори бяхме избрали име на детето. Синът ми щеше да се казва Андрю. Дъщеря ни щяхме да наречем Киа. Киа Джейн Нунан.

Франк се беше развел преди шест години и живееше сам. Сега беше отседнал у дома. Докато вървяхме обратно към къщата, промърмори:

– Безпокоя се за теб, Майки. Нямаш много роднини, които да те утешат в този тежък момент, пък и малцината ти сродници живеят далеч от теб.

– Нищо ми няма – отвърнах.

Той кимна:

– Всички го казваме, нали?

– Кои са тези „всички“?

– Ами… мъжете. „Нищо ми няма“ – повтаряме, а дори да ни е кофти, правим всичко възможно да не се издадем. – Погледна ме. От очите му се стичаха сълзи, в шепата си стискаше смачкана носна кърпа. – Ако се чувстваш зле, Майки, и ако не ти се ще да се обадиш на брат ти – между другото, забелязах как го гледаш – позволи ми да бъда твой брат. Позволи ми го в името на Джо.

– Дадено – промърморих. Уважавах го и му бях благодарен за предложението, но знаех, че няма да се възползвам. Не съм свикнал да се обръщам за помощ към когото и да било. Мисля, че не се дължи на домашното ми възпитание – такъв съм си по природа. Веднъж Джоана заяви, че ако започна да се давя в езерото Дарк Скор, край което се намира нашата вила, сигурно ще умра на два метра от плажната ивица, но няма да извикам за помощ. Не става въпрос за обич или привързаност. Способен съм да обичам, усещам болка като всеки друг. Харесва ми да докосвам и да ме докосват. Но ако ме попитат: „Добре ли си?“, не мога да отвърна отрицателно. Не мога да моля за помощ.

След няколко часа Франк потегли към южната граница на щата. Отвори вратата на колата и бях поласкан, като забелязах аудиокасетата със запис на моя книга. Той ме прегърна, сетне ненадейно ме целуна по устните и промърмори:

– Ако ти се прииска да поговориш, обади се. А изпиташ ли желание да бъдеш с някого, ела ми на гости.

Кимнах.

– И умната – добави той. – Пази се!

Думите му ме стреснаха. Бях покрусен от мъка и през последните няколко дни бях живял като в сън, но изявлението на Франк достигна до съзнанието ми.

– От какво да се пазя?

– Не знам. Нямам представа, Майки. – Качи се в колата си, която бе толкова малка, че изглеждаше като къщичката на охлюв, и отпътува. Слънцето вече клонеше към заник. Забелязвали ли сте как изглежда слънцето в края на горещ августовски ден? Обагрено е в оранжево и е някак сплескано, сякаш отгоре го натиска невидима ръка и всеки миг то ще се пръсне като комар кръвопиец, а останките му ще полепнат по хоризонта.

Слънцето, което наблюдавах, беше точно такова. На изток небето вече бе притъмняло, дочуваха се приглушени гръмотевици. Ала тази нощ не заваля дъжд, само мракът обгърна земята като плътно одеяло, което ме задушаваше. Въпреки това седнах пред компютъра и писах в продължение на час и половина. Доколкото си спомням, работата ми спореше. Дори да не е било така, писането ми помага да убивам времето.

На третия ден след погребението отново се разридах неутешимо. Чувството, че всичко се случва насън, не ме напускаше. Движех се, разговарях, обаждах се по телефона, работех върху книгата, която беше почти завършена, когато Джоана умря, същевременно имах усещането, че събитията се развиват далеч от истинското ми „аз“, че действам машинално и съм като натрапник в този свят.

Обади се Денис Бридлъв, майката на Пит, и попита дали съм съгласен следващата седмица да ме посети с няколко приятелки и основно да почистят огромната къща, където сега живея сам-самичък – досущ като грахово зрънце, останало в грамадна консервена кутия. Щели да вземат само сто долара за почистването и го правели за мое добро. След като умре някой, трябвало добре да се почисти, дори ако човекът не е умрял вкъщи.

Отвърнах, че съм съгласен, но настоявам да платя по сто долара на нея и на приятелките й, при условие да приключат работата си за шест часа. Дори да не са свършили с почистването, къщата все пак ще изглежда много по-приветлива.

– Прекалено сте щедър, господин Нунан – заяви тя.

– Може би, но държа да ви платя по сто долара. Приемате ли условието ми?

Тя отвърна, че е съгласна.

Вечерта преди да дойдат жените, огледах цялата къща – нещо като инспекция преди почистването. Не ми се щеше чистачките (две от тях изобщо не познавах) да намерят нещо, което ще ги накара да се почувстват неудобно, или ще постави мен в неловко положение: копринените бикини на Джоана, пъхнати под възглавниците на канапето („Забелязал ли си, че канапето ни действа възбуждащо, Майкъл?“ – веднъж бе попитала тя), или празни кутийки от бира под бамбуковото кресло на верандата, може би дори тоалетна чиния, непочистена след използване. Честно казано, не търсех нещо определено – още имах усещането, че живея в кошмарен сън. Най-свързаните ми мисли през онези дни бяха относно завършека на романа, който пишех (убиецът психопат бе подмамил героинята на покрива на многоетажна сграда с намерението да я блъсне и да я изпрати в небитието), и относно теста за бременност, който Джоана беше купила в деня на смъртта си.

„Ще си взема лекарството против синузит“ – бе казала. „Ще купя и риба от супермаркета“ – бе казала. А погледът й не ми беше подсказал, че трябва да се усъмня в думите й.

Когато вече приключвах с инспекцията, погледнах под леглото и съзрях отворена книга с меки корици откъм страната на Джо. Съпругата ми беше починала неотдавна, но едно от най-мръсните места във всеки дом е царството под леглото. Измъкнах книгата и сивкавият слой прах върху нея ми напомни за лицето и ръцете на Джоана, както я бях видял в ковчега – Джо в Царството на подземието. Дали прахът прониква в ковчега? Не, разбира се, и все пак…

Прогоних натрапчивата мисъл, която се престори, че си отива, но през целия ден упорито ме преследваше.

С Джоана бяхме завършили Мейнския университет – специалност „английска литература“ – и подобно на мнозина като нас бяхме влюбени в произведенията на Шекспир, забавляваше ни цинизмът на Едуин Арлингтън Робинсън. И все пак писателят, който ни сближи, не беше поет или есеист, а Съмърсет Моъм – старчокът околосветски пътешественик, романист и драматург, чието лице напомня на глава на костенурка (и което на снимките сякаш винаги е обгърнато от облак цигарен дим), а в гърдите му тупти сърце на романтик. Ето защо не се изненадах, като видях, че книгата, забравена под леглото, носи заглавието „Луна и грош“. Бях я чел в ранната си младост и то два пъти, като се идентифицирах с героя на Моъм Чарлз Стрикланд. (Само дето щях да се занимавам с писане на романи, не с живопис като Стрикланд.)

Джо си беше отбелязвала страниците с карта за игра от някое непълно тесте и като разгърнах книгата, си спомних какво бе казала по време на една от срещите ни, когато още не се познавахме добре. Навярно е било през 1980, след някоя лекция по английска литература на двайсети век. По онова време Джоана Арлин беше второкурсничка, а аз – студент последна година. Бях избрал да изучавам съвременна английска литература само защото имах много свободно време през последния семестър. „След сто години – бе заявила Джоана – съвременните литературни критици ще бъдат упреквани, задето са се прекланяли пред Лорънс и са пренебрегнали Моъм.“ Колегите й от курса се бяха засмели с едва прикрито пренебрежение (всички бяха убедени, че „Влюбени жени“ е една от най-великите книги на хилядолетието), но аз не се засмях. Аз се влюбих.

Картата за игра беше пъхната между сто и втора и сто и трета страница – Дърк току-що е открил, че съпругата му го е напуснала заради Стрикланд, чийто прототип е Пол Гоген. Разказвачът се опитва да окуражи Дърк: „Скъпи приятелю, не скърби. Тя ще се върне.“

– Лесно ти е да говориш – промърморих на празната стая, която вече не споделях с Джо. Обърнах страницата и зачетох: „Пренебрежителното спокойствие на Стрикланд накара Дърк да загуби самоконтрол. Обзе го заслепяваща ярост и без да осъзнава какво прави, той се нахвърли върху Стрикланд. Последният не очакваше нападението и залитна, но бе доста силен въпреки наскоро прекараната болест и само след миг за своя голяма изненада Дърк се озова на пода.

– Ах, ти, смешно човече! – промърмори Стрикланд.“

Внезапно ми хрумна, че Джо никога няма да обърне на другата страница и да прочете как Стрикланд нарича жалкия Дърк „смешно човече“. Това бе един от най-ужасяващите моменти в живота ми – разбрах, че не съм допуснал грешка, която може да се поправи, че не сънувам кошмар, от който ще се пробудя. Джоана беше мъртва.

Скръбта изсмукваше силите ми. Ако леглото не беше там, навярно щях да се строполя на пода. Когато плачем, сълзите се стичат от очите ни, но през онази нощ усетих как сълзи се леят от порите ми. Седях на двойното легло откъм страната на Джоана, притисках до гърдите си прашната книга и неутешимо ридаех. Навярно пристъпът беше причинен от мъка и от изненада: въпреки че бях видял трупа на монитора в моргата и го бях разпознал, въпреки че бях присъствал на църковната церемония, когато Пит Бридлъв изпя „Благословена увереност“ с прекрасния си теноров глас, въпреки че на погребението бях чул думите на свещеника: „Прах при прахта и пръст при пръстта“, не бях повярвал, че съпругата ми е мъртва. Книгата бе сторила онова, което големият сив ковчег не беше направил – прашните й страници ме бяха убедили в смъртта на Джоана.

„Ах, ти, смешно човече – промърмори Стрикланд.“

Проснах се на леглото, закрих с длани лицето си и плаках, докато заспах не от изтощение, както правят натъжените деца. Присъни ми се нещо ужасно. В съня си се събудих, видях, че „Луна и грош“ още е върху завивката, и реших да я пъхна обратно под леглото. Знаете колко несвързани и объркани са сънищата – не се подчиняват на логиката, а виденията са като часовници, нарисувани от Дали, които са се размекнали и са преметнати като килимчета по клоните на дърветата.

Пъхнах картата за игра между сто и втора и сто и трета страница, която никога нямаше да бъде прелистена от мъртвата ми съпруга, претърколих се на моята страна на леглото и надникнах отдолу с намерението да оставя книгата, където я бях открил.

Джо лежеше на пода сред топчета прахоляк. От пружината висеше паяжина, която докосваше страната й. Червеникавата й коса беше загубила блясъка си, ала тъмните й очи ме наблюдаваха подозрително, а лицето й беше бяло като платно. Когато заговори, разбрах, че смъртта е отнела разума й.

– Дай ми я – изсъска. – С нея събирам прах. – Изтръгна книгата от ръката ми, преди да успея да й я подам. За секунда пръстите ни се допряха, нейните бяха ледени като заскрежени вейки. Тя отвори книгата на отбелязаното място, при което картата изпадна, и постави произведението на Съмърсет Моъм върху лицето си, досущ погребален саван от думи. Сетне скръсти ръце на гърдите си и остана неподвижна, а аз забелязах, че носи синята рокля, с която я бях погребал. Беше излязла от гроба, за да се скрие под леглото в спалнята ни.

Нададох приглушен вик и се събудих с болезнено потръпване, като едва не паднах на пода. Не бях спал дълго – страните ми още бяха мокри от сълзите, а клепачите ми бяха подпухнали и сякаш се бяха обтегнали от плача. Ала сънят беше толкова „действителен“, че надникнах под леглото – бях убеден, че ще видя Джо да лежи с разтворената книга върху лицето си, че ще ме докосне с ледените си пръсти.

Разбира се, отдолу нямаше нищо – сънищата нямат нищо общо с действителността. При все това прекарах остатъка от нощта на канапето в моя кабинет. Навярно постъпих правилно, защото повече не сънувах кошмар. Заспах непробудно и всъщност не сънувах нищо.