Книга на любовта

КНИГАТА НА ЛЮБОВТА

А Э

В началото Бог сътвори небето и земята.

Ала Бог не беше сам. Властваше над вселената със своята любима.

В Първа книга на Моисей, наречена Битие, Бог рече на своята половина, значи на съпругата си: „Да сътворим човека по Наш образ, по Наше подобие.“ Защото най-съвършеното чудо на сътворението е в съюза между мъжкото и женското начало. И рече Бог: „Ето, Адам стана като един от Нас”.

В Книгата на Моисей се казва още: „И сътвори Бог човека по Свой образ, по Божий образ го сътвори; мъж и жена ги сътвори”.

Всевишният не би могъл да създаде жената по свое подобие, ако нямаше модел на жена. А той имаше и тя се казваше Атирет – Тази, що ходи по морето. Не ставаше дума само за моретата. А и за морето от звезди, и за онзи пояс, който наричаме Млечен път.

Тя стъпва по звезди в своето царство, защото е Царица на Небето.

Известна е с много имена – Стела Марис – Звезда на морето. Тя е и Девицата Мер, защото „мер” означава и море, и любов, и затова, на водата често пъти се гледа като на символ на нейната състрадателна мъдрост.

Друг символ, който се използва, за да бъде представена тази жена, е кръг от звезди, танцуващи около разположено в центъра слънце – женската същност, която обгръща мъжа в своята любов. Където и да видите този символ, ще знаете, че в него е въплътен духът на всичко що е божествено в женствеността.

По-късно Атирет на морето и звездите стана известна като Ашера на иврит, или Божествената майка, а Всевишният – като Ел, Божествения отец.

Стана така, че Ел и Ашера пожелаха да преживеят своята голяма и божествена любов по по-изразителен физически начин и да споделят тази благословия с децата, които ще създадат. Всяка жива твар, която била създадена, получила своя партньорка. В книгата Битие това е описано като алегория – жената била сътворена от реброто на Адам, което ще рече от самата му същност, и така тя е плът от плътта му, кост от костите му, дух от неговия дух.

Сетне Бог рече чрез Моисей: „И ще бъдат двамата една плът”.

Така се сложи началото на йерогамията – свещения брачен съюз на доверие и обич, обединяващ влюбените в Едно. Това е най-ценният дар, който сме получили от божествените си прародители. Когато влезем един до друг в брачния чертог, ни посреща божественият съюз на Ел и Ашера, които искат всички техни чеда на земята в светлината на чиста радост да изпитат истинска любов.

Който има уши да чуе, ще чуе.

Ел и Ашера и Божественият произход на йерогамията

От Книга на Любовта, така както е запазена в Либро Росо

ПРОЛОГ

Ла Бос, Франция,

390 година след Христа

Восъкът се стичаше по дебелите свещи, които осветяваха тясната пещера, претъпкана с вярващи. Малката им общност се бе отдала на смирена молитва, а застаналата пред всички на каменния олтар бе крехка жена. Щом свърши с молитвата, тя вдигна пред събралите се съкровището на своя народ – древен ръкопис, подвързан с кожа.

- Книгата на Любовта. Единствено истинните думи на нашия Бог.

Светлината на свещите заигра в меднозлатистите коси на Модеста, когато тя се наведе и целуна книгата.

- Който има уши да чуе, ще чуе – промълвиха като един събраните.

Последва изпълнено с благоговение мълчание. Сякаш бе непристойно след словата от книгата да започнат обикновени разговори. Пръв се престраши да се обади Северин – млад ревностен последовател на учението.

- Как е нашият брат Потенциан? – попита той.

- Успях да го видя днес, когато му носих хляб – отговори с мекия си, сякаш създаден за молитва, спокоен глас Модеста. - Добре е. Вярата му е непоклатима, както и на всички нас.

Неспособен да овладее вълнението си и надигащия се естествен страх, Северин продължи:

- Казваш, че е добре, но докога? Рим всеки ден избива наши хора, обявявайки ги за еретици. Скоро ще дойде и нашият ред.

След кратко колебание тих шепот на съгласие пробяга в редиците на вярващите. Ала Модеста, мъдра и търпелива, никога не пропускаше възможност да проповядва истините, в които дълбоко вярваше, ето защо побърза да отговори:

- Много е тъжно наистина, когато преследваните се превръщат в преследвачи. Християните толкова време са били изтезавани, а ето че сега насочват своето озлобление към своите. Трябва да им простим, защото те наистина не знаят какво вършат.

Думите й бяха прекъснати от рязко изсвирване откъм отвора на пещерата. Ала беше твърде късно. Жената и нейното паство разбраха, че хората, от които се криеха, са на входа.

Само след миг тишината на религиозното събрание бе заместена от тропота на втурналите се вътре въоръжени мъже. Нямаше спасение. Войниците бяха с еднакви черни роби с качулки с дупки само за очите. Предводителят им застана най-отпред и свали качулката си, под която се показа обръснатата му глава и дървен резбован кръст на врата. Изплю се презрително в краката й, гневен, че жена е заела мястото на проповедник, и произнесе думите на свети Павел:

- На жена не позволявам да поучава, но заповядвам да бъде в безмълвие*. Модеста от Ла Бос, арестувам те за проповядване на ерес.

* Първо послание на свети апостол Павла до Тимотея, 2:12. – Б. ред.

Модеста го изгледа спокойно.

- Братко Тимотей, дошъл си за мен и ще те последвам, но остави тези невинни хора да си вървят.

Обзет от паника, че ще затворят тяхната водачка, младият Северин излезе напред и застана между нея и брат Тимотей.

- Не може да я отведете!

Качулатите мъже се спуснаха към тях и възползвала се от суматохата, Модеста скри книгата зад гърба си, далеч от очите на своя обвинител. Тя дори не си даваше още сметка колко голяма е заплахата за нейните последователи. Жена, отдадена на любов и състрадание, не може да си представи какво става в мозъка на един насилник.

Въоръжените мъже бяха извадили вече оръжията си и без колебание започнаха да секат. Двуостър меч прониза първо сърцето на Северин и кръвта от раната бликна, „покръствайки” вярващите наоколо.

Само след секунда суматоха изпълни тясното пространство, тъй като останалите, виждайки, че и най-лошите им предвиждания се превръщат в реалност, се опитаха да избягат. Ала изходът им беше препречен от безмилостните нападатели.

- Мадлен! – провикна се Модеста и потърси с очи дъщеря си в бъркотията. Малкото момиченце вече тичаше към олтара. Необичайно дребна за своите осем години, Мадлен изглеждаше далеч по-малка, факт, който майка й се надяваше да бъде в нейна полза.

Трябваше да спаси детето. Да спаси и книгата.

Притисна момиченцето до гърдите си и незабелязано пъхна книгата под роклята му, придърпвайки туниката отгоре. Извърна се към Тимотей и се опита да надвика шума.

- Спрете! Спрете това клане! Ще дойда с теб! Моля те, кажи им да спрат кръвопролитието.

Ала вече беше късно. Мъжете с качулките бяха посекли всички присъстващи и кръвта им се лееше по пода на пещерата. Тимотей протегна ръка към жертвата си и неволно настъпи нечие тяло. Сбърчи нос презрително.

- Пощади поне живота на това невинно дете – проплака Модеста. – Божи човек си. Не бива да прехвърляш греховете на бащите върху децата им.

- Твое ли е?

- Не. Селянче е.

Брат Тимотей хвана една от тъмните къдрици на момиченцето.

- Косата й не е с цвета на твоето порочно племе. Ако беше като твоята, лично щях да я заколя. Ала едно селско момиче едва ли си заслужава труда. Да си върви оттук.

И като махна пренебрежително с ръка, обърна гръб на жените, за да огледа резултата на своя труд.

Модеста прегърна момиченцето и провери дали то държи здраво книгата. Знаеше, че за последен път вижда детето си и прошепна в ухото му:

- Не се плаши, Мадлен. Ще те обичам отново. Всичко се повтаря. - Целуна бързо детето и го избута към изхода. На лицето й бе изписана смесица от майчина гордост и неизразима скръб.

* * *

- Любима моя, какво не бих дал да си далеч от тази килия.

Потенциан се вкопчи в железните пръчки, които го разделяха от жена му. Престоят в затвора бе взел своята дан и мъжът бе кожа и кости. Лицето и косата му бяха мръсни. За Модеста обаче той си оставаше най-красивият на света. Толкова й се искаше само да може да го докосне, но и двамата бяха здраво завързани, а и разстоянието бе голямо.

- И все пак сме заедно, а това е истинска благословия, както и да го погледнеш. Не се страхувай от смъртта, любов моя. Ние с теб знаем, че тя не е краят.

Потентиан беше отчаян.

- Не се предавай. Роднина си на епископ Мартен от Тур. Можем да го помолим да се намеси и да спре това безумие!

- Колкото и да се стара, братовчед ми не успя да спаси еретиците – въздъхна Модеста. – Църквата е твърдо решена час по-скоро да се отърве от нас. Брат Тимотей ще направи всичко възможно да умрем преди изгрев.

- Какво ще стане с нашата Мадлен?

- Спаси се от клането. Наложи се да се отрека от нея, казах, че не е мое дете. Благодаря на Бога, че прилича на теб, иначе нямаше да повярват. Ще отиде при брат ми. Знаеш, че той ще я защити.

- А книгата? Дали е в безопасност?

- Мадлен я скри под туниката си. Беше толкова смела.

На приглушената светлина от единствената свещ лицето му светна от гордост.

- Истинска дъщеря на майка си – въздъхна той. – Като спаси книгата, тя ще спаси всички нас. Учението на Пътя ще продължи.

Модеста кимна и додаде:

- За пореден път истината ще бъде спасена от едно момиченце. Така е било, така и ще бъде.

* * *

Тълпа навъсени хора се бе събрала на древния хълм да наблюдава екзекуцията. Забодени върху злокобния дръвник на ешафода чакаха две брадви с кръстосани дръжки.

Със завързани на гърба ръце Модеста и Потенциан пристъпваха бавно нагоре по склона. Придружаваха ги тежко въоръжени мъже с качулки, които час по час ги побутваха да побързат. Пищната коса на Модеста бе отрязана грубо и неравно и крехкият й тил бе оголен - нищо нямаше да попречи на брадвата при отсичането на главата.

Потенциан я погледна и сърцето му се изпълни с любов и тъга.

- Ще умрем така, както проповядвахме и както живяхме – заедно.

- И ще се върнем отново, за да продължим да проповядваме – отвърна му тя с не по-малко обич. - Както Бог поверява и е определено от времето.

Той забави стъпка, за да удължи с няколко мига времето им заедно. Съпругата му също се забави, за да го изчака и да бъде още миг с него.

- Ще изпееш ли за мен онази песен? За последен път – помоли той.

Модеста му се усмихна - последното нещо, с което можеше да го дари тук, на земята.

Обичам те откакто се помня,

завинаги, няма да те забравя.

Ще те обичам вечно,

Бог ни е създал един за друг.

Едва бе завършила песента, когато едър мускулест мъж с едва забележими червени оттенъци в косата, излезе пред тълпата. Държеше в ръце Мадлен. При вида на дъщеря си Модеста се вцепени. Потенциан проследи погледа на жена си и замръзна. И двамата не смееха да дадат знак, че познават своето дете, но в погледите, които тримата размениха, се четеше дълбока обич и разбиране, както и осъзнаване на предстоящата раздяла.

Мадлен изгледа майка си втренчено с мъдрост, която трудно можеш да очакваш от осемгодишно дете, и кимна. Едва забележима усмивка трепна на устните й. Въпреки ужасния момент майка й успя да отговори на усмивката, но един от мъжете с качулки я тласна грубо в гърба към ешафода. Модеста се наведе към мъжа си и прошепна:

- И двете ни съкровища са на сигурно място.

Стражи от двете страни на ешафода пристъпиха към затворниците. Модеста попита достатъчно високо, та да бъде чута от тълпата.

- Добри хора, ще ни разрешите ли да се помолим?

Стражите погледнаха към навъсения брат Тимотей, дошъл да наблюдава злокобния спектакъл. Нямаше избор. Като човек на църквата не можеше да откаже нечия молба за молитва.

- Светата църква е милостива и ще разреши на еретиците да се помолят, ако са склонни да се разкаят – промърмори той.

Модеста застана срещу съпруга си и го погледна в очите за последен път. В този миг за тях не съществуваше нищо – нито ешафод, нито брадви, нито ужасяваща несправедливост. Докато мълвяха едновременно свещената молитва на своя народ, ги обгръщаше само любов:

Обичах те и преди.

Обичам те и днес.

И ще те обичам отново.

Всичко се повтаря.

Модеста се повдигна на пръсти и докосна устните на своя любим за последен път.

- Стига! – гневно се провикна брат Тимотей и разруши магията на момента.

Стражите разделиха съпрузите и ги блъснаха грубо на земята да коленичат от двете страни на дръвника.

Със спокойствието на хора, убедени, че онова, което ги очаква, е единствено Всевишният, Модеста и Потенциан сведоха глави към големия пън. Устните им продължаваха да шепнат молитва, когато първата брадва се стовари и отекна тъп злокобен звук. Миг по-късно се разнесе и следващият.

Тълпата не трепна. Цялата атмосфера наоколо тежеше от скръб и тъга. Брат Тимотей не беше очаквал екзекуцията да протече по този начин. Не се сдържа и заяви високо:

- Нека това бъде предупреждение за всички. Свещената Римска империя няма да търпи ереси!

След изпълненото със заплаха изречение хората се разпръснаха намусени и с вледенени от ужас сърца. Брат Тимотей мина покрай тях, без да ги поглежда, и пристъпи до ешафода.

- Почистете бързо, за да не могат последователите им да си вземат реликви, които да оплакват. Хвърлете телата в кладенеца. Това ще е най-краткият им път до Ада.

Брат Тимотей изгледа със задоволство осакатеното тяло на Модеста, а служителите му се заловиха с невеселата си задача. Извади нещо крадешком от джоба на робата си – къдрица от червената коса на Модеста, и за кратък миг на лицето му се изписа изражение на безумец.

Вярваше, че сега, когато пастирката им е мъртва, овцете лесно ще бъдат подчинени.

Прибра фетиша обратно в джоба си и мина през локвата кръв, без да се обръща назад.