Лейс - книга първа

Беше топла октомврийска вечер на 1978 година. Далечните небостъргачи проблясваха в падащия здрач. Максин погледна през прозореца на лимузината познатия небосклон над Ню Йорк. Беше избрала този маршрут заради гледката. И сега се бе отпуснала сред дискретния приглушен комфорт на колата, "Линкълн Континентал", притисната от задръстването на Трибъро Бридж. Имаше достатъчно време до срещата. А и панорамата си струваше забавянето - по небето сякаш искряха диаманти.

Внимателно сгънатото є самурено палто лежеше до бежовата чанта за бижута от крокодилска кожа. Деветте куфара от бежова кожа - всичките щамповани със златна емблема и инициали "М дьо Ш" - бяха натрупани до шофьора или натъпкани в багажника. Максин пътуваше с доста суетня и огромни разходи, обикновено чужди. Не обръщаше абсолютно никакво внимание на ограниченията за багажа - повдигаше рамене и невинно заявяваше, че обича комфорта. В единия куфар например бяха розовите є копринени чаршафи, специалната є пухена възглавница и бебешкият шал от фина кремава дантела, тънка като паяжина, който използваше за нощно наметало.

Сред многото куфари, пълни най-вече с дрехи (красиво нагънати между шумолящи листове разтегателна хартия), имаше и един превърнат в същински малък офис от бежова кожа, а в друг беше напъхала голяма медицинска кутия с хапчета, кремове, промивки, ампули, еднократни спринцовки за витаминните є инжекции и различни свещички, чиято употреба бе нещо нормално във Франция, ала неприемливо за англосаксонците.

Веднъж Максин се беше опитала да купи спринцовки в Детройт - mon Dieu*, тези хора май не можеха да направят разлика между една френска графиня и встрастените наркоманки! Човек е принуден да се грижи за тялото си, защото то е единственото, което му е писано да получи в дар от природата и трябва много да внимава какво слага по него и в него. Максин не виждаше смисъл да насилва стомаха си с ужасната храна в самолета само защото є я сервират на десет километра над морското равнище; останалите пътници от първа класа издъвкаха с мъка всичките шест ястия, а Максин взе само малко хайвер (без препечен хляб) и чаша шампанско (не от отбрана реколта, но все пак "Мое", както отбеляза с одобрение, преди да го дегустира). След това измъкна от червената си велурена торбичка малка пластмасова кутия, в която имаше сребърна лъжичка, бурканче домашно кисело мляко и голяма, сочна праскова от собствената є оранжерия.

После, докато другите пътници четяха или дремеха, Максин извади миниатюрния си касетофон, тънкия позлатен молив и голямата, евтина канцеларска тетрадка с индига. На касетофона записваше инструкции за секретарката си, а в канцеларската тетрадка си водеше записки, нахвърляше проекти и паметни бележки от телефонни разговори - Максин откъсваше първите и ги разпращаше по предназначение, като винаги запазваше копие от написаното. Когато се върнеше във Франция, секретарката є прошнуроваше копи-

ята. Максин не беше педантична, но държеше на добрата организация. Не беше привърженичка на излишните церемонии и не понасяше суетните и суматохите, но можеше да работи само когато около нея цари ред, обичаше реда дори повече от комфорта.

Когато госпожа графинята правеше резервации за делово пътуване, "Плаза" автоматически є ангажираше секретарка - преводачка. Понякога пътуваше със собствената си секретарка, но не винаги беше удобно момичето да виси на врата є като чифт кънки. А освен това то работеше с Максин повече от двадесет години и можеше да държи под око нещата вкъщи в нейно отсъствие: като се започне от поведението на синовете є и състоянието на лозята и се стигне до това в колко часа и с кого се прибира господин графът.

Госпожица Жанин докладваше за всичко с предано старание. Тя работеше усилено в Шато дьо Шазал още от 1956 и светеше с отразения блясък на успеха на Максин. Започна работа при семейство Шазал преди двадесет и две години, когато Максин беше едва на двадесет и пет и вече бе превърнала замъка в хотел, исторически музей и увеселителен парк, преди който и да било (освен местните жители) да беше чувал за шампанското "Шазал". Госпожица Жанин обсипваше Максин с внимание и грижи още от времето, когато тримата є сина бяха бебета и животът без тях би бил непоносимо сив за нея. Беше прекарала толкова години със семейство Шазал, че почти се чувстваше негов член. И все пак не съвсем. Деляха ги - и винаги щяха да ги делят - невидимите, ала неразрушими класови бариери.

Максин притежаваше блясъка и деловитостта на Ню Йорк и затова є се нравеше ускореният ритъм на града, харесваше начина, по който нюйоркчани си вършат работата - стегнато, бързо - независимо дали продават хамбургери, почистват боклуците по улиците или предлагат пресен портокалов сок за петдесет цента на някой слънчев ъгъл. Тя ценеше тези хора с остър ум, допадаше є соленият хумор и хапливите им шеги и си мислеше, че и на нюйоркчани е присъща прословутата любов на французите към живота, макар и не толкова първична. Чувстваше се съвсем свойски и с нюйоркските жени. Обичаше да ги наблюдава. Сякаш същества от друг свят, тези студени, вежливи, непогрешими жени-роботи работеха под безмилостния натиск на битката за власт, на устремния бяг за пари, на жаждата за по-високи постове. Също като тях Максин се отличаваше с колосална самодисциплина, но сега, на четиридесет и седем години, хватката є в общуването с хората беше още по-добре отработена. Ако не беше така, сега нямаше да пътува за срещата с Лили.

Тази златоносна мръсница!

Максин несъмнено беше заинтригувана от предложението на Лили и отчасти именно любопитството є я накара да пресече Атлантика. Чудеше се дали да приеме работата. Бе свикнала с мисълта, че Лили, която сигурно беше вече на двадесет и осем, надали щеше да поиска да я види отново. Спомни си оня отдавнашен израз на страх и болка в блестящите кафяви очи на размирницата, която пресата беше нарекла "Тигрицата Лили".

Телефонното позвъняване я учуди. Смая се, като чу ниския, чувствен глас да звучи така смирено. Лили я молеше да дойде в Ню Йорк, за да декорира новия є двустаен апартамент на Сентръл Парк Саут. Искаше домът є да стане за показ, място, от което да секва дъхът, и знаеше, че Максин може да съчетае ерудираната елегантност с одухотворения стил. Щеше да плати толкова, колкото е нужно и, разбира се, разноските на Максин за пътуването до Ню Йорк, независимо дали ще приеме поръчката или не.

- Ще ми се да вярвам, че вече нищо не поражда болезнени спомени в теб. От толкова години ме мъчи съвестта, че сега горещо желая да поправя стореното, за да живея в мир с теб - добави Лили с нотка на разкаяние.

След тази молба за прошка последва умислено мълчание и разговорът се насочи към работата на Максин.

- Разбрах, че току-що си привършила Шобъро Касъл - продължи Лили, - чух и за изумителната ти работа при Доминик Фрезанж. Сигурно е чудесно човек да има талант като твоя, да спасява старинните сгради от разруха, да ги преобразява в уютни и комфортни домове и в същото време да ги съхранява като историческо наследство за света.

От толкова години Максин не се беше наслаждавала на самостоятелна почивка в Ню Йорк, че прие поканата почти с въодушевление. Лили помоли Максин да не казва на никого за срещата предварително.

- Нали знаеш, пресата няма да ме остави на мира - сякаш се извиняваше тя.

И това беше истина. От времето на Грета Гарбо надали имаше друга филмова звезда, която така да провокира любопитството на обществеността.

Лимузината запълзя напред и Максин погледна диамантения си часовник - имаше още много време до срещата в шест и половина в "Пиер". Максин рядко показваше нетърпение. Не обичаше да закъснява, но приемаше, че всички останали го правят. Впрочем такъв беше животът днес - не бива да разчиташ на никого и на нищо. Ако някоя ситуация можеше да се подобри, Максин обикновено го правеше с тънка, малко крива усмивчица - изражение, което съчетаваше конспиративен чар с намек за заплаха. Ако обаче ситуацията бе неудържима, тя кръстосваше ръце в скута си и приемаше невъзмутимо la loi de Murphy*.

Случайно улови отражението си в огледалото за обратно виждане на лимузината и се наведе напред, повдигна брадичката си над кремавото дантелено жабо и го дръпна настрани. Едва пет седмици бяха минали от операцията, а малките белези край ушите є вече не се забелязваха. Мистър Уилсън си бе свършил работата отлично и всичко бе струвало само хиляда лири заедно с анестезията и таксата за лондонската клиника. Не усещаше никакво опъване или придръпване около устата или очите; просто имаше вид на здрава, цветуща, петнадесет години по-млада жена - във всеки случай не изглеждаше на четиридесет и седем. Разумно беше това да се направи още на млади години, така че никой да не забележи или ако все пак забележи, да не може да ви жегне. Днес вече надали ще срещнете актриса над тридесетте с торбички под очите, дори и артисти, като се замисли човек. Никой не бе обърнал внимание на отсъствието є, излезе от клиниката след четири дни и веднага замина за Тунис, където само за десетина дни свали три килограма - напълно задоволителен резултат. Просто не можеше да проумее защо някои хора пътуват чак до Бразилия и плащат Бог знае какви суми за козметични операции.

Максин твърдо вярваше в самоусъвършенстването, особено по хирургичен път. Човек си дължи такова нещо, беше обичайното є оправдание; нейните зъби, очи, нос, гърди, всичко є беше опъвано или изглаждано, докато накрая тя бе цяла покрита с почти невидими шевове. Даже и при това положение не беше кой знае каква красавица, но като си помислеше за детството си и си спомнеше големия си нос, конските си зъби и болезнената липса на самочувствие, изпитваше благодарност, че преди години настойчиво я бяха подтикнали да направи нещо за себе си.

Не се бе налагало да коригира единствено нозете си. Те бяха открай време изящни. Максин протегна напред дългия си бял крак, завъртя елегантния глезен, приглади синята копринена пола на костюма, след това отвори прозореца на лимузината и пое въздуха на Манхатън, без да обръща внимание на силното съдържание на въглероден окис. Реагираше на Ню Йорк по същия начин, по който реагираше на шампанското от имението си - с щастливо задоволство. Очите є блестяха, кипеше от енергия. Хубаво бе, че е отново тук, въпреки уличните задръствания. В града, който те кара да се чувстваш така, като че ли всеки ден имаш рожден ден.

Джуди Джордан имаше вид на слабичко, русо, изтощено сираче, въпреки че бе на четиридесет и пет години. Облечена в кафяв кадифен костюм и ефирна копринена блуза, тя седеше в натъпкания автобус, който пълзеше нагоре по Медисън Авеню. Нетърпелива по природа, Джуди винаги се мяташе на първото попаднало є превозно средство - било автобус, било такси. Всъщност наскоро я бяха снимали за "Пийпъл" как извършва нещо изумително - качва се на автобус. Това є беше доставило голямо удоволствие, тъй като в живота є имаше дълъг период, когато не можеше да си позволи нищо друго освен автобус.

Изведнъж се натъжи. Хвана се, сякаш бе талисман, за единия от комплекта пръстени, които носеше на средните пръсти на двете си ръце - изящно изваяни коралови розови пъпки върху масивни златни халки. Не се интересуваше много от бижута, като изключим тези два пръстена - нейната страст бяха обувките. В шкафа є за обувки имаше безброй лавици, пълни с елегантни ръчно направени боти и обувки. Джуди реши, че утре може да си позволи да полудува в "Мод Фризон". Защо пък не? Партньорът є току-що є беше съобщил, че тази година богатството им е нараснало вече с почти два милиона.

Все по-трудно є бе да си спомня живота в старото ателие на Източна 11-а улица, от което я бяха изхвърлили, защото не можеше да плати наема. Но Джуди се насилваше да мисли за тези дни. Контрастът правеше настоящето още по-приятно.

Имаше още една причина, поради която Джуди не искаше да забрави как се чувства човек без пари в големия град. Та нали точно така се чувстваха много от читателите є. Те купуваха "Виърв" заради оптимизма и куража, който им вдъхваше, заради доверителния му тон и гледаха на списанието като на приятел. Истината беше, че Джуди пътуваше с автобус, защото искаше да съхрани контакта с читателите си.

Понякога є беше трудно да примирява противоположните страни на образа си пред обществото. От една страна, обичаше да гледат на нея като на топлосърдечна, пряма, усилно работеща жена, която обядва с хот дог в първата попаднала є закусвалня - едно трудово момиче, което по нищо не се различава от читателките си. От друга страна, същите тези читателки очакваха тя да води бляскав светски живот, да се облича така, както те мечтаят да се обличат, да бъде звезда. Затова, когато не ядеше хот дог, Джуди обядваше в "Лютес", пазеше диета в "Голдън дор", ако беше нужно, и непрестанно пътуваше. Подобно на Ню Йорк, тя си бе наложила енергично, оптимистично темпо. Когато внезапно потъваше в черна самота, стискаше зъби и я понасяше стоически. Чувството за самота, обземащо я от време на време, беше цената на свободата є, а свободата съвсем не се състои в скаутската идея, насаждана под американското знаме, свободата е възможността винаги да правиш онова, което страшно ти се иска.

Вратите на автобуса се отвориха със свистене, всмукаха още пътници и със свистене се затвориха отново. Бледа жена на средна възраст се стовари на седалката срещу Джуди, нагласи пазарската чанта върху коленете си и изведнъж изстена:

- Огън да го изгори тоя град, та дано свършат тия пусти проблеми.

Измърмори го отново, след това го изкрещя. Никой в автобуса не є обърна ни най-малко внимание, но щом слезе, се чу всеобща въздишка на облекчение, мернаха се няколко усмивки и повдигания на рамене - просто още една нюйоркска луда, на която хич не є пука какво мислят другите за нея.

Но това е и признак на зрелост, разсъждаваше Джуди. Ставаш възрастен, когато престанеш да се вълнуваш какво мислят другите за теб и започнеш да се интересуваш от своето мнение за тях... дали това е качество? Този въпрос я занимаваше чисто професионално. Взе да рови из паметта си, за евентуален автор, който да интервюира знаменитости, да направи анкета и реши да накара някой от редакторите да разработи темата "Зрял човек ли сте вече?". Не беше лошо като заглавие. Струваше си и като въпрос, но тя не можеше да му отговори. Вътрешно все още се чувстваше дете - както всъщност и изглеждаше, въпреки че никога никому не би позволила да го долови. Уязвимостта вреди на бизнеса. Джуди предпочиташе репутацията си на enfant terrible*, на миниатюрен магнат, на издателка със смъртна хватка, която вече е извървяла дълъг път и възнамерява да стигне още по-далеч. Образът, който си изграждаше, бе на жена, с която се съобразяват - делова личност, караща ви да мислите десет пъти по-бързо, когато разговаряте с нея, ала също и суетно създание със слабост към красивите обувки.

Тя наваксваше загубено време. До петнадесетгодишна възраст бе носила само черни половинки.

Семейството є криеше болезнената си бедност зад дантелени завеси. Родителите є бяха ревностни привърженици на Южната баптистка църква, обсебени от мисълта за греха и за това, как да бъде избегнат. Не разрешаваха на Джуди и на по-малкия є брат Питър да не вършат нищо в неделя, да не би да съгрешат. Можеха да пеят в църквата, но не и вкъщи, не им даваха да слушат радио, защото музиката в неделя била нещо греховно. Големият, натруфен радиоапарат от орехово дърво с изрязаните от фурнир слънчеви лъчи върху говорителя беше центърът на внимание в дневната, но в неделя, освен кухненските шумове, единственият звук в къщата бе подрънкването на стария хладилник до вратата към задната веранда.

Пиенето и пушенето, разбира се, бяха грях. Въпреки това дядо є, който живееше с тях, изчезваше от време на време, за да си пийне от бутилката, която криеше зад бойлера в килера; сигурно се убеждаваше, че му действа като лекарство, за да се оправдае пред себе си. След неделното пийване дядо є винаги отиваше на задната веранда, сядаше на люлеещия се стол, който поскърцваше под тежестта му, гледаше със светнали очи ябълката в дъното на двора в очакване на отвъдното. Родителите на Джуди сигурно знаеха за уискито, защото дъхът му миришеше отдалече; майка є присвиваше устни и издаваше тънко, едва чуто неодобрително сумтене, но не казваше нищо. Дядото минаваше за въздържател.

Мъжът с карираната риза, седнал срещу Джуди, я погледна с безпокойство и сведе крадешком очи да провери дали ципът му е затворен. Тя бързо извърна поглед - сигурно пак се бе втренчила. Когато се замислеше дълбоко, тъмносините є очи проблясваха зад големите рамки от черупка на костенурка с интензивност, която плашеше, макар и неволна.

Отново се зачуди какво всъщност целеше Лили и защо бе нужна цялата тази тайнственост около срещата им.

Първо дойде телефонното обаждане с разкаянието - Бог е свидетел, че Лили имаше за какво да се покайва. В крайна сметка, разбира се, скандалът с нея беше от полза за рекламата на бизнеса на Джуди, но не това бяха намеренията на Лили през онази нощ в Чикаго...

- Ако можеш да намериш сили да ми простиш за ужасния начин, по който се държах - беше промълвила умолително тя с плътния си глас с лек европейски акцент. - Бях така неблагодарна... постъпих така непрофесионално... Просто ме е срам да си спомням...

Противно на желанието си Джуди почувства как се разтапя - не само заради това, че Лили е звезда, нито пък под въздействието на магнетизма є, а просто защото се беше наслаждавала на съвместната работа с нея. Бяха наистина страхотен екип преди онази нощ в Чикаго.

Лили бе споменала, че има един специален въпрос, който би искала да обсъди с нея, "нещо много конфиденциално, за което бих искала да поговоря с теб лично".

Джуди не си губеше времето за никого. Всяка седмица получаваше поне дузина предложения, ала повечето от тях не стигаха по-далеч от секретарките є. Но сега ставаше въпрос за Лили, чието име беше свързано със знаменитости повече от името на която и да било друга жена, за Лили, чиято дива красота се бе превърнала в една от легендите на двадесети век, за Лили, която никога не даваше интервюта.

Последното беше най-важно за Джуди. Струваше си "Виърв" да наруши тази традиция.Каквото и да се случеше на срещата. И затова Джуди прие. Пламенна и чаровна като дете, Лили є благодари и я помоли да пази всичко в тайна. Джуди и без това нямаше намерение да казва на никого. Но беше заинтригувана - също като нея, Лили бе успяла в живота бързо, мистериозно, вървейки срещу течението. Сега трябва да беше на двадесет и осем или и девет, въпреки че сигурно не изглеждаше на толкова.

Телефонният разговор от миналия месец бе последван от писмо, потвърждаващо поканата, на плътен, кремав лист, в центъра на който с шрифт "Бодони" с тъмносиньо мастило беше изписана една-единствена дума ЛИЛИ; по неизвестна причина Лили нямаше фамилно име.

Какво ли искаше? Подкрепа? Положително не. Публикация? Едва ли. Реклама? Вече не є беше нужна.

Беше шест и двадесет, движението беше все още задръстено, затова Джуди скочи от автобуса и извървя пеша последните няколко пресечки. Обичаше да пристига винаги навреме.

Таксито миришеше на застоял цигарен дим, задната седалка беше съдрана и вътрешността є се подаваше навън. Бяха притиснати в задръстването на Медисън Авеню и шофьорът, вкиснат пуерториканец, седеше презрително безмълвен. После внезапно излая:

- Ти откъде?

- Корнуол - отвърна Пейган, която въобще не се смяташе за англичанка. - Най-топлата част на Британия - добави тя и си помисли, че с това не казва кой знае колко.

Бледността на Пейган се дължеше на лошо кръвообращение - тя винаги бе страдала от мрачното време, което в Англия траеше единадесет месеца в годината. Като дете мразеше да подава голите си премръзнали крака от леглото в зимните утрини и бързаше да ги пъхне в пантофите от овча кожа. Още помнеше своята първа безумна любовна връзка - беше навлечена с топлите си, ала неудобни зимни долни дрехи: дращещия, кремав вълнен комбинезон, който я покриваше от врата до глезените, провисналия колан, дето се закопчаваше на гърба, бодливия бархетен корсаж от "Либърти", подобната на потник фланела, с дългите, висящи жартиери, придържащи дебелите є вълнени чорапи.

Когато Пейган беше дете, всяка сутрин в седем една малка слугиня припваше из "Трелони", за да запали печките и камините, които в мразовитите зимни вечери се гасяха точно в единадесет, независимо от това в колко часа си лягаха обитателите. Миризливи цилиндрични нафтови печки опушваха дантелените завеси на баните и детските стаи, открити камини за въглища димяха в спалните, огромни пънове тлееха в хола и дневната, но дългият коридор и баните бяха винаги ледени, а храната от стопанството на имението бе вече съвсем хладка, когато най-сетне пристигаше на трапезата. Пейган усещаше студенината на грапавите плочки на пода в дневната винаги, дори и през лятото, дори и през обувките си; когато мислеше, че никой не я гледа, обикновено подпъхваше краката си под тялото, за да ги отдалечи от ледения под - но това не оставаше незабелязано и строго я смъмряха "да седне като лейди".

Най-големият кошмар през зимата обаче беше студената тежест на ленените чаршафи вечер в леглото. Щом пристъпеше извън топлия кръг около нафтовата печка, костите започваха да я болят и тялото є постепенно се вцепеняваше, докато накрая сънят милостиво упояваше тъпата болка.

При този спомен - въпреки че времето беше горещо за октомври - четиридесет и шест годишната Пейган потрепери, загърната в розовото си вълнено палто "Жан Мюир".

Както обикновено беше отседнала в "Алгонкин" - там се чувстваше някак като у дома си. Със столовете с високи облегалки и извехтялата кожена тапицерия и с мътните абажури от пергаментова хартия фоайето имаше леко западнал вид, но от него все още лъхаше с нищо неоправданата атмосфера на превъзходство на лондонски клуб. Стаята є беше малка, но учудващо хубава на фона на добре пресметнатата мрачност на фоайето. Удобният фотьойл с розов плюш върху тревистозеления килим; небрежно пръснатите дантелени възглавнички, изкусно поставените месингови абажури, няколкото картини с птици в златни рамки - всичко издаваше ръката на добър декоратор. Старомодните, наскоро освежени месингови рамки на леглото напомняха на Пейган детската є стая в "Трелони", а тъмнозелените шарки на белите тапети я пренасяха в зимната градина, където дядо є всяка сутрин четеше "Таймс", заобиколен от задрямали кучета, палми, папрати и тропически растения. Зимната градина се отопляваше чрез дълги, горещи кафяви тръби, които се виеха покрай стените на равнището на пода и изгаряха пръстите, ако ги докоснеш. Това бе наистина най-топлото, ако не и единственото топло място във влажния замък, особено когато вятърът духаше направо от морето, помитайки всичко от суровите гранитни канари и поляните, обградени с рододендрони. Зимната градина беше и идеално място, където можеше да се скрие от майка си - с книжка и ябълка в ръка Пейган се провираше като гущер под дръгливите листа на папратите и назъбените малахитови шипове, прикрита от жълтата пяна на цветовете и бухналата зеленина.

Смътно си спомняше баща си, който бе загинал при автомобилна катастрофа, едва на двадесет и шест години. Пейган, на три годинки тогава, запомни само бодливата му буза и острите му, неудобни за сядане, облечени в туид колене. Единствените следи от баща є бяха сребърните купи, подредени на дъбовите лавици в кабинета, спечелени на училищни състезания по плуване и на първенства по голф на графството, и избледнелите фотографии на отбори по крикет и на група засмени хора на плажа.

След смъртта му, докато навърши десет години и тръгна на училище в Лондон, Пейган и майка є се установиха да живеят с дядо є в "Трелони", където бе разглезена и закалена едновременно. Когато беше на три години я заведоха в залива и я спуснаха през борда на малката лодка в ръцете на дядо, за да се научи да плува. А още по-рано, едва на тринадесет месеца, я качиха върху гърба на първото є пони; нагласиха юздите на бебешките є ръчички и дядо є я разхождаше около конюшнята всяка сутрин, та да се научи да язди, преди да е пораснала достатъчно, за да се страхува; за пръв път отиде на лов с дядо Трелони, когато беше осемгодишна.

Дядо є бе човекът, който я учеше на добри обноски. Той изслушваше вежливо и с искрен интерес всекиго, бил той някой изполичар, селският раздавач или съседът лорд Треджърик; хората, които дядо не можеше да понася, бяха онези, които наричаше "паралиите" - адвокати, банкери, счетоводители. Той никога не преглеждаше сметките, просто ги предаваше на агента си да ги изплати.

Пейган бе винаги заобиколена от прислужници, много от тях бяха в къщата просто защото дядо є мразеше да уволнява. Някой є слагаше ръкавиците, друг є сваляше ботушите, трети є решеше косата вечер, четвърти прибираше дрехите є... Така малкото момиче израсна като отблъскващо безпорядъчна личност. Запомни завинаги лекото шумолене на полата на прислужницата, която донасяше месинговите легени с гореща вода в спалнята є рано сутрин и ги поставяше до изрисувания с рози умивалник; блажената топлина в стаята на иконома, където Брикс излъскваше сребърните съдове и грижливо пазеше изрисувания с цветя сервиз за хранене "Минтън" на лавици зад стъклени витрини; мамещия уют и аромата на голямата кухня; киселата физиономия на дядовия камериер, докато безропотно остъргваше калта от костюма є за езда.

Пейган виждаше майка си рядко, а в малкото случаи, когато се появяваше, мисис Трелони очевидно скучаеше. Тя мразеше провинцията - нямаше къде да отиде и какво да прави. През трийсетте години Корнуол едва ли бе особено изискано място, а майката на Пейган несъмнено беше изискана. Къса коса, пригладен бретон над мъртвешки белия грим; ежедневния шедьовър - пурпурночервени блестящи устни, изрисувани над истинските очертания на устата є, която беше много по-тънка; червени следи от майката на Пейган можеха да се открият по чаши, кърпи и безброй угарки. Мисис Трелони често ходеше в Лондон и когато се връщаше, водеше своите лондонски приятели за уикенда. Пейган не ги харесваше, но въпреки това прихвана техния жаргон, типичен за Мейфеър, и до края на живота є говорът є щеше да бъде белязан от тяхната старомодна, задъхана екзалтираност.

И сега, през 1978 година, Пейган все още чувстваше липсата на дядо си и съжаляваше, че съпругът є никога не се бе срещал с него и не бе живял в "Трелони" преди основния ремонт. Не че дядо є можеше да има нещо общо с нейния мъж, който се интересуваше единствено от книгите и от работата си. Не го беше грижа дори за набирането на средства, с което се занимаваше Пейган - въпреки че без парите, които тя събираше, не би могъл да продължи изследванията си. Понякога се вбесяваше и избухваше. А той само я притискаше до себе си и шепнеше:

- Скъпа, съжалявам, че белите мишки са толкова скъпи.

- Пейган знаеше, че той се гордее с работата є, макар в началото нейните нелицеприятни бизнес методи да го бяха изплашили. Подозираше, че понякога все още се бои.

Мразеше да оставя съпруга си, но след сърдечната криза, която бе преживял, за него не беше разумно да пътува; по-добре бе да си стои вкъщи, обграден с грижи и внимание - той беше полуинвалид, ала все още един от най-умните, най-духовитите и най-изтъкнати мъже в света. Макар никой да не говореше за това, последните шестнадесет години бяха нещо като специална награда за тях; но тези шестнадесет години на непрестанни усилия да съхранят живота и работоспособността му щяха да изплатят триумфално мъките им - изглеждаше много вероятно мъжът є да приключи работата си през следващите десет години. Въпросът, който никога не си задаваха един на друг, беше дали той може да издържи толкова. Ето защо Пейган мразеше да оставя съпруга си дори и когато ставаше въпрос за голямо дарение за института.

И то от такъв неочакван източник.

В отрупания с шалове, изкалян от гумени ботуши, изчернен от въглища, застлан с каменни плочи коридор на пристройката в имението Трелони, Пейган беше вдигнала телефонната слушалка и бе чула ниския, дрезгав глас на Лили. С небрежен тон, като че ли предлагаше да се срещнат в съседното село, Лили я беше помолила да замине за Америка, за да се видят във връзка с неотложен, конфиденциален въпрос. Пейган се изненада от това странно телефонно обаждане.

Филмовите звезди от световна величина нямаха обичай да є звънят изневиделица, а и тя никога не беше се срещала с Лили, въпреки че разбира се, бе чувала за нея. Та кой не беше чувал за това романтично, талантливо и тъжно създание.

По телефона гласът на филмовата звезда бе прозвучал тих и сериозен.

- Слушала съм толкова много за вашите проекти - каза тя. - Очарована съм от забележителната дейност на съпруга ви и бих искала да обсъдим как бих могла да ви бъда от полза.

Когато Пейган настоя вежливо за повече подробности, звездата є обясни, че американският є счетоводител бил предложил възможни начини, по които Лили би могла да направи дарение, като някои от тях обхващали период от няколко години; така че би било добре да се проведе предварителен разговор в Ню Йорк в присъствието на данъчните консултанти на Лили. Звучеше така, като че ли предстои наистина голямо дарение, а след това Пейган получи чек с много щедра сума за покриване на пътните є разходи за първа класа.

Пейган седеше в неподвижното такси, слушаше псуващия на испански шофьор и є се искаше да не се чувства толкова ужасно. Чупливата є коса в махагонов цвят, която падаше до раменете, изглеждаше винаги добре, но днес лицето є беше подпухнало, сините є очи помътнели, клепачите є бяха подути и всичките є четиридесет и шест години си личаха безпощадно.

Нюйоркското време е пет часа по-назад от лондонското. Пейган беше пристигнала предната вечер и само след няколко часа сън се бе събудила в два сутринта - обичайното време за закуска в Англия. Не успя да се съсредоточи върху книгата си, нито пък да заспи отново. Никога не вземаше хапчета за сън или каквото и да било друго лекарство, дори аспирин.

Твърде много се ужасяваше да не бъде впримчена отново.