Малкия брат

1.

Аз уча последна година в гимназия "Сезар Чавес"* в слънчевия квартал Мишън в Сан Франциско и това ме прави един от най-наблюдаваните хора на света. Казвам се Маркъс Ялоу, но когато тази история започна, се подвизавах като w1n5t0n. Произнася се "Уинстън".

А не "дабълю-едно-ен-пет-те-нула-ен" - освен ако не си невеж служител на училището, толкова изостанал, че още да наричаш Интернет "информационната магистрала".

Познавам точно такъв човек и името му е Фред Бенсън, един от тримата заместник-директори на "Сезар Чавес". Той е наистина голям досадник. Но пък ако ще си имаш тъмничар, по-добре да е невеж, отколкото истински разбирач.

- Маркъс Ялоу - каза той по високоговорителя една петъчна сутрин. Принципно уредбата не е много добра и като прибавим хроничното мрънкане на Бенсън, се получава по-скоро звук от храносмилателни проблеми, а не училищно съобщение. Но хората са добри в различаването на имената си в звукова суматоха - въпрос на оцеляване.

Грабнах си чантата, затворих лаптопа само на три четвърти, защото не исках да си прецаквам даунлоуда, и се приготвих за неизбежното.

- Явете се незабавно в администрацията.

Учителката ми по социални науки, мис Галвес, извъртя очи и аз є отвърнах със същото. Бенсън непрекъснато ме тормозеше само защото нямах проблем с училищния файъруол и прецаквах разпознавателния софтуер на входа и гадните чипове, с които ни следяха. Галвес е печена и никога не ми се сърди, особено когато є помагам с компютъра, за да може да говори с брат си, който служи в Ирак.

Моят човек, Дарил, ме перна по задника, когато минавах край него. Двамата се познаваме от времето, когато бяхме с памперси, и бягахме от забавачката. Оттогава непрекъснато го забърквам в неприятности и го измъквам от тях. Вдигнах ръце над главата като професионален боксьор, излизащ на ринга, и се отправих към кабинета.

По средата на пътя телефонът ми изписука. Това е поредното нарушение. Телефоните са "муй проибидо"* в гимназия "Чавес", но нима това трябва да ме спира? Кривнах към тоалетната и се скатах в средната кабинка. Най-далечната винаги е най-гадна, защото повечето хора автоматично се насочват към нея, с надеждата да избегнат мизерията. Правилният ход и добрата хигиена е винаги в средата. Проверих си телефона. Домашният компютър ми беше изпратил мейл, че е излязло нещо ново в "Хараджуку Фън Меднес", най-яката игра на света.

Ухилих се. Петъците в училище и без това бяха тъпи, а сега поне имах повод за бягство.

Довлачих се до кабинета на Бенсън и му махнах на влизане.

- И това ако не е Дабълю-едно-ен-пет-те-нула-ен - каза той.

Фредрик Бенсън - осигурителен номер 545-0302343, дата на раждане 15 август 1962, по майчно име Ди Бона, роден в Петалума - е доста по-висок от мен. Аз съм около един и седемдесет и пет, а той към два метра. Дните, в който е играл баскетбол в колежа, са безвъзвратно отминали, а мускулите на гърдите му са провиснали почти като цици и се виждат през евтинките ризи, които носи. Изглежда така, сякаш непрекъснато се готви да ти нарита задника, и oбича да повишава глас за драматичен ефект. И двете започват да губят сила, когато се използват постоянно.

- Съжалявам - отвърнах аз. - Не съм чувал за този R2D2*.

- W1n5t0n - повтори той отново буква по буква. Изгледа ме изпод рошавите си вежди, очаквайки да потръпна. Разбира се, това беше моят ник и го ползвах от години. Под това име пишех в няколко форума, където давах своя принос в областта на приложните системи за сигурност. Нали се сещате, неща като измъкване от училище и обезвреждане на проследяващите устройства в телефона. Но той не знаеше, че това съм аз. Много малко хора бяха наясно, а на тях вярвах безгранично.

- Ами, не стоплям. - Правил съм доста печени неща из училище под това име и ако успееха да ме свържат с тях, щях да загазя. Понякога ми се иска по-късно да не бях избрал нещо толкова близко до истинското ми име, но никой не ме е наричал Мики. Дори родителите ми. Винаги съм бил само Маркъс.

Бенсън се облегна назад и започна да почуква с пръстен по бюрото. Винаги прави така, когато нещата не му се получават. В покера наричат подобни жестове "знак". Те ти показват какво минава в главата на опонента. А аз знаех "знаците" на Бенсън наизуст.

- Маркъс, надявам се, разбираш колко е сериозно.

- Ще разбера веднага щом ми обясните, сър. - Винаги казвам "сър" на хората, когато се занасям с тях. Това е собственият ми знак.

Той поклати глава и погледна надолу. Още един издайнически знак. Всеки момент щеше да се разкрещи.

- Слушай, хлапе! Време е да осъзнаеш, че знаем какви ги вършиш и повече няма да го търпим. Ще имаш късмет, ако не те изключа още сега. Искаш ли да завършиш?

- Мистър Бенсън, още не сте ми казали какъв е проблемът:

Той удари по бюрото и ме посочи с пръст.

- Проблемът, мистър Ялоу, е, че вие се замесен в криминална конспирация за преодоляване на училищната система за сигурност и предоставяте мерки за заобикалянето є на своите съученици. Знаете, че изключихме Габриела Уриарте миналата седмица заради едно от вашите устройства. - Уриарте се беше издънила. Беше си купила радиозаглушител от един магазин до спирката на влака на 16-а улица, който бе задействал училищните системи в коридора. Не беше мое дело, но все пак є съчувствах.