Към Bard.bg
Пътуване към Икстлан (Карлос Кастанеда)

Пътуване към Икстлан

Карлос Кастанеда
Откъс

1.

ПОТВЪРЖДЕНИЯ ОТ ДЕЙСТВИТЕЛНОСТТА,

КОЯТО НИ ЗАОБИКАЛЯ

 

 

- Разбрах, че знаеш много неща за растенията - казах на стария индианец пред мен.

Един мой приятел току-що ни бе запознал и ни бе оставил сами в помещението и сега разменяхме първите думи. Старецът ми бе казал, че се нарича Хуан Матус.

- Твоят приятел ли ти каза това? - попита ме той неочаквано.

- Да, той ми каза.

- Аз събирам растения или по-скоро те ми разрешават да ги събирам - каза той тихо.

Намирахме се в чакалнята на една автогара в Аризона. Попитах го на съвсем литературен испански език дали ще ми разреши да му задам няколко въпроса. Казах:

- Ще ми позволи ли господинът (кабалеро) да му задам няколко въпроса?

Думата "кабалеро", която произлиза от "кабальо" - кон, първоначално е означавала "конник" или благородник на кон.

Той ме погледна изпитателно.

- Аз съм конник без кон - каза той широко усмихнат и после добави: - Вече ти казах, че името ми е Хуан Матус.

Хареса ми неговата усмивка. Очевидно той беше човек, който цени непринудеността, и затова реших да отправя молбата си, без да се стеснявам.

Обясних му, че събирам и изучавам лечебни растения. Казах, че интересът ми е насочен главно към халюциногенния кактус пейот, за който бях учил надълго и нашироко в университета в Лос Анджелис.

Мислех си, че съм се представил стабилно. Бях много сдържан и според мен будех пълно доверие.

Старецът бавно поклащаше глава и аз, насърчен от мълчанието му, добавих, че без съмнение за нас ще бъде от полза да се видим отново и да поговорим за растението пейот.

Тъкмо в този момент той вдигна глава и ме погледна право в очите. Погледът му беше страховит. Но в никакъв случай не заплашителен, нито внушаващ страх. Беше поглед, който ме пронизваше. В миг езикът ми се заплете и тирадата ми секна. Така завърши нашата среща. И все пак той не ме лиши напълно от надежда. Каза ми, че някой ден бих могъл евентуално да го посетя.

Трудно би могло да се прецени въздействието на погледа на дон Хуан, ако списъкът ми от преживявания не носи белега на изключителност на това събитие. Когато започнах да следвам антропология и така се запознах с дон Хуан, вече бях станал специалист по "общуване". Години преди това бях напуснал дома си и според мен успешно се оправях без чужда помощ. Когато ме пренебрегваха, обикновено съумявах да се наложа или да направя някои отстъпки, да споря, да се гневя, а в случай на неуспех започвах да хленча и да се оплаквам - с други думи, винаги имаше как да се справя според обстоятелствата и никога през живота ми никое човешко същество не бе спирало набраната от мен инерция тъй бързо и тъй решително, както бе сторил дон Хуан през оня следобед. Не става дума, че ме бе накарал да замълча; имало е моменти, когато съм бивал неспособен да кажа и една дума на моя опонент поради някакво вътрешно уважение към него, и само в мислите си съм усещал гняв или разочарование. Погледът на дон Хуан обаче ме накара да онемея до такава степен, че да не мога да мисля свързано.

Бях напълно заинтригуван от този изумителен поглед и реших да го посетя.

Шест месеца се подготвях за тази първа среща; прочетох сума нещо за употребата на пейота от някои американски индианци и специално за култа към пейота от страна на индианците от равнините. Запознах се с всички възможни трудове и когато се почувствах готов, се върнах в Аризона.

 

Събота, 17 декември 1960 година

Намерих къщата му, след като продължително и изтощително разпитвах местните индианци. Рано един следобед пристигнах и паркирах колата си пред нея. Видях го да седи на дървена каса за мляко. Той сякаш ме позна и когато слязох от колата, ме поздрави.

Разменихме обичайните любезности и сетне с най-прости думи споделих, че когато го бях срещнал за първи път, не бях съвсем искрен. Бях се похвалил, че имам множество сведения за пейота, а в действителност не знаех нищо. Той ме гледаше втренчено. Очите му бяха много ласкави.