И още нещо...

Според асистента на портиера в Максимегалонския университет, който често се мотае пред аудиториите, вселената е на шестнайсет милиарда години. Тази уж истина е обект на присмех от шайка бетелгиуски поети битници, които твърдят, че имат подвързани с къртича кожа тефтери, които са по-стари (ура!). Вселената е най-малко на седемнайсет милиарда години, казват те и се позовават на своята версия на свитъците Уам Бам Голям Бум. Един прочут тийнейджър от човешкия вид веднъж заяви, че възрастта є е четиринадесет милиарда години, въз основата на сложни изчисления, вземащи предвид плътността на лунните скали и разстоянието между две съзряващи девойки на събитийния хоризонт. Един от второстепенните асгардски богове смотолеви, че е чел някъде нещо за някакво особено важно космическо събитие отпреди осемнайсет милиарда години, но след грандиозния провал, известен като "раждането на боговете", или Торгейт, никой не обръща особено внимание на твърдения свише.

На колкото и години да е вселената, те са милиарди и старецът на брега изглеждаше така, сякаш е преброил поне милион от тях на пръстите си. Кожата му бе като пергамент с цвета на слонова кост, а погледнат в профил, много приличаше на леко треперещо главно S.

Старецът си спомняше, че навремето бе имал котка, ако на спомените може да се има доверие - та те в крайна сметка са просто невронни конфигурации през трилиони синапси. Спомените не могат да се докоснат с пръст, не могат да се почувстват като морската пяна, която заливаше изкривените пръсти на краката му. Но пък от друга страна, нима физическите усещания не са просто електрически сигнали, интерпретирани от мозъка? Защо пък трябваше да вярва на тях? Има ли изобщо нещо, на което да можеш да разчиташ в разгара на пеперудена буря, освен хавалиуския дъждобран?

Проклети пеперуди, помисли си старецът. Щом научиха, че с крилцата си могат да създават поразии на другия край на света, милиони пакостливи гадинки изведнъж се събраха на банди и станаха лоши.

Не може да бъде, естествено. Пеперудени бури?

Но тогава още неврони активираха още повече синапси и зашепнаха невероятностни теории. Ако на нещо никога не му е било писано да се случи, то при първа възможност въпросното нещо категорично ще откаже да не се случи.

Пеперудени бури. Просто въпрос на време.

Старецът изтръгна вниманието си от този феномен, преди да му е хрумнала някаква катастрофа и съответно да е започнала мудното си зараждане.

На какво може да се има доверие? Има ли нещо, в което да намериш утеха?

Залязващите слънца озариха гребените на вълничките, полираха облаците, боядисаха палмовите листа на сребристи ивици и от лъчите им порцелановият чайник на верандата заискри.

"О, да - помисли си старецът. - Чай. В центъра на една несигурна и може би илюзорна вселена винаги ще се намери чай".

Старецът изписа две естествени числа в пясъка с бастуна си, направен от стар роботски крак, и се загледа как вълните ги отмиват.

В един момент имаше четиридесет и две, а в следващия беше изчезнало. Може би цифрите никога не са били там, а може пък и изобщо да нямаха значение.

Незнайно защо тази мисъл го накара да се изкикоти, докато се мъкнеше нагоре по склона към верандата. Настани се със скърцане на кости и дърво в плетеното кресло, което напълно подхождаше на обстановката, и извика на андроида да донесе бисквити.

Андроидът донесе "Рич Тий".

Добър избор.

Секунди по-късно внезапната поява на рееща се метална птица за момент наруши съсредоточеното топене и старецът удави голямо парче бисквита в чая си.

- Ох, небеса - измърмори старецът. - Знаете ли откога работя върху тази техника? Топене на бисквити и сандвичи. Какво друго му остава на човек?

Птицата остана невъзмутима.

- Невъзмутима птица - тихо каза старецът, като се наслаждаваше на звученето. Затвори окото, което не работеше добре, откакто бе паднал от едно дърво, когато бе непослушно момче, и заразглежда създанието.

Птицата се рееше, металните є пера блестяха в алено под слънчевите лъчи, крилете є вдигаха миниатюрни вихрушки.

- Батерия - каза тя с глас, който напомни на стареца за един актьор, когото бе гледал в ролята на Отело в лондонския "Глоуб". Просто да не повярваш какво може да се сетиш от една-единствена дума.

- "Батерия" ли казахте? - попита старецът просто за да потвърди. Можеше да бъде "материя" или дори "котерия". Напоследък слухът му не беше както навремето, особено що се отнася до началните съгласни.

- Батерия - повтори птицата и изведнъж реалността се нацепи и се разпадна на парчета като пръснато огледало. Плажът изчезна, вълните замръзнаха, напукаха се и се изпариха. Последното нещо, което изчезна, бяха бисквитите.

- Да му се не види - измърмори старецът, когато последните трохички се разтвориха върху пръстите му, след което седна на възглавница в стая от небе, която внезапно се появи около него. Някой скоро щеше да дойде, сигурен бе. От неясните дълбини на спомените му като сиви прилепи се появиха имената Форд и Префект, за да се свържат с наближаваща катастрофа.

Всеки път, когато вселената се разпадаше, Форд Префект винаги беше някъде наблизо. Той и проклетата му книга. Как є беше заглавието? А, да. ПЪТЕПОКАЗАТЕЛ НА ПРАКТИЧЕСКИЯ КАВГАДЖИЯ.

Или нещо от този сорт.

Старецът знаеше много добре какво ще каже Форд Префект.

Погледни нещата от добрата страна, друже. Поне не ти се налага да лежиш пред булдозер, нали? Поне не те изхвърлят от люка на вогонски кораб. В крайна сметка стая от небе не е чак толкова зле. Можеше да бъде и по-лошо. Много по-лошо.

- Ще стане лошо. Много по-лошо - с мрачна увереност каза старецът. Опитът му показваше, че нещата по принцип вървят към лошо и че редките случаи, в които изглежда, че се оправят, са само драматична прелюдия към катастрофално влошаване.

О, тази стая от небе изглеждаше доста безобидно, но какво ли се спотайваше зад вълнуващите є се стени? Само ужасни неща, в това бе сигурен.

Смушка с пръст еластичната повърхност на стената и усещането му напомни за тапиока пудинг. Това почти го накара да се усмихне, но се сети, че мрази тапиока още от времето, когато един грубиян му бе напълнил чехлите с нея в общежитието на колежа Итън.

- Блистърс Смит, лайно миризливо - прошепна той.

Пръстът му направи за момент дупка в облаците и през нея старецът зърна висок прозорец. А онова зад него лъч на смъртта ли беше?

Боеше се, че е точно това.

Толкова много време, помисли си той. Толкова много време, а нищо не се беше случило.

Форд Префект изживява мечта - разбира се, ако мечтата включва пребиваване в един от ултралуксозните, петзвездно свръхгигантни естествено еродирали хедонистични курорти на Хан Уейвъл, в които човек запълва дните си с причиняващи трайни увреждания количества екзотични коктейли и флиртуване с екзотични женски представители на всевъзможни видове.

А най-сладкото бе, че разходите по целия този задоволяващ страстите и може би съкращаващ живота пакет се поемаха от картата "Безплатен обяд", която нямаше кредитен лимит благодарение на малка творческа заигравка с компютъра при последното му посещение в редакцията на ПЪТЕВОДИТЕЛЯ.

Ако навремето на по-младия Форд Префект му бяха дали бял лист с молба да опише накратко най-съкровените си мечти за бъдещето си, единственото, което би променил в горния абзац, щеше да е "може би". С вероятно.

Курортите на Хан Уейвъл бяха толкова неприлично луксозни, че се говореше, че някой бреквиндинец би продал майка си за една нощ в прочутия виброапартамент на хотел "Пясъчен замък". Това не е толкова шокиращо, колкото звучи, защото родителите са общоприета валута на Бреквинда и един приятно овлажнен седемдесетгодишен старец с добри зъби може да се размени за фамилна каравана среден клас.

Форд сигурно не би продал някой от родителите си, за да финансира преживяване в "Пясъчен замък", но пък имаше един двуглав братовчед, който често създаваше повече неприятности, отколкото струваше.

Всяка нощ Форд се качваше в плътансьора до апартамента си, изграчваше на вратата да се отвори, след което оглеждаше кръвясалите си очи в огледалото, преди да изгуби съзнание с лице в умивалника.

"Това е за последно - всяка нощ се кълнеше той. - Съвсем скоро тялото ми ще се разбунтува и ще се разпадне на части".

Какво ли щеше да пише в некролога му в ПЪТЕВОДИТЕЛЯ? Едно поне беше сигурно - щеше да е кратък. Две думи. Може би същите, с които бе описал Земята преди толкова години.

Почти безобиден.

Земята. Там не беше ли станало нещо много тъжно, за което не биваше да мисли? Защо имаше неща, които можеше да си спомня, а други бяха ясни като утрин в Мъгливите равнини на Нефология?

Обикновено на този разлигавен етап третият гаргаробластер заличаваше и последната следа от съзнание в накиснатия мозък на Форд и той се изсмиваше два пъти, крякаше като бойно петле и изпълняваше почти перфектно предно катурване към най-близката тоалетна.

Но въпреки това всяка сутрин, когато вдигаше глава от умивалника (ако бе имал късмета да улучи него), Форд беше чудодейно освежен. Никакъв махмурлук, никакво зловонно дихание, нямаше дори спукани капиляри в очите, които да свидетелстват за ексцесиите му от предишната нощ.

- Голям си фруд, Форд Префект - неизменно си казваше той. - Фруд, фруд, че и отгоре.

"Има нещо съмнително и хлъзгаво в тая работа" - настояваше рядко чуваното му подсъзнание.

Хлъзгаво? Като риба?

Сбогом, и благодарим за...

Не беше ли нещо свързано с делфини? Вярно, не бяха риби, но обитаваха същото... обиталище.

"Мисли, идиот такъв! Мисли! Трябваше да си умрял стотици пъти. Погълнал си предостатъчно коктейли, за да гътнеш не само себе си, но и няколко твои алтернативни версии. Как така си все още жив?"

- Жив и фруди - казваше си Форд, като често си смигваше в огледалото и се възхищаваше колко буйна е станала червената му коса и как изпъкват скулите му. А и като че ли му растеше брадичката. При това направо като изсечена от скулптор.

- Това място ми се отразява добре - казваше той на отражението си. - Всички тези фотопиявични компреси и облъчващи колоно-лемингови процедури ми идват като мехлемобалсам. Мисля, че съм длъжен да позволя на Форд Префект да остане още малко.

И го правеше.

През последния ден си поръча подводен масаж с кредитната карта. Масажистът бе дамогранска сепия пом-пом с единадесет пипала и хиляда смукала, които се впиха във Форд и почистиха всичките му пори със серия камшични и потупващи движения. Сепиите пом-пом по принцип бяха твърде квалифицирани за работата си в спа индустрията, но се изкушаваха и зарязваха безбройните си докторати, подмамени от високото заплащане, богатите на планктон басейни и шанса да масажират някой ловец на таланти за музикалната индустрия, който да им предложи запис на албум.

- Случайно да си ловец на таланти, приятел? - попита сепията, макар че не звучеше особено обнадеждено.

- Не - отвърна Форд през мехурчетата, излизащи от плексигласовия му шлем, лицето му приятно сияеше в оранжево на фосфоресциращата скала. - Макар че навремето имах едни сини велурени обувки, които може и да се броят за нещо. Едната още е у мен. Другата е по-скоро бледоморава, защото е копие.

Докато той говореше, сепията похапваше планктон, което правеше разговора малко несвързан.

- Не зная дали...

- Какво дали?

- Не бях свършил.

- Попитах, защото спря да говориш.

- Проблясък. Помислих си, че е обед.

- Да не би да ядеш проблясъци?

- Не. Не истински.

- Добре. Защото проблясъците са бебета сдуханяци, а те са отровни.

- Зная. Просто казвах, че...

- Пак ли проблясъци?

- Именно. Значи си сигурен, че не си ловец на таланти или агент?

- Не съм.

- Ох, Заркуоне - малко непрофесионално изруга сепията. - Вече две години работя тук. Обещаваха ми, че смукалата ми все ще се лепят по агенти и ловци на таланти. А досега не се е появил нито един. Нито един. А учех напреднало казу.

Форд не се сдържа и налапа стръвта.

- Напреднало казу? Че колко напреднало може да бъде едно казу?

Сепията го погледна обидено.

- Доста, ако можеш да свириш на хиляда едновременно. Участвах в квартет. Представяш ли си?

Форд се отказа. Затвори очи. Наслаждаваше се на мляскането на смукалата по гърба си и си представяше как четири хиляди казу свирят в перфектна подводна хармония.

След известно време сепията го обви с половин дузина пипала и грижливо го обърна. Форд отвори едно око и прочете значката на масажиста.

Аз съм Барзу - се казваше там. - Използвайте ме, както намерите за добре.

А отдолу с по-дребен шрифт пишеше:

Алергичен съм към гума.

- Така значи, Барзу. И каква музика свиреше?

Масажистът остави пипалата си да помпат вода, преди да отговори - образуваха се малки водовъртежи.

- Предимно стари парчета. Кавъри. Да си чувал случайно за Хотблек Десиато?

Определено съм чувал това име, осъзна Форд, макар да не можеше да го върже с нещо конкретно. С всеки ден нещата ставаха малко по-мъгливи.

- Хотблек Десиато. Не беше ли скочил в сандъчето преди време?

Барзу наклони глава и се замисли. Клюнът му се отвори, без да обръща внимание на мъничките петънца планктон, които се стрелкаха наоколо.

- Добре де, ако не можеш да се сетиш, не се безпокой. И аз самият имам малко проблеми с паметта на това място. Дреболии като откога съм тук, какъв е смисълът на живота ми, кой крак в коя обувка да пъхна. Такива неща.

Сепията не отговори. Пипалата є се отпуснаха върху торса на Форд като стари въжета.

Форд се надяваше, че масажистът не е сполетян от внезапна смърт. А ако наистина бе преминал в енергийно състояние, дали смукалата му щяха да се отпуснат, или да преминат в някакъв смъртен смукателен режим? Форд нямаше желание да прекара остатъка от ваканцията си в хирургията, където да махат пипала от тялото му.

Барзу примигна.

- Браво, приятел - въздъхна Форд и пусна мехурчета през шлема си. - За момент си помислих, че...

- Батерия - каза сепията, произнасяше т-то цъкащо. - Батерия.

Форд досега не бе забелязал, но сепията изведнъж страшно му заприлича на птица.

В следващия момент подводната пещера за масажи изчезна и Форд Префект се озова в стая от синьо небе.

В отсрещния ъгъл седеше позната фигура.

- А - спомни си Форд.

Бележка: Спомнянето по принцип е двустепенен процес, включващ диалог между съзнателната и подсъзнателната част на мозъка. Подсъзнанието открива дебатите, като вади съответните спомени, което води до отделяне на подхранващи самочувствието ендорфини.

- Браво, мой човек - казва съзнанието. - Тъкмо този спомен ми трябваше, а не се сещах къде съм го заврял.

- Ти и аз, друже - отвръща подсъзнанието, доволно, че поне този път са признали приноса му. - Работим заедно в случая.

После съзнанието разглежда спомена във входящата му кутия и праща сигнал към сфинктера да се приготви за най-лошото.

- Защо ми го напомни това? - възмущава се то на подсъзнанието. - Това е ужасно. Непоносимо. Не искам да си го спомням. Защо си мислиш, че съм го заровил толкова дълбоко, в името на Заркуон?

- За последен път ти помагам - мърмори подсъзнанието и се оттегля в по-тъмните кътчета на самото себе си, където се пазят гадните мисли. - Не ми трябваш - казва си то. - Мога да си създам друга самоличност от изхвърлените от теб неща.

Така се засяват семената на шизофренията, изпълнени с тормоза в детските години, пренебрежението, ниското самочувствие и предразсъдъците.

За щастие, бетелгиусците нямат кой знае какво подсъзнание, така че всичко е наред.

- А - отново рече Форд и бързо добави: - Мамка му.

Пристъпи несигурно по пода от небе, като с изненада забеляза как единият му крак леко проблесна за момент.

"Не съм истински" - осъзна той. Мисълта беше като карфица в постоянно надутото му и приповдигнато поведение, но той бързо се окопити - нещо, което другият обитател на стаята като че ли все още не успяваше да направи.

- Погледни нещата от добрата страна, друже - каза Форд на човека от Земята. - Поне не ти се налага да лежиш пред булдозер, нали? Поне не те изхвърлят от люка на вогонски кораб, помниш ли? В крайна сметка стая от небе не е чак толкова зле. Можеше да е и по-лошо. Много по-лошо.

"И скоро ще стане, ако става това, което подозирам" - помисли си, но го запази за себе си. Артър изглеждаше така, сякаш е чул достатъчно лоши новини за един ден.

Междупланетната репортерка Трилиън Астра прекара няколко изпълнени с безпокойство момента в тоалетната на редакцията, преди да тръгне към аудиторията за възможно най-голямото интервю в живота си. През успешната си кариера Трилиън бе прекарала една година в нелегалност с протези, докато работеше като вогонски чиновник в купа Мегабрантис. Беше изгубила лявото си стъпало от измръзване на Орион Бета, когато нападатели на мини атакуваха мандранитна шахта, а неотдавна бе нападната и от един холистичен ортодонтист, след като прояви нахалството да се усъмни в ефективността на изправящите зъбите мантри.

Галактиката познаваше името на Трилиън. В зенита на кариерата є от нея се страхуваха съмнителни политици, филмови магнати и бременни самотни знаменитости от Алфа Кентавър до Вилтводъл VI, но точно днес тя чувстваше кацналия на рамото є призрак на страха.

Галактически президент Наслуки Дент. Дъщеря є. Симулационно излъчване на живо от Максимегалонския университет към петстотинмилиардна аудитория.

Беше нервна. Не, не просто нервна. Беше ужасена. Трилиън не бе виждала дъщеря си от...

"Господи - помисли си тя. - Не мога да си спомня кога за последен път видях Наслуки".

Опита се да се успокои с малък ритуал.

- Изглеждаш добре за дърта...хм, птичка - каза тя на огледалото.

- Наистина ли го мислиш, миличка? - отвърна огледалото, явно възмутено от онова, което се перчеше пред сензорите му. - Ако това е добре, значи имаш доста ниски стандарти.

Трилиън настръхна.

- Как смееш?! Ако беше видяло каквото видях аз, ако беше преживяло каквото преживях аз, сигурно щеше да се съгласиш, че изглеждам адски добре.

Желеподобните говорители в рамката на огледалото се развълнуваха от въздишките му.

- Стига уроци по история, миличка. Не вземам предвид миналото, а просто коментирам настоящето. А точно сега, ако мога да говоря откровено, приличаш на Ексцентрика Галумбиц в третия є цикъл. И, повярвай ми, скъпа, при третия цикъл на дъртата курва нещата бяха предимно течност и газ. Ако бях на твое място, щях да си купя хубава кърпа и хавлия и просто...

Трилиън се пресегна и блъсна с юмрук бутона за изключване на звука.

Кога бяха започнали да вграждат индивидуални черти в огледала? Помнеше времето, когато само най-съвършените андроиди и тук-там някоя много специална врата притежаваха Истинската Човешка Индивидуалност, разработена от Сириуската кибернетична корпорация.

Трилиън може и да не искаше да чуе какво има да каже огледалото, но трябваше да признае, че то имаше право.

Наистина изглеждаше стара. Всъщност направо древна.

"Защото наистина съм ужасно древна. Сто и пет земни години. Не е останало много от мен".

През годините Триша Макмилън бе дялана от работата є като Суб-Ета репортер и скоро щеше да остане само Трилиън. Това не бе просто метафора. Трилиън Астра винаги беше готова да жертва всичко за новинарските мрежи - приятели, семейство, различни части от тялото.

Изгуби стъпалото си на Орион Бета по време на миньорските размирици. Седемдесет процента от кожата є бе обгорена от плазмена струя на фронтовата линия при пещерите на Карфракс Гама. Лявата є ръка беше премазана от дланта до лакътя от верига на пустинен бронетранспортьор по време на Дорделианските войни, а дясното є око бе избодено от флагче с малка заострена дръжка при една тийнейджърска лудория сред ледовете на Гагракака.

И тъй, от Триша Макмилън беше останал оригиналният мозък (с добавена течност), едно изкуствено око, две бузи (една на задника и една на лицето), разни дребни кости и два и половина литра човешка кръв. Останалите три литра технически не бяха кръв, а сълзи, събрани от кошер среброезичести дяволи - малки бозайници от системата Хастромил. Тях ги експлоатират безмилостно поради пригодността на абсолютно всяка част от тях, като се започне от сребърните им езици и се стигне до мозъчните им вълни, които могат да бъдат прикачени към антена и можете да ги използвате за усилване на сигнала, ако живеете в някоя дупка. Философите, които привеждат Вавилонската рибка като доказателство, че Бог не съществува, сочат среброезичестите дяволи като довод за съществуването на Сатана - аргумент, който дори картоф с пуснат през него ток ще разбере, че подкопава първото им твърдение. Но какво им пука? Психиатрите обичат противоречията.

По ирония на съдбата Трилиън бе отишла на Хастромил да отрази един митинг за спасяването на СЕД, когато отгоре є се срути среброезичеста платформа, построена - пак по ирония на съдбата - от кожи на среброезичести дяволи, а като капак на всичко вляха в кръвта є сълзите, докато носеше тениска с надпис "Спасете среброезичестите дяволи". По-късно бе съобщено (от самата Трилиън), че цялата тази претоварена ирония, съсредоточена на едно място, станала причина за смъртта на единадесет участващи в митинга съчувственици. Дванайсет, ако към списъка се добави още един, за който вече се знаело, че е депресиран.

Докосна пластокожата на бузата си. Беше гладка, но малко опъната. При изписването є обещаха, че след време лицето є ще се отпусне. Но това така и не стана. В кофти дни си мислеше, че лицето є прилича на напъхан в балон череп.

Един журналистически шеф навремето я беше описал като строен смугъл хуманоид с дълга вълниста черна коса, странно малко чипо носле и нелепо кафяви очи.

Но това беше някога.

Днес беше един от кофтите дни.

"Наслуки. След всички тези години".

Всеки път, когато поглеждаше дъщеря си в очите, сякаш се взираше в езерата на собственото си чувство за вина.

Удари огледалото с длан.

- Оу! Хей! - обади се то, като пренебрегна бутона за изключване на звука.

Трилиън не му обърна внимание.

Трябваше да се стегне. Навремето бе най-уважаваният репортер в Галактиката и това бе истинско постижение. Трябваше да натика разкаянието дълбоко в себе си и да си свърши работата.

Подръпна един кичур изкуствена коса, подредена в подобна на шлем прическа, изправи рамене и влезе в аудиторията, за да интервюира дъщерята, която бе заченала в сателитна гинекологична клиника с ниска гравитация край Звездата на Барнард.

Потрепери. Сякаш сутрешното гадене не беше достатъчно и без ниската гравитация.

Наслуки имаше пълното право да се чувства отритната - баща є беше епруветка, родната є планета - ако изобщо можеше да се каже, че има такава - бе унищожена в няколко измерения, а майка є я бе погледнала и бе решила да се посвети изцяло на кариера, която ще я държи за дълги периоди далеч от дома.

Нищо чудно, че бе малко недружелюбна.

Президент Наслуки Дент седеше с кръстосани крака в реещо се яйцевидно кресло на сцената и тихо припяваше:

- Преден кътник зад кучешки зъб зад втори резец зад преден зъб. З-ъ-ъ-ъ-б, намери си мястото.

Завесата още не бе вдигната, но тя чуваше шума на тълпата през дебелата материя. Завесата бе от кадифе, а не холограма, и университетът с неохота бе поел разходите по нея по настояване на Наслуки. Макар че в никакъв случай не можеше да се каже, че е против прогреса, президентът вярваше, че в Галактиката все още има място за традициите.

Усмихна се меко, докато водеха майка є към платформата. От разстояние човек лесно можеше да обърка ролите им и да си помисли, че Трилиън е дъщеря на президента, но отблизо истината излизаше наяве. Пластичната хирургия категорично заявяваше за себе си по цялото лице на Трилиън.

Когато репортерката видя дъщеря си, походката є стана несигурна, но Трилиън бързо се окопити.

- Добре изглеждате, мадам президент - каза тя с типичния репортерски акцент, идващ от място някъде между Сектор ZZ9 и Асгард.

- И вие също, майко - отвърна Наслуки.

Трилиън се настани на съседното яйцевидно кресло и направи справка с бележките си.

- Президент Наслуки Чест Полет Дент. Още ли използвате твърде много имена?

Наслуки се усмихна с ведрото спокойствие на човек, който не е избухвал от десетилетия.

- А вие, Трилиън Астра, все още ли ползвате неправилното име?

Трилиън се усмихна сковано. Интервюто не се очертаваше от лесните.

- Защо точно сега, Наслуки? Не сме се виждали повече от десетина пъти през последните двайсет години. Защо точно сега, когато кариерата ми клони към края си? От карнавалите на красотата на Нови Бетел отивам на най-голямото интервю в живота ми.

На обветреното лице на Наслуки отново се появи лека усмивка. Прошарената є коса бе станала твърда от слънчеви лъчи и солен бриз.

- Зная, че мина много време, майко. Твърде много.

Погали малката пухеста топка около врата си и тя измяука тихо. Трилиън видя мънички зъби и опашка и сърцето є се сви.

- Чух за това нещо. Постоянният ти спътник. Нещо като малък гебрил, нали? Много е сладък.

- Той е много повече от сладък гебрил. Фертъл е мой компаньон. Флайбуз. Напълно зрял. Същински извор на познание, цялото предавано телепатично. - И тогава хвърли бомбата. Убиеца на кариери. - Оженихме се вчера.

Кожата на Трилиън сякаш се стегна повече, отколкото бе преди малко.

- Оженили сте се?

- Естествено, това е духовно обвързване. Макар че Фертъл обича да го гъделичкам по коремчето.

"Дръж се - каза си Трилиън. - Ти си професионалистка".

- Да видя дали съм разбрала. Да не искаш да кажеш, че общуваш телепатично с... Фертъл?

- Разбира се. Общуването е онова, което крепи семейството. Не си ли чувала?

В този момент Трилиън престана да е репортерка и влезе в ролята на майка.

- Стига подигравки, млада госпожо. Става въпрос за твоя живот. Ти си Наслуки Дент, президентът на Галактиката. Ти обедини племената на Земята. Ти ръководеше официалната церемония на първия контакт. - Трилиън вече беше скочила на крака. - Ти насочи икономическото развитие в космоса. Ти уреди равни права на извънземните.

- И сега искам нещо за себе си.

Трилиън удуши един въображаем Фертъл, досами истинския.

- Само не гебрил. Не и заркнат гебрил. Как едно такова нещо ще ми роди внуци?

- Не искаме деца - небрежно отвърна Наслуки. - Искаме да пътешестваме.

- Какви ги говориш?! Та това е някакъв гризач.

- Той - натърти Наслуки - е флайбуз, както много добре знаеш. И си мислех, че ако не друг, поне ти ще разбереш връзката ни. Страхотната Трилиън Астра. Защитник на всички хора с изключение на дъщеря си.

На Трилиън є се стори, че долавя искрица светлина в мрака.

- Чакай малко. Какво? Значи всичко това е заради мен? Искаш да унищожиш живота си, за да ми го върнеш? Това е доста извратено отмъщение, Наслуки.

Наслуки загъделичка съпруга си, докато той не захихика.

- Стига глупости, майко. Исках да дойдеш тук, за да представиш зет си на Галактиката. Това ще е върховият ти момент като журналист и ще ни събере като семейство.

Едва сега Трилиън разбра гениалния последен удар на Наслуки. Ако обявеше брака по триизмерната Спектро-Визия, щеше да стане за посмешище. Ако не го направеше, щеше да загуби завинаги дъщеря си и това щеше да събуди у публиката достатъчно съчувствие, за да є осигури още един мандат. Най-малко флайбузите щяха да гласуват за нея, а те бяха безброй.

Лицето на Трилиън трепна в спазъм. "Женени!"

- Зарежи, Наслуки. Няма да позволя да ме използваш в интерес на връзката си. Веднага щом изляза оттук, ще намеря баща ти. Той ще се заеме с теб.

Наслуки се разтресе от смях и подплаши съпруга си.

- Артър!? Имаш ли представа докъде може да стигне само и само за да избегне разправии? - Замълча и наклони глава настрани. - Фертъл казва - и аз съм съгласна с него, - че ти трябва да обявиш това, майко. Галактиката очаква голямата новина.

- Категорично не. Отказвам да ме манипулират.

- А предпочиташ да те контролират новинарските мрежи, като някой робот. Чак оттук чувам как бръмчиш. Надушвам платките ти. Има ли някоя част от теб, която да е истинска? Можеш ли да ме свържеш с човешката ми майка? Или може би знаеш къде е погребан гръбнакът є.

Трилиън почти изпита облекчение, че цивилизованата фасада е зарязана окончателно.

- Начукай си го, Наслуки.

Президентът кимна.

- Да, Фертъл. Такава е тя. Още ли се изненадваш, че трудно ми се четат мислите? При всички защитни стени, които съм издигнала около мозъка си?

Трилиън почти изпищя:

- Говориш на някакво си проклето йо-йо!

Фертъл като че ли реагира на думите є.

Бележка: Макар че нямат уши, флайбузите са свръхчувствителни към вибрации и при екстремни ситуации могат дори да експлодират. Асгардският (и понякога рокаджийски) бог Тор държи рекорда за спонтанна детонация на флайбузи, когато представи новото си парче "Нека се зачукаме" от колесница в орбита около Скуорншелус Делта. Предишният рекорд се държеше от междугалактичната рок група Бедствен район, която хвърли високоговорителна бомба в кратера на вулкан, в който флайбузите се бяха събрали на фестивал със статично електричество.

Козината на Фертъл настръхна и той отвори мъничката си уста, която сега сякаш се бе превърнала в човка.

- Батерия - каза той с глас на жица с нокти.

- Какво? - попита Трилиън. - Да не би да чух флайбуз да говори? Ето това вече е новина.

- Батерия - повтори Фертъл, този път с известна настойчивост.

Кадифената завеса бавно се вдигна, но зад нея нямаше публика, а само аудитория от небе и две хуманоидни фигури.

Наслуки и Трилиън зяпнаха и въпреки различните операции и импланти роднинското им сходство моментално лъсна.

- Какво става? - попита президентът. Гласът є внезапно бе изтънял. - Майко? Какво става? Къде са журналистите ми?

- Без паника - каза Трилиън, като се мъчеше да потисне треперенето на гласа си. - Тук става нещо.

- Става нещо? - изписка Наслуки. - Така значи? Всички тези години работа и накрая ми излизаш само с едно "става нещо"? Това е опит за отвличане, ето какво става. Пренесли са ни някъде.

Трилиън присви очи към хуманоидните фигури, които като че ли є ставаха все по-познати, сякаш люспите на забравата започнаха да падат от очите є.

- Отвлечени. Не мисля. Не и от тези двамата. Те са безобидни... почти.

Наслуки зае любимата си президентска стойка - твърдо стъпили на земята крака, скръстени ръце.

- Вие двамата. Какво направихте? Настоявам да разбера къде сме.

По-дребният забеляза новопристигналите - и нищо чудно, щом едната от тях му викаше.

- Мисля, че въпросът би трябвало да е кога сме, после може би кой ни е пратил тук и накрая - има ли масичка за напитки?

Наслуки се намръщи.

- Да бе, има ли масичка за напитки. Бъдете несериозен колкото си искате, младежо. Зная, че отдолу сте толкова уплашен, колкото и ние.

Младежът се усмихна.

- Аз съм бетелгиусец, Наслуки. Ние нямаме отдолу.

Наслуки понечи да отговори, но в този момент неочаквано позна втория мъж. Сякаш я бяха улучили с Изненадо-плазмена торта в лицето.

- Татко? Тате? Тати?

- Избери си едно от трите - предложи бетелгиусецът. - Така разговорът ще стане по-лесен.

Трилиън тръгна през стаята от небе, движеше се със скорост, каквато не бе развивала от години.

- А сега да видим какво ще каже баща ти за този брак.

Наслуки изведнъж заприлича на много по-малка.

- Тати! - зави тя. - Тати! Тъпата ми майка мрази мъжа ми.

Таткото сведе глава и му се прииска да имаше чай.