Тайната на остров Пайн

1.

Хуан Кабрило не предполагаше, че ще попадне на непосилно предизвикателство. Но от това му се искаше да избяга.

Не че си пролича.

Той имаше непроницаемото лице на покерджия. Сините му очи останаха спокойни, а изражението - безстрастно. Все пак беше доволен, че най-добрият му приятел и първи заместник, Макс Хенли, не е с него. Той щеше да долови тревогата му.

На шейсет и пет километра надолу по тъмната като чай река се простираше една от най-строго охраняваните граници в света. Надминаваше я само демилитаризираната зона, разделяща двете Кореи. Беше просто лош късмет, че обектът, който беше довел него и грижливо подбрания му екип до тази джунгла, е паднал от другата страна. Ако се беше приземил в Парагвай, един телефонен разговор между дипломати и малко пари под формата на икономическа помощ щяха да приключат въпроса.

Но случаят не беше такъв. Онова, което търсеха, беше паднало в Аржентина. Ако произшествието се беше случило преди осемнайсет месеца, справянето с него нямаше да изисква усилия. Обаче преди година и половина, след рухването на аржентинското песо, властта беше заграбена от хунта начело с генерал Ернесто Корасон. Анализаторите на разузнавателна информация смятаха, че кървавият преврат е подготвян от дълго време. Финансовата криза беше само извинение, за да изтръгнат властта от законното правителство.

Ръководителите на гражданското правителство бяха осъдени в нагласени процеси за престъпления срещу държавата, включващи и лошо управление на икономиката. Късметлиите бяха екзекутирани, а останалите - повече от три хиляди според някои оценки - бяха изпратени в трудови лагери в Андите или дълбоко в Амазония. Всеки опит да се научи нещо повече за тяхната съдба беше посрещан с арести. Печатът беше одържавен и журналистите, които не следваха партийната линия, попадаха в затвора. Профсъюзите бяха забранени, а уличните протести разгонвани със стрелба.

Онези, които успяха да заминат през първите хаотични дни на преврата - най-вече няколко богати фамилии, готови да оставят всичко - заявиха, че в сравнение с онова, което се случва в родината им, ужасите на 60-те и 70-те години изглеждат детска игра.

За шест седмици от процъфтяваща демокрация Аржентина се беше превърнала в полицейска държава. Обединените нации включиха словесните си оръжия, но накрая произведоха само една разводнена резолюция, осъждаща нарушаването на човешките права, на която управляващата хунта, както си му е редът, не обърна внимание.

Оттогава военното правителство засили още контрола си. Наскоро беше започнало да съсредоточава части по границите с Боливия, Парагвай, Уругвай и Бразилия, както и по протежение на планинските проходи близо до Чили. Въведоха военната повинност, която им осигури толкова голяма армия, колкото армиите на всички останали южноамерикански страни, взети заедно. Бразилия, традиционният съперник на Аржентина, също беше укрепила границата си и не бе нещо необикновено двете страни да разменят артилерийски огън.

Кабрило щеше да поведе хората си в този авторитарен кошмар, за да върне онова, което по същество беше грешка на НАСА.

Корпорацията беше в района и наблюдаваше положението, когато дойде обаждането. Всъщност сваляха товар крадени от Европа коли в Сантос, Бразилия, най-оживеното морско пристанище в Южна Америка, като част от прикритието, което поддържаха. Техният кораб, "Орегон", се ползваше с името на товарен кораб скитник без предварително определен маршрут и с екипаж, който не задава въпроси. Щеше да бъде просто съвпадение, че през следващите няколко месеца бразилската полиция ще получава сведения за местоположението на колите. По време на превоза Кабрило накара техническия си екип да скрие проследяващи устройства на автомобилите от черния пазар. Не беше много вероятно колите да бъдат върнати на техните собственици, но бандата автоджамбази щеше да се срине.

Това прикритие беше част от работата на Корпорацията, но не и насърчаването на криминални дейности. Предният кран се завъртя за последен път. На светлината на малкото останали здрави лампи в този район на пристанището проблясваше редица чужди автомобили. Ферарита, мазератита, ауди Р8 - всички чакаха да бъдат натоварени на полуремаркетата на три автовоза. Наблизо стоеше началникът на митническата бригада, а джобът на куртката му леко се издуваше от плика с банкноти по петстотин евро.

Куката на крана пое натоварването по сигнал на товарача в трюма и се появи едно яркооранжево ламборгини "Галардо". От своя човек в Ротердам Кабрило знаеше къде са натоварени колите и че точно тази е задигната от един граф в Торино, а той я купил от търговец мошеник, който по-късно обявил, че е открадната от автосалона му.

Макс Хенли тихичко изсумтя, когато ламборгинито заблестя на слабата светлина.

- Красива кола, но какъв ужасен цвят!

- Няма граници за вкуса, приятелю - отговори Хуан и завъртя ръка над главата си, за да сигнализира на краниста да продължава и да спусне и последната кола на дока. Скоро един от лоцманите щеше да ги изведе в открито море.

Лъскавата кола беше оставена върху ронещия се бетон на дока и автокрадците откачиха въжетата от куката, като внимаваха да не издраскат боята, която наистина беше много калпав избор.

Третият мъж, застанал на мостика на стария товарен кораб, се бе представил като Анхел. Беше на двайсет и няколко години, облечен с панталони от блестяща материя и бяла риза. Беше толкова слаб, че очертанията на автоматичния пистолет под колана му се набиваха на очи.

Хуан не беше особено обезпокоен от възможна измама. Контрабандата бе бизнес, който се основава на доброто име, и един погрешен ход от страна на Анхел щеше само да гарантира, че никога вече няма да види сделка.

- Окей, капитане, това е - каза Анхел и свирна на хората си долу. Единият извади черна чанта от кабината на влекача и тръгна към трапа, а останалите се заеха да товарят "горещите" коли на автовозите. Член на екипажа посрещна контрабандиста и го съпроводи по ръждясалите стълби до мостика. Хуан влезе там заедно с останалите. Единствената светлина идваше от стария екран на радарния ретранслатор и придаваше на всички нездрав зеленикав вид.

Кабрило пусна още няколко лампи, а бразилецът остави чантата на масата за карти. Брилянтинът по косата му проблясваше не по-малко от панталоните му.

- Споразумяхме се за двеста хиляди долара - каза Анхел, като отвори износената моряшка торба. Тази сума щеше да стигне едва за едно ново ферари. - Щяха да са повече, ако се беше съгласил да доставиш три коли в Буенос Айрес.

- Забрави тази работа - отговори Хуан. - Не припарвам с кораба си там. Дано да намериш капитан, който го прави. Хората не искат да карат законен товар там, какво остава за крадени коли.

Кабрило пристъпи встрани и удари пищяла си в масата. Звукът, който отекна, беше неестествен и Анхел го погледна предпазливо и посегна към пистолета под ризата си.

Хуан му махна да се отпусне, наведе се и нави крачола си.

На около седем сантиметра под коляното имаше високотехнологична протеза, която приличаше на нещо излязло от филма "Терминатор".

- Рисковете на професията.

Бразилецът вдигна рамене.

Парите бяха на пачки по десет хиляди. Хуан ги раздели и подаде половината на Макс. През следващите няколко минути единственият шум на мостика беше нежното шумолене на парите. Всички изглеждаха законни стодоларови банкноти.

Хуан протегна ръка.

- Беше удоволствие да работя с теб, Анхел.

- Капитане, удоволствието е мое. Пожелавам ви безопасно... - прекъсна го силно пукане от високоговорителя на тавана. Едва различим глас повика капитана в офицерската столова.