Пътешествията на Тъф

1.

Чумавата звезда

– Не – каза решително Каж Невис. – Това няма да стане! Трябва да сме дяволски глупави, за да се забъркаме с някоя от големите транскорпорации.

– О, глупости на търкалета – не му остана длъжна Селис Уаан. – Нали трябва да стигнем дотам? Значи ни е необходим кораб. Наемала съм чартърни кораби от „Старслип“ и преди, те са много удобни, екипажите им са любезни, а кухнята е повече от поносима.

Невис ѝ хвърли смразяващ поглед. Лицето му беше съвсем подходящо за целта. Чертите му бяха остри и неправилни, твърдата му коса беше обърната назад, носът му приличаше на ятаган, а малките му тъмни очи бяха наполовина скрити от гъсти черни вежди.

– И какво те накара да наемеш кораб точно от „Старслип“?

– Ами, трябваше ми с учебна цел, естествено. – Селис Уаан отлепи една сметанова паста от чинията пред себе си и като използва умело палеца и показалеца си, я пусна в устата си. – Ръководила съм много важни изследвания, а Центърът осигуряваше необходимите средства.

– Нека тогава ти отворя проклетите очи. Това не е пътуване с учебна цел или някаква дяволска разходка. Няма да се мотаем на някоя затънтена планета и да изучаваме как се съвкупяват местните туземци. Или пък да си тикаме носа наоколо, събирайки някакви незначителни данни, за които никой нормален човек, за разлика от теб, не дава пет пари. Нека напомня на всички ви, че сме се събрали тук, за да решим как да стигнем до съкровище, което има неоценима стойност. Ако успеем да го открием, аз нямам никакво намерение да го предам на властите. Нуждаете се от мен, защото то трябва да се пласира по не чак толкова легални канали. Но се страхувате да ми кажете дори в каква посока ще тръгнем, а Лайън си е наел и бодигард. Добре, да знаете, че не ми пука. Ала трябва да разберете още нещо – аз не съм единственият, на когото не може да се гласува доверие. Тук става дума както за огромна печалба, така и за необятна власт. Ако ти продължаваш да ми дрънкаш каква била храната на тези проклети кораби, аз си тръгвам. Имам достатъчно друга работа, за да стоя тук и да слушам подобни глупости.

Селис Уаан изсумтя пренебрежително. Тя беше висока пълна жена с подпухнало и зачервено лице. Умееше да пухти силно и от устата ѝ изхвръкнаха слюнки.

– „Старслип“ е много престижна фирма. А законите тук са...

– ... напълно безсмислени – прекъсна я Невис. – Тук, на Шанделор, има едни закони, на Клерономас – други, на Майа – трети, и най-важното е, че всички те не означават абсолютно нищо. Ако приложим например законодателството на Шанделор, в случай че открием нещо, ще получим едва една четвърт от неговата стойност, а нея едва ли някой може да определи. Да приемем, че твоята чумава звезда е наистина това, за което я смята Лайън, и да приемем, че все още е в добро техническо състояние. Този, който я контролира, ще се наслаждава на удивителна военна мощ и ще може сам да управлява целия звезден сектор. „Старслип“, а и която и да е друга транскорпорация, е по-алчна и безскрупулна дори от мен самия. Като допълнение, корабите им са големи, мощни и лесно могат да бъдат наблюдавани от различните планетарни правителства. В случай че не сте забелязали, нека ви напомня – ние сме само четирима, петима, ако броим и наемния работник. – Той кимна с глава към Рика Даунстар и тя му отвърна с мрачна усмивка. – На един голям кораб само сладкарите са поне петима, да не говорим за останалия екипаж. Щом видят какво сме открили, в същата секунда ще ни го отнемат.

– Ако ни излъжат, ще ги осъдим – раздразнено отбеляза дебелата антроположка. Тя се наведе и взе последната сметанова паста от чинията.

Каж Невис злобно се изсмя.

– И в кой съд? На коя планета? Според теб ние ще останем живи, а аз дълбоко се съмнявам в това. Трябва да отбележа, че ти си удивително глупава и грозна жена.

Джефри Лайън с неудобство слушаше разправията, докато накрая не се сдържа и ги прекъсна.

– Хайде, стига! Нека не се обиждаме напразно, Невис. Няма смисъл от ругатни. Все пак ще работим заедно и трябва да се уважаваме. – Лайън беше нисък квадратен човечец, облечен с военна униформа от хамелеонена материя, украсена с медали от някоя отдавна забравена кампания. Платът изглеждаше сив под бледото осветление на ресторанта – сиво, което подхождаше на настръхналата му брада, подстригана във формата на права лопата. По голямото му плешиво чело имаше малки капчици пот. Каж Невис го изнервяше и погазваше репутацията му. Лайън се огледа, търсейки с очи подкрепата на другите.

Селис Уаан се нацупи, без да вдига поглед от празната чиния, сякаш очакваше тя всеки момент да се напълни отново. Рика Даунстар – „наемния работник“, както я бе нарекъл Невис, се беше изтегнала на стола си и светлозелените ѝ очи гледаха с язвително удоволствие. Под сивия ѝ работен костюм и сребристата мрежеста стоманена жилетка стройното ѝ мускулесто тяло изглеждаше странно отпуснато. Нея не я засягаше дали работодателите ѝ смятат да се карат и през нощта.

– Обидите са безсмислени – каза Анитас. Трудно беше да се каже какво мисли кибертехнологът. Лицето му се състоеше предимно от лъскав метал и прозрачна пластмаса и не можеше да се твърди, че е изразително. Ръцете му бяха скръстени, но пръстите на лявата му ръка бяха човешки, а тези на дясната бяха направени от синкава стомана. Той изучаваше Невис с две сребристометални очи, които плавно се движеха в черни пластмасови орбити. – Каж Невис каза някои много важни и правилни неща. Той има голям опит в тази област, а ние почти никакъв. Какъв е смисълът да го включваме в нашата група, ако няма да се вслушваме в неговото мнение?

– Да, точно така – съгласи се Джефри Лайън. – Какво тогава ще предложиш, Невис? Не искаш да използваме транскорпорациите, как тогава ще стигнем до чумавата звезда?

Невис се усмихна мрачно.

– Транскорпорациите не са монополисти, те не са единствените, които отдават кораби под наем. Това беше и причината, поради която предложих да се срещнем тук, а не в офиса на Лайън. Тази дупка е близо до космодрума и съм сигурен, че който ни трябва, е наоколо.

Джефри Лайън го погледна колебливо.

– Да наемем някой частен кораб? Но всички те имат отвратителна репутация!

– Това се отнася и до мен – напомни му Невис.

– И все пак. Чувал съм, че те са контрабандисти и дори пирати. Мислиш ли, че си заслужава? Ще поемем голям риск.

– Не бива да рискуваме, следователно това, за което говоря не е риск. Всичко опира до това да намерим подходящия човек, а аз познавам твърде много хора. Добри, лоши... – Той кимна леко. – Виждате ли онази тъмна жена с черните бижута в дъното на ресторанта? Казва се Джесамин Кейдж, господарката на „Безплатна авантюра“. Сигурен съм, че тя ще се съгласи да наемем кораба ѝ, и то на изгодна цена.

Селис Уаан проточи врат в указаната посока.

– Онази там ли? Надявам се, че корабът ѝ има изкуствена гравитация, от безтегловността започвам да повръщам.

– Кога смяташ да говориш с нея? – попита Джефри Лайън.

– Не смятам. Използвах преди време Джесамин за няколко карго полета, но сега не бих поел риска да пътувам с нея, а и никога не съм си мислил да я замесвам в нещо толкова голямо. Екипажът ѝ е от девет души, напълно достатъчни, за да се справят с мен и наемния работник. Не се засягай, Лайън, но останалите просто не се броите.

– Мислех, че знаеш. Аз съм бил войник – отговори нацупено Лайън. – Участвал съм дори в истински сражения.

– И кога е било това? Обзалагам се, че преди стотина години. Казах вече, останалите не се броите. Джесамин ще ни пречука всички, без да ѝ мигне окото. – Погледът на Невис се спря поотделно на всеки един от събеседниците му. – Точно затова съм ви необходим. Без мен щяхте да сте толкова наивни, че като нищо щяхте да наемете Джесамин или някого от транскорпорациите.

– Моята племенница работи на кораба на един много преуспяващ независим търговец – обади се Селис Уаан.

– О, така ли? И кой е този търговец?

– Ной Уекърфъс, собственик е на „Светът на изгодните сделки“.

– Дебелият Ной, нали? – кимна Невис. – Ако това пътуване се осъществи, сигурен съм, че ще е дяволски интересно. Трябва да ти кажа, че в този кораб нарочно се поддържа безтегловност. Гравитацията със сигурност ще убие този стар дегенерат. Не че това има някакво значение, но Уекърфъс не е толкова жаден за кръв. Шансовете да ни остави живи са петдесет на петдесет. Все пак той е достатъчно алчен, за да открие начин да получи пълен дял, а при възможност защо не и всичко. Екипажът му се състои от двайсет души – всичките жени. Интересувала ли си се някога какви са по-точно задълженията на твоята племенница?

Селис Уаан се изчерви и побърза да се обърне към Лайън.

– Докога ще трябва да слушам инсинуациите на този мъж? Откритието беше мое, нали? Нямам намерение да търпя повече обидите на някакъв си треторазряден гангстер.

Джефри Лайън сърдито се намръщи.

– Да, време е да сложим край на кавгите. Невис, няма нужда да ни доказваш колко си способен, привлякохме те именно затова и трябва да проявяваш търпимост. Предполагам, че вече знаеш кой може да ни закара до чумавата звезда.

– Разбира се.

– Кой е той? – пробуди се Анитас.

– Човекът е независим търговец, но досега не му е провървяло. От половин стандартна година се е закотвил тук, на Шанделор, и напразно очаква някой да му възложи товарен курс. С положителност вече е започнал да се отчайва, и то до такава степен, че ще приеме всичко, което му предложим. Притежава малък разнебитен кораб с дълго смешно име. Не е нищо луксозно, но ще ни закара там, където трябва, а нали това е най-важното. Човекът сам си управлява кораба, така че и проблемът с екипажа също отпада. Този мъж, доколкото разбрах, е доста странен и едва ли ще ни създаде неприятности. Той е грамаден, набит, но по душа е мекушав. Обича котки и държи няколко на борда, но не си пада много по хората. Пие големи количества бира и се тъпче с храна. Съмнявам се, че дори има някакво оръжие. Работата му е да скита от планета на планета с този разбрицан кораб и да продава боклуци и дрънкулки, които е купил от другаде. Уекърфъс ми каза за него, че е смахнат, но дори да греши, човекът няма да ни създаде проблеми. Ако се опита да ни се пречка, аз и наемният работник ще го ликвидираме и ще го дадем за храна на котките му.

– Невис, не искам да чувам подобни приказки – възмути се остро Джефри Лайън. – Не трябва да има никакви убийства по време на нашето пътуване.

– Така ли?! А защо си наел нея? – Той кимна към Рика Даунстар.

– Просто така, за сигурност.

Усмивката на Невис се превърна в зловеща, злобна гримаса.

– Просто така?! Добре, както и да е. Ето, нашият човек влиза.

Никой освен Рика Даунстар не беше запознат с изкуството на конспирацията, затова другите трима веднага се обърнаха към вратата и се втренчиха в мъжа, който току-що бе влязъл. Той беше много висок, почти два метра и половина, и големият му корем бе изскочил над тънкия метален колан. Имаше огромни ръце, издължено безизразно лице и скована, тромава стойка. Кожата му навсякъде беше прозрачно бяла и изглежда, че по тялото си нямаше никакво окосмяване. Носеше лъскави сини панталони и ръждивокафява риза, чиито широки ръкави бяха оръфани по краищата.

Мъжът вече бе забелязал любопитните им погледи, спря и също започна да ги изучава. Лицето му оставаше бледо и безлично и Селис Уаан първа извърна очи, последвана от Лайън и най-накрая от Анитас.

– Кой е той? – попита киборгът.

– Уекърфъс му вика Тъфи – отговори Каж Невис. – Истинското му име, доколкото знам, е Хевиланд Тъф.

Хевиланд Тъф взе последния останал зелен звезден форт с учудваща за размерите си деликатност. След това се изправи и с усмивка огледа игралната маса. Целият звезден куп беше червен. Крайцери и дреднаути, звездни фортове и колонии – всичко бе в червено.

– Мисля, че спечелих.

– Да, отново – тежко въздъхна Рика Даунстар. Тя се надигна и се протегна, за да раздвижи схваналите се от часове седене крайници. Тялото ѝ се извиваше със смъртоносната грация на лъвица и Тъф забеляза под металната жилетка кобура на оръжието, скрито под мишницата ѝ.

– Надявам се, че няма да е много нахално, ако предложа да изиграем още една игра.

– Не, благодаря. Прекалено си добър. Аз съм родена комарджийка, но номерата, които знам, не минават. Омръзна ми да ме изпреварваш.

– Несъмнено моят късмет вече се е изчерпал и вероятно при следващата игра ще успеете да унищожите нещастните ми войници.

– О, несъмнено – усмихна се Рика Даунстар, – но позволи ми да отложа този опит за време, когато скуката стане нетърпима. Все пак аз съм по-добра в тази игра от Лайън. Нали е така, Джефри?

Джефри Лайън седеше в ъгъла на корабната командна зала и внимателно преглеждаше една папка със стари военни тестове. Цветът на костюма му сега се беше сменил, сливайки се с кафявата синтетична материя, от която беше изработена стената зад него.

– Тази игра няма нищо общо с автентичните принципи на военната тактика – раздразнено отговори Лайън. – Аз се придържам към стратегията, която е използвал Стефан Кобалт Нортстар, когато 13-и Земен флот разби хранкените. Контраударът на Тъф е напълно погрешен и ако правилата бяха по-добре написани, щеше да се окаже фатален и да доведе до пълно поражение на войските му.

– Това е самата истина, сър. Вие имате прекалено голямо предимство, все пак сте военен историк, а аз – само скромен търговец. Не съм запознат, за разлика от вас, със славните военни кампании, водени в миналото, и това показва, че само несъвършенствата на правилата и необикновеният ми късмет са помогнали да прикривам досега пълното си невежество. Все пак с удоволствие ще се възползвам от възможността да подсиля тактическите си умения. Ако благоволите да подновим още веднъж играта, внимателно ще изучавам вашата изключителна стратегия и за в бъдеще ще приложа по-автентични подстъпи към моята ужасна тактика.

Джефри Лайън, чиито сребристи войски винаги първи биваха елиминирани от бойното поле, се закашля, за да прочисти гърлото си и да преодолее неудобството си.

– Ъъ, да, виждаш ли, Тъф...

Той беше спасен от унижението благодарение на силен писък и поток от псувни, които долетяха от съседното помещение. Хевиланд Тъф скочи на крака, последван веднага от Рика Даунстар.

Те се втурнаха в коридора и налетяха на Селис Уаан, която беше увлечена в преследването на малка, бързо движеща се черно-бяла фигурка, която умело се провря между краката им и изчезна в контролната зала.

– Хванете я! – изпищя Селис Уаан. Дебелото ѝ зачервено лице беше разкривено от яд.

Вратата на залата бе малка, а Хевиланд Тъф – огромен, така че той без проблеми ѝ блокира пътя.

– По каква причина, ако мога да попитам?

Дебелата антроположка протегна дясната си ръка. На нея имаше три дълбоки драскотини, от които се процеждаше кръв.

– Виж какво ми направи!

– Така ли?! А вие какво ѝ направихте?

Каж Невис се приближи зад Селис Уаан с широка усмивка на лицето.

– Сграбчи я за опашката и я хвърли в ъгъла на стаята.

– Но тя беше на леглото ми! Исках да подремна, а това проклето създание вече спеше на леглото ми! – Селис Уаан се обърна рязко. – А ти разкарай тази мазна усмивка от физиономията си! Стига ми, дето трябва да търпя, че всички сме натъпкани в този разнебитен малък кораб. Просто отказвам да споделям жизненото си пространство с тези гадни, отвратителни животни. Какво се хилиш, Невис?! Ти си виновен за всичко! Ти ни накара да наемем този нещастник, сега няма ли да направиш нещо? Настоявам да накараш Тъф да се отърве от тази нетърпима напаст. Разбра ли ме, настоявам!

– Извинете ме – каза Рика Даунстар с усмивка, – за тази нетърпима напаст ли говорим? – Тя беше гушнала с лявата си ръка една котка, а с дясната я галеше. Това беше огромен котарак с дълга сива козина и арогантни жълти очи. Сигурно тежеше десетина килограма, но Рика го държеше, сякаш бе котенце. – И какво предлагаш да направи Тъф със стария Гъбчо? – Котаракът започна да мърка.

– Не беше тази, която ме нарани, а онази другата – черно-бялата. Но и тази не е по-добра. Само погледнете лицето ми! Имам алергия от тези гадни животни и едва успявам да дишам. Всеки път, когато се опитам да спя, се събуждам, защото някоя гадина е легнала на гърдите ми. Вчера следобед си приготвих лека закуска, обърнах се само за секунда и тази, черно-бялата, вече беше съборила чинията ми и си играеше с лютите ми чушчици. Щом тези зверове са наоколо, няма безопасно място. Вече загубих два светлинни молива и пръстена, който най-добре пасваше на кутрето ми. А сега, като капак на всичко, и тази атака. Сериозно, това вече е непоносимо. Настоявам тези проклети животни да бъдат преместени в товарния сектор, и то веднага. Чувате ли, веднага!

– Благодаря ви, слухът ми е в задоволително състояние – каза Хевиланд Тъф. – Ако липсващите ви вещи не се открият до края на пътуването, аз с удоволствие ще възстановя тяхната стойност. Колкото до вашата молба, отнасяща се до Гъбарко и Бъркотия, принуден съм с дълбоко съжаление да я отхвърля.

– Аз съм пасажер на това подобие на кораб, все пак имам някакви права – изпищя истерично Селис Уаан.

– Трябва ли да засягате и моята интелигентност, както направихте вече със слуха ми? Вашият статус на пасажер тук е очевиден и няма защо да ми бъде съобщаван. Както и да е, позволете ми да изтъкна, че този малък кораб, който така безгрижно обиждате, е мой дом и мое средство за преживяване. Още повече, докато вие тук определено сте пасажер и вследствие на това се наслаждавате на известни права и привилегии, Гъбарко и Бъркотия логично и съвсем естествено трябва да притежават по-големи правомощия, след като това е тяхното постоянно местожителство, ако може така да се каже. Нямам навика да вземам пътници на моя „Рог на изобилието от отлични стоки на най-ниски цени“. Както вече отбелязахте, мястото на него едва стига за моите собствени нужди, но за съжаление, напоследък преживях няколко много тежки бизнес превратности. Не бих могъл да отрека факта, че наличността ми от стандарти бързо се приближаваше до нивото на недостатъчността точно когато Каж Невис дойде при мен и ми предложи да си поговорим. Аз направих максимум усилия да се чувствате колкото може по-добре на този кораб, разреших ви дори да ползвате жилищната ми площ за ваши общи нужди и преместих жалкото си легло в контролната зала. Въпреки своята неоспорима нужда от стандарти, сега стигам до заключението, че дълбоко съжалявам и отричам глупавия и алтруистичен импулс, който ме накара да се съглася на този чартър, особено като се вземе предвид, че сумата, която получих за него, едва успя да покрие разходите ми за храна, гориво и шанделорски орбитални такси. Страхувам се, че вие сте решили да извлечете максимална полза от моето лековерие и наивност, ала въпреки че съзнавам това, аз съм човек, който държи на думата си и ще направя всичко, което ми е по силите, за да ви откарам до мистериозната цел на вашето пътуване. Но между другото, бих желал да ви помоля по време на самото пътуване да се отнасяте с разбиране към Гъбарко и Бъркотия, така както аз толерирам вас.

– Това никога няма да стане – заяви Селис Уаан.

– Не се и съмнявах, че отговорът ви ще е нещо подобно.

– Аз не мога повече да живея по този начин – продължи разярено антроположката. – Натикани сме в тази дупка като войници в някаква проклета казарма. Отвън корабът не ми изглеждаше толкова малък. – Тя вдигна дебелата си ръка и посочи с показалец. – Накъде води тази врата?

– Тази врата води към товарния сектор. Корабът има шестнайсет карго отделения, най-малкото от които е почти два пъти по-голямо от помещението, в което се намираме сега.

– Аха! А превозваме ли в момента някакъв товар?

– Сектор петнайсет е пълен с пластмасови репродукции на оргийни маски от Кууглиш, които, за съжаление, не успях да продам на Шанделор и това изцяло се дължи на Ной Уекърфъс, който подби моята цена и ме лиши от последната надежда за дори минимална печалба. В сектор дванайсет съхранявам различни свои вещи, разнообразна екипировка, дребни антикварни предмети и други вехтории, част от колекцията ми. Останалата част от кораба е напълно празна, госпожо.

– Отлично! Тогава ни остава да превърнем тези карго отделения в самостоятелни стаи за всеки един от нас. Едва ли ще е много сложно да се направи, само трябва да преместим леглата си.

– Не, няма да е никак сложно.

– Ами какво чакаш, направи го!

– Както желаете, госпожо. Надявам се, че ще поискате да наемете скафандър?

– Какво?!

Рика Даунстар истински се забавляваше, докато слушаше разговора.

– Останалите части на кораба не са свързани с животоподдържащата система. Няма кислород, отопление, налягане, дори гравитация.

– Но със скафандъра няма да имаш проблеми – обади се Каж Невис.

– Несъмнено – съгласи се Хевиланд Тъф.

Дните и нощите бяха без значение на борда на един космически кораб, но човешкото тяло продължаваше да настоява за своето и дори модерната технология не успяваше да помогне. „Рог на изобилието от отлични стоки на ниски цени“, също както огромните бойни кораби и лайнерите на транскорпорациите, имаше нощен цикъл – време за сън, тъмнина и тишина.

Рика Даунстар се надигна от походното си легло и по навик първо провери дали иглометът ѝ е на мястото си. Селис Уаан хъркаше силно, Джефри Лайън се въртеше и мяташе – сигурно водеше и печелеше мислени битки, Каж Невис беше потънал в сънища и мечти за богатство и слава. Киборгът Анитас също спеше, макар и по по-различен начин. За да избегне скуката от дългото пътуване, той беше седнал в единия ъгъл на стаята, включил се бе към бордовия компютър, а след това бе изключил автономното си захранване. Кибернетичната му половина следеше за състоянието на човешкото му тяло. Дишането му беше бавно и спокойно, температурата и разходът му на енергия бяха спаднали до минимума и само сензорите, които му служеха за очи, от време на време се движеха.

Рика Даунстар тихо излезе в коридора. Хевиланд Тъф стоеше сам в командната зала. На коленете му лежеше сивият котарак, вперил огромните си жълти очи в големите му бели пръсти, които бързо се движеха по компютърните бутони. Черно-бялата котка си играеше на пода с един светлинен молив. Рика влезе в залата, без Тъф да я усети: научила се бе да се движи безшумно и сама решаваше кога да бъде чута.

– Виждам, че все още си буден.

Столът на Тъф рязко се завъртя по посока на гласа ѝ.

– Това е една удивителна проява на дедукция. Ето, аз седя пред вас, усърдно работя, разрешавайки проблемите на кораба, а вие, с малката помощ на вашето зрение и слух, стигате до впечатляващото заключение, че аз все още съм буден. Е, трябва да призная, че логическите ви умения са изключителни.

Рика Даунстар влезе в залата и седна на края на грижливо оправеното легло на Тъф.

– Аз също съм будна.

– Не ми е много трудно да го повярвам.

– Повярвай ми, Тъф. Не ми е необходим сън, най-много два-три часа на денонощие. Което е голямо предимство, ако имаш моята професия.

– Без съмнение.

– Но на борда на този кораб нямам никакви задължения и започва да ми става скучно.

– Може би една игра?

Рика Даунстар се усмихна.

– Да, но от по-различен вид.

– Винаги съм жадувал да научавам нови игри.

– Чудесно, да играем тогава на конспирация.

– Не мисля, че съм запознат с правилата на тази игра.

– О, те не са сложни.

– Сигурно. Предполагам, че вие ще имате и по-голяма възможност да ги усложните – отвърна Тъф с безизразно лице.

– Хайде, Тъф, ти нямаше да спечелиш нищо от последната игра, ако не бях те подкрепила срещу Селис Уаан. Разбирателството и взаимната ни подкрепа може да се окажат много доходоносни. Ние с теб сме различните на този кораб, ние сме наемните работници. Ако Лайън е прав за чумавата звезда, всички те ще си разделят огромно богатство, а ние с теб ще получим само трохи от него под формата на заплати. Това не ти ли изглежда доста нечестно?

– Равенството трудно се обсъжда, а още по-трудно се постига. Аз може и да си мечтая, че парите, които ще получа за този чартър, ще са малко повече, но какво да направя, след като при преговорите с Каж Невис набързо приех това, което ми предложи?

– Винаги можем да преговаряме отново. Те се нуждаят от нас, Тъф – и от теб, и от мен. Струва ми се, че ако се съюзим, нищо чудно да получим малко по-добри условия за работа. Например да се договорим за пълна част, да делим всичко на шест. Е, какво мислиш?

– Твърде интригуваща идея, но към нея могат да се направят много сериозни препоръки. Някои могат да кажат, че това е доста неетична авантюра, но вглеждайки се в чистата истина, ще открием изтънчена съобразителност и приспособимост.

Рика Даунстар за момент се замисли над думите на Тъф, а после се усмихна широко.

– Ти не се хващаш така лесно, а, Тъф? Дълбоко в себе си вярно се придържаш към правилата.

– Правилата са същността и сърцевината на играта. Те дават структурата и значението на нашите малки начинания.

– Но понякога е много по-забавно да пратим правилата по дяволите. А и по-ефективно.

Тъф подпря брадичката си с ръце.

– Не бих казал, че съм особено доволен от мизерната сума, която ще получа за този полет. Но от друга страна, не мога и да позволя на Каж Невис да говори лошо за мен и за „Рог на изобилието от отлични стоки на най-ниски цени“.

Рика се засмя.

– О, Тъф, съмнявам се, че Невис изобщо някога ще говори за теб. Щом изпълниш задачата си, той просто ще те очисти. – Тя с удоволствие забеляза, че думите ѝ накараха Тъф да премигне от учудване.

– Така ли?!

– Никакво любопитство ли не изпитваш? – продължи Рика. – За това къде отиваме и защо Уаан и Лайън пазиха в тайна целта на нашето пътуване, докато не напуснахме Шанделор? И защо Лайън си е наел бодигард?

– Любопитството е един от най-големите недостатъци – отговори Тъф. Той галеше дългата сива козина на Бъркотия, но очите му не се откъсваха от лицето на Рика Даунстар. – Страхувам се, че вече сте успели да откриете този мой порок и сега се готвите да го използвате.

– Любопитството уби котката – каза Рика Даунстар.

– Много неприятно заключение, ала на пръв поглед доста неправдоподобно.

– Но е добре да си го припомниш – довърши Рика. – Слушай, Тъф, Лайън знае, че става дума за нещо огромно. Огромно и още по-опасно. За да получат това, което искат, имат нужда от Невис или някой като него. Те смятат по чудесен начин да разделят всичко на четири, но Невис има такава репутация, че едва ли ще се задоволи само с една част. Моята работа е да предотвратя това. – Тя вдигна рамене и по навик докосна кобура под мишницата си. – В същото време трябва да следя да не възникнат и други усложнения.

– Разрешете ми да отбележа, че в момента сама предизвиквате такова усложнение.

Рика мрачно се усмихна.

– Само не отбелязвай това пред Лайън. – Тя се изправи и раздвижи тяло. – Помисли си добре, Тъф. По начина, по който аз виждам нещата, Невис те е подценил. Не прави и ти същото с него. Или още по-малко с мен. Никога, никога не ме подценявай. Скоро може да дойде време, когато ще съжаляваш, че не сме се съюзили. И то много по-скоро, отколкото ти се иска.