Тайният ръкопис

2.

Прозорецът на хотелската му стая гледаше към древната крепостна стена на Стария град Той обичаше това.

място, разположено в близост с духовния център на трите големи религии. С течение на годините Джош се беше разхождал безброй пъти из Стария град и всеки път, когато се завръщаше, чувстваше, че си е у дома. Това беше мястото на неговите предци и тук той просто усещаше всичко по различен начин. Макар че умираше от нетърпение да отвори гърнето, все пак отдели кратък миг, за да хвърли поглед към града, преди да се залови за работа. Тук имаше толкова много величие. И за съжаление твърде голяма опасност. В Близкия изток не беше имало по-опасно време, а градът лежеше в центъра на този конфликт. Нещо като трагедия в трагедия.

Той вдигна раницата си и внимателно извади обвития в тениска цилиндър. През тялото му мина тръпка като от токов удар. Трябваше да има причина, за да намери гърнето. Сега щеше да направи първата стъпка, за да разбере каква е тя.

Според израелските закони всички археологически находки принадлежаха на държавата и попадаха под контрола на Израелската служба по антиките. Джош знаеше, че трябва да предаде гърнето на ИСА, но и че щом веднъж го направи, могат да го изключат от участие в собственото му откритие. Не можеше да се сети дали в закона се посочваше кога точно трябва да се предаде находката. По негова преценка гърнето беше лежало заровено в течение на хилядолетия и ИСА можеше да почака още няколко дни.

Той отново нахлузи латексовите ръкавици и започна с първата част на онова, което беше сигурен, че ще се окаже продължителен процес. Гърлото на гърнето беше здраво запечатано с восък. Отварянето му изискваше голямо внимание, защото, ако счупи съда или повреди съдържанието му, щеше да извърши непростим грях. Той извади джобното ножче от раницата си и заработи много предпазливо. След няколко минути освободи похлупака.

Вътре Джош намери навит на цилиндър ленен плат. Поколеба се за миг, но после внимателно го измъкна от гърнето. Платното беше в толкова добро състояние, че се усъмни дали е автентично. Когато археолозите откриха Ръкописите от Мъртво море, те попаднаха на стотици фрагменти, които представляваха около осемстотин и петдесет ръкописа. Само десет бяха оцелели на повече от петдесет процента и само един, свитъкът на Исая, беше пълен. Ако това гърне е по-старо от две хиляди години, как така съдържанието му е толкова добре запазено?

Джош много внимателно разви ленената тъкан, под която се показа ръкопис. Ученият у него беше едновременно подозрителен и тръпнещ от многото възможности... изведнъж обаче отново го обзе онова усещане за пълно спокойствие. Как можеше да изпитва покой в миг като този? Когато откриваше нещо при разкопките, тялото му пламваше от адреналин. А сега се чувстваше необяснимо умиротворен.

Той разви първата част от свитъка и го огледа внимателно. Думите бяха на арамейски, един почти напълно забравен език, който някога се е говорел по тези места. Джош го беше научил, докато правеше доктората си по библейска археология. Малки петънца заобикаляха буквите върху листа. Това бяха единствените видими признаци на стареене по документа.

Той запали всички лампи в стаята, извади лупата и се зае с бавната и трудна работа на преводача. Вероятно чак сутринта щеше да приключи с първите абзаци, но той не обръщаше внимание на времето. Думите, които четеше, бяха приковали вниманието му толкова пълно, че би могъл да работи с дни без прекъсване.

"Казвам се Йешуа бен Йосиф. През следващите две седмици ще срещна съдбата си. Пиша това, за да знаете истината кой съм, в какво вярвам и проповядвам. Аз съм пророк с видения за бъдещето и пиша този ръкопис, за да противодействам на най-големия от страховете си - че учението ми ще бъде забравено или още по лошо, ще бъде тълкувано невярно, а посланието ми ще бъде покварено от лъжците.

Аз поучавах с притчи, но дори най-близките ми другари се затрудняваха да разберат истинското им значение. Сега пиша по такъв начин, че не само дори най-обикновените мъже и жени да могат да ме разберат, но и да докосна сърцата на най-светлите умове.

Роден съм в град Назарет в Галилея през последната година от царстването на Ирод Велики. Родителите ми, Мария и Йосиф, бяха вярващи евреи, които спазваха Моисеевите закони и светостта на Тората. Аз пораснах, изучавайки всяка дума от този свещен документ. Като дете имах сънища и видения, които ме накараха да почувствам, че животът ми има специално предназначение. Молех се всеки ден, изучавах Тората, медитирах и се научих да лекувам. Моята мисия беше да намеря път как да помагам на другите, особено на бедните, на изгубилите надежда и на изгладнелите духом. Планът ми беше да освободя моя народ от римската окупация и да създам рай тук, на земята."

Джош вдигна глава от ръкописа и разтърка очи. През прозореца нахлуваше слънчева светлина. Той отново се вторачи в свитъка. Имаше още толкова много за превеждане. Толкова много за откриване. Ала и това, което беше намерил досега, направо му спираше дъха.

Ако можеше да се довери на прочетеното досега, авторът беше човекът, известен днес като Исус Христос.

Джош закрачи из малката хотелска стая, неспособен да повярва на очите си. Този документ сигурно е фалшификат. Как по друг начин може да бъде обяснено състоянието на ръкописа? Но ако не беше мошеничество, това щеше да се окаже най-голямото археологическо откритие в историята.

Джош прокара ръце през косата си, опитвайки се да си събере мислите. Дали да се обади в ИСА? Те разполагаха с технологията и изследователските ресурси, нужни, за да се определи дали свитъкът е автентичен. Какво обаче щеше да изгуби, ако им се обади? Щяха ли да му позволят да стане част от изследователския екип? Щеше ли да получи признание за своето откритие?

Джош реши да не рискува. Първо да направи копие на целия ръкопис и едва тогава ще го предаде на ИСА, при условие че ще го включат пълноценно в работата. Той разчисти пода и внимателно разгъна ръкописа по дължината на хотелската стая. След това извади цифровия си апарат и започна яростно да щрака. Когато свърши, отново нави грижливо свитъка, а после засне и ленената обвивка. След това много предпазливо пъхна ръкописа обратно в гърнето и сложи капака.

След това извади лаптопа си, свърза го с фотоапарата и прехвърли снимките с текста на твърдия диск. Дори ИСА да не му позволи да борави с оригинала, сега разполагаше със свое собствено цифрово копие, по което можеше да работи. Не беше кой знае какво, но единственото, което можеше да направи при тези обстоятелства.

Сега, когато текстът беше поне малко по-сигурно запазен, Джош усети как червата му куркат и се сети, че не беше ял от поне двадесет и четири часа. Въпреки това се чувстваше по-уморен, отколкото гладен. Докато картините от този изключителен ден прелитаха в съзнанието му, той се хвърли на леглото и бързо потъна в неспокоен сън.

3.

Джош стои с лице към безкрайни редици кръстове. Вижда стотици агонизиращи хора, китките им са вър-

зани, в дланите им са забити пирони, а телата им са оставени да изгният под смъртоносното пустинно слънце.

Група центуриони се хили презрително, по шлемовете и острите върхове на копията проблясва слънцето, докато техните жертви умират в мъки и унижение.

- Ето какво ще получите, еврейски кучета, ако пак предизвикате Рим - изругава ги един от войниците и избухва в циничен смях.

В този миг Джош се събуди целият плувнал в пот. Кошмарът беше прекалено истински. Сега, след като беше открил гърнето, всеки сън получаваше ново измерение. Какво означаваше този? Дали всичките му сънища са предопределени да се сбъднат по някакъв начин?

Сега не можеше да мисли за това. Имаше твърде много работа. Трябваше да научи още много неща за ръкописа.

Той се изкъпа и обръсна, а после пое по стълбите надолу към просторното фоайе на хотела. Не беше спал много. Купи си чашка турско кафе и мармаладена кифла от сладкарницата и се насочи към обществения телефон в един от закътаните ъгли на помещението. Макар че телефонът му имаше чудесен обхват, желаеше да избегне опасността обаждането да бъде проследено. Предпочиташе хората, с които щеше да говори, да знаят колкото е възможно по-малко за неговата самоличност, докато не реши, че може да им се разкрие.

- Шалом, Израелска служба по антиките - обади се женски глас. - Как мога да ви помогна?

- Шалом. Бих искал да разговарям със служителя, който отговаря за археологическите проучвания.

- За кого да предам и по какъв въпрос се обаждате?

- Мисля, че открих нещо, което ще бъде от голям интерес за вашата служба.

- Един момент.

Джош огледа гъмжащото от посетители хотелско фоайе. Насам-натам се движеха хора, които се готвеха да започнат своя ден като туристи или работници. Какво ли е да живееш тук всеки ден и да се опитваш да си вършиш работата и да водиш нормален живот, въпреки че опасността те дебне всеки миг? През повечето време в Ерусалим беше спокойно, но въпреки това се чувстваше напрежение, когато хората се качваха в рейсовете, влизаха в супермаркет, кафене или нощен клуб.

Днес вече всички жители на големите градове по света най-малкото подсъзнателно се страхуват да не станат жертва на случайно насилие, но тук вероятността нещо лошо да ти се случи беше много по-голяма. В живота на тези хора имаше част, която той като американец никога не би могъл да разбере. Смелостта, която се изискваше да живееш нормално при подобни обстоятелства, дълбоко трогна Джош.

След няколко минути се чу глас със силен израелски акцент.

- Ало, казвам се Моше бен Даниил. С кого разговарям?

- Аз съм американски преподавател по археология. Специалността ми е библейска археология.

- С какво мога да ви помогна?

- Може ли да ми кажете каква е вашата длъжност в ИСА?

- Аз съм археолог - отговори малко остро мъжът. - Оглавявам много от нашите изследователски проекти.

- Бих искал да се срещнем - продължи Джош.

- За какво?

- Може би успях да открия артефакт, който силно ще ви заинтересува.

В слушалката от другата страна се чу кискане.

- Вие, американските археолози, си мислите, че знаете всичко. Всъщност унищожавате повече артефакти, отколкото откривате.

Джош почувства как го обхваща гняв. Мразеше да бъде слаган под общ знаменател, защото винаги се отнасяше грижливо към работата си.

- Щом не ви интересува - заяви той рязко, - ще отнеса откритието си в Щатите.

- Това ще бъде нарушение на израелските закони.

- Само ако артефактът е истински, но тъй като вие не проявявате интерес, няма никога да разберете.

Моше въздъхна шумно.

- Добре, разкажете ми за това чудо.

Джош направи фуния с длан, за да не може никой около него да чуе думите му.

- В една пещера близо до Мъртво море открих гърне, което ми се струва, че е от времето на Втория храм. Ако установите, че е автентично, ще се окаже огромно откритие.

От другата страна на линията настъпи миг мълчание, но най-накрая Моше попита:

- Къде е този предмет сега?

- На сигурно място при мене.

- А вие къде сте?

- Предпочитам да не ви казвам, докато не се срещнем. Ще ви бъда благодарен, ако това стане колкото може по-скоро.

Следващото мълчание се проточи повече от първото. Защо този тип се колебаеше? Ако на Джош някой му се обадеше с такова предложение, веднага щеше да покани човека в кабинета си.

- Мога да се срещна с вас на обяд.

След три часа? Щяха да му се сторят като цяла вечност.

- Къде? Вие имате офиси из целия град.

- Централата ни е в Рокфелеровия археологически музей на улица "Султан Сюлейман" в Източен Ерусалим. Но охраната няма да ви пусне, ако не ми кажете името си.

Джош знаеше, че човекът казва истината, но се поколеба няколко секунди. Трябваше да се довери на този човек, макар да не го познаваше.

- Казвам се Джош Коен - измърмори той. - Ще се видим скоро.

Остави слушалката на мястото є и огледа фоайето. Сега в него имаше повече хора, отколкото преди малко. Той потърси такива, които проявяват подчертан интерес към него, но изведнъж му хрумна, че почва да става параноичен. Никой не знаеше какво притежава и какво би могло това да означава за света.

Добре де, но защо тогава се чувстваше толкова напрегнат?

Преди срещата трябваше да свърши някои неща. Първо, да намери интернет кафене, откъдето да изпрати снимките и да ги вкара в някой от сигурните сървъри на университета. Там файлът щеше да е на много по-безопасно място, отколкото на твърдия диск в неговия преносим компютър. Факултетът разполагаше с няколко системи за сигурност, които предпазваха сървърите от хакери, а Джош шифрова файла допълнително, за да е спокоен.

След това с гърнето и неговото скъпоценно съдържание в раницата на гърба той тръгна да прекосява града, за да се срещне със своя стар съученик Авнер Кац. Авнер беше висок метър и осемдесет и два, с едро тяло и широка усмивка. След като завърши гимназия, Кац осъществи най-голямата си мечта и се премести в Израел, за да следва в Йешива, равинското училище, и да изучава Тората. Той живееше от петнадесет години в Израел и беше собственик на магазин за сувенири и антики в еврейския квартал в Стария град.

- Джош - възкликна Авнер, когато Джош влезе в магазина, - не те виждам с години, а сега се появяваш за втори път само в течение на няколко седмици? На какво дължа тази чест?

- Просто не мога да се наситя на красивата ти муцунка - ухили се Джош в отговор. - Сега, след като те видях отново, започвам да си мисля дали да не се преселя тук за постоянно, така че да мога да те виждам всеки ден?

Авнер изпръхтя.

- Говориш така, сякаш ей сега ще ми поискаш някой долар.

Усмивката изчезна от лицето на Джош, а изражението на неговия съученик стана мрачно. Джош се наведе към него, огледа магазина и двамата клиенти в него и прошепна:

- Да, аз наистина имам нужда от помощ.

Авнер се усмихна криво.

- А аз си мислех, че университетът ти плаща добре. Разбира се. Колко ти трябват?

Джош рязко поклати глава.

- Не ми трябват пари. Искам да прибереш нещо на сигурно място.

Авнер не отговори, но лицето му ясно изразяваше какво си мисли. Още един човек влезе в магазина. Беше ли го виждал някъде? Джош отново направи усилие да подтисне параноята си.

- По време на разкопки открих нещо. Може да е фалшификат, но ако е истинско, ще бъде нещо гигантско. Не мога да го държа в стаята си, а още нямам намерение да го предавам на ИСА.

- Мога ли да знам за какво става въпрос?

- Ще ти обясня всичко, когато съвсем скоро седнем на по питие. Засега ще те помоля да ми направиш тази услуга, без да задаваш въпроси. Ще ти бъда особено благодарен.

Авнер го потупа по рамото.

- За тебе - всичко. Разбира се, ти ще почерпиш, докато ми разказваш тази история.

- Колкото поемеш.

- Приятелю, не давай обещания, които не можеш да изпълниш. Ела, ще те заведа при моя сейф. Той е здрав като крепост, защото и аз притежавам някои ценни неща.

Джош огледа магазина за последен път. Човекът, който беше влязъл преди минутка, вече го нямаше. Защо му се стори толкова познат? Но не можа да намести никъде лицето му.

Той се обърна и последва Авнер към задната част на магазина.