Прах от мечти (Сказание девето)

1.

Окаяната бедност не е в това, което одеялото разкрива,

а в това, което крие.

Крал Техол Единствения на Ледер

Войната бе стигнала до обраслите с бурени и тръни дворове на мъртвата кула Азат в град Ледерас. Откъм речния бряг нахлуха пълчища гущери, натъкнаха се на изобилие от странни насекоми и започнаха да се хранят трескаво.

Най-чудатите сред загадъчните буболечки бяха някакви двуглави бръмбари. Четири гущера забелязаха едно такова същество, приближиха се и го обкръжиха. Насекомото забеляза заплахите от две посоки, извърна се много предпазливо, видя още две заплахи, сви се и се престори на умряло.

Това не подейства. Един от гущерите, пълзяща по стените порода с широка уста и изпъстрени със златни точици очи, се хвърли напред и нагълта насекомото.

Тази сцена се разиграваше по целия терен, ужасно избиване, стремглаво унищожение. Съдбата тази вечер не изглеждаше никак милостива към двуглавите бръмбари.

Не цялата плячка обаче бе толкова безпомощна, както може би изглеждаше. Ролята на жертвата в природата е ефимерна и онова, с което се хранят едни, може след време да се храни с хранещите се във вечната драма на оцеляването.

Един самотен бухал, вече заситил се с гущери, бе единственият свидетел на внезапната вълна гърчеща се смърт по разровената пръст, когато от устите на умиращите гущери започнаха да извират гротескни форми. Унищожението на двуглавите бръмбари се оказа не толкова неизбежно, колкото бе изглеждало само допреди няколко мига.

Но бухалите, тъй като са най-малко умни от птиците, са безразлични към такива уроци. Този бухал само гледаше с широко отворени празни очи. Докато не усети странно раздвижване в собствения си търбух, достатъчно, за да го разсее от жалката смърт долу, от белите гущерски коремчета, осеяли черната земя. Не помисли за гущерите, които беше изял. Не обърна внимание, дори и със закъснение, на вялото усилие, показано от някои от тях да избягат от връхлитащите му нокти.

Чакаше го дълга нощ на мъчително повръщане. Какъвто си беше слабоумен, от този момент гущерите щяха да отпаднат от менюто му завинаги.

Светът нанася уроците си по деликатни или, ако се наложи, по жестоки и груби начини, тъй че да ги схванат дори най-задръстените. Не успеят ли, умират. За умните, разбира се, несхватливостта е неизвинима.

Знойна нощ в Ледерас. От камъка капеше пот. Каналите изглеждаха затлачени, неподвижни, повърхността бе странно гладка и помътена от пелени прах и смет. Над водата танцуваха насекоми, сякаш търсеха отраженията си, но гладката патина не издаваше нищо, поглъщаше звездната шир, изпиваше мъртвешки бледата светлина на факлите на уличните патрули, тъй че крилатите насекоми кръжаха неуморно, влудени сякаш от треска.

По обгърнатите в мрак стъпала под един мост пълзяха бръмбари, като капчици сълзящо масло, лъскави и подпухнали, и изхрущяваха жалко под стъпките на две изгърбени и присвити една до друга в сумрака фигури.

- Изобщо не би влязъл - прошепна хрипливо едната. - Водата вони, а и виж, никакви вълнички, нищо. Офейкал е някъде от другата страна, в нощния пазар, където може да се изгуби бързо.

- Да бе, да се изгуби - измърмори другата, жена, стиснала кама в облечената си в ръкавица ръка. - Това си го биваше. Сякаш може да се изгуби. Кой от нас може да се изгуби?

- Мислиш ли, че не може да се скрие като нас?

- Нямаше време за това. Той драсна. Избяга. Изпаднал е в паника.

- Вярно, че прилича малко на паника - съгласи се спътникът є, после поклати глава. - Никога не бях виждал нещо толкова... разочароващо.

Жената прибра камата в канията.

- Ще го спипат. Ще хукне назад и ще му скочим.

- Глупаво. Да си мисли, че може да се измъкне.

След няколко мига Смайлс отново извади камата и се взря в тъмното над водата.

Троутслитър завъртя очи в досада.

Ботъл изправи рамене, даде знак на Корик да се приближи и загледа с усмивка как плещестият полукръвен сети си пробива с лакти път през тълпата, оставяйки зад себе си мрачни погледи и премълчани ругатни. Рискът от неприятности беше малък, разбира се, след като проклетият чужденец явно търсеше точно това, а тъй като човешките инстинкти са едни и същи по целия свят, на никого не му и хрумваше да предизвика Корик.

Колко лошо. Щеше да си струва да се види, ако тълпа разгневени ледерийски дюкянджии се нахвърлеше на навъсения варварин и го забъхтеше със самуни спечен хляб и гулии. Ботъл се ухили.

Но пък не беше време за такива развлечения. Не и точно сега, когато бяха намерили плячката си. Тар и Коураб тъкмо бяха заобиколили кръчмата, за да покрият задънената задна уличка, а Мейби и Мейсан Джилани вече бяха на покрива в случай, че жертвата им прояви повече въображение.

Корик спря до него, целият плувнал в пот, навъсен и стиснал зъби.

- Смотаняци нещастни! Каква е тая страст да си харчат парите? Пазарите са глупаво нещо.

- Правят ги щастливи - обясни Ботъл. - Или ако не щастливи, доволни поне. Временно. Което служи на същото.

- А то кое е?

- Пази ги от неприятности. От разрушителния вид - добави той, като видя смръщеното чело на Корик и неразбиращите му очи. - Ония, дето идват, щом населението започне да мисли, наистина да мисли, имам предвид... когато започнат да съзнават какво голямо говно е всичко това.

- Звучи като някоя от речите на краля - приспиват ме, точно както правиш ти в момента, Ботъл. Е, къде точно е той?

- Един от плъховете ми се е свил под един парапет...

- Кой?

- Малката Смайлс - тя е най-добрата за това. Все едно, лъскавите є очички са се лепнали точно на него в момента. Той е на една маса в ъгъла, точно под един прозорец със затворени кепенци - но не такъв, през който би могъл да изскочи. Общо взето е приклещен - заключи Ботъл.

Корик се намръщи още повече.