Да се обичате, уважавате и мамите (докато разводът ви раздели)

ВНИМАНИЕ АКУЛИ

Да живееш с дъщеря тинейджър е все едно да съжителстваш под един покрив с мюсюлманин фундаменталист. Майка ли си, не ти е позволено да танцуваш, да пееш или флиртуваш, да се смееш гръмогласно или да носиш къси панталонки. Да не говорим да дебнеш избягалия си съпруг - ето защо се промъквах през прозореца на спалнята си в един часа сутринта.

Само за трийсет минути стигнах до града с колата в този час на нощта, шофирайки по брега на Ботаническия залив и потъналото в светлини летище. Още по-лесно бе да вляза в хотелската му стая. Все пак му бях съпруга. Докато застрашително залитах на чудовищно високите си токове - приличах на прохождащо дете, стъпващо за първи път върху лед - обясних на администратора, че съм прекарала вечерта с приятелки и понеже е много късно (уместно пиянско кикотене), най-добре да не будя благоверния. Служителят се ухили съзаклятнически, погледна фамилното ми име върху кредитната карта и ми даде резервния ключ.

Тирадата, която си бях приготвила колко много го обичам и как ужасно ни е нужен, задави гърлото ми, щом светнах лампата на номер 156 и в леглото пред очите ми лъснаха две тела. Отчаяно се надявах да съм влязла в погрешна стая, но от смущение гърлото ми пламна.

- Джаспър?

Главата му с разрошена от съня коса се подаде изпод завивката с присвити заради светлината очи. Но аз се втренчих във втората глава. Усмивката, която жената ми отправи, бе по-неискрена и от на адвокат.

- Уф, здрасти - промърмори тя.

Обгърнах с все сила тялото си с ръце и се опитах да задържа ужасната болка вътре в себе си. Стаята се люшна като лодка насред буря. Нужна ми бе спасителна жилетка или пояс - "понеже в стаята нямаше мъже", както би отбелязала саркастично най-добрата ми приятелка Рене. Само дето в леглото до нея имаше един и той бе собственият ми съпруг.

- Рене? - Разтърсих глава, сякаш ме бе нападнало ято пчели. Всичко ме болеше, като че нервите ми бяха оголени от край до край и изложени на атмосферните условия. Заплаках беззвучно. Най-сетне не можех вече да се сдържам и от гърдите ми се откъсна сподавено ридание. Джаспър скокна на крака и с отворени обятия се запъти към мен.

- По дяволите. Мътните го взели. Съжалявам, Луси. Все не намирах подходящ случай да ти го съобщя.

- Да - добави Рене. - И двамата сме съкрушени. - Но гласът є не прозвуча извинително, а погледът є режеше като лазер.

Като че някой бе извадил предпазителя на граната. Инстинктивно отстъпих назад. Съпругът ми протегна ръце към мен в жест на помирение, но аз му се изплъзнах, изненадана в засада от болезнени картини в паметта: Рене ме подпитва как върви бракът ми; Рене, която се опълчва срещу него, утешава ме и ме подкокоросва да му сложа край; Рене, която ме уверява, че "чашата е наполовина пълна", а не "полупразна" и ме съветва да преоткрия живота без Джаспър. Тази жена бе достойна ученичка на Мата Хари.

- От... кога? - Гласът ми звучи като отчаян шепот.

Физиономията на Джаспър е безизразна като циферблата на счупен часовник. Когато се срещнахме за първи път, лицето на любимия ми грееше от пламенни чувства. Гъвкавото му тяло искреше от чиста атлетическа енергия. За мен бе като кристализирала светлина. Но мъжът, който се бе изправил пред мен, бе смазан от угризения. Припряно уви около кръста си една хавлиена кърпа.

- Рин, искам да кажа Рене, дойде да декорира кабинета ми, спомняш ли си? След като се справи така отлично с къщата ни...

Сякаш ме заляха с кофа леденостудена вода. Беше преди малко повече от година. Като в калейдоскоп изведнъж всички парченца си дойдоха на мястото - съвпадението, че най-добрата ми приятелка и съпругът ми често ходят в командировка по едно и също време. Консултациите в неговия офис късно посред нощ. И през всичкото време Рене се навърташе около мен и ме придумваше да споделям с нея, което правех с охота, понеже є вярвах напълно. И всичките психологически боеприпаси, с които я бях екипирала, бе използвала да разпалва и съблазнява съпруга ми.

А в прелъстяването Рене бе в стихията си. На много купони съм я виждала в действие: как леко докосва ръката на някой мъж, големите є, влажни очи, с които го гледа, докато го пита: "Щастлив ли си?" Мъжете не мерят температурата на чувствата си така често както жените. Това не е въпрос, който попада в обсега на радара им. "Ами, да, предполагам" е неизбежният отговор. "Нима? - тя свива съчувствено устни. - Истински щастлив?" Тогава за миг ще остави плячката си, ще се замисли и ще сведе очи към сочните си гърди, гърди, от които никога не е сукало ревящо бебе, и той ще започне да се съмнява. "Е...", той ще замълчи за миг точно преди да я хване за ръката. О, Боже, колко деликатна изглежда дланта є в силната му лапа. Френският є маникюр никога не е бил загрозяван от белина или градинарска лопата. Изминали са двайсет години, откакто за последен път сама си е измила косата.

Наблюдавах я как кокетира с безброй мъже през петте години, през които я познавах. Тя приемаше поговорката "Морето е пълно с риби" така буквално, че можеше да кандидатства за разрешително за промишлен риболов. Само не можех да повярвам, че е впримчила скъпия ми съпруг. Или че възлюбеният ми мъж си е паднал по нея, налапал е куката, стръвта, че и тежестите.

- Добре де - заговори отново Джаспър. Гласът му сякаш идваше от безкрайността. - ... После действително се сближихме, докато тя ме съветваше как да осъвременя компютъра си.

- Да, сигурна съм, че е особено отзивчива към потребителя - изстрелях в отговор, след като установих точно кои мои гласни струни издайнически треперят. Съпругът ми бе изрекъл достатъчно плъзгави лъжи, можеш да се пързаляш със зимни кънки отгоре им. Но мисълта за смайващото предателство на "най-добрата ми приятелка" вледеняваше кръвта ми. Тя бе Яго за моя Отело. Брут за моя Цезар. Цялата пламвах, като си помислех за тайните, които є бях споделила за сексуалния ни живот.

- Виж, Луси, ние двамата така и така станахме като брат и сестра - обади се окаяно Джаспър.

- Къде? В Тасмания ли? Брат и сестра спят заедно и им се раждат две деца? - попитах недоверчиво. - Вижда ми се някак незаконно.

- Не прелюбодеянието е причина за провалянето на един брак - додаде Рене с отработеното си котешко мъркане. - То е само симптом.

Озадачена, разрових спомените си. Кога Джаспър бе започнал да се отдръпва? Точно преди година... точно когато Рене започна да работи за него. Бе станал сприхав и раздразнителен и отсъстваше все по-често. Отначало предположих, че е заради напрежението в работата, но в живота му се появиха празноти, промеждутъци, за които не можеше да даде обяснение. Трябваше да доловя признаците, когато ми подари тава за печене на хляб за деня на Свети Валентин вместо предизвикателното бельо, което бях поискала. Започна да се преструва и в леглото. Правеше се на заспал, за да остане безчувствен към ласките ми. Това, което се случваше помежду ни в леглото, наподобяваше фиаско. Е, любехме се от време на време, но докато някога впиваше очи в моите и ме уверяваше колко ме обича, сега ги държеше затворени или вперени във възглавницата.

И не само в секса загубихме интимността си. Прегръдките, след като свършехме, останаха в миналото. Докато някога се гушкахме на канапето и той ме целуваше без явна причина, изведнъж установих, че страдам от липсата на топлота. Освен това престана да решава и кръстословици с мен, което значеше, че не мога да отговоря на никой от спортните въпроси. Когато престана да ми носи чай в леглото в неделя сутрин, ме обхвана злокобно чувство, но се залъгвах с мисълта, че сега, когато децата обсебват значителна част от живота ни, тази промяна е нормална. С ум, мъждукащ като четирийсетватова електрическа крушка му повярвах, че не ми показва сметката за втория мобилен телефон, понеже службата му я плаща, а не защото не иска да я видя. По дяволите, изобщо нямаше да се чувствам не на място сред степите на Серенгети. Как можех да съм толкова глупава? Все едно скачах с бънджи, ала без въже. Но край. Станах корава като стомана. И преди бяхме преживявали тежки времена, но оцелявахме. Да му се не знае, щом изтърпяхме осем месеца с бебе, виещо от колики, щяхме да се справим и с това, да го вземат мътните.

За миг забравих, че съм облечена като застаряваща проститутка, а клатушкащите ми се високи токчета бяха най-стабилната ми част.

- Ти - креснах към Рене, пронизвайки въздуха в нейна посока - Не искам да те виждам, докато си жива. Джаспър, ти си идиот. Допуснал си това, това... - не можах да измисля подходящия епитет за нея - чудовище да те съблазни и да те отнеме от нас. Но ти прощавам. Криза на средната възраст. Няма как да е друго. Децата... - Като се сетих за Руби и Тали, очите ми се наляха със сълзи, но не им позволих да потекат, да не би съпругът ми да се изкуши да ги избърше с молба за развод. - И децата и аз те обичаме. Съжалявам, ако съм те разочаровала. - Погледнах към Рене, която скръсти дългите си, изящни ръце под главата си върху ленената възглавница. - Ще отслабна. - Самоотверженият стремеж на една жена да бъде мацка означава, че няма намерение да прочете нито една дебела книга. Въпреки че бе възпитаница на най-елитните английски пансиони, книгите є бяха адаптирани, а колекцията є от дискове с музика се състоеше от компилации.

- Джаспър, зад гърба си имаме цяла история. Толкова общи неща ни свързват. Не само децата. Мога да те направя щастлив отново... - изтърсих. - Обещавам. Събери си вещите и се прибери у дома, при нас.

- Лусинда??? - Гласът є бе хладен като чаршафите, които съпругът ми цапаше всяка нощ срещу петстотин долара. - С Джаспър ще живеем заедно. От цяла вечност се опитва да ти каже...

Болезнено осъзнах, че възможността за работа в Австралия е била неговата стратегия за бягство. Бе планирал напускането на семейството да съвпадне с новата му работа. По този начин щеше да избегне всякакви сцени и взаимни обвинения. Щеше да ни напусне привидно заради работата, а после щяхме да останем разделени за постоянно. Когато заявих, че ще тръгнем с него, с куфарите, бохчите и две нацупени деца, очевидно съм осуетила коварните му планове.

А може би Джаспър наистина се бе поколебал да разбие живота на дъщерите си? Само дето безмилостната Рене, заблуждавайки ме, че отива на леководолазна почивка, го бе последвала. Жестоката є постъпка ме оставяше без дъх. В огледалото на хотелското легло приличах на жертвата от филм на ужасите, която току-що е видяла Звяра. Но вместо да запищя, усетих как гневът ми започва да кипи, като съскаше и хвърляше пръски върху невидимата печка. Започнах да обстрелвам Рене с възглавници, книги, обувки, всичко, което ми попадаше под ръка, докато силните ръце на съпруга ми не ме усмириха.

Рене изобщо не реагира. Гладката кожа на бузата є едва потрепна веднъж и тя прекара пръстите си с безупречен маникюр през абаносовочерния си бретон а ла Луис Брукс*.

- Мисля, че е време да си тръгваш - кратко каза тя.

И тогава осъзнах абсурдността на ситуацията и гръмко се разсмях. Превивах се на две в пристъп на веселие колкото неочаквано, така и изумително.

Когато се изтощих съвсем и се почувствах изцедена от силните чувства, Джаспър нахлузи някакви дрехи и ме поведе обратно към колата ми с обещанието да дойде да ни види на обяд на следния ден, да се сдобрим и обсъдим ситуацията. Сякаш на автопилот запалих двигателя и подкарах вцепенена от шока. Но през дългия път на юг пред очите си виждах Рене, със самодоволен вид на котка, глътнала канарче.

Чашата ми не бе нито наполовина пълна, нито наполовина празна. Преди всичко не бях поръчвала питието.

ВНИМАНИЕ ОСТРИ СКАЛИ

Женската работа никога не свършва. Не и създадената от мъжете. Да вдигне кръвното на една жена за Джаспър е най-близкото до раздигане на кухнята, с изключение на някой горещ тиган, който да остави да се дави в мивката. Но не за това вилнеех днес. Въртях се из къщата като разбеснял се дервиш и се потях над току-що излязла от печат готварска книга. Бях толкова щастлива, че не можех да се заставя да разбия яйцата за крема. Говорех им с пламенно чувство и ги уговарях да дадат всичко от себе си. Руби рисуваше картички и знаменца, на които пишеше "Обичаме те, татко!" Тали набра диви цветя. Попригладих провисналите си пирги, изскубах предателските косми по брадата си, сложих си сенки на очите - после изтрих по-голямата част с пръст в безуспешен опит да ги "съчетая". Намацах се с крем, докато станах по-хлъзгава и от градински плужек. Децата възторжено наредиха масата. После зачакахме блудния глава на семейството.

Към два почувствах известно притеснение. Към четири започна да ми призлява. До седем Тали отново се бе запретнала да пече сладкиши, Руби както обикновено плачеше, а аз започнах да пия. След като Джаспър не отговори и на стотното ми телефонно обаждане, продължих да се наливам още повече, докато блуждаех около недокоснатата гощавка като госпожица Хавишам. Когато се обадих в хотела и установих, че Джаспър се е изнесъл, пресуших и останалото в бутилката. Чак в понеделник Австралийската футболна федерация потвърди, че си е взел една седмица отпуск и е на почивка някъде около Топ Енд, където и да се намираше това. Ясно бе като бял ден, че съм в абсолютна безпътица... и нямам и най-смътната представа къде, по дяволите, се намирам. Изолирана, в една непозната страна, нямах близки, нямах работа, нито приятели... Всъщност съпругът ми бе избягал с най-добрата ми приятелка... и тя наистина ми липсваше. Един фатален удар ме бе лишил от двамината, на които вярвах най-много. И заедно с тях си бе отишло цялото ми емоционално равновесие. Има формуляри, на които пише: "При непредвидени обстоятелства, моля уведомете..." Изведнъж нямаше на кого да се обадя.

Някога се възхищавах на черните като къпини очи на Рене, с по хиляда дявола във всяко. А как ми се присмиваха сега. Мисълта как с памук ми бе измъквала поверителна информация ме караше да скърцам със зъби нощем, да хапя възглавницата си, да се взирам в тавана с изцъклени очи, обезумяла от ужас заради собственото си лековерие. Винаги когато се унасях в сън, в съзнанието си виждах Рене с лицемерно загриженото є лице току досами моето, дребните є заострени зъби, престорената є, уж съпричастна усмивка, разтегнала яркочервените є устни. Но нямаше смисъл да заспивам, понеже децата упорито сънуваха кошмари и плачеха насън "Искам си татко" в различни часове на нощта. Ако воплите им съвпадаха по време, можеше и да открадна някой и друг час сън. Най-мъчителното на света е да видиш как децата ти страдат, а с нищо не можеш да облекчиш болката им. Техниката "дай да го цункам и ще мине", прилагана от майките по цял свят, не помагаше. Нито бинт, нито лекарство. И люлчина песен не можеше да ги приспи. Сън ли? Друг път! Лежах будна, докато потъна в дрямка минути преди часовникът да звънне в седем, когато с мъка се измъквах от леглото, за да вдигна момичетата за училище.

В Австралия небето е крещящо, екзотично синьо. Дори през септември, когато още е зима, облаците се плъзгат над хоризонта, сякаш се веселят във висините от все сърце. Като че се присмиваха на нещастието ми. Тухленото бунгало, в което живеехме под наем, се намираше на най-южната точка на полуостров Кронула. От едната страна се плискаше Тихият океан, а от другата бе разположено пристанището на река Хакинг. Отсреща се простираха сто петдесет и четири километра национален парк. Кварталът около нас сякаш бе нагизден за карнавал. Една от къщите наподобяваше испанска хасиенда, друга бе разкошна като тексаски дом в колониален стил. Алпийска хижа просеше внимание, щръкнала до японска пагода, граничеща с модерен остъклен куб, издаден над морето. Нашата къща бе с италиански керемиди и големи прозорци. Стаите бяха облени от слънце. Всяка сутрин дърпах щорите, убедена, че най-подходящият начин да започна деня е да се върна в леглото. Знаеш, че си в депресия, когато се чувстваш така през деня след изминалата нощ... а дори не си излизал никъде. Силите ми стигаха единствено да се напъхам в някой анцуг и като робот да приготвя закуската на децата, сандвичите за училище и да им помогна с домашните. Понеже най-доброто лечение за безсънието е спането, започнах да взимам хапчета. Гълтането на успокоителни ме докара дотам, че да се унасям и между дремките. Бях се натъпкала с толкова много таблетки, че трябваше да си сложа на устата предпазен капак, за да не ги докопат децата. Реших да се присъединя към дружеството на анонимните наркомани, за да се снабдя с още рецепти за хапчета под чуждо име.

Заради Руби и Тали опитвах да твърдя, че ме е хванал двайсет и четири часов вирус - е, такъв, какъвто не ме пусна през цялата им пролетна ваканция. Колкото до домакинските ми задължения, освен дето от време на време се вглеждах замислено в неизмитите съдове, единственият ми прийом за чистене бе да паля множество свещи, та никой да не забелязва праха. Щом децата потърсеха чисти дрехи, се преструвах на веселячка и обяснявах, че да домакинстваш, когато имаш деца, е толкова безсмислено, колкото да миеш колата, като вали сняг. Упорито се стараех да приготвям поне вечеря, но често успявах само да намацам фъстъчено масло върху тридневен хляб. Казвах си, че когато си в депресия е рисковано да си служиш с опасни инструменти като картофобелачката. Една вечер съвсем не бях на себе си, та овалях чорапите на Тали в брашно и ги опекох, докато се получи златиста коричка. След този случай децата преживяваха с китайска храна за вкъщи и бургери от "Макдоналдс". До вечерта, в която, развивайки рибата и пържените картофи, насреща ми лъсна снимка на Джаспър и Рене на градинското парти на министър-председателя от светските страници на някакъв вестник.

Жаждата ми за отмъщение стана неутолима. Хемороиди, цистит, коремен тиф - пожелавах ги всичките на Рене. Тази жена трябваше да ходи с надпис на челото "внимание отрова". Сляп ли беше Джаспър? Рене бе от онези парвенюта, които обръщат чиниите, за да видят имат ли печат с гаранция. Водата в тоалетната є чиния е небесносиня. Живият є плет е прилежно подкастрен, както и козината на нейния шнудел (кръстоска между пудел и шнауцер). В края на краищата се утешавах: след като поживее, заобиколен от съвършенство, ще се почувства съвършено ужасно и ще се върне при нас. При мен.

Можех да повтарям до втръсване недостатъците на Рене - готова бях да очерня кучката пред всекиго, готов да ме слуша, само дето не познавах никого. Самотата ме разяждаше. Дори на въображаемия ми приятел му стана скучно и замина да си играе с някой по-интересен. Продавачи от телемаркет, доскоро бомбардиращи ме с предложения по телефона, започнаха да ми пишат чекове, само и само да ми изтръгнат слушалката от ръката. В живота ми бе останала огромна празнина с формата на Джаспър. Но унижението ме възпираше да позвъня у дома. А и беше невъзможно да се върна. Къщата ни в Хампстед бе дадена под наем. Децата с радост ходеха в училището на крайбрежното ни предградие и щяха категорично да откажат да се върнат в мрачния и мъглив Лондон. Затова се вкопчих в отломките от корабокрушението.

Когато най-после проследих Джаспър и Рене чак до апартамента с изглед към пристанището и обхваната от истерия, им позвъних посред нощ, Рене бързо загуби търпение.

- Стегни се, Лусинда - присмя ми се тя. - Лесно е да се откажеш от някой мъж. Правила съм го хиляди пъти.

Да чакаш вярност от Атила. Аз, от своя страна, имах нужда от превръзка. От съпруг - заместител, който да ме излекува от очевидната ми пристрастеност. Неспособна да продължа напред, можех само да се върна назад - към времето, когато всички бяхме невредими и щастливи, преди Джаспър да падне в мрежите на злодейката Рене.

Родителската среща ми даде оправдание да се свържа с него, без да изглеждам отчаяна. Позвъних на Джаспър в работата. Когато се съгласи да присъства, ме обзе въодушевление. Така копнеех да го зърна... И все пак се ужасявах, че той ще ме види в това състояние. Исках да изглеждам секси... Не, желаех да имам вид на съкрушена на границата на изнемогата. В деня на училищната среща в първия миг ми се прииска да хукна по дантелено бельо, във втория - да си нахлузя един чувал и да си посипя главата с пепел. Люшках се между желанието да утрепя Рене, защото ме предаде, и импулса да се самоубия, задето съм толкова наивна.

Добре дошли в съзнанието на една току-що изоставена жена. Едновременно бях самотна и се боях от компания. Готвех се да поискам пари... а не исках да личи, че съм в нужда. Но ако не се сдобиех с пари за домакинството в скоро време, какво щях да кажа на децата? "Съжалявам, но заради влошаването на финансовото ни положение, ще се наложи да освободя една от вас." По обяд се усетих, че правя пируети из кухнята и меся домашен хляб. До един часа хълцах свита в зародишна поза. Кое от тези настроения беше по-вероятно да ми върне Джаспър? Обичах го, мразех го, отвращавах се от себе си, категорично ненавиждах нея. Но ако някой ми подметнеше, че ще ме хване истерия или ще се държа непоследователно, щях да му издера очите. С приближаването на часа на родителската среща нервите ми запищяха като пантите на подмятана от вятъра врата.

Не чух нищо от думите на учителя на Руби, понеже очите ми не се откъсваха от вратата. Ако Джаспър не се появеше, щях да се самоубия - при все че единствените ми оръжия под ръка бяха компасът и транспортирът на Руби. (Най-сетне и те да влязат в употреба!) По време на последвалата среща с учителката на Тали, впих нокти в лактите си. Неутешимостта ме обви и се лепна за мен като мокър шлифер. Най-малкото ме вцепени в присъствието на директора, който получи няколко спорадични ръкопляскания от двамата родители, някак успели да не изпаднат в кома. Когато дойде веселата част накрая, а от Джаспър нямаше и следа, постъпих както всички, предадени от съпрузите си жени - направих погрешно движение към бутилката с вино. Следващата щеше да е с кислородната вода. Стига да не ги объркам.

През следващата седмица светът доби неясни очертания, населен с мрачни сенки и шумове. Избягвах да се храня. Или по-точно храната бягаше от мен. Често бях толкова пияна, че вилицата така и не достигаше до устата ми, като наместо това катастрофално се забиваше в ухото, носа, гушата и понякога и в челото ми. Сутрин зъбите ми лепнеха, сякаш имаха мънички палтенца. Тормозеше ме махмурлук, можех да ям само супа - всичко друго ми бе прекалено шумно. А кой иска супа за закуска? Главата ми пулсираше така мъчително, че ми се щеше да помоля съседката да остави ръкоделието. Едвам смогвах да отворя клепачи, да вдигна децата от леглото и да им приготвя сандвичи, без да си омажа косата с мармалад.

Тали ме сриваше със земята.

- Жалка си. Старо пиянде. Явно, че ако не беше пила през всичкото време, докато си била бременна с мен, щях да бъда значително по-интелигентна отсега. Щях да имам шест милиарда мозъчни клетки в повече. Ама не. Трябвало е да ядеш синьо сирене, суши и да пиеш алкохол. Каква егоистка си била! - Хвърляше ми вбесен и осъдителен поглед, който крещеше: "В наши дни да отглеждаш родители не е както едно време."

Беше напълно права. Животът ми се бе превърнал в дива страна, огласяна от сълзливи балади, а основният рефрен беше: "Ако телефонът не звъни, да знаеш, че съм аз", докато безрезултатно чаках Джаспър да се обади. Фантазирах си колко отвратително щеше да се чувства на погребението ми, след като ампутират черния ми дроб. Не ми бе в природата да бъда така непотребна. Всеки ден от тук нататък щях да се събуждам, мрачно и сериозно щях да обмислям положението си... и отново да изпадам в алкохолна кома. Разбрах, че съм ударила дъното, когато една вечер на вратата се позвъни и щом се замъчих да се изправя на крака, установих, че те не се намират на мястото си. Както лежах на студените плочи в кухнята, си припомних, че съм забелязала през притворените си клепачи, че на пода има локвичка от шоколад. Дойде ми наум, че ако се дотътря една идея напред, ще мога да го оближа. Така щях да се погрижа за вечерята си.

Точно там ме намери съседката ми Сузи. След като никой не є отворил, любопитството є я повело към общата ни задна ограда и през отворената кухненска врата. Къдравата є глава се надвеси обърната наопаки над моята.

- Какво си ти? Топка за боулинг ли? Тогава ти предлагам да се надигнеш от калта, момиче - бяха думите є или нещо подобно.

Фактът, че бях само по сутиен, едни боксерки на Джаспър и картонена диадема навярно също не бе убягнал от вниманието є.

- Казвай, миличка, каква е работата?

Отлепих език от небцето си и успях да измънкам:

- Май съм се спънала в телефона.

- В безжичния. Да бе - отвърна с насмешка тя и ме издърпа до седнало положение. - Къде е твоят човек?

- Съпругът ми...

- Именно. Къде е? - Гласът є звучеше сякаш от далечна галактика.

- Трябваше му повече пространство - изхълцах аз.

- За кого се мисли? За капитан Кърк*?... Хайде, скъпа. - Тя се опита да маневрира с мен към канапето във всекидневната, но от движението ми се зави свят.

- Аз съм като хубавото вино. Не ми понасят пътуванията - опитах се да се пошегувам, макар че излезе нещо като "Асъм път ууанията."

И тогава повърнах отгоре є. Така започна едно прекрасно приятелство.

- Лошо... ми е - запелтечих някак без нужда.

- Яла ли си нещо? - попита съседката ми, докато ме почистваше.

- Да. Сватбената си торта.