Към Bard.bg
Кобрата (Фредерик Форсайт)

Кобрата

Фредерик Форсайт
Откъс

1.

Хлапето умираше... само. Никой не знаеше за това, но и никой не би се развълнувал. Лежеше като покрит с

кожа скелет, унищожен от наркотиците, отпуснат върху вонящ сламеник в ъгъла на мръсна стая в изоставен блок. Порутената сграда бе част от поредния провалил се строителен проект в Анакостия - част от столицата Вашингтон, с която градът не се гордееше, а туристите отбягваха.

Дори момчето да знаеше, че смъртта му ще сложи началото на война, то едва ли щеше да разбере, а още по-малко щеше да го е грижа. Това причиняват наркотиците на младия мозък - унищожават го.

Късната лятна вечеря в Белия дом бе малка според стандартите на президентското гостоприемство. Само двайсет гости, поканени като десет двойки, седяха в приемната на по питие преди вечерята и осемнайсет от тях бяха страшно впечатлени от обстановката.

Деветима от дошлите бяха видни доброволци, работещи за Администрацията на ветераните - национален орган, поставил си за цел грижата за благосъстоянието на онези, които са носили униформата на който и да било род американски въоръжени сили.

Деветте години, предхождащи 2010, бяха дали на света голям брой мъже и жени, завърнали се ранени или травматизирани от Ирак и Афганистан. Като върховен главнокомандващ президентът изказваше своята благодарност за онова, което деветимата от АВ бяха успели да сторят. Израз на тази благодарност бе поканата до тези достойни мъже и съпругите им да вечерят в компанията му там, където някога бе се бе хранил Ейбрахам Линкълн. Вече бяха приключили с обиколката из апартаментите със самата Първа дама в ролята на екскурзовод. Сега седяха под зоркия поглед на салонния управител в очакване да бъде поднесена супата. И затова бе малко притеснително, когато сервитьорката се разплака.

Не издаде звук, но ръцете є се разтрепериха. Масата беше кръгла и Първата дама се намираше откъм далечната страна. Тя вдигна поглед от чинията на госта, когото обслужваха в момента, и видя сълзите, стичащи се по бузите на възрастната жена.

Салонният управител, който не пропускаше нищо, което би могло по някакъв начин да подразни президента, проследи погледа є и без да проговори, тръгна бързо да заобикаля масата. Кимна настойчиво на най-близкия сервитьор да вземе супника, преди да е станало невъобразимото, и внимателно, но с твърда ръка поведе жената покрай масата и към вратата, за кухнята. Щом двамата излязоха, Първата дама изтри деликатно устните си, извини се шепнешком на генерала от запаса, който седеше вляво от нея, и ги последва.

Жената седеше на един стол в помещението пред кухнята, раменете є се тресяха и не спираше да повтаря:

- Съжалявам... страшно съжалявам...

Изражението на салонния управител издаваше, че не е в настроение да прощава. Недопустимо е да си изпуснеш нервите пред държавния глава.

Първата дама му направи знак да се върне при гостите, след това се наведе над ридаещата жена, която попиваше сълзите си с края на сервитьорската си престилчица и не спираше да се извинява.

След няколко тихи подпитвания Мейбъл обясни причината за необичайното си прегрешение. Полицията бе намерила тялото на единствения є внук - била го отгледала след смъртта на баща му в руините на Световния търговски център преди девет години, тогава детето било само на шест.

Бяха є обяснили причината за смъртта, както бе установена от патолога, и я бяха информирали, че трупът е в моргата и може да го вземе.

И така Първата дама на Съединените щати и една възрастна сервитьорка, и двете произлезли от робите, седяха една до друга и се утешаваха взаимно, докато на метри от тях дейците на АВ водеха скован разговор на супа с крутони.

Нищо повече не се каза по време на вечерята и едва два часа по-късно, докато събличаше фрака си в частния апартамент, президентът зададе очевидния въпрос.

Пет часа по-късно, в почти пълния мрак на спалнята, нарушаван само от слабата светлина от сиянието над Вашингтон, която се процеждаше през непробиваемото стъкло и намираше път през процепа на пердето, Първата дама усети, че съпругът є не спи.

Президентът бе отгледан най-вече от баба си, така че връзката между внук и баба му беше позната и за него бе много важна. И макар по природа да беше ранобуден и да имаше навика да прави енергична утринна гимнастика, този път не успя да заспи. Лежеше в мрака и мислеше.

Вече бе решил, че петнайсетгодишното момче, което и да бе то, няма да свърши в гроб за просяци, а по по-достоен за човешко същество начин в прилично гробище. Но бе заинтригуван как подобна смърт е споходила младеж, израсъл в може би бедно, но свястно семейство.

Така че малко след три сутринта той измъкна дългите си тънки крака изпод завивката и посегна за халата си.

- Къде отиваш? - попита сънено Първата дама.

- Ей сега идвам - отговори той, завърза колана на халата и тръгна към дневната.

Реакцията последва само две секунди след като вдигна слушалката. Дори да беше изморена в този час на денонощието, когато човешкият организъм е в най-ниската точка от цикъла си, операторката с нищо не го издаде. Гласът є беше жизнен и бодър.

- Да, господин президент?

Индикаторът на таблото пред нея є казваше кой се обажда. Дори след две години живот в тази забележителна сграда мъжът от Чикаго трябваше да си напомня, че може да има всичко, което пожелае, по всяко време на деня или нощта, стига само да го поиска.

- Събуди, ако обичаш, директора на УБН* в дома му или където и да се намира - каза той.

Операторката не се изненада. Когато си Шефа, дори да ти се прииска да размениш няколко любезни приказки с президента на Монголия, това може да се уреди.

- Веднага - отвърна младата жена в стаята за свръзка и бързо въведе нещо на компютъра пред себе си. Електронните схеми свършиха работата си мигновено и на екрана се изписа десетцифреният частен телефонен номер в елегантен дом в Джорджтаун. Операторката направи връзката и зачака. На десетото позвъняване се чу сънен глас.

- Търси ви президентът, сър - каза тя и сънливостта на висшия държавен служител на средна възраст мигновено изчезна. Операторката прехвърли шефа на онова, което официално бе известно като Управление за борба с наркотиците, към линията в стаята на горния етаж. Не остана да слуша. Индикаторът щеше да є покаже кога разговорът е свършил, за да изключи.

- Съжалявам, че те безпокоя в този час - започна президентът и веднага получи уверение, че не може да става дума за никакво безпокойство. - Имам нужда от информация... може би съвет. Би ли дошъл в девет часа при мен в Западното крило с каквото си успял да намериш?

Въпросът беше само от учтивост. Президентите издават заповеди. Директорът на УБН щеше да е в Овалния кабинет точно в девет. Президентът затвори и се върна в леглото. И най-сетне заспа.

Но в елегантната тухлена къща някъде из Джорджтаун светлините в спалнята не угаснаха и вместо това директорът риторично попита нищо неразбиращата си жена до с ролки за къдрене в косата какво по дяволите означава всичко това. когато бъдат събудени в три сутринта лично от Върховния, висшите служители в администрацията нямат друг избор освен да предположат, че е станала някаква издънка. Голяма при това. Така че директорът изобщо не се върна в леглото си, а слезе в кухнята да си направи кафе и да започне да се безпокои за най-лошите варианти.