Мистерията на живота

1.

Големите въпроси

Какво представлява Големият въпрос?

Защо би трябвало да ни интересува?

Какво го прави голям?

Да допуснем, че на масичката ви за кафе (има ли значение размерът?) кацва междузвезден кораб, а в него е "Универсалната книга". И вие трябва да зададете един въпрос. Кой е този въпрос?

Това може да изглежда малко глупаво, но усилието си струва. Заделете минутка и помислете. Какъв би могъл да бъде този въпрос? Какъв ли не. Хайде, просто си го запишете в дневника.

А сега да допуснем, че Книгата се чувства малко пренебрегната напоследък и вие получавате и въпрос бонус. Помислете си за нещо, което просто ви е любопитно. Може да се чудите дали Елвис все още е жив или къде сте оставили ключовете на колата. Нещо, което просто гъделичка любопитството ви. Запишете си и него.

Междувременно Книгата се чувства малко поизчерпана, а трябва да е "Универсалната книга", да задава въпроси на всекиго и да получава истински отговори. Така че въпросът за вас (отговорът на който ще бъде добавен в Книгата) е:

Какво е единственото нещо, което знаем със сигурност?

Големите въпроси - консервената

отварачка на съзнанието

Освен малцината като Фред Алън Улф, кога изобщо намираме в себе си кураж да зададем въпроси? И все пак повечето велики открития и прозрения, които обществото ни цени най-високо, са произтекли от въпроси. Онези неща, онези отговори, които учим в училище, са дошли от въпроси. Индийският мъдрец Рамана Махарши поучаваше учениците си, че пътят към Просветлението се побира в: "Кой съм аз?". Физикът Нилс Бор зададе въпроса: "Как може един електрон да се придвижи от А до Б и изобщо да не премине между двете?".

Тези въпроси ни отварят към онова, което не сме знаели преди. И всъщност са единственият път, който може да ни доведе до там - до другата страна на непознатото.

Защо задаваме "голям въпрос"? Задаването на "голям въпрос" е покана за приключение, пътешествие към откритието. Възбуждащо е да се отправиш на ново приключение. То носи блаженството на свободата, свободата да изследваш нова територия.

Тогава защо не задаваме тези въпроси? Защото задаването на въпроси отваря вратата към хаоса, към непознатото и непредсказуемото. В момента, в който зададеш въпрос, чийто отговор наистина не знаеш, ти отваряш поле от всякакви възможности. Готов ли си да получиш отговор, с който може да не ти е приятно да се съгласиш? Ами ако те накара да се чувстваш неудобно или те отведе извън зоната на безопасност и сигурност, която си изградил за себе си? Ами ако отговорът не е това, което искаш да чуеш?

Не е нужна физическа сила. За да зададеш въпрос, е нужна храброст.

Сега да разсъдим какво прави един въпрос "голям". Не е задължително един "голям въпрос" да произлиза от философска книга или да засяга "големите житейски теми". За вас големият въпрос би могъл да е: "Какво би станало, ако се върна в колежа и взема научна степен в нова област?", или "Дали да се вслушам в онзи глас, който непрекъснато ми повтаря да отида в Калифорния или в Китай?", или "Възможно ли е да открия какво има в неутриното?". Задаването на всеки от тези въпроси и на хиляди други би могло да промени посоката на вашия живот. Това всъщност представлява Големият въпрос: този, който може да промени посоката на живота ти.

Тъй че отново: защо не ги задаваме? Повечето хора биха предпочели да си останат в безопасната среда на познатото, вместо да си търсят неприятности. Дори да се сблъскат с такъв въпрос, те най-вероятно ще избягат от него, ще си заровят главата в пясъка и ще побързат да се ангажират с нещо друго.

За повечето от нас е нужна някоя голяма криза, за да си поставят "големите въпроси": застрашаващо живота заболяване, смъртта на някой близък, провал в работата или в брака, повтарящ се, водещ дори до пристрастяване поведенчески модел, от който като че ли просто не можеш да се отърсиш, или самота, която изглежда непоносима дори и само за още един ден. В такива моменти Големите въпроси кипват от дълбините на съществото ни като нажежена лава. Тези въпроси не са интелектуални упражнения, а зов на душата. "Защо аз? Защо той? Какво сгреших? Струва ли си животът наистина да се живее след това? Как можа Бог да позволи това да се случи?"

Ако можехме да наберем същата страст да си зададем Голям въпрос за своя живот сега, докато няма никаква непосредствена криза, кой знае какво би могло да се случи?

По думите на д-р Улф задаването на Голям въпрос може да отвори нови начини на съществуване в света. Може да бъде катализатор за преобразяване. За растеж. Израстване. Движение напред.

Радостта от въпросите

Спомнете си как когато бяхте на пет години, непрекъснато питахте "Защо?". Родителите ви може би са си мислили, че го правите само за да ги подлудите, но вие наистина искахте да знаете! Какво стана с това дете?

Можете ли да си спомните онова петгодишно дете, което бяхте? Можете ли да почувствате отново какво е? Това е важно, защото на пет години вие сте обичали загадките. Обичали сте стремежа да разберете нещата. Обичали сте пътешествието. Всеки ден е бил изпълнен с нови открития и с нови въпроси.

Каква е разликата между тогава и сега?

Добър въпрос!

Удоволствието и радостта от живота е в пътешествието. Нашата култура ни възпитава да гледаме на "незнаенето" като на нещо неприемливо и лошо. Като на някакъв вид провал. За да вземем изпита, трябва да знаем отговорите. Но дори когато става дума за фактологично знание за конкретни неща, това, което науката не знае, далеч надвишава онова, което знае. Много от най-великите учени са се вглеждали в загадката на вселената и живота на нашата планета и са заявявали откровено: "Много малко знаем. Това, с което разполагаме, са най-вече много въпроси". Тази констатация е абсолютно вярна за изтъкнатите мислители, които интервюирахме. По думите на автора Терънс Маккена: "Колкото по-ярко се разгарят огньовете на знанието, толкова повече тъмнина се разкрива пред смаяните ни очи".

Още по-трудно е да се стигне до ясен и категоричен отговор на въпроса: "Какъв е смисълът и целта на моя живот?". Отговорът на големи въпроси като този може да изникне само от житейското пътешествие. И човек може да стигне до него по пътя на незнаенето - или навярно би трябвало да кажем "все още незнаенето". Ако винаги си мислим, че знаем отговора, как ще растем? За научаването на какво изобщо ще бъдем открити?

Един университетски професор посетил дзен учителя Нан, за да го разпита за Дзен. Но вместо да слуша учителя, ученият се впуснал в безконечни описания на собствените си идеи.

След като го послушал известно време, Нан му поднесъл чай. Напълнил чашата на госта си догоре и продължил да налива. Чаят потекъл по стените на чашата, напълнил чинийката, разлял се по панталоните му и по пода.

- Не виждате ли, че чашата е пълна? - избухнал професорът. - Не можете да сипете повече в нея!

- Точно така - спокойно отвърнал Нан. - И като чашата вие сте пълен със собствените си идеи и мнения. Как бих могъл да ви покажа Дзен, ако първо не изпразните чашата си?

Изпразването на чашата означава да отворим място за Големи въпроси. Означава да се отворим, да се пренастроим така, че да можем да приемем незнанието, засега. От това ще се появи по-великото познание.

Да не знаеш отговора не е лошо

Преди малко шестнайсетгодишната ми племенница ми изпрати дълъг имейл. Същината му беше: "Животът е гаден. Виждам как тате всеки ден се връща след работа у дома напълно скапан. Не искам да се хващам в капана на тази досадна миша надпревара, но не мога да видя никаква надежда, че ще го избегна. Това ли всъщност е животът? Какъв е смисълът? По-добре просто да се гръмна и да умра".

"Кристина - отговорих є, - може би няма да сметнеш това за страхотен отговор, но аз се гордея с теб. Не мога да ти кажа, че ще разрешиш дилемата си и ще намериш Отговора. Зная, че искаш отговори - понякога обаче животът не ги осигурява веднага. Но ти задаваш правилните въпроси, а това е важно".

Уил

Вие сте в бележита компания

Хората са задавали Големи въпроси от хилядолетия. Винаги е имало мъже и жени, които са се взирали към звездите и са се чудели на необятната загадка на всичко това, вглеждали са се в начина, по който живеят хората около тях, и са мислели: "Нима животът не е нещо повече от това?".

Древногръцките философи са размишлявали и са обсъждали Големите въпроси. Някои, като Сократ и Платон, са питали: "Какво е Красота? Какво е Добро? Какво е Справедливост? Кой е най-добрият начин да се управлява едно общество? Кои хора са подходящи да управляват?".

Религиозни учители, мистици и духовни наставници като Буда, Лао Дзъ, Иисус, Мохамед, св. Франциск, Майстер Екхарт, Аполоний Тиански и много други във всички култури по света са задавали Големи въпроси.

Хората с научни умове винаги са задавали въпроси. Как действа това? Какво има вътре? Нещата наистина ли са такива, каквито изглеждат? Откъде се е появила вселената? Земята ли е центърът на Слънчевата система? Съществуват ли закони и модели, които са в основата на случващото се в ежедневния живот? Каква е връзката между моето тяло и ума ми?

За великите учени от историята тези въпроси издават страст към познанието, която далече надхвърля любопитството. Те не просто са любопитни - те имат нужда да разберат!

Когато Алберт Айнщайн бил момче, се запитал: "Какво става, ако карам колелото си със скоростта на светлината и включа фара му - ще светне ли?". Едва не се подлудил, задавайки си този въпрос в продължение на десет години, но от това непоколебимо търсене е произлязла Теорията на относителността. Това е страхотен пример на задаване на въпрос и вкопчването в него години наред, в непознатото, докато се стигне до напълно различен възглед за реалността.

Разбиване на парадигмата

Едно от великите неща в науката е допускането, че това, което се мисли, че се знае днес, утре вероятно ще се окаже погрешно. Теориите от вчера са служили като платформи за изкачване все по-нависоко и точно това е имал предвид сър Исак Нютон, като е казал: "Ако съм бил привилегирован да видя по-надалече от други, то е, защото съм стъпил на гърбовете на гиганти".

Науката се развива единствено благодарение на задаването на въпроси, противопоставянето на допусканията и "истините", приети за даденост във всеки един момент. Ами ако това се окаже вярно и за личния ни живот, за нашия индивидуален растеж и развитие?

Сещате ли се? Вярно е. Когато се освободите от своите допускания за самия себе си, вие ще израстете повече, отколкото изобщо сте си мислили, че е възможно.

Осъзнайте го

Разсъждението над Големите въпроси е чудесен начин да прекараш "качествено време" със собствения си ум. Кога за последен път сте отвеждали своя ум на необуздана езда през загадъчното? Опитвали сте се да стигнете до другата страна на Безкрайността?

Задаването на въпроси има и огромна практическа стойност. То е порталът към промяната.

Например: запитвали ли сте се някога изобщо, както пита Джо Диспенца: "Защо непрекъснато пресъздаваме една и съща реалност? Защо непрекъснато поддържаме едни и същи отношения? Защо непрекъснато приемаме една и съща работа, отново и отново? В това безкрайно море от възможности, което съществува около нас, защо става така, че непрекъснато пресъздаваме същите реалности?".

Или по думите на Айнщайн - една от дефинициите за лудост е да правиш едни и същи неща отново и отново, а да очакваш различни резултати.

Точно тук се вмества задаването на Големи въпроси. Те са "големи", защото ни отварят към по-голяма реалност, по-голям кръгозор и по-големи възможности за избор. А са под формата на "въпроси", защото идват от другата страна на Известното. А да стигнеш там, означава да се промениш.

Поразсъждавайте над

тези неща...

Бележка за "Поразсъждавайте...": На някои от тези въпроси мнозина от нас могат да отговорят лесно. Но номерът е не просто да видиш очевидното, а да видиш неявното - подсъзнанието. Мястото, където не гледаме много често, ако изобщо гледаме. Когато разсъждавате над въпросите тук, не забравяйте да се взрете дълбоко в себе си. Мислете за неща, които може да сте научили като малки. Страха, например: дали страхът от кучета се е просмукал по други начини в цялото ви съзнание. Не бързайте. Никой в другия край на стаята не държи хронометър!

- Помните ли първите три въпроса от началото на главата? Кои са те?

- Междузвезден кораб каца до вас, а в него е "Универсалната книга". Получавате въпрос бонус, въпрос "просто за забавление". Кой е той?

- И бонус към бонуса: върнахме ли се там, откъдето започнахме? Или се придвижихме напред?

Припомняйте си тези въпроси, докато четете тази книга. Те сигурно ще се развиват, докато се развивате и вие. Това е забавната част! Поддържайте дневник, за да можете да наблюдавате собственото си развитие и помнете:

Всички велики неща се постигат с леко сърце!

Рамта

2.

Науката и религията - големият развод

Духът и науката са двата велики подхода на човечеството към Истината. И двете търсят истината за нас и нашата вселена; и двете търсят отговори на Големите въпроси.Те са две страни на една и съща монета.

Обединени в първоизточника си

Нашата най-ранна известна цивилизация, древен Шумер (3800 г. пр. Хр.), е гледала на търсенето на разбиране за света около нас и за света на духовното като на едно и също нещо. Съществувал е бог на астрологията, бог на гРейдинарството, бог на напояването. Храмовите жреци са били писарите и технолозите, проучващи тези области на знанието.

Шумерите са знаели за 26 000-годишния цикъл, за прецесията на равноденствията, как да мутират растения, за да произвеждат плодове и зеленчуци, имали са и напоителна система, която е захранвала целия "плодороден полумесец" (басейна на Тигър и Ефрат).

Още 3000 г. насам, в Древна Елада философи са задавали Големи въпроси като: защо ни има? Какво трябва да правим със своя живот? Развили са теорията за атома, изучавали са небесните движения и са търсили универсални принципи на етичното поведение. В продължение на хиляди години единствената дисциплина, изучаваща небесата, е била астрологията. От нея е произлязла модерната астрономия. От астрономията са произлезли математиката и физиката. Алхимията, търсенето на тайните на преобразяването и безсмъртието, е породила науката химия, която по-късно се специализирала във физиката на частиците и молекулярната биология. Днес търсенето на безсмъртието се продължава от биохимиците, изучаващи ДНК.

Жив свят

Светът, в който са вярвали хората преди Научната революция, е бил жив. В Китай хората са виждали света като динамично взаимодействие на енергийни сили, които са в непрекъснато движение. Нищо не е фиксирано и статично; всичко тече, променя се или вечно се ражда.

Хората на Запад са вярвали, че светът в своята цялост изразява волята и разума на един Божествен творец. Неговите съставни части били свързани във велика верига на битието, започнала от Бог през ангелите до човека, животните, растенията и минералите, като всички те имат своето подобаващо място в едно живо цяло. Нищо не е само, всяка част е свързана с всяка друга част.

Местните народи на всеки континент са живеели в хармонична връзка със своята обкръжаваща среда - животните и растенията, слънцето, дъжда, живата Земя. Често пъти са изразявали това възприятие, като са намирали "духове" в планините, потоците и горите и са основавали своя религия и наука да се живее по начин, който удовлетворява тези духове на Земята и небето.

Целта на науката във всички тези култури е била да се придобие знание, за да се хармонизира човешкият живот с великите сили на естествения свят и с трансцендентните (извън човешкото познание) сили, които всички култури са долавяли, че съществуват зад физическия свят. Хората са искали да знаят как действа природата не за да я контролират и да властват над нея, а за да живеят в съгласие с нейния пулс. Както писа физикът и философ Фритьоф Капра в "Обратът": "От времето на древните целите на науката са били мъдрост, разбиране на естествения ред и живеене в хармония с него. Научното познание е било търсено "за славата Божия", или както са го казали китайците, за да "следваме естествения ред" и "да се влеем в течението на Тао".

Всичко това се е променило радикално от средата на XVI в.

Срещу властта на Църквата

В средновековна Европа Църквата е наложила върховна власт. Тя коронясва кралете, тя е най-големият земевладелец и разпространителят на истината, присвоила си е привилегията да знае всичко. Догмата є е закон, а властта є - абсолютна. Духовниците не само постановяват как действа духовният свят, в смисъл на рай, ад и чистилище, но също така казват на вселената как да се държи.

В 1543 г. Николай Коперник намерил смелост да се противопостави на Църквата и Библията. Публикувал книга, в която изказал предположението, че слънцето, а не Земята е центърът на вселената. Църквата направила най-логичното нещо, изправена пред идеята, че може би греши - забранила на последователите си да я четат. Включила труда му в "Индекса" на забранените книги и - забележително - не я изважда оттам до 1835 г.!

За щастие на Коперник той умрял от естествена смърт, преди Църквата да успее да се добере до него. Двама учени, подкрепили неговия труд, не могли да се измъкнат толкова леко. Джордано Бруно потвърдил изчисленията на Коперник и допуснал, че е възможно нашето слънце и неговите планети да са просто една от многото подобни системи в една безкрайна вселена. Заради ужасното си богохулство Бруно бил изправен пред Инквизицията (която все още е ведомство на Църквата), осъден бил като еретик и изгорен жив на кладата.

Галилео Галилей също подкрепил модела на Коперник. И той бил призован пред Инквизицията, но тъй като бил личен приятел с папата, само го поставили под домашен арест (на седемдесетгодишна възраст) до смъртта му. Добре е да имаш приятели по високи места.

Галилео често е наричан "бащата на модерната наука", защото бил първият, който основал труда си на двата стълба, характеризиращи оттогава насетне научното начинание: емпиричното наблюдение и прилагането на математиката.

Заради откритията на Галилео в началото на XVII в. знанието престанало да бъде собственост на духовенството. Неговата валидност престанала да се основава на древни авторитети или на църковни йерархии. Вместо това то започнало да се натрупва посредством открито изследване и наблюдение и да се утвърждава въз основа на общоприети принципи, които скоро станали известни като научен метод.

Учените избягвали битките с Църквата. Знаели, че това е безнадеждно и опасно. Вместо да се опитват да формулират математически закони за Бог, за душата или дори за човешката природа и обществото, ограничили своята дейност до разнищването на тайните на материята.

От своя страна Църквата правела всичко, което било по силите є, за да ги накара да замълчат, да предотврати разпространението на идеи, които биха могли да застрашат авторитета є. Но станало точно това, от което се страхувала. Докато учените упорито се впускали в откривателското приключение, изпращали послания от границите на познатото и използвали все по-нарастващия масив от знание, за да създават все по-могъщи технологии, чарът на научното начинание печелел все по-нарастваща подкрепа.

Декарт разделя ума от тялото,

човечеството от природата

Френският философ и математик от XVII в., Рене Декарт, разширил пропастта между наука и дух. "В концепцията за тялото не съществува нищо, което принадлежи на ума", заявил той, "и в концепцията за ума няма нищо, което принадлежи на тялото".

И така, брадвата паднала. Същата монета (реалността) била разцепена по средата. Ако духът и науката са разтрогнали своя брак, то Декарт бил адвокатът, който направил този развод приятен.

Макар да вярвал, че умът и материята са създадени от Бог, Декарт гледал на тях като на съвършено различни и отделни неща. Човешкият ум представлявал център на интелигентността и разума, създаден, за да анализира и разбира. Същинската област на науката била материалната вселена - природа - която той възприемал като машина, действаща съгласно закони, които могат да бъдат формулирани математически. Според Декарт, страстен любител на часовници и механични играчки, за всички неща в природата, не само за неодухотворените обекти като планети и планини, е присъщо това механично естество. Всички дейности на тялото също могат да се обяснят посредством механичния модел. И той написал: "Смятам, че човешкото тяло е машина". Отделянето на ума от тялото, което Декарт превърнал във фундаментално правило на науката, е причинило безкрайни проблеми, както ще разберем.

Франсис Бейкън и господството

над природата

Франсис Бейкън, английският философ и учен, също има съществена роля за утвърждаването на научния метод, който бихме могли да опишем така:

- Хипотеза > изследване и експериментиране -> извличане на общи заключения -> проверка на тези заключения чрез по-нататъшно изследване.

Разбира се, този метод е довел до огромни постижения за човечеството - от чистата радост от все по-голямото разбиране на природата, през подобренията в медицината, инженерството, агрономията и пр., до първите бебешки стъпки в изследването на Космоса. Но това е само половината история.

Както изтъква Фритьоф Капра, възгледите на Бейкън за научната дейност "често пъти са откровено порочни". Природата трябвало да бъде "преследвана в произволните є странствания", "принудена да служи", "подчинена". Работата на учения била да "изтръгне от природата тайните є". За жалост този подход, насочен към извличане на знание, за да бъде контролирана и управлявана природата (описвана като "тя"), се превърнал във водещ принцип за западната наука. Бейкън го е обобщил в една фраза, която всички сме учили в училище: "Знанието е сила".

Класическият модел на Нютон

Личността, която най-често тясно свързват с формулирането на научния мироглед, е сър Исак Нютон, а механичният модел на света обикновено бива наричан Нютонова физика или Нютонов модел. Тези термини са оправдани, тъй като Нютон направил гигантски крачки пред своите предшественици, синтезирал техните идеи и методи и ги придвижил далече напред. Изводите, до които стигнал, и математическите доказателства, които осигурил, били толкова внушителни, че в продължение на близо триста години учените по целия свят бяха убедени, че те описват точно как действа природата.

Нютон, също като Декарт, гледал на света като на машина, действаща в триизмерно пространство, със събития (като движенията на звездите или падането на ябълките), ставащи във времето. Материята е плътна, с малки частици в сърцевината си. Тези частици, както и гигантските обекти като планетите, се движат според природни закони, например силата на гравитацията, които могат да се опишат с такава математическа точност, че ако знаем първоначалните условия за всеки обект, например местонахождението на една планета и скоростта и формата на нейната орбита, то ние бихме могли да предскажем бъдещето му с абсолютна увереност. Нютон свързва две несъизмерими събития - падането на ябълка и движението на планета, и това е абсолютно революционно. Посредникът на тази връзка е "сила", в този случай - гравитацията.

Механистичният подход скоро бил приложен към всички науки: астрономия, химия, биология и прочие. С малко вариации (например по-усложнения възглед за атомното ниво на реалността), това е светът, в който всички ние сме свикнали да вярваме.

Нютон и религията

Разсъдете над това: колкото и революционни да са били Нютон и неговите колеги в работата си, щом станело дума за религията, те не оспорвали господстващия светоглед на своето време. Били са потопени в него. Макар на тях да се дължи възникването на радикално нова парадигма, която щяла да промени и преобърне разбирания, издържали векове наред, в личния си живот те живеели до голяма степен в средновековния свят, в който били родени.

Като другите хора, те вярвали, че Бог е главният архитект и строител на света. Нютон написал в своя главен научен труд, "Philosophiae Naturalis Principia Mathematica" ("Математически принципи на естествената философия"):

Тази най-красива система на слънцето, планетите и кометите би могла да произтича единствено от замисъла и властта на едно разумно и могъщо същество... Това Същество управлява всички неща не като душата на света, а като Господар над всичко... Той е вечен и безкраен, всемогъщ и всезнаещ... Той управлява всички неща и знае всичко, което е или може да бъде...

Не зная друга причина в нашата система да съществува едно тяло, което е определено да дава светлина и топлина на всички нас, освен тази, че Авторът на системата е преценил това за уместно.

Като че ли за да подготви бъдещите векове против материалистическата философия, която щяла да се наложи в западната мисъл в името на Нютоновата механика, сър Исак написал: "Атеизмът е толкова безсмислен и омразен за човечеството, че никога не е имал много привърженици".

Горчив развод

Едва по-късните поколения учени, съсредоточени изцяло над машината на света, открили, че не се нуждаят от Бог или от духовността. Освободени от ограниченията на религиозната догма, реагирали отмъстително, като обявили всичко невидимо и неизмеримо за фантазия и заблуда. Много от тях станали точно толкова догматични, колкото и църковните власти, заявявайки със самодоволна увереност, че строго погледнато, ние не сме нищо повече от машинки, действащи в една предсказуемо механична вселена, управлявана от непроменими закони.

Последователите на Дарвин осигурили окончателния удар за материалистическия триумф. Не само че не съществува Бог и следователно съзидателен разум, направляващ разгръщането на междугалактическия живот, но ние самите, някога в центъра на света, не сме нищо повече от произволни мутации, носители на неумолимия стремеж на ДНК към повече в една лишена от смисъл вселена.

Надежда за помирение?

Разделянето на ума и тялото, което Декарт превръща във фундаментално правило на науката и в което научното откривателство вярва в течение на стотици години, причинява безкрайно много проблеми. Възприемайки света извън нашите умове като нищо повече от безжизнена материя, действаща според предсказуеми механични закони и лишена от всякакво духовно или одухотворено качество, то ни отделя от живата природа, която ни поддържа. И осигурява на човечеството идеално извинение да експлоатира всички "природни ресурси" за собствените си егоистични и непосредствени цели, без никаква грижа за другите живи същества или за бъдещето на планетата.

И планетата страда. Изнасилена и оголена от девствената си красота, тя, нашият омърсен дом, започва да се върти на ръба на изчезването.

Докато науката рови все по-дълбоко в своята мъртва вселена, тя отключва и една загадка. В началото на XX в. задушаващата хватка на материализма е разхлабена от учени като Алберт Айнщайн, Нилс Бор, Вернер Хайзенберг, Ервин Шрьодингер и други основатели на квантовата теория, които казват на света: проникнете достатъчно дълбоко в материята и тя изчезва и се разтваря в невъобразима енергия. Ако следваме Галилео и я опишем математически, излиза, че изобщо не е материална вселена! Физическата вселена по същество е не-физическа, а може би възниква от поле, което е по-неуловимо и от самата енергия, поле, което прилича по-скоро на информация, на разум или на съзнание, отколкото на материя.

Две страни на една монета

Към днешна дата монетата остава разцепена, с религията от едната страна и науката - от другата. Защо? Защото поддръжниците на този мироглед са хора. Помните ли защо повечето хора не задават Големи въпроси? Защото отговорът, който ще получат, може да не е този, който искат да бъде.

Ами ако умът и материята не са разделени? Ако съществуват наблюдаеми циклични връзки между двете? Двайсет и първи век е, а официалната наука все още отказва да потърси отговор на този въпрос.

Д-р Дийн Рейдин, водещ учен в Института за ноетични науки*, от години изследва психични явления при строго съблюдаване на научния метод. При все това, той все още среща съпротива в средите на официалната научна общност.

По думите на д-р Рейдин:

Те ( представителите на официалната наука) имат лични, индивидуални убеждения, развили се заради опита им, но не говорят публично за това, тъй като публично, поне в средите на академичния свят, за това не бива да се говори. И това е една от малкото области, където табуто не само че е силно, но е устояло поне от едно столетие насам. Познавам много, много учени колеги... изтъкнати хора в своите области - в психологията, когнитивната невронаука, основните дисциплини, изследващи висшата нервна дейност, физиката... които насаме, лично, са много, много заинтересувани от... психичния феномен. Някои от тях получават успешни резултати в експериментите си. Е, защо не чуваме за това? Защото културата в академичния свят казва, че не може да говориш за това. Тъй че живеем в притчата за новите дрехи на царя. Искам да кажа, в настоящия момент табуто е толкова силно, че се смята за нередно дори да говориш за него. Прилича на свръхсекретен правителствен проект, където фактът за съществуването на проекта се държи в тайна. Добре, табуто е тайно; никой не бива да говори за него. Заемем ли се веднъж с табуто, това е първата крачка да го премахнем и от този момент нататък ще се натъкнем на огромен интерес към проучването на тези неща в руслото на официалната наука.

Кои въпроси ВИЕ искате

да получат отговор?

Е?

Помага ли молитвата за изцеление? Способен ли сте да въздействате на физическата реалност с ума си? Можете ли да възприемате неща извън време-пространството? Може ли едно живо същество да върви по вода? Съществува ли Частицата на Хигс?

Какво!?

Теоретичната физика на частиците предсказва съществуването на "частицата на Хигс" - частицата, която дава маса на други частици. Стотици милиони долари се изразходват за строителство на все по-мощни ускорители, за да бъде открита тя. И все пак смятаме, че повечето граждани на планетата Земя биха предпочели да узнаят отговора на първите четири въпроса.

Разбира се, тези четири отговора биха имали огромно (не се шегуваме) въздействие върху начина, по който възприемаме себе си и света. Много повече, отколкото откриването на още една частица. Но консервативният научен свят не иска и да погледне нещо, смятано за "извън тяхната област". Странно, защото точно оттам идват големите пробиви.

И така, кой възпира днес търсенето на истината?

Двете страни на една монета.

Първо Църквата, а сега новото жречество - учените.

Поразсъждавайте над тези неща...

- Възпирате ли се сам да търсите истината?

- Какво означава за вас духовността?

- Каква е разликата, ако има такава, между догма и природен закон?

- Кои са догмите в собствения ви живот?

- Как те управляват начина, по който възприемате себе си и своята реалност?

- Прилагате ли научния метод в собствения си живот?

- Как разделянето на наука и религия влияе на вашия живот?

- Каква е разликата между наука и религия?

- Как е повлиял дуализмът на начина, по който възприемате себе си и реалността?

- Живеете ли своя живот като отделен от природата и всичко останало, или се чувствате истински свързан?

- Колко често се чувствате като гущер? Може ли да ви порасне опашка?