Сама срещу всички

1.

Отец Ейдън О`Брайън изслушваше изповеди в долната църква „Свети Франциск от Асизи“ на Западна трийсет и първа улица в Манхатън. Седемдесет и осем годишният францискански монах бе привърженик на алтернативния начин за извършване на тайнството – каещият да сподели греховете си с него в Стаята на помирението, вместо да коленичи на твърдото дърво в изповедалнята, зад параван, който да скрива лицето му.

Разколеба се в ползата от един-единствен път новия начин, когато, застанал лице в лице с изповядващия се, беше когато усещаше, че човекът насреща му не е способен да разкрие онова, което може би щеше да сподели в тъмнината.

Това се случваше сега, в този мразовит и ветровит мартенски следобед.

През първия час в стаята дойдоха само две жени от постоянните посетителки на църквата. И двете бяха прехвърлили осемдесетте и от времената на греховете им – ако изобщо някога бяха извършвали такива – ги деляха много години. Днес една от тях призна, че когато била осемгодишна, излъгала майка си: изяла две тарталетки и обвинила брат си, че е изял втората.

Отец Ейдън премяташе зърната на броеницата си и вече чакаше да дойде краят на времето за изповеди, когато вратата рязко се отвори. Влезе стройна жена, може би в началото на трийсетте. На лицето ? бе изписано колебание, но тя бързо пристъпи към креслото срещу неговото и неспокойно седна. Кестенявата ? коса се стелеше свободно по раменете. Костюмът ? с кожена якичка беше очевидно скъп, както и кожените ? боти с висок ток. Единствените бижута, които носеше, бяха чифт сребърни обеци.

Отец Ейдън чакаше. На лицето му бяха изписани спокойствие и ведрина. Понеже младата жена не проговори, той попита окуражително:

– С какво мога да ви помогна?

– Не знам откъде да започна. – Гласът на жената беше тих и мелодичен, без никакъв акцент, който да издава произхода ?.

– Не можете да ми кажете нищо, което вече да не съм чувал – увери я благо отец Ейдън.

– Аз... – Жената направи пауза, а после думите се изляха като поток от устата ?: – Знам, че един човек възнамерява да извърши убийство, но не мога да го спра.

На лицето ? бе изписан ужас. Затисна с ръка устата си и рязко се изправи.

– Изобщо не биваше да идвам – прошепна тя, а после с разтреперан от чувства глас помоли: – Благослови ме, отче, защото съгреших. Признавам, че съм съучастница в престъпление, което вече се извършва, и в убийство, което ще се случи много скоро. Навярно ще прочетете за това във вестниците. Не искам да участвам в това, но вече е прекалено късно. Не мога да го спра.

Тя се обърна и след пет крачки ръката ? вече беше на дръжката на вратата.

– Почакайте – провикна се отец Ейдън и се помъчи да се изправи на крака. – Нека поговорим. Мога да ви помогна.

Но тя бе изчезнала.

Да не би да беше психичноболна, зачуди се свещеникът. Възможно ли бе да е говорила сериозно? И ако беше така, какво можеше да направи той?

Ако казва истината, не мога да направя нищо, замисли се той и се отпусна обратно в креслото си. Не знам нито коя е, нито къде живее. Мога само да се моля да е душевноболна и това, което ми описа, да е само плод на болна фантазия. Но ако не е болна, значи е достатъчно хитра да знае, че съм длъжен да запазя тайната на изповедта. В някакъв период от живота си сигурно е била практикуваща католичка. Думите, които бе използвала жената – „Благослови ме, отче, защото съгреших“, – бяха традиционният начин за покайващия се да започне изповедта си.

Дълго време отец Ейдън остана сам. С излизането на жената зелената светлина над вратата на Стаята на помирението се бе включила автоматично, което означаваше, че всеки, който чака вън, може да влезе. Отец Ейдън пламенно се замоли младата жена да се върне, но тя не се появи повече.

В шест часа свещеникът трябваше да напусне стаята, но стана шест и двайсет, преди напълно да загуби надежда, че тя може да се върне. Най-после, приведен под тежестта на годините си и на духовното бреме, което носеше като изповедник, отец Ейдън подпря ръце на страничните облегалки на креслото си и бавно се изправи. Потръпна от острата болка в разкривените си от артрит колене, поклати глава и тръгна към вратата, но за миг се спря пред креслото, в което бе седяла младата жена.

Не е луда, въздъхна скръбно той. Мога само да се моля, ако наистина знае, че предстои извършването на убийство, да послуша гласа на съвестта си. Трябва да го предотврати.

Отвори вратата и видя двама души, които палеха свещи пред статуята на свети Юда в атриума на църквата. Един мъж бе коленичил на молитвения стол пред олтара на свети Антоний, заровил лице в ръцете си. Отец Ейдън се поколеба дали не трябва да попита посетителя иска ли да се изповяда. А после осъзна, че обявеното време за изповеди е изтекло преди почти половин час. Може би този посетител молеше за някаква благословия или благодареше за получаването ?. Олтарът на свети Антоний бе любимо място на много от вярващите.

Отец Ейдън прекоси атриума и стигна до вратата към галерията, която водеше до стаите на монасите. Не почувства напрегнатия поглед на мъжа; той вече не бе потънал в молитва, а бе повдигнал слънчевите си очила и не изпускаше от очи свещеника с венец от побеляла коса и бавна походка.

Тя остана вътре за няма и минута, разсъждаваше наблюдателят. Колко ли е разказала на стария свещеник? Не е ли прекалено рисковано да реша, че не му е изпяла и майчиното си мляко?

Той чу как външната врата на църквата се отваря, чу и шум от приближаващи стъпки. Припряно върна очилата на мястото им и придърпа нагоре яката на палтото си. Вече си бе записал името на отец Ейдън – видя го на табелата на вратата.

– Какво да правя с вас, отец О`Брайън? – запита се сърдито той, докато си проправяше път покрай десетината посетители, влизащи в църквата.

За момента нямаше отговор.

Това, което не осъзнаваше, беше, че той, наблюдателят, е наблюдаван. Шейсет и шест годишната Алвайра Мийхън, чистачката, спечелила четирийсет милиона долара от Нюйоркската лотария, която се бе превърнала във водеща на рубрика в списание и прославена авторка, също се намираше в църквата. Беше отишла да пазарува на Хералд Скуеър, а после, преди да се прибере в дома си в Сентръл Парк Саут, бе изминала няколкото пресечки до църквата, за да запали свещичка пред олтара на свети Антоний и да даде допълнително дарение за бедните, защото току-що бе получила неочаквано голям чек за мемоарите си „От плота до комплота“.

Мина покрай мъжа, потънал в молитва пред олтара, отиде в нишата на света Богородица от Лурдес. Няколко минути по-късно, когато видя, че старият ? приятел отец Ейдън излиза от Стаята на помирението, понечи да се втурне към него и да го поздрави. Но точно тогава за нейно удивление мъжът, който изглеждаше толкова погълнат от молитвите си, внезапно скочи и избута слънчевите си очила нагоре. Алвайра не можеше да греши: той следеше отец Ейдън, запътил се към вратата към галерията.

Дори за миг не ? хрумна, че непознатият може да е искал да помоли отец Ейдън да изслуша изповедта му. Не, искаше да огледа добре отеца, реши тя, видя как смъква очилата си обратно и крие лицето си в яката на палтото. Алвайра бе свалила очилата си и мъжът бе прекалено далеч от нея, за да го види ясно, ала от това разстояние прецени, че е висок, слаб, около един метър и осемдесет сантиметра. Когато се размина с него пред статуята, остана с впечатлението, че в буйната му черна коса няма сиви кичури. Лицето му не можа да види, защото го бе покрил с ръце.

Кой може да каже кое кара хората да правят това или онова, намръщи се Алвайра, докато наблюдаваше как непознатият побърза да излезе – през най-близката врата. Но знам едно: каквото и да е имал да каже този тип на свети Антоний, го приключи доста набързо, в мига, в който отец Ейдън излезе от Стаята на помирението.