Към Bard.bg
Книга на душите (Глен Купър)

Книга на душите

Глен Купър
Откъс

1.

Уил Пайпър не си падаше особено по ревящи бебета, особено ако са негови. Имаше смътен спомен за ревящо

бебе номер едно четвърт век по-рано. По онова време беше млад заместник-шериф във Флорида, на когото все се падаха най-гадните смени. Когато се прибираше на сутринта, новородената му дъщеря вече се беше ококорила и изпълняваше редовните си номера на щастливо бебе. Когато се случваше да прекара нощта с жена си и Лора се разплакваше, той изстенваше под нос и отново се унасяше, преди Мелани да е извадила млякото от нагревателя. Не сменяше пелени. Не хранеше. Не успокояваше. И се беше разкарал преди втория рожден ден на Лора.

Но това беше преди две женитби и цял един живот, а сега бе друг човек, или поне така си казваше. Беше си позволил да бъде превърнат в нюйоркски татко от двадесет и първи век, с всичките атрибути на тази роля. Щом в миналото беше оглеждал местопрестъпления и бе ровил в разлагаща се плът, сега щеше да се оправи с една пелена. Щом можеше да подложи на разпит хлипащата майка на жертвата, нямаше да има проблем с едно разплакано бебе.

Това не означаваше, че се налага да му харесва.

В живота му имаше поредица нови фази и в момента се намираше в първия месец на най-новата - смес от пенсиониране и нефилтрирано бащинство. Бяха минали само шестнадесет месеца от неочакваното му напускане на ФБР до деня, в който отпускът по майчинството на Нанси изтече и тя се върна на работа. И ето че сега му се случваше от време на време да остане сам със сина си Филип Уестън Пайпър. Бюджетът им бе ограничен и не можеха да си позволят детегледачка за повече от тридесет часа седмично, така че му се налагаше да се оправя сам по няколко часа на ден.

Подобно на повечето промени в начина на живот, тази беше доста драматична. През повечето от двайсетте си години във ФБР той бе един от най-добрите специалисти по криминални профили и ловци на серийни убийци на своето време. Ако не бяха личните му дребни прегрешения, както ги наричаше снизходително, щеше да завърши кариерата си с почести, аколади и приятната длъжност на криминален консултант след пенсионирането си.

Слабостта му към чашката и жените обаче, както и упоритата му неамбициозност, торпилираха кариерата му и в крайна сметка го замесиха в прословутия случай "Апокалипсис". За света случаят си оставаше все още неразрешен, но не и за него самия. Уил се бе справил с него, и Апокалипсисът му бе отвърнал със същото.

Завещанието му включваше принудително излизане в пенсия, уговорено потулване на нещата, купища декларации за неразпространяване на конфиденциална информация. Уил успя да се измъкне с живота си - при това на косъм.

От друга страна, тази участ го свърза с Нанси, младата му партньорка по случая. И тя го беше дарила с първия му син, вече шестмесечен, който усети пукнатината веднага щом Нанси затвори вратата на апартамента след себе си и започна да упражнява диафрагмата си.

За щастие, пронизителните писъци на Филип Уестън Пайпър бяха уталожени от люлеенето, но внезапно се възобновиха с пълна сила, когато бе върнат в креватчето му. Уил отчаяно се надяваше, че синът му ще се изтощи, и бавно започна да отстъпва към вратата на спалнята. Включи телевизора в дневната на новинарска програма и нагласи силата на звука така, че да отговаря на писъците на потомъка си, от които настръхваше.

Макар да бе хронично недоспал, главата на Уил бе ясна в последно време, благодарение на самоналожената раздяла с приятелчето му Джони Уокър. Държеше церемониалната последна бутилка с черен етикет от половин галон, три четвърти пълна, в шкафчето под телевизора. Нямаше намерение да става от онези бивши пияндета, на които се налага да разкарат всичкия алкохол от домовете си. Понякога се срещаше с бутилката, намигаше є, препираше се с нея, бъбреха. Подиграваше є се повече, отколкото тя на него. Не се обърна към "Анонимни алкохолици", нито имаше нужда да "говори с някого". Дори не спря да пие. Доста често обръщаше по две бири или солидна чаша вино и дори се замотаваше на празен стомах. Просто си беше забранил да докосва нектара - страхотния, прекрасен кехлибарен нектар, неговата любов, неговата Немезида. Не му пукаше какво пишеше в дебелите книги за пристрастените и абстиненцията. Беше зрял човек и бе дал дума на себе си и на жена си, че няма отново да тръгва по спиралата на запоите.

Седеше на дивана, положил големите си длани на голите си бедра. Беше готов за тръгване, докаран в шорти, тениска и маратонки. Детегледачката отново закъсняваше. Чувстваше се като в капан, обхванат от клаустрофобия. Твърде много време прекарваше в тази затворническа килия с дъбов паркет. Въпреки най-добрите му намерения, трябваше да направи нещо. Опитваше се да върши правилните неща, да спазва задълженията си и тъй нататък, но с всеки изминал ден все повече не го свърташе на едно място. Ню Йорк винаги го беше дразнил. А сега му прилошаваше от него.