Хоуп Дън вървеше бавно по Принс Стрийт в Сохо, Ню Йорк, под тихо сипещия се сняг. Беше седем часът и магазините тъкмо затваряха, а оживената търговия прекъсваше за през нощта. Живееше тук от две години и тази модерна част от Ню Йорк ? харесваше повече от центъра. Сохо беше пълен с млади хора, винаги имаше какво да се види, с кого да си побъбри, когато и да излезеше от мансардата си, наоколо цареше оживление, от витрините струеше светлина.

Не обичаше много декември, още по-малко седмицата преди Коледа. През последните няколко години не обръщаше внимание на предпразничното настроение и търпеливо изчакваше да премине. През последните две Коледи работи в приют за бездомни, а година преди това замина за Индия. Беше ? много трудно, когато се върна в Щатите след времето, прекарано там, защото всичко тук й се стори комерсиално и изкуствено.

Престоят в Индия промени живота й и вероятно го спаси. Замина спонтанно за цели шест месеца, а връщането към американския начин на живот й се стори непосилно трудно. Всичките ? вещи бяха оставени на склад, когато се премести от Бостън в Ню Йорк. Работеше като фотограф и нямаше особено значение къде живее, тъй като носеше със себе си всичко необходимо за работата. Снимките от Индия и Тибет бяха изложени в престижна галерия в центъра. Някои от творбите й бяха в музеи. Хората сравняваха творчеството й с това на Даян Арбъс. Привличаха я мизерниците и нещастниците, а пък агонията в очите на някои от хората, които бе снимала, разкъсваше сърцата на другите също толкова мъчително, колкото и нейното. Постепенно ценителите започнаха да проявяват уважение към работата й, ала тя не се промени и нищо в държанието й не издаваше, че е важна или известна личност.

През целия си живот Хоуп беше наблюдателка, хроникьор на човешкото общество. За да може да върши тази работа, тя все повтаряше, че човек трябва да знае как да изчезне, за да не влияе на настроението на модела. Творбите от Индия и Тибет, посветени на вълшебното време, което бе прекарала там, бяха доказателство. Хоуп Дън бе невидим човек в много отношения, докато в други бе забележителна, излъчваше вътрешна сила и светлина, която сякаш изпълваше стаята.

Усмихна се на жената, с която се разминаха на снежната Принс Стрийт. Изкушаваше се да тръгне на дълга разходка в снега и си обеща да излезе по-късно вечерта. Не се съобразяваше с определен график, не се отчиташе пред никого. Може би най-хубавото в самотния ? живот беше свободата да прави онова, което пожелае. Беше съвършената независима жена, изключително дисциплинирана в работата си. Понякога се качваше на метрото, за да отиде в Харлем, обикаляше улиците по тениска и дънки и снимаше деца. Беше прекарала известно време в Южна Америка и там също бе снимала деца и старци. Заминаваше накъдето я поведеше настроението, напоследък почти нямаше творби, правени специално за продажба. От време навреме снимаше за „Вог“, стига предложението да беше необичайно и различно. По-голямата част от поръчките за списанието бяха портрети на известни хора, които й се струваха стойностни и интересни. Беше публикувала изключителна книга с портрети, друга само с деца и се канеше в най-скоро време да издаде трета, с фотографиите от Индия.

Наистина беше късметлийка, че имаше възможност да прави онова, което иска. Можеше да избира кое предложение да приеме и кое не. Макар да обичаше портретната фотография, тя правеше официални портрети не повече от веднъж или два пъти в годината. Напоследък все по-често снимаше, докато пътуваше или се разхождаше по улиците.

Хоуп беше дребна жена, с порцелановобяла кожа и гарвановочерна коса. Когато беше дете, майка й се шегуваше, че приличала на Снежанка, и това поне донякъде беше истина. Приличаше на героиня от вълшебна приказка. Мъничка като елф, необикновено гъвкава и подвижна, тя успяваше да се вмъкне дори в най-сбутаните, невидими за околните кътчета и да остане незабелязана. Единственото у нея, което стряскаше, бяха дълбоките виолетови очи, наситено сини, с леко пурпурния оттенък на редки сапфири от Бирма или Цейлон и пълни със състрадание, станали свидетели на много от мъката по света. Онези, които бяха виждали очи като нейните и преди, веднага разбираха, че тя е изстрадала, въпреки това се държи и носи товара от миналото с достойнство, без да се оплаква. Вместо да потъне в депресия, болката я беше извисила на по-красиво място. Не беше будистка, но харесваше философията им и не се противопоставяше на онова, което й се случваше, просто се понасяше с него и позволяваше на живота да я отнесе от едно преживяване към следващото. Тъкмо тази задълбоченост и мъдрост прозираха в творбите й. Приемаше живота такъв, какъвто беше, вместо да се опитва да го превърне в такъв, какъвто би искала да е, защото знаеше, че това е непосилна задача. Беше готова да се откаже от онова, което обичаше, а това се оказа най-трудната задача. Колкото повече опознаваше живота, толкова по-смирена ставаше. Монах, с когото се запозна в Тибет, я нарече свята жена и тя наистина беше такава, макар никога да не бе проявявала интерес към някое църковно учение. Вярваше във всичко, вярваше в живота и го беше прегърнала крепко. Приличаше на жилава тръстика, която се огъваше под поривите на вятъра, красива и устойчива.

Невинни лъжи