Отмъщение

ЛОС АНДЖЕЛИС, 1996

Емили

Беше десет и половина сутринта. Емили лежеше на надуваемия дюшек, използваше любимото велурено палто на майка си като кърпа и усещаше как лекият вет-рец се носи над огромния басейн. В едната си ръка държеше половинлитрова чаша изстуден бейлис. Първата ? задача след пристигането ? в имението бе да нареди на Куинтин да замрази три купички ледени кубчета за любимата ? напитка, защото на света нямаше нищо по-лошо от топъл или разреден бейлис. Дръпна дълбоко от петата си цигара „Силк Кат Лайт“ за деня и се загледа във винаги синьото небе над Ел Ей.

Всичко беше идеално.

Обичаше да гледа света обърнат наопаки, особено когато бе толкова красиво обграден от розови и червени цветя, които задушаваха всяка следа от грозота – стена, колове, ограда и може би човек – в хълмовете на Холивуд. Харесваше ?, че невидими работници се потят денем и нощем, за да запазят прекрасно всичко, което виждаше. Харесваше ? тишината; единственият шум бе бръмченето на хеликоптери – или папараци, преследващи някоя звезда, или собственост на самите звезди. Радваше се, че е лято и че майка ? бе приела ежегодната лъжа, че Емили „работи“ като стажантка в „Бевърли Гранд“.

За щастие майка ? я обожаваше повече на теория, отколкото на практика, и с готовност се възползваше от всяка възможност да се отдели от нея на цял океан разстояние. Тя не се интересуваше от никого, който бе по-млад от осемнайсет години. Когато Емили пораснеше достатъчно, за да привлече вниманието ?, щеше да е прекалено късно.

За майка ? това бе просто поредната екскурзия на Емили до Ел Ей, където можеше да пие, да пуши, да смърка кокаин и да скита из простиращото се на две хиляди квадратни метра имение на „Мълхоланд“, докато се преструва, че работи в хотела на баща си. Стига да не я хванеше на местопрестъплението и да не бъдеше принудена да се покаже като отговорен родител, стига да плащаше на някого да заличи всички следи от прегрешенията ?, майка ? беше доволна, че четиринайсетгодишната ? дъщеря е достатъчно умна да се забавлява сама.

Беше досадно да я подценяват постоянно, но нямаше да е задълго. А дотогава липсата на интерес от страна на родителите ? напълно я устройваше. Днес щеше да постигне апогея на жизнените си планове – да прелъсти най-добрия си приятел Тими, – без някой да ? се пречка.

Тимъти Рупърт Перигрин Джайлс, наследник на петнайсетия граф на Фортлин, беше на седемнайсет и аристократичното училище „Гордънстоун“ го оформяше приятно за доживотен престой в топлата прегръдка на върхушката. Беше чаровен, духовит, способен да се нагоди към всяка ситуация в обществото; беше добър плувец, играеше ръгби и – тъй като го бяха отделили от майка му на седем години и двамата се бяха събрали само за кратко след пубертета му – не знаеше нищо за жените.

Тим нямаше представа, че ако някое момиче препоръча плажа Ланикаи на Хаваите като най-добро място за сърф – така умело, че накрая той бе убеден, че идеята е негова, – може да има скрит мотив за това. Беше от онези приятни, но дразнещи момчета, които не можеха да различат светица от кучка, защото си въобразяваше, че ако едно момиче е вещица, това задължително е изписано на лицето му.

Наивността и добротата му обаче бяха от голяма полза за Емили. Тя го изчака да си резервира стая в хотел на Хаваите и после подметна:

– По това време ще съм в Ел Ей. Ела за уикенда. Ще изпратя самолета.

Знаеше, че едно седемнайсетгодишно момче може (колкото и да е странно) да устои на нея, но не и на самолета.

Семейството на Тим притежаваше купища пари, но, за отвращение на Емили, нямаше представа как да ги харчи. Онзи стар лендроувър, в който се наблъскваха! Онези отвратителни размъкнати панталони от зелен рипс, с които майка му Пат – истинска графиня! – се мотаеше постоянно! Ако се качаха на самолет, пътуваха с бизнес класа! Ами онези кошмарни мебели отпреди векове! И партитата им! Не бяха щастливи, ако не опънеха някоя от онези големи палатки, в които ставаше ужасно течение. Оставаха доволни само ако гостите им затънат до кръста в кал, и бяха странно пренебрежителни към количеството и качеството на храната.

И така, частният самолет пореше въздуха към Хаваите, а мазератито щеше да вземе Тими от летището. Самият той мислеше, че ще остане за „уикенда“ – концепция, която му бе позната, тъй като повечето от изисканите познати на Емили всеки уикенд пълнеха замъците си с шумни гости, от които се очакваше да убиват птици и зайчета, да ходят на безкрайни разходки, да играят на думи и да участват във всевъзможни изсмукващи силите дейности от зори до здрач. За нищо на света не можеха да прекарат два спокойни дни, като се полюшват под ритъма на музика или гледат телевизия.

Този уикенд – нейният уикенд с домашно парти в Ел Ей – щеше да е различен. За разлика от Англия, Лос Анджелис бе създаден за партита. В Англия да организираш парти беше същинско бреме: срещу теб стояха времето, задръстванията и предпочитанията на гостите да си останат у дома и да критикуват останалите.

Емили се усмихна на себе си. Бе открила хора, които да планират събитието, хора, които го бяха превърнали в настояще. Те бяха наели хора, които да паркират колите, и бяха получили разрешение да използват улицата. Бяха уведомили съседите с огромни букети – Емили не искаше в имението да нахлуят хора от полицията и отдела за закрила на младежта. Бяха организирали сервитьорите, охраната, фирмата за кетъринг, декораторите, застраховката, бяха наели склад за произведенията на изкуството и антиките – нея не я беше грижа за тези предмети, но тях – да – и дори бяха предложили да осигурят манекенки, които да се съблекат в басейна в полунощ.

Как не, със същия успех можеха да ? предложат сбъдването на най-големия ? кошмар! Но службата за лимузини беше добра идея, тъй като повечето от гостите ? не можеха да шофират. Партито щеше да струва на майка ? деветдесет хиляди лири и отгоре, когато Емили платеше самолетните билети на всичките си приятели от Лондон. Неудобно ? беше, че ги кара да се тъпчат в първа класа на „Върджин“ (мразеше да изглежда стисната), но просто беше невъзможно всички да се поберат в семейния самолет. А и той беше запазен за Тими.

Бе съставила списъка на гостите много грижливо. Нейната тайфа беше яка. Бе поканила Леонардо и Джони – молеше се Джони да не довлече гаджето си. Голяма досада бе, че питиетата официално трябваше да са безалкохолни, но не искаше да закопчаят Куинтин за сервиране на алкохол на малолетни. А и имаше тайно помещение с алкохол за малцината избрани. Освен това в знак на уважение към Джони бе поръчала да напълнят джакузито с най-доброто шампанско. Трябваше да покани поне някои от първокласните момичета, затова бе избрала Алиша и момичето на Ричи – и двете не бяха твърде разсейващи.

Диджеите – Саша и Джон Дигуид – Господи, концертите им бяха страхотни! Емили обичаше начина, по който трансът те оставя просто да бъдеш. Страхотно я възбуждаше. Саша и Джон щяха да взривят всички. А тя щеше да взриви Тими.

– Куинтин!

– Единайсет часът е, Емили, и цяла колекция от страхотни облекла очаква инспекцията ти.

Тя ги бе избрала преди седмица: набързо прелисти „Вог“ и нареди: „Донеси ми това, това и това.“

– Благодаря, Куинтин!

Емили обичаше Куинтин. Чудеше се дали майка му е разбрала, че е гей, още в мига, в който го е зърнала. Беше суперяко да имаш приятели гейове. Е, да познаваш някого, който наистина е гей. Официално партито се водеше негово и той бе направил всичко по силите си да осигури успеха му. Познаваше най-добрите козметички; веждите и линията на бикините на Емили бяха безупречни. Масажът с горещи камъни беше страхотен – „Ще се почувстваш така, сякаш току-що си правила секс, скъпа“ – каза Куентин и се плесна с ръка през устата. Тя се усмихна: приятно ? беше, че гледа на нея като на възрастна.

Направиха ? пилинг на тялото, увиха я във водорасли и я караха да прави упражнения пилатес до припадък. Ненавиждаше подземната фитнес зала – струваше ? се, че с нея къщата прилича на хотел „Хаят“, – но бе пробягала петнайсет километра на пътечката. Зъбите ? бяха девственобели, кожата – с оттенък на капучино (горката ? майка си мислеше, че „секси“ означава да се изпържиш като хотдог). Всяка сутрин ходеше на излет на Рънион и сега можеше да преплува цялата дължина на басейна под водата.

Бе готова да се обзаложи, че никой в цялата история не се е подготвял толкова цялостно за свирка.

Пресуши последните капки бейлис, доплува до ръба и се изкачи тичешком по стълбите. Мексиканският градинар трябваше да се пребори с природата, за да отклони погледа си.

– Оплакни око – извика тя, докато минаваше покрай него.