Към Bard.bg
Тутанкамон<br>Книгата на сенките</br> (Ник Дрейк)

Тутанкамон<br>Книгата на сенките</br>

Ник Дрейк
Откъс

1.

 

 

Десетата година от царуването на фараон Тутанкамон, живото въплъщение на Амон.

Тива, Египет

Три кратки почуквания. Заслушах се в последвалата тишина и в отговор разтревоженото ми сърце затуптя. После за мое облекчение прозвуча познатото единично почукване, нашият сигнал. Бавно изпуснах дъх. Май че остарявах. Все още бе тъмно, но вече бях буден и си казвах, че сънят отново ме е предал, както често ставаше в безрадостните малки часове преди зазоряване. Станах от леглото и бързо се облякох. Хвърлих поглед към Танеферт. Съпругата ми бе отпуснала красивата си глава на възглавницата, но прекрасните є тревожни очи бяха отворени и ме наблюдаваха.

- Заспивай. Обещавам, че ще си бъда вкъщи навреме.

Целунах я. Тя се сви като котка и ме изпроводи с поглед.

Дръпнах завесата и погледах за малко трите си спящи дъщери: Сехмет, Тую и Неджмет, легнали в общата си жълта стая, претъпкана с дрехи, овехтели играчки, папируси, плочи за писане, стари детски рисунки и всевъзможни предмети с непонятно за мен предназначение. Къщата ни вече бе тясна за такива големи момичета. Спрях за момент и се вслушах в накъсаното, мъчително дишане на баща ми откъм задната стая. Секна сякаш за цяла вечност, но после нова глътка въздух си проби път към престарелите му гърди. Най-сетне, както винаги преди да изляза от къщата, поспрях при невръстния си син Аменмос, който спеше спокойно с разперени крачета и ръчички като кученце пред огнище. Целунах го по главичката. Беше топла и влажна. Той дори не се размърда.

Взех документите си заради влезлия в сила вечерен час и безшумно затворих вратата. Тот, умният ми бабуин, се приближи на подскоци от мястото си за спане на двора, вирнал късата си пухеста опашка. Изправи се на задни крака, за да ме поздрави. Дадох му да подуши дланта ми, после го погалих по гъстата кафява грива. Направих бърз жест на възлияние, предназначен за малкия ни домашен бог в нишата, макар той да знае, че не вярвам в него. След това отворих портата и излязох сред сенките на малката уличка, където ме чакаше помощникът ми Кети.

- Е?

- Открили са труп.

- И затова ме будиш? Не може ли да почака зората? - Кети знаеше колко съм злонравен, вдигнат ли ме прекалено рано.

- Почакай да го видиш - отговори той.

Тръгнахме в мълчание. Тот опъна каишка и заподскача на четирите си лапи, развълнуван, че е навън в тъмнината, и нетърпелив да изследва всичко пред нас. Нощта бе ясна и красива. Горещият жътвен сезон Шему бе приключил и с изгряването на Сириус, Кучешката звезда, разливът прехвърли бреговете на Великата река и застла полята с богата животворна тиня. Отново бе време за празненства. През последните години водите не се вдигаха достатъчно високо или обратното, разливаха се прекалено надалеч и причиняваха сериозни опустошения. Но тази година разливът бе точно колкото трябва и донесе облекчение и радост на покорното, макар и мачкано от мрачното потисничество на Тутанкамон, владетеля на Горен и Долен Египет, население.

Яркият лик на луната хвърляше достатъчно светлина, за да осветява пътя ни. Бе почти пълна, а около нея като ефирно наметало проблясваха рой звезди; богиня Нут*, за която жреците ни учат, че ще съзрем с мъртвите си очи, докато лежим в малките лодки на смъртта, отнасящи ни към Отвъдното. Размишлявах над това, докато лежах в леглото, неспособен да заспя, понеже съм такъв, че виждам сянката на смъртта във всичко: в грейналите лица на децата си, в гъмжащите от народ улици на града, в пищната суета на дворците му, и то някак си с крайчeца на окото си.

- Какво смяташ, че виждаме, след като умрем? - попитах.

Кети знаеше, че му е позволено да взима на подбив спорадичните ми философски размишления, както и да ми се смее за какво ли не. По-млад беше от мен и независимо от жестокостите, които бе видял през живота си като меджайски стражник, лицето му някак бе съхранило откровеното си и ведро изражение, а косата му, за разлика от моята, беше черна като нощното небе. Все още бе здрав и силен като чистокръвна хрътка и изпитваше същата стръв към плячката - съвсем различен от собствената ми песимистична и обезверена природа. Остарявах и животът ми изглеждаше като безкраен низ от проблеми, които трябва да решавам, а не изпълнени с радост дни.

- Колко ли съм забавен в последно време - упрекнах се сам.

- Май виждаме зелени поля, където всички надути аристократи са роби, а бившите роби - надути аристократи. Мисля, че единственото, което ще правя по цял ден, ще е да бия патици из обраслите с тръстика блата, да пия бира и да празнувам славните си успехи.

Останах глух за шегата му.

- Ако изобщо се предполага, че ще видим нещо, защо балсаматорите запълват очните ни кухини с лук? Лук! Изворът на сълзите...

- Може би истината е, че виждаме другия свят само с мисълта си... - отвърна той.

- Вече говориш като мъдрец - похвалих го.

- И все пак родените сред охолство и леност се наслаждават на богатствата си и се отдават на разгул, докато аз продължавам да работя като вол за едното нищо...

- Е, това е далеч по-неразрешима мистерия.

Прекосихме лабиринт от стари тесни улички, криволичещи между хаотично построени къщи. Денем този квартал бе шумен и оживен, но нощем бе смълчан заради наложената от меджаите забрана за излизане от дома след заник слънце: скъпите дюкяни и техните бляскави стоки бяха защитени зад кепенци досущ като боговете на мъртвите в гробница, каруците и сергиите на Уличката на плодовете бяха прибрани за през нощта, работилниците на дърводелци, кожари и майстори на стъкло тъмнееха пусти. Дори птиците във висящите си клетки бяха притихнали под лунната светлина, защото в тези мрачни дни страхът държеше всички в подчинение. Пагубното царуване на Ехнатон, когато дворецът на фараона и храмовете бяха преместени от Тива в новия подобен на светилище град Ахетатон, се сгромоляса преди няколко години. Могъщите жреци на Амон, прогонени и лишени от собственост под неговото владичество, възвърнаха правата си, обширните си владения и несметните си земни богатства. Но стабилността не се възстанови, реколтите бяха оскъдни и чума покоси безброй, та мнозина вярваха, че тези бедствия са наказание за непростимите грехове от царуването на Ехнатон. И тогава, като че за да докажат мълвата, един по един измряха членовете на царското семейство: самият Ехнатон, пет от шестте му дъщери и най-сетне Нефертити, негова царица и несравнима красавица, чиито последни дни дадоха повод на много недоказани предположения.

Тутанкамон наследи правото да властва над Двете земи, когато бе на девет, веднага го ожениха за Анхесенамон, единствената останала жива дъщеря на Ехнатон и Нефертити. Това бе странен, но необходим съюз, понеже и двамата бяха деца на Ехнатон от различни майки и последни отломки от великата им династия, но пък кого другиго да коронясат? Бяха все още деца и оттогава регентът Аи, "бащата на бога", както тържествено го наричаха, управляваше безпощадно, като налагаше своя закон на страха чрез чиновници, видно подвластни единствено на това чувство. Неестествен човек. В свят, облян от толкова много слънце, живеехме в тъма, в жестоко време.

Пристигнахме в къща, не по-различна от останалите в квартала: висок порутен кирпичен дувар я делеше от тясната уличка. Стара изкорубена явно вечно открехната дървена врата, а зад нея проста къща пак от кирпич, с няколко етажа нови жилищни помещения, нестабилно кацнали едно върху друго - защото няма накъде да се разпростреш в пренаселената Тива. Завързах Тот на един кол насред двора и влязохме.

Трудно бе да отгатнеш истинската му възраст. Бадемовидното му лице, деликатно и нежно, бе едновременно младо и старо, а тялото му можеше да принадлежи както на дете, така и на старец. Възможно бе да е както на дванадесет, така и на двадесет. Приживе костите му сигурно са били огънати и разкривени от вродените недъзи на сакатото му тяло. Но на оскъдната светлина на лампата в ниша в стената виждах, че са строшени на много места и после наново подредени като елементите на мозайка. Полека повдигнах ръката му. Бе лека като пречупена тръстика; заради прекършените кости бе отпусната и на бабуни. Приличаше на странна кукла, направена от фин лен и остри камъни.

Бе положен като за погребение, изкривените му крака бяха изправени, тънките му, различни по дължина ръце - скръстени, деформираните му длани, приличащи на ястребови крака, бяха разтворени и поставени една върху друга. Очите му бяха покрити с листа от злато и около всяко от тях бе изрисувано в черно и зелено Окото на Ра. Внимателно повдигнах листата. И двете му очи бяха извадени. Взрях се в чернеещите очни гнезда, след което поставих златните листа обратно. Единствено лицето му не бе променено, явно побърканият скулптор не бе успял да изправи кривата му усмивка с чукове, клещи или каквито и да е други инструменти, с които е "поправял" несъвършенствата на нещастното му тяло - помислете колко много мускули са нужни, за да се засмеете. Усмивката грееше като малка победа на лицето над всичката проявена жестокост. Но, разбира се, изобщо не беше така. Бледата му кожа - признак, че рядко са го пускали да излиза на слънце - бе студена като лед. Пръстите му бяха дълги и изящни, грижливо подрязаните нокти не бяха счупени. Изглежда, рядко си бе служил с разкривените си ръце приживе, камо ли да се защитава срещу нелепата си участ. Странно, но нямаше белези от връзване по китките, глезените или врата.

Това, което му бяха причинили, бе жестоко и брутално, за него се изискваше значителна физическа сила, както и познания по анатомия, но не бе задължително да го убие. Веднъж ме извикаха при ранен при война между банди в бедните предградия. Бяха го завили в тръстикова рогозка, главата му стърчеше, за да наблюдава собственото си наказание, а именно да го бият с тежки тояги. Все още помня изражението на ужас, изписано върху лицето му. Когато разгънаха подгизналата от собствената му кръв рогозка, тялото му се разчлени и той умря.

Повечето жертви на убийства разкриват историята на своя край чрез позата, белезите и раните, нанесени върху телата им. Понякога и изражението им говори, дори в пепелявосивата празнота на смъртта паниката, страхът и ужасът - всички те - се запечатват и оставят следите си за кратко, след като душата-птичка Ба е отлетяла. Но този млад човек изглеждаше необичайно спокоен. Защо? Хрумна ми едно: вероятно убиецът е притъпил страданията му с някакъв наркотик. В такъв случай сигурно имаше познания или достъп до нужните лекарства. Хашиш може би, или лотосов цвят, попарен във вино? Но нито едно от двете не би подействало повече от приспивателно. Извлекът от корен на мандрагора е просто силно успокоително. Но това чудовищно престъпление и сложният му замисъл предполагаха нещо значително по-упойващо. Навярно сок от мак, с който можеш да се снабдиш, стига да знаеш къде да го потърсиш, и който се съхранява във вази с форма на обърнати макови семена, внесени по най-потайни пътеки през границата. Известно е, че растението се отглежда в земите на северните ни врагове, хетите, с които сега водехме дълга война на изтощение кой да владее териториите от стратегическо значение, разположени между двете ни империи. Бе забранен, но извънредно популярен; скъпа стока.

Стаята на жертвата - беше разположена на приземния етаж и от нея се излизаше направо на двора - бе безлична като склад. Малко лични вещи напомняха за краткия живот на момчето - няколко папирусови свитъка и една дрънкалка. До вратата имаше обикновено дървено столче. Оттам, скрит в сенките, младежът сигурно бе наблюдавал през отворената врата преминаващия покрай него живот на улицата, през същата врата убиецът му навярно бе влязъл в тъмнината на нощта. Патериците му бяха подпрени на стената до леглото. Кирпиченият под бе чисто изметен, нямаше следи от сандалите на престъпника.

Заради къщата и местоположението є прецених, че родителите му са от низшата класа на чиновниците и навярно бяха крили сина си от критичните и суеверни очи на света, защото вярваха, че подобни недъзи сочат, че боговете са го изоставили и са му обърнали гръб, докато други бяха убедени, че са признак на благоволение свише. Кети щеше да разпита слугите и да вземе показания от членовете на семейството. Но вече знаех, че няма да се добере до нищо, понеже убиецът надали си бе позволил да извърши досадни грешки. Притежаваше силно въображение и бе наистина изкусен.

Стоях в мълчание и обмислях странния ребус пред мен, озадачен и потресен от преднамерената извратеност на злодеянието. Това, което бе причинил на момчето, можеше да е и нещо друго: намерение или обяснение, изписано върху тялото му. Надали просто показваше способността си да извърши подобна жестокост. Бе ли възможно да изразява презрението си към недостатъците на това тяло и стремежа си към съвършенство? Или още по-интересно, дали във факта, че момчето напомняше на фараона по недъзите му - все пак съм длъжен да си напомня, че това са само слухове, - се криеше някакъв намек? Защо лицето му бе изрисувано като Озирис, бога на сенките? Защо очите му бяха извадени? И защо по някакъв странен начин извършеното ми напомняше на стария ритуал на проклинане, с който древните са омагьосвали враговете си? Първо строшавали глинени плочки, върху които били изписани имената и титлите им, а после ги екзекутирали и ги заравяли с отсечени глави и нагоре с краката. Прозираше някаква изтънченост, предумисъл и скрито значение. Освен ако посланието не бе на език, който още не можех да дешифрирам.

И тогава видях нещо. Около врата му, скрита под широката дреха, висеше ивица извънредно тънък лен, изписана с йероглифи с най-фино мастило. Повдигнах лампата. Бе заклинание за закрила, най-вече за покойниците, докато плават в нощта към другия свят с ладията на слънцето. Гласеше: "Тялото ти, о, Ра, ще съществува вечно благодарение на заклинанието".

Стоях абсолютно неподвижно и не можех да се начудя на необикновения предмет. Кети дискретно се изкашля откъм преддверието към стаята на момчето. Прибрах ивицата в диплите на дрехата си. Щях да я покажа на стария си приятел Нахт, благороден по произход и характер, мъдър и вещ в заклинанията, както и в много други области.

- Семейството е готово да се срещне с теб - каза помощникът ми.

Чакаха в една странична стая, осветена от няколко свещи. Майката се полюляваше в скръбта си, съпругът є седеше зад нея объркан и смълчан. Приближих се към тях и им поднесох безполезните си съболезнования. Кимнах дискретно към бащата и той тръгна с мен към малкия двор. Седнахме на една пейка.

- Името ми е Рахотеп. Главен следовател съм при тиванските меджаи. Налага се помощникът ми Кети да ви разпита и за най-малките подробности. Боя се, че е неизбежно, дори и във време на скръб. Но кажи ми, снощи чу ли, видя ли нещо необичайно?

Той поклати глава.

- Нищо. Нямаме нощна охрана, понеже всички тук ни познават и домът ни не е богат. Прости хорица сме. Спим на горния етаж, че въздухът там е по-прохладен, но синът ни спеше тук, на приземния. Много по-лесно му бе да се придвижва. А и обичаше да гледа какво става на улицата - тя бе всичко, което виждаше от живота в града. Ако му потрябвахме нощем, ни викаше.

Замълча, сякаш се вслушваше в тишината, за да чуе гласа на мъртвия си син.

- Що за човек би причинил подобно нещо на така обичливо и добросърдечно момче?

Впери в мен поглед, отчаяно търсещ отговор. В момента с нищо не можех да го утеша.

Явната скръб в очите му ненадейно прерасна в отчаяно желание за отмъщение.

- Когато го хванеш, дай ми го. Ще го убия, бавно и без капка милост. Ще научи какво е болка.

Нямаше как да му го обещая. Той отмести поглед и потрепери. Оставих го насаме с мъката му.

Излязохме на улицата. Източният хоризонт бързо изсветляваше. Кети широко се прозя.

- Приличаш на гробищна котка - закачих го.

- И съм точно толкова гладен - отвърна той; завърши фразата с още една прозявка.

- Преди да потърсим нещо за закуска, нека помислим за младия човек.

Той кимна.

- Ужасно...

- Но странно съдържателно.

Той отново кимна, вторачен във видимо чезнещия мрак, сякаш той можеше да му подскаже нещо.

- В наши дни всичко е с главата надолу и съвсем наопаки. Но стигне ли се до обезобразяване и пренареждане на костите на безпомощни сакати момчета... - Той поклати смаяно глава.

- И то в този ден, най-важния ден от празненствата... Момчето видимо прилича на самия фараон - прибавих тихо.

Оставихме за миг мисълта да увисне между нас.

- Вземи показания от семейството и слугите. Претърси стаята за всичко, което може да сме пропуснали в тъмнината... действай, докато следите са пресни. Провери дали съседите не са видели някой подозрителен да се навърта наоколо. Убиецът не случайно е избрал това момче. Може някой да го е забелязал да оглежда къщата. После иди на празненствата и се повесели. По-късно ще се срещнем в главната квартира на меджаите.

Той кимна и тръгна обратно към къщата.

Подръпнах Тот за повода и тръгнах по по-широката улица в края на пътеката. Бог Ра току-що се бе извисил над хоризонта, прероден от великата мистерия на другия свят на нощта, за да дойде нов ден, сребристобял, грейнал отведнъж, искрящ от светлина. Когато лъчите му докоснаха лицето ми, ненадейно ми стана горещо. Бях обещал да съм си у дома, при децата, по изгрев, а вече закъснявах.

 

 

 

 

 

 

2.

 

 

Улиците отведнъж се изпълниха с народ. Наизскачаха хора от различни квартали, както от вилите на висшата класа иззад високите им дувари и здрави врати, така и от бедните, задръстени от отпадъци задни улички. Днес за първи път градските мулета, натоварени с кирпичени тухли, трошен камък, плодове и зеленчуци не сновяха по улиците, а работниците другоземци, всеки ден забързани към изнурителната си работа, се наслаждаваха на ден почивка. Аристократи с надиплени бели одежди стискаха здраво перилата на малките си, теглени от коне колесници, докато те подскачаха и трополяха по градските пътища, някои придружавани от подтичваща свита. Мъже от по-нисшите класи вървяха със слугите и слънчобраните си редом с богаташки деца и техните възпитатели и разточително пременени жени, тръгнали на ранно гости, съпроводени от угрижените си слугини. Всички се бяха запътили като по нечут сигнал към големия храм в източната част на града, за да присъстват на церемониите по празненствата. Всички искаха да наблюдават пристигането на свещените лодки, натоварени със статуите на боговете, и, най-вече, да зърнат фараона, който да ги благослови, преди да влезе в най-свещения храм, за да общува с боговете и да приеме тяхното безсмъртие в себе си.

Но докато едно време всеки се стараеше близките му да са празнично облечени, спретнати и сити и да правят колкото се може по-силно впечатление, в тези дни на принудително покорство възхищението и благоговението бяха заменени от несигурност и тревога. Празненствата не бяха каквито ги помнех от детството си, когато светът напомняше на несекваща приказка. Процесиите и обиколките от храм в храм на статуите на боговете в златните им олтари, носени от златни ладии, цялото грандиозно шествие преминаваше като безсмъртните образи от някой папирус, изложен за радост на превъзбуденото множество.

Влязох в нашия двор и свалих нашийника на Тот. Той веднага скочи на леглото си, настани се и с крайчеца на окото си загледа как една от котките изтънчено си прави тоалета, как изпъва грациозната си лапа във въздуха и после я облизва. Приличаше на престорено свенлива наложница на възрастен мъж, играеща очакваната от нея роля.

В къщата цареше хаос. Аменмос седеше скръстил крака пред масичката си като някакъв малък фараон и блъскаше със свити юмруци в ритъма на някаква мелодия, която чуваше в радостното си съзнание, а млякото в купичката му се плискаше по пода и друга котка го облизваше. Дъщерите ми тичаха насам-натам и се приготвяха. Почти не забелязаха присъствието ми.

- Добро утро! - провикнах се и те ми отвърнаха в хор. Докато минаваше покрай мен, Танеферт бързешком ме целуна. Настаних се на масата до сина си, който за миг ме погледна със смътно любопитство, като че ли ме виждаше за първи път. После изведнъж широко ми се усмихна - показваше, че ме е познал - и продължи да бъхти масичката си, за да ми покаже колко е силен. Той е златното дете, което не очаквахме, загадката и радостта на средната ми възраст. На неговите години все още вярва на всичките ми приказки, затова му казвам само най-хубави неща. Естествено, не проумява и дума. Опитах да го развеселя, като го храня с млякото му, сякаш е някакъв празничен случай, и той тържествено го поглъщаше. Докато го наблюдавах, се замислих за убитото момче и обезобразеното му тяло, гротескната му външност висна като тъмен облак над масата на живота. Докато хранех сина си, размишлявах. Надали бе съвпадение, че е убит точно по този начин в самия ден на празненствата. Надали бе случайност и фактът, че недъзите на жертвата напомняха на онези на младия ни фараон. При все че никой не смееше да спомене гласно предполагаемите му несъвършенства, се мълвеше, че земното тяло на Тутанкамон далеч не е съвършено. Но понеже рядко се появяваше пред хората - а дори тогава пътуваше с колесницата си или седеше на трона, - никой не можеше да каже със сигурност колко истина има в слуховете. Все пак бе всеизвестно, че самият той твърди, че никога не е показвал силата си, въпреки че вече сигурно бе навършил пълнолетие.

Бях се срещал с баща му няколко пъти преди години в град Ахетатон. При една от тези срещи за кратко зърнах и момчето, станало сега фараон, дори и само по име. Спомних си потропването на патериците по ехтящия коридор на онзи безполезен, трагичен и сега със сигурност изоставен дворец. Спомних си лицето му, бадемовидно и деликатно, с малка срамежлива брадичка. Сякаш стара душа живееше в младо тяло. Сетих се и какво ми каза приятелят ми Нахт за момчето, което в онези дни наричаха Тутанкатон: "Когато свърши времето на Атон, ще върнат Амон. Тогава може да се нарече с ново име. Тутанкамон". Така и стана. Защото полуделият Ехнатон бе затворен в дворците си в прашния утопичен рушащ се град на мечтите и след смъртта му всичките просторни открити храмове и многобройни грандиозни статуи на самия него и Нефертити неизбежно се превърнаха в отломки. Говореха, че самите тухли на набързо построения град сега се превръщат в прахта, от която са били създадени.

След смъртта на Ехнатон навсякъде в Двете земи на Египет и васалните му царства забраниха култа му към Атон и върнаха властта на жреците от храмовете на Амон. И вече в никой от градовете ни не гравираха по стените на храмовете образа на Слънчевия диск и безбройните ръце, протегнати към него и държащи анкх, знака на живота. Животът в Тива продължаваше, сякаш всички се бяха наговорили да се преструват, че нито едно от онези събития не се е случило. Но, разбира се, историята не може така лесно да се заличи от паметта на хората, а новата религия имаше много верни поддръжници и още много, които - с надежда за земни облаги - посветиха съдбата и бъдещето си на нейната победа. А мнозина останаха тайно против смайващото земно могъщество на жреците и на абсолютната власт на един определен човек: Аи, сякаш нероден от жена, с лед в жилите и сърце, безстрастно и равнодушно като капките на воден часовник. Египет в наше време е най-богатото и най-могъщо царство, което светът е познавал, но никой не се чувства в безопасност. Страх, че непознат и всесилен враг е завладял всички ни, ни гнети досущ като тайнствена армия от сенки.

Излязохме забързано, понеже както обикновено закъснявахме. Ярката светлина на зората бе отстъпила на смазващата жега на сутринта. Аменмос седеше на раменете ми, пляскаше с ръце и кряскаше от вълнение. Запровирах се напред, крещях на хората да ни направят път. Отличителните знаци, че служа при меджаите, като че имаха по-слаб ефект и от лаенето на Тот. Той все пак помогна да минем през развълнуваното множество от потни тела, борещи се за място и въздух в задръстените криволичещи тесни улички, водещи към Великата река. Цитрите и тръбите не можеха да надделеят над глъчката, песните и подвикванията на мъжете, които весело се поздравяваха или изобретателно се ругаеха. Вързани маймуни бръщолевеха, птици в кафези надаваха остри писъци. Улични търговци напевно хвалеха стоката си и настояваха, че тяхната е най-хубава. Един побъркан с изпито лице и налудничави, вперени в небесата очи, предвещаваше идването на боговете и края на света. Бях захласнат не по-малко от сина ми.

Дъщерите ни вървяха отзад с изящните си ленени одежди, косите им блестяха, ухаещи на куркума и лотосово масло. Зад тях Танеферт внимаваше някоя да не се загуби и никой да не се докосва до тях. Момичетата ми се превръщаха в жени. Как щях да се чувствам, когато трите най-големи радости на живота ми излетят от родното гнездо? Обичах ги още отпреди да дойдат на бял свят, пищящи в отговор на имената си. Смаян от болката при мисълта, че ще ни напуснат, хвърлих поглед назад. Най-голямата, Сехмет, най-ученолюбивата в семейството, мълчаливо ми се усмихна. Тя твърди, че чува мислите ми, което е обезпокоително, като се има предвид какви щуротии ми минават през ума.

- Татко, нека побързаме.

Както винаги, бе права. Наближаваше времето за появата на боговете.

Успяхме да седнем на местата за чиновници под сянката на растящите край реката дървета. Навсякъде по източния бряг бяха издигнати жертвеници и около тях се събираха нетърпеливи многолюдни тълпи, чакащи да се появи корабът. Кимнах на мнозина познати. Под нас млади стражници от меджаите едва смогваха да наложат ред сред навалицата, но по време на празненства винаги е едно и също. Хвърлих поглед наоколо. Броят на стражниците бе необичайно голям, но пък в наше време сигурността се е превърнала във всеобща мания.

В този момент Тую извика и посочи първата от влачените на буксир лодки, която се появи пред погледите ни от север, и в същото време видяхме робите на брега - теглеха с усилие Усерхет, свещения кораб на бог Амон. От това разстояние прочутият древен плаващ златен храм се виждаше само като сияние над проблясващите води. Но когато се приближи и зави към брега, откъм носа и кърмата ясно се откроиха главите на овните и великолепието на слънцето заблестя по лъскавите Слънчеви дискове над главите им, заизпраща ослепителни искри над ширналите се зелени и кафяви води и освети и озари множеството. Дъщерите ми ахнаха и се изправиха, завикаха и замахаха с ръце. На носа и на кърмата се развяваха ярки ленти. В средата на кораба се издигаше златно светилище, скриващо самия бог. Щяха да го пренесат церемониално през тълпите от пристана до входа на храма.

Гребците и робите на брега успяха да приближат кораба до големия каменен пристан. Сега го виждахме по-добре. Изрисуваните кобри-закрилници над олтара, короните над главите на овните, златните ястреби. Аменмос бе напълно онемял, устицата му - широко отворена; бе изумен от гледката към един друг свят. След това с всеобщ и оглушителен рев, който накара сина ми да се сгуши уплашен до гърдите ми, жреците вдигнаха на раменете си светилището на бога. С усилие уравновесиха тежестта на толкова масивно злато и бавно и колебливо поеха по мостчето към пристана. Множеството се люшна напред към хваналите се за ръце стражници. Сановници, жреци и чуждестранни владетели паднаха на колене в знак на преклонение. Посипаха се цветя, хвърлени пред нозете на носещите олтара, в който се намираше статуята на бога.

Храмът бе съвсем близо до брега. По пътя имаше ритуална спирка, та скритият бог да приеме жертвоприношенията, преди да го отнесат през откритото пространство към вратите на храма, в който щеше да влезе през новата шествена колонада. Бе заповядал да я построят Аменхотеп III, дядото на фараона, но чак сега, след толкова години, тя най-сетне бе готова за кулминацията на празненствата.

Време бе да тръгваме, ако искахме да имаме добра видимост за внасянето на светилището в храма.