Дарвиния

Първа книга

Пролет - лято 1920

"Лицемерци, вида на небето умеете да разпознавате, а личбите на времената не можете ли?"

Евангелие от Матей

16:3

1.

Мъжете от екипажите на оцелелите параходи бяха измислили свои легенди. Смахнати разкази, безочливо неверни, и Гилфорд Лоу бе чул повечето от тях по времето, когато "Оденсе" прекоси петнайсетия меридиан.

Подпийнал палубен стюард му разказа за мястото, където се срещали двата океана: старият Атлантик на Америките и новият Атлантик на Дарвиния. Границата, твърдеше стюардът, била видима като щормова линия и дваж по-опасна. Едното море било по-гъсто от другото, сякаш е от нефт, и морските създания, опитващи се да я пресекат, неминуемо измирали. С течение на времето тази зона се изпълнила с труповете на познати и непознати същества: делфини, акули, гърбати и сини китове, ъглолети, морски цилиндри, мехурчести риби, риби-знамена. Те се поклащали сред вълните с ококорени млечнобели очички, коремче до коремче и опашка до опашка. Студената вода ги съхранявала в почти непроменен вид - мълчаливо предупреждение към преминаващите кораби, дръзнали да си проправят път през мъртвешките им вонещи редици.

Гилфорд знаеше отлично, че тази история е измислица, страшна приказка за сплашване на лековерните. Но подобно на всяка приказка, човек лесно можеше є да повярва при подходящи обстоятелства. Той се наведе над потъмнелия парапет на "Оденсе" малко преди залез, насред Атлантика. Вятърът вдигаше пяна от развълнуваното море, но на запад облаците се разтваряха и слънцето протягаше издължени пръсти към водата. Някъде отвъд източния хоризонт се спотайваха заплахите и обещанията на този нов свят, преобразената Европа, чудния континент, който вестниците все още наричаха Дарвиния. Нямаше мехурчести риби край килватера и водата вероятно бе същата, каквато мие всички земни брегове, но Гилфорд усещаше, че е прекосил истинска граница и че сега неговият център на тежестта се е преместил от познатото към непознатото.

Той се отдалечи, ръцете му бяха замръзнали от допира с перилата. Беше на двайсет и две години и до миналия петък не бе излизал в открито море. Прекалено висок и мършав, за да стане добър моряк, Гилфорд ненавиждаше лъкатушенето из тесните лабиринти на "Оденсе", изпълнявал редовни пътнически рейсове за една холандска компания в годините преди Чудото. Прекарваше повечето време в каютата с Каролайн и Лили, а когато времето не беше твърде неприятно, излизаше на палубата. Петнайсетият меридиан бе западният край на големия кръг, изрисуван върху глобуса, и отвъд тази точка той се надяваше да види някакви представители на дарвинианския морски живот. Не хиляди измрели ъглолети, "усукани като косите на удавница", а може би риби-цистерни, изплували, за да напълнят белодробните си торбички. Нямаше търпение час по-скоро да зърне някакъв признак за приближаващия се нов континент, макар да знаеше, че желанието му е наивно, което го караше да го прикрива от останалите членове на експедицията.

На долната палуба беше тясно и спарено. Гилфорд и семейството му разполагаха с миниатюрна каюта в средата на кораба, Каролайн рядко я напускаше. Хвана я морска болест още първия ден, когато излизаха от Бостънския залив. Сега вече беше малко по-добре, поне така твърдеше, но Гилфорд долавяше, че е нещастна. Това пътуване не є се нравеше, въпреки че се бе съгласила да тръгне почти доброволно.

И все пак, всеки път, когато влизаше в каютата, имаше чувството, че отново се влюбва в нея. Каролайн седеше с изправен гръб на ръба на койката и си решеше косата със седефения гребен, плъзгайки го надолу покрай изящната извивка на шията. Големите є очи бяха притворени. Приличаше на принцеса в опиумен унес: вглъбена, замечтана, малко тъжна. Но всъщност, помисли си Гилфорд, е невероятно красива. Не за първи път изпита желанието да я снима. Беше є направил фотографски портрет малко преди да се оженят, но резултатът не му хареса. Сухата хартиена плоскост бе заличила всеки намек за изразителност, косата є не бе тъй лъскава сред оскъдните черно-бели оттенъци.

Той седна до нея и сдържа желанието си да докосне с ръка голото є рамо над камизолата. От известно време тя не понасяше допира му.

- Миришеш на море - чу гласа є.

- Къде е Лили?

- Отвръща на зова на природата.

Той се наведе да я целуне. Тя го погледна, после му предложи бузата си. Кожата є беше студена.

- Време е да се обличаме за вечеря - рече Каролайн.

Мрак обгръщаше кораба. Разпръснатите електрически лампи населяваха тесните коридори с издължени сенки. Гилфорд отведе Каролайн и Лили в мъждивото помещение, изпълняващо ролята на столова, където се присъединиха към малобройната група учени от експедицията, насядали около масата на корабния лекар, пълничкия любител на чашката Дейн.

Естествоизпитателите обсъждаха таксономията. Докторът говореше за сирена.

- Но ако създадем изцяло нова класификация...

- Което се налага от обстоятелствата!

- ...съществува риск да предположим наследствена връзка, обща характеристика на вече описани видове...

- Ами йедскарското сирене! В онези времена на масата имахме йедскарско сирене. Портокали, шунка, наденички, ръжен хляб и червен хайвер. Всяко от тях истинска frokost*. Не тези жалки заместители. Ах! - Докторът забеляза Гилфорд. - А, нашият фотограф. И неговото мило семейство. Прекрасната дама! И малката госпожица.

Вечерящите се раздвижиха, за да направят място. Гилфорд се беше сприятелил с почти всички естествоизпитатели, най-вече с един ботаник на име Съливан. Макар да се радваше на радушен прием на масата, Каролайн почти не продумваше. Малката Лили бе спечелила сърцата на всички. Тя бе едва четиригодишна и учените нямаха нищо против нейната любознателност... вероятно с изключение на Престън Финч, главния естествоизпитател на експедицията, който, изглежда, не беше привикнал да общува с деца. Финч седеше в далечния край на масата, монополизирал вниманието на един геолог от Харвард. Лили се настани до майка си и се зае да разгъва методично салфетката. Раменете є едва достигаха горния ръб на масата.

Докторът разцъфна в усмивка - леко пиянска, помисли си Гилфорд.

- Малката Лилиан май е прегладняла. Лили, искаш ли свинско задушено? Да? Не е нещо особено, но става за ядене. А ябълков сок?

Лили кимна, като се опита да прикрие притеснението си.

- Добре. Добре. Лили, вече пресякохме наполовина голямото море. Намираме се на средата на пътя до земята на име Европа. Радваш ли се?

- Да - отвърна Лили. - Но ние отиваме само до Англия. Тате ще ходи в Европа.

Лили, както повечето хора, се бе научила да отделя Англия от Европа. Макар че Англия бе също толкова променена от Чудото, колкото Германия или Франция, тъкмо англичаните с особена настойчивост се бяха заели със своите бивши териториални владения, бяха построили наново Лондон и крайбрежните пристанищни селища и поддържаха, доколкото им бе по силите, военен флот.

Престън Финч явно бе дочул разговора им, защото се намръщи в другия край на масата и поглади тънките си мустаци.

- Господин Лоу, дъщеря ви прави невярно разграничение.

Разговорите на масата на "Оденсе" по правило бяха разгорещени. Част от проблема се коренеше у самия Финч, автор на "Привидност и действителност", библията на Нойския натурализъм* още преди Чудото от 1912-а. Финч беше висок, прошарен, лишен от чувство за хумор и надут от собствената си известност. Препоръките му бяха безупречни, беше прекарал две години по поречието на Колорадо и Роуг, събирайки сведения за глобалния потоп, и беше главна движеща сила в Нойското възраждане от първата година след Чудото. Всички останали в една или друга степен притежаваха гузните маниери на поправили се грешници, с изключение на ботаника доктор Съливан, който беше по-възрастен от Финч и си позволяваше от време на време да го дразни със случайни цитати от Уолъс** и Дарвин. Но реформираните еволюционисти с по-малък стаж трябваше да внимават какво говорят.

Гилфорд предпочиташе да запазва мълчание. От фотографа на експедицията не се очакваше да изразява научни становища и може би така беше по-добре.

Корабният лекар изгледа намръщено Финч и насочи вниманието си към единствената дама.

- Уреден ли е престоят ви в Лондон, госпожо Лоу?

- Двете с Лили ще отседнем при близки - отвърна Каролайн.

- Ах, така значи! Някой английски братовчед? Войник, трапер или дюкянджия? Това са трите професии в съвременен Лондон.

- Познахте. Семейството държи продоволствен магазин.

- Вие сте храбра жена. Животът на границата...

- Ще бъда там само временно, докторе.

- Докато мъжете ловят снарки! - Неколцина естествоизпитатели го изгледаха безизразно. - Това е Луис Карол! Толкова ли сте неграмотни всички?

Мълчание. Пръв заговори Финчли:

- Докторе, европейските писатели не са на особена почит в Америка.

- Разбира се. Извинете ме. Човек забравя. Ако има късмет. - Лекарят втренчи поглед в Каролайн. - Някога Лондон беше най-хубавият сред големите градове на света. Известно ли ви е, госпожо Лоу? А не това жалко, селско градче, което е сега. С колиби, нужници на двора и кал. Съжалявам, че не мога да ви покажа Копенхаген. Какъв град беше! Цивилизован град.

Гилфорд и преди бе срещал хора като доктора. Имаше поне по един във всеки крайбрежен бостънски бар. Останали без родина европейци, вдигащи мрачни тостове за Лондон, Париж, Прага и Берлин, търсещи сънародници, с които да организират клуб, да говорят на своя умрял или отмиращ език.

Каролайн се хранеше мълчаливо и дори Лили притихна, сякаш всички около масата изведнъж бяха споходени от мисълта, че са прекосили невидимата граница по средата и че пред тях има само загадки, а спокойните местенца като Вашингтон и Ню Йорк са останали някъде в миналото. Само Финч изглеждаше невъзмутим, докато изтъкваше предимствата на кремъклийките пред пушките с насмолен фитил.

За първи път Гилфорд се бе срещнал с Престън Финч в канцеларията на бостънското издателство "Атикус и Пиърс". Запозна ги Лиам Пиърс. Гилфорд бе прекарал последната година на запад заедно с Уолкът, официалния фотограф на експедициите по река Галатин и в каньона Дийп крийк. Финч организираше експедиция за изучаване и картографиране вътрешността на Южна Европа и вече си бе осигурил финансовата поддръжка на Смитсониановия институт. В експедицията имаше вакантно място за опитен фотограф. Гилфорд се кандидатира и Пиърс предложи да го запознае с Финч, макар че не беше изключено жестът му да се дължи на факта, че бе чичо на Каролайн. Всъщност Гилфорд подозираше, че Пиърс иска да го махне от града по съвсем друга причина. Преуспелият издател и неговият доведен племенник не се погаждаха особено, макар че и двамата обичаха Каролайн. Въпреки това Гилфорд му беше благодарен за възможността да пътува с Финч към новия свят. Заплащането също беше добро, според сегашните стандарти. Работата можеше да му осигури нелоша репутация. Пък и той бе силно привлечен от континента. Беше чел не само докладите от експедицията на Донеган (по крайбрежието на Пиринеите, от Бордо до Перпинян, 1918), но и (тайно) всички дарвиниански разкази в "Аргоси" и "Ол стори уикли", особено тези, писани от Едгар Райс Бъроуз.

Това, което Пиърс не бе предвидил, бе своенравието на Каролайн. Тя отказа категорично да остане за втори път сама с Лили у дома, дори само за един сезон, въпреки доброто заплащане и предложението да наеме гувернантка, която да є помага. Гилфорд също не искаше да я оставя, но тази експедиция бе повратният момент в неговата кариера, може би тя щеше да определи дали ги очаква сигурно бъдеще или бедност.

Този път обаче Каролайн не пожела да прояви разбиране. Дори заплаши (макар той да не възприе думите є сериозно), че ще го напусне. Гилфорд отвръщаше на всичките є възражения със спокойни и търпеливи доводи, но тя продължаваше да упорства.

В края на краищата стигнаха до компромис, според който Пиърс щеше да заплати пътуването є до Лондон, където тя щеше да се настани при роднини, докато Гилфорд продължи към континента. Родителите є били на посещение в Лондон по време на Чудото и тя заяви, че искала да види мястото, където се починали.

Разбира се, никой не казваше, че хората са "умрели" по време на Чудото: те бяха "отведени" или "отпътували", сякаш бяха отишли на онзи свят между две вдишвания. Всъщност, мислеше си Гилфорд, кой би могъл да знае със сигурност какво точно ги е сполетяло? Може би наистина се е случило нещо подобно? Истината бе, че няколко милиона души просто бяха изчезнали от лицето на Земята, заедно със своите домове, градове, животинските и растителните видове, и Каролайн не можеше да прости на Чудото, смяташе го за зловещо и омразно явление.

Гилфорд се чувстваше малко странно, тъй като бе единственият човек на борда на "Оденсе", придружен от жена и дете, но никой не си позволи каквато и да било враждебна забележка, а и Лили бе спечелила сърцата на мнозина. С течение на времето той реши, че съдбата отново е била благосклонна към него.

След вечеря компанията се разотиде: корабният лекар при своята неизменна манерка с канадско пшенично, учените да поиграят карти на захабените маси в пушалнята, а Гилфорд се прибра в каютата да прочете на Лили поредната глава от една чудесна американска приказка - "Магьосникът от Оз". Книгите за Оз се ползваха с голяма популярност, откакто читателите поизгубиха интереса си към приказките на братя Грим и Андерсен, сякаш се чувстваха покварени от спомените за стара Европа. Лили, тази невинна душица, не разбираше нищо от предразсъдъци и политика. Тя обожаваше Дороти. Гилфорд също се беше привързал към приключенията на това канзаско момиченце.

Най-сетне Лили отпусна глава на възглавницата и затвори очи. Докато я гледаше как спи, Гилфорд почувства странна неувереност. Помисли си колко бързо може да се обърка и промени нечий живот. Как се бе озовал на този параход, на път за Европа? Дали бе постъпил правилно?

Разбира се, вече нямаше връщане назад.

Той придърпа нагоре одеялцето, изключи лампата и се шмугна в леглото до Каролайн. Жена му вече спеше с гръб към него и тялото є излъчваше приятна и примамлива топлина. Той се сгуши до нея и остави равномерния бумтеж на машините да го приспи.

Събуди се малко след изгрев слънце, стана, облече се и се измъкна от каютата, без да ги буди.

Въздухът на откритата палуба беше студен, утринното небе - синьо като порцелан. Само няколко раздърпани облачета очертаваха източния хоризонт. Гилфорд извърна лице към вятъра, зареял мисли, и малко след това към него се присъедини един от младшите офицери. Морякът не се представи, само му се усмихна, двама случайни другари, бодърстващи в ранни зори.

Известно време се любуваха на небето. После офицерът го погледна и рече:

- Наближаваме. Можете да го подушите във вятъра.

Гилфорд се понамръщи, очаквайки да чуе поредната небивалица.

- Кое да подуша?

Офицерът беше американец, говореше със забавен мисисипски акцент.

- Малко на канела. Малко на хвойна. И малко на нещо, което досега не сте помирисвали. Прашни ухания от места, където все още не е стъпвал човешки крак. Ще го усетите по-добре, ако затворите очи.

Гилфорд зажумя. Усещаше хладния вятър, който проникваше през ноздрите му. Истинско чудо щеше да е, ако може да подуши нещо през този вятър. И все пак...

Карамфил, зачуди се той. Кардамон? Тамян?

- Какво е това?

- Новият свят, приятелю. Всяко дърво, всяка река, всяка планина, всяка долина. Целият континент прекосява океана върху този вятър. Подушихте ли го?

Гилфорд едва забележимо кимна.