По следите на преселението

1.

I

Улица „Баб Седра“, Александрия

Даниел Нокс крачеше на север по „Баб Седра“, когато видя глинената купа върху разпереното платнище на уличния търговец. Беше пълна с кутии кибрит и пакети бели салфетки, отстрани бяха облегнати арабски учебници. Сърцето му леко потрепна; това беше дежа вю. Бе сигурен, че и преди е виждал такъв съд. И то на интересно място. Отговорът на загадката се завъртя из ума му и после му се изплъзна. Предчувствието се изпари, остана само тревожността, не беше сигурен дали мозъкът му не му погаждаше номера.

Спря се, клекна и взе една крещяща пластмасова ваза с изкуствени жълти цветя, след това раздърпан учебник по география с разпадащи се страници. Остарелите топографски и демографски карти се посипаха по платнището като колода от ръцете на фокусник.

– Салаам алейкум – поздрави търговецът. Не беше на повече от петнайсет години, а дрехите му втора употреба, които бяха поне два номера по-големи, го правеха да изглежда дори още по-млад.

– Уа алейкум ес салаам – отвърна Нокс.

– Харесва ли ви тази книга, господине? Искате ли да я купите?

Нокс сви рамене и я върна на мястото ?, след това се огледа, сякаш нищо от това, което виждаше, не събуждаше интереса му. Но младият продавач се усмихна и оголи кривите си зъби. Не беше глупак. Нокс се усмихна самоиронично и докосна глинената купа.

– Какво е това? – попита.

– Господинът е ценител – каза момчето. – Прекрасна антика от богатата история на Александрия. Фруктиерата на самия Александър Велики! Да! Александър Велики! Не ви лъжа.

– Александър Велики? – не повярва Нокс. – Как ли пък не!

– Не ви лъжа – настоя младежът. – Намериха тялото му, нали знаете? И това е било в гробницата му! Да! Човекът, който го откри, се казва Даниел Нокс. Той ми е добър приятел и лично ми я даде!

Нокс се засмя. След тази случка беше станал добър приятел на всички.

– И я продаваш на улицата? – подразни го той. – Ако наистина е принадлежала на Александър Велики, трябва да е в музея в Кайро! – Взе купата и отново го връхлетя усещане за дежа вю, някакво странно гъделичкане под лъжичката, сухота в дъното на устата, лек натиск в основата на черепа.

Повъртя купата в ръцете си, наслаждаваше се на допира до нея. Не беше експерт по керамика, но всички археолози, които копаеха на терен, имаха известни познания, защото девет от всеки десет находки, намерени при разкопки, бяха от глина – парченца от чиния, чаша или делва, фрагмент от маслена лампа или съд за благовония и дори глинени плочки с надписи, ако извадиш късмет.

Но тази купа не беше счупена. Беше около осемнайсет сантиметра дълбока, с плоска основа и извити стени без издаден ръб, така че можеше да се държи с две ръце и да се пие направо от нея. От гладкостта ? ставаше ясно, че глината е добре пресята, преди да бъде изпечена. Беше сиво-розова на цвят, макар и гледжосана с нещо по-светло, което се беше смесило с оригиналната окраска като току-що разбъркана в кафето сметана. Може би местна изработка, а може би не. Само експерт можеше да определи това. Датирането беше още по-трудно. Изящните предмети като маслените лампи и скъпите съдове се променяха според модата, дори само за да подчертаят заможността на притежателите си; но грубите предмети като този запазваха формата си понякога с векове. На пръв поглед изглеждаше като находка от около 50 г. сл. Хр., плюс минус неколкостотин години. Или няколко хиляди. Върна купата на мястото ? с намерението да си тръгне, но тя като че ли не го пускаше. Клекна и се взря в нея, потъркваше брадата си и се опитваше да разгадае значението ?, да разбере с какво толкова го задържаше.

Нокс знаеше колко рядко се намират ценни артефакти при улични търговци. Те се бояха да ги продават открито, а и туристическите полицаи бяха прекалено наблюдателни. Но в крайните квартали на Александрия и Кайро живееха занаятчии, които без никакво усилие изработваха убедителни фалшификати, за да измъкват пари от доверчивите туристи. Специално тази купа обаче изглеждаше твърде неугледна, за да си струва усилието.

– Колко? – попита той накрая.

– Хиляда щатски долара – отвърна младежът, без да му мигне окото.

Нокс отново се засмя. Египтяните бяха майстори в преценката на купувача, не на стоката. Очевидно днес изглеждаше необикновено богат. Богат и глупав. Отново понечи да си тръгне; и отново нещо го спря. Докосна купата с върховете на пръстите си, не искаше да се пазари. Ако започнеше, щеше да е грубо да не довърши, а Нокс изобщо не беше сигурен, че иска този предмет, дори и на ниска цена. Ако беше истинска антика, покупката му беше незаконна. Ако беше фалшификат, щеше с дни да се ядосва на себе си, че е позволил да го измамят, особено ако колегите и приятелите му научат. Поклати решително глава и този път наистина се изправи.

– Петстотин – свали веднага цената младият търговец, който усети как богатият улов се изплъзва измежду пръстите му. – Виждал съм ви и преди. Вие сте добър човек. Давам ви го на специална цена. Много специална цена.

Нокс поклати глава.

– Откъде го взе? – попита той.

– От гробницата на Александър Велики е, уверявам ви! Моят приятел ми го даде, той е много добър...

– Истината – натърти Нокс. – Или веднага си тръгвам.

Младежът присви опърничаво очи.

– Защо да ти казвам? – изсумтя той. – За да извикаш полицията ли?

Нокс порови в задния си джоб за банкноти и ги показа на момчето.

– Как да съм сигурен, че е оригинал, ако не ми кажеш откъде си го взел? – предизвика го той.

Търговецът стана сериозен и се огледа дали някой не ги подслушва.

– Приятел на братовчед ми работи на разкопките – прошепна.

– Кои разкопки? – намръщи се Нокс. – Кой ги ръководи?

– Чужденци.

– Какви чужденци?

Младежът сви с безразличие рамене.

– Чужденци.

– Къде?

– На юг – и махна леко с ръка. – На юг от Мареотис.

Нокс кимна. Логично. В древността покрай езерото Мареотис е имало много поселища и стопанства, преди водите на Нил да се вдигнат и то да започне да се свива. Бавно си преброи парите. Ако тази купа наистина идваше от археологически разкопки, негов дълг беше да я върне или поне да извести, че има пробив в сигурността. Трийсет и пет египетски лири. Сгъна ги между палеца и показалеца си.

– На юг от езерото, казваш? – попита и се намръщи. – Къде по-точно? Трябва да знам, щом ще купувам.

Младежът откъсна неохотно погледа си от парите и го премести върху Нокс. На лицето му бе изписана горчивина, сякаш си даваше сметка, че вече бе казал прекалено много. Изруга, събра четирите краища на платнището, вдигна го и стоката му издрънча в образувалия се вързоп, след това бързо се отдалечи. Нокс понечи да го последва, но отнякъде се появи великан, който застана на пътя му. Нокс се опита да го заобиколи, но мъжът направи крачка встрани и отново запречи пътя му със скръстени на гърдите ръце и надменна усмивка на лицето, с която сякаш го предизвикваше да направи нещо. Но вече беше прекалено късно, защото тълпата погълна младежа и стоката му.

Нокс сви рамене и се отказа. Почти сигурно беше, че купата не е нищо особено.

Да. Почти сигурно.