Плесницата

Хектор

Сънят избледняваше и Хектор вече не можеше да си го спомни. Без да отваря очи, той лениво посегна към мястото до себе си в леглото. Добре. Айша беше станала. Той се изпърдя победоносно, заравяйки лице във възглавницата, за да се скрие от гадната метанова миризма. „Не желая да спя в мъжка съблекалня,“ оплакваше се Айша в редките моменти на невнимание, когато се изпускаше пред нея. С годините той се бе научил да обуздава тялото си, да се отпуска само когато е сам; да пърди и да пикае под душа; да се оригва сам в колата, да не си мие лицето и зъбите през целия уикенд, когато тя е на някоя конференция. Не че жена му се превземаше, просто трудно понасяше миризмите и проявите на мъжкото тяло. Самият той без проблеми би спал в женска съблекалня сред влажната упойваща миризма на сладки млади катерички. Безцелно, все още в плен на нежната хватка на съня, той се обърна по гръб и отметна завивката. Сладки млади катерички. Беше го казал на глас.

Кони.

При мисълта за нея сънят отпусна хватката си. Ако го чуеше, Айша щеше да го помисли за извратен. А той определено не беше. Просто харесваше жените. Млади, стари, напъпили и повяхващи. И смутено, сякаш засрамен от собствената си суета, той си даваше сметка, че жените също го харесват. Направо умираха за него.

Ставай, Хектор, каза си. Време е за гимнастика.

Гимнастиката му бяха няколко упражнения, които изпълняваше всяка божа сутрин. Отнемаха му най-много двайсет минути. Понякога, ако се събудеше с главоболие или с махмурлук, или и с двете, или просто с досада, която извираше някъде дълбоко отвътре, от мястото, където можеше да предположи, че е душата му, той успяваше да направи упражненията за по-малко от десет минути. Не стриктното спазване на режима беше важно, а изпълнението му – дори когато беше болен, той се насилваше да прави упражненията си. Ставаше, грабваше някое долнище на анцуг, навличаше вчерашната тениска и правеше серия от девет разтягания, като задържаше всяко до трийсет. След това лягаше на килима в спалнята и правеше сто и петдесет коремни преси и петдесет лицеви опори. Завършваше с финална серия от три разтягания. После отиваше в кухнята да пусне кафеварката, а след това излизаше до магазина на ъгъла за вестник и цигари. Когато се върнеше, си сипваше кафе, настаняваше се на задната веранда, запалваше цигара, разгръщаше спортните страници и започваше да чете. В този миг, с вестника пред него, с изпълващия ноздрите му аромат на горчиво кафе, с първото вдишване на острия тютюнев дим, всички мизерии, дребни простотии, стресът и безпокойството на вчерашния или на предстоящия ден изчезваха. В този миг и само в този миг той беше щастлив.

Още като дете Хектор бе открил, че единственият начин да се справиш с инертната задушаваща радост на съня беше да се изстреляш от него, да се насилиш да отвориш очи и да скочиш от леглото. Но този път той остана да лежи на възглавницата и изчака шумовете на семейството му нежно да го разбудят съвсем. В кухнята Айша беше пуснала някакво радио за класическа музика и в къщата се лееше Деветата симфония на Бетовен. Откъм дневната дочуваше електронното пиукане и звънтене на компютърна игра. Известно време полежа неподвижно, после отметна завивката и погледна голото си тяло. Повдигна десния си крак и проследи как той падна обратно на леглото. Днес е денят, Хектор, каза си, днес е денят. Скочи от леглото и обу някакви червени слипове, навлече си потника, изпика се шумно и бавно в тоалетната и нахлу в кухнята. Айша чупеше яйца над загретия тиган и той я целуна по врата. В кухнята миришеше на кафе. Той спря радиото насред някакво кресчендо.

– Ей, аз го слушам!

Хектор разрови купчината дискове до уредбата. Извади един от кутийката му и го сложи в гнездото. Натиска бутона, докато не намери парчето, което искаше, и се усмихна при първите уверени ноти на тромпета на Луис Армстронг. Пак целуна жена си по врата.

– Днес трябва да е Сачмо – прошепна й. – Трябва да е „Уест Енд Блус“.

Направи упражненията си бавно, броеше до трийсет и дишаше спокойно и ритмично. Между сериите се полюляваше в постепенно натрупващата се чувствена прогресия на джаза. Постара се при всяка коремна преса да почувства как мускулите на корема му се стягат, а при всяка лицева опора усещаше напрягането на трицепсите и гръдните си мускули. Днес искаше да усеща тялото си. Искаше да знае, че е живо, силно и готово.

Когато свърши, избърса потта от челото си, вдигна блузата си от пода, където я беше метнал предната вечер, и си нахлузи сандалите.

– Искаш ли нещо от магазина?

Айша се разсмя.

– Приличаш на кретен.

Тя не излизаше от вкъщи без грим и прилични дрехи. Не че използваше много грим; нямаше нужда – това беше едно от нещата, които още отначало го бяха привлекли в нея. Никога не си беше падал по момичета с дебел слой фон дьо тен, пудра и червило. Смяташе го за курвенско и макар че съзнаваше нелепия консерватизъм на реакцията си, не можеше да се насили да се любува на силно гримирана жена, колкото и красива да беше обективно погледнато. Айша нямаше нужда от грим. Матовата й кожа беше мека, чиста, а големите й дълбоко поставени бадемови очи блестяха на издълженото изваяно лице.

Хектор погледна обувките си и се усмихна.

– Та искаш ли този кретен да ти донесе нещо от магазина?

Тя поклати глава.

– Не. Но после ще отидеш до пазара, нали?

– Нали обещах?

Тя погледна часовника в кухнята.

– По-добре побързай.

Той не отговори, подразнен от коментара й. Тази сутрин не искаше да бърза. Искаше да действа бавно и полека.

Взе съботния вестник и хвърли на тезгяха десетдоларова банкнота. Господин Лин вече беше посегнал към златния пакет „Питър Джаксън Супер Майлд“, но Хектор го спря.

– Не, днес не. Днес искам пакет червени „Питър Стювесънт“. Един. Не, два. – Хектор си взе десетдоларовата банкнота и извади двайсетачка.

– Сменяш цигарите?

– Това ми е последният ден, господин Лин. Това ще е последният ми ден като пушач.

– Много добре – усмихна му се старецът. – Аз пуша само по три на ден. Една сутринта, една след вечеря и една, когато затварям магазина.

– Де и аз да можех така. – Но последните пет години бяха въртележка от спиране и връщане към цигарите, обещания, че може да пуши по пет на ден, защо пък не – пет на ден едва ли бяха толкова вредни; но не успяваше да се спре да не довърши пакета докрай. Всеки път. Завиждаше на възрастния китаец. Щеше да се радва да може да изпушва по три, по четири, по пет на ден. Но не можеше. За него цигарите бяха като злобна любовница. Понякога събираше кураж, пъхаше пакета под крана на чешмата и го запращаше в кофата за боклук, твърдо решен да не пуши повече. Беше пробвал със студена пуйка, хипноза, лепенки, дъвки – може би за няколко дни, за седмица, веднъж дори за месец беше успял да устои на изкушението. Но после дръпваше по една цигара на работа или в кръчмата, или след вечеря и незабавно попадаше отново в обятията на отхвърлената си любовница. А отмъщението й беше изтощително. Той отново я боготвореше и не можеше да изкара сутринта без нея. Тя беше неустоима. Но една неделя, когато децата бяха у родителите му и двамата с Айша се наслаждаваха на чудесна сутрин, изпълнена с бавен, спокоен, възхитителен секс, той я бе прегърнал и й бе прошепнал: „Обичам те. Ти си най-голямата ми радост, ти си най-важното нещо за мен“, а тя се бе обърнала с язвителна усмивка и бе отговорила:

– Не, не аз, цигарите са истинската ти любов, цигарите са най-важни за теб.

Скандалът беше жесток и изтощителен – крещяха си часове наред. Тя го бе наранила, беше накърнила гордостта му, особено когато с ужас бе разбрал, че единствено трескавото пушене на цигара след цигара му бе попречило да изгуби напълно самообладание по време на спора. Той я бе обвинил, че е самодоволна еснафка пуританка, а тя му го бе върнала с цял списък на неговите слабости – бил мързелив и суетен, пасивен и себичен и му липсвала воля. От обвиненията й го заболя, защото знаеше, че са истина.