Край Остров на цветята Надеждата е скрита

Пролог

И в това крайбрежно селце старецът не намери детето, което търсеше.

В един тих ъгъл на Егейско море близо един до друг са разположени седем пленителни острова. Крайбрежното селце, което старецът се канеше да остави зад гърба си, бе едно от общо деветнайсетте села, от които се виждаха тези острови, и шестнайсетото, което бе претърсил.

Всички признаци подсказваха, че детето живее някъде близо до седемте острова, затова преди няколко месеца бе започнал да обикаля селата, които гледаха към тях, и да задава все същия въпрос на стотиците деца, които се трупаха около него.

Във всяко село, през което минаваше, правеше едно и също. Първо неизменно се обличаше с бяла риза, по която бяха пришити сърцевидни огледалца, и с надеждата да привлече вниманието на децата започваше да броди по улиците под яркото слънце, което го караше да блести. После сядаше на някое тихо място, изваждаше от раницата си седемте камъка и бавно ги подреждаше пред себе си.

Винаги започваше с един и същ въпрос...

- О, обични мои камъни, искате ли днес отново да ви разкажа историята за безсмъртните?

Замълчаваше, сякаш слушаше отговора им, и после казваше:

- Добре.

И подемаше:

- Обични мои камъни, преди милиони години, преди вие да се превърнете в камъни, преди континентите да станат континенти, a моретата - морета, безсмъртните, които живеят в Света на светлината, където всичко е вечно, един ден посетили нашия свят. Щастие бил един от последните, а сред останалите пристигнали били Красота, Свобода, Богатство, Сила и Разум - само неколцина от безбройните безсмъртни, които пристъпили в нашия свят. След като дошли тук, всички хванали по една от многобройните ръце на Щастие и бодро закрачили по земята. Но малко по-късно се натъкнали на Ангела на смъртта, който се бил установил тук дълго преди тяхното пристигане. Безсмъртните скоро разбрали, че всичко в нашия свят умира, и уплашени от Ангела на смъртта, един по един избягали обратно в Света на светлината. Разбира се, тъй като били безсмъртни, Ангелът на смъртта не можел да отнеме живота им, но Разум ги посъветвал да бъдат предпазливи.

Първият безсмъртен, който последвал съвета на Разум и напуснал нашия свят, бил Щастие, затова всяко щастие, което познаваме в този свят, е просто ухание, което ще се разсее - уханието, което Щастие оставил зад себе си, докато скитал по света. С времето и останалите безсмъртни - Красота, Богатство, Свобода - също си отишли, като всеки оставил зад себе си свое собствено ухание. Затова в нашия свят, също като уханията на всички останали безсмъртни, всяка красота, всеки разум, всяка свобода, всяко щастие накрая се разсейва.

Но, мои обични камъни, макар че всички безсмъртни се страхували от Ангела на смъртта, една от тях се влюбила в него и въпреки всички предупреждения на Разум отказала да напусне нашия свят. А сега насочете цялото си внимание към това, което ще ви кажа, о, прескъпи камъни, защото ви нося радостна новина. Тази безсмъртна все още е тук! Тя обикаля земята, без да спира, и до каквото се докосне, става вечно. В един свят, където всичко си отива, тази безсмъртна може да накара всяко нещо да остане на мястото си, защото в нейните ръце лежи кодът на вечността. Затова, ако успеете да намерите тази безсмъртна, о, прелюбими камъни, от вас ще избликне първо вода, а после и светлина. И преди да е дошла зората, ще изглеждате безсмъртни и ще разберете, че наистина сте станали такива. И така, безценни камъни, ако искате да разберете коя е безсмъртната, нека ви разкажа историята на двама приятели - двама приятели, които се съединили в едно. Нещо, което се е случило в този свят, но не е от този свят...

Монологът на стареца пред камъните често продължаваше часове наред, докато не успееше да събере наоколо си всички деца в селото. А после хващаше голямото огледало с форма на сърце, увиснало от огърлицата му, обръщаше го леко към слънцето и го насочваше така, че отражението на светлината да пада върху лицата на децата. После ги обхождаше с очи и им задаваше въпроса, чийто отговор търсеше навсякъде:

- Някой от вас говорил ли е с делфин?

Изненадани, някои от децата се разсмиваха, други поглеждаха любопитно към стареца, а трети започваха да го разпитват. Много рядко се случваше някое дете да каже, че е говорило с делфин. При тези думи пулсът на стареца се учестяваше, а очите му заблестяваха. От устните му незабавно излизаше следващият въпрос:

- И как се казваше делфинът?

За нещастие винаги оставаше разочарован от отговора и се обезсърчаваше, което съвсем не подобаваше на безценната отговорност, с която беше натоварен. Беше стар и уморен. Знаеше, че не му остава много и трябва да предаде Книгата на надеждата на новия є пазител, преди да стане прекалено късно. Ако не успееше, ерата на вечния мир, очаквана от толкова много хора, никога нямаше да настъпи.

Ставаше късно и всички деца се бяха разотишли. След продължителен пристъп на кашлица старецът въздъхна дълбоко и прибра камъните обратно в торбата си. Както правеше винаги, преди да продължи по пътя си, и сега отвори на случайна страница от Книгата на надеждата и я прочете.

Имаше я от седемдесет и осем години. Беше само на девет, когато един ден неговият дядо му я даде - стара книга, подвързана в черна кожа. Обясни, че му остават само още няколко дни живот и че оттук нататък той, внукът, ще стане новият пазител на книгата. После го накара да обещае, че ще я зарови на тайно място, няма да я отвори преди смъртта на дядо си и няма да каже на никого какво е написано вътре. Отказа да отговори на многобройните въпроси на момчето и го успокои, че ще намери всичко, което трябва да знае, вътре, в книгата.

Дядо му наистина умря няколко дни по-късно, затова момчето изрови книгата от скривалището и я отвори. Прочете, че била написана в древни времена от дете, което се сприятелило с ангели. Но името на автора и времето на написването є не се споменаваха. Момчето разбра, че на всеки език съществува копие от Книгата на надеждата и само по един човек за всеки език знае за съществуването му. Единствено в мига на предаването на книгата на следващия пазител тези хора ставаха двама.

Всеки пазител на книгата разбираше кой е следващият и кога трябва да му я предаде малко преди смъртта си - или в съня си, или по някакъв друг знак. Понякога новият пазител беше роднина на стария, а понякога се оказваше непознат. Понякога беше богат, понякога - беден. Понякога мъж, друг път жена. Имаше обаче едно правило, което не се променяше: Книгата на надеждата неизменно се предаваше на дете.

В нея се разказваше за Света на светлината, за пътуване до този свят и за безсмъртните, както и за мъжете и жените, разгадали кода на вечността. Говореше се и за завръщането на Благословения.

Благословения се споменаваше на няколко места в книгата. Казваше се, че той ще е последният пазител на Книгата на надеждата и че само той може да разчупи печата, който държи затворена и недостъпна последната є част. А когато го стори, светлината ще озари целия свят и ще се възцари ерата на вечния мир.

Поради тази причина отговорността на всеки сегашен пазител на книгата бе неизмеримо важна: ако дори само едно копие, на само един език, не стигнеше до Благословения, това означаваше, че вечният мир, очакван от хиляди години, никога не ще настъпи. Благословения трябваше да събере всички екземпляри, разпръснати по четирите краища на земята, и да превърне всички езици в един език и всички книги - в една книга.

Докато този аспект от Книгата на надеждата засягаше целия свят, друг един се отнасяше само до човека, който я съхранява. Всичко във вселената намира своето отражение в човешкото същество. В душата на пазителя също бушуваха безброй войни и се таеше неразрушим копнеж за мир. В душата му също имаше Благословен, имаше книга, която трябваше да се предаде, и печат, който трябваше да се разчупи.

Ето защо, освен че представляваше брънка във веригата, свързваща Книгата на надеждата с Благословения, пазителят можеше също така и да счупи печата в себе си. Всъщност всяко човешко същество притежаваше способността да счупи този печат и да достигне до вечната светлина и мир отвъд него. Защото Книгата на надеждата бе записана във всяко сърце.

И така, въпреки че чувстваше вътрешния мир, дължащ се на почти цял живот, прекаран с Книгата на надеждата, старецът не можеше да не изпитва нервност, задето все още не бе открил детето, на което трябваше да я връчи. Не обръщаше внимание нито на пристъпите на кашлица, които разкъсваха дробовете му, нито на непоносимата болка в крайниците. Защото знаеше, че скоро ще се срещне с Ангела на смъртта. Само ако можеше да предаде наследството:

Знаците му сочеха пътя, а ангелите му помагаха. Всъщност всичко го правеше самият Бог. Но Той оставяше на слугите Си част от работата - част, която те си мислеха, че извършват сами. Точно нея трябваше да довърши старецът. Ако не успееше, какво щеше да каже на своя Приятел?

Докато слънцето залязваше, уморените, но блестящи очи на стареца отново се отправиха към седемте острова. После решителните му крачки се насочиха към седемнайсетото село, сгушено в подножието на Пустинния хълм. Следващата му спирка...