Особени сезони

Важна е приказката, а не човекът, който я разказва.

„Мръсната среда прави мръсна бедност.“

AC/DC

„Чух го по клюкарската мрежа.“

Норман Уитфийлд

„Всичко си отива, всичко минава, водата тече, сърцето забравя.“

Флобер

РИТА ХЕЙУЪРТ

И

ИЗКУПЛЕНИЕТО „ШОУШЕНК“

Момчета като мен има във всеки щат, във всеки федерален затвор в Америка, предполагам. Аз съм човекът, който може да ти бъде полезен. Цигари по поръчка – една чанта от онези, натъпканите с марихуана, ако си падаш по тях, бутилка бренди по случай дипломирането на сина или дъщеря ти в гимназията, почти всичко, но с мярка – това е. Само че не винаги е било така.

Пристигнах в „Шоушенк“ едва двайсетгодишен и съм от малцината в нашето щастливо малко семейство, готови да сърбат това, което са си надробили. Извърших убийство. Застраховах за голяма сума жена си, три години по-голяма от мен, и блокирах спирачките на шевролета, който получихме от баща ґ като сватбен подарък. Всичко стана така, както го бях замислил, само дето не бях предвидил, че ще спре да качи и съседката с невръстния ґ син, когато отивала по Касъл Хил към града. Спирачките не задействаха и колата изхвърча през храстите в края на общинските терени. Очевидци разправяха, че летяла най-малко с осемдесет километра в час, преди да се разбие в основата на паметника на загиналите в Гражданската война и да избухне в пламъци.

Не бях планирал и да ме хванат, но ме спипаха. В Мейн няма смъртно наказание, но прокурорът реши, че трябва да бъда осъден за три убийства и да получа три доживотни присъди. Съдията нарече това, което направих, „ужасно, гнусно престъпление“, и то си беше такова, но всичко е вече минало. Можеш да го видиш в пожълтелите страници на касълрокския вестник „Кол“, където тлъстите заглавия за моята присъда изглеждаха малко смешни и старомодни наред с новините за Хитлер, Мусолини и много други.

Питаш ме превъзпитан ли съм. Дори не зная значението на тази дума, поне що се отнася до затворите и присъдите. Мисля, че това е политическа дума. Може би тя има някакво друго значение и случаят ще ми помогне да го открия, но това е в бъдещето... нещо, за което хората тук са свикнали да не мислят. Бях млад, с приятна външност, от бедната част на града. Свалих едно хубавичко, нацупено, вироглаво момиче, което живееше в разкошна стара къща на Карбайн Стрийт. Баща ґ беше съгласен да се оженим, ако постъпя на работа в оптическата компания, която притежаваше, и ако „тръгна нагоре“. Разбрах, че иска да ми стъпи на шията, да ме държи постоянно в къщата си като някой отблъскващ домашен любимец, който може да хапе и никога няма да бъде откраднат. Баща ґ ме изпълни с достатъчно омраза и предизвика онова, което сторих. При друга възможност не бих го направил отново, но не съм сигурен, че това е доказателство за моето превъзпитание.

Както и да е, няма да те занимавам със себе си; искам само да ти разкажа за един човек на име Анди Дюфрен. Но преди да заговоря за Анди, трябва да ти разкрия още някои неща за мен. Ще бъда кратък.

Както казах, бях човекът, който може да ти бъде полезен тук, в „Шоушенк“, през близките четирийсет години, проклети да са. И това не са само контрабандни номера, като специалните цигари и къркането, или пък като онези ястия, които са на върха на менюто. Доставял съм хиляди други неща за хората, които прекарват времето си тук, някои от тях съвсем законни, ала трудни за изпълнение в място, където си доведен за наказание. Едно момче го бяха вкарали за изнасилване на малко момиче и за показване на онова нещо пред дузина други. Намерих му три къса розов мрамор от Върмонт и той направи от тях три прекрасни скулптури – малко дете, момче на около дванайсет години и млад мъж с брада. Нарече ги „Трите възрасти на Исус“ и сега тези скулптури са в приемната на човека, който някога беше губернатор на този щат.

Тук е и един човек, за когото сигурно си спомняш, ако си израсъл на север от Масачузетс – Робърт Алън Коут. През 1951 година той се опита да ограби клона на Първа търговска банка в Микеник Фолс и обирът се превърна в кървава баня: общо шест убити, от които двама членове на бандата, трима заложници и един млад щатски полицай, който подаде главата си в неподходящ момент и получи куршум в окото. Коут имаше нумизматична колекция. Естествено не го оставиха да я внесе в пандиза, но с малката помощ на майка му и един посредник, който караше камиона на пералнята, успях да му помогна. Казах му: „Сигурно си луд, Боби, ако искаш да имаш колекция от монети в каменен хотел, пълен с крадци.“ Той ме погледна, усмихна се и рече: „Зная къде да ги крия, не бери грижа.“ И беше прав. Боби Коут почина от мозъчен тумор през 1967 година, но тази колекция от монети никога не беше открита.

Доставях шоколади в деня на свети Валентин; доставих и три от онези зелени млечни шейкове, които сервират в „Макдоналдс“ около деня на Свети Пади в чест на лудия ирландец, наречен О’Малей; аз даже уредих среднощната прожекция на „Дълбокото гърло“ и „Дяволът в мис Джоунс“ за едно празненство на двайсет души, които изпразниха джобовете си да поръчат тези филми... въпреки че накрая получих една седмица в изолатора за тази дребна лудория. Това са рисковете и ги поемаш, ако си момче, което може да бъде полезно.

Получавах пътеводители и книги за чукане, някои нови неща в шегите, като ръчни сирени и прах за сърбежи, и неведнъж съм виждал осъдени на дълъг срок да получават дамски гащички от своите жени или приятелки... сигурно се сещаш какво правят хората тук с такива нещица през дългите нощи, когато времето надвисва над главата ти като меч. Не въртях тези работи безплатно и за някои услуги цената се вдигаше високо, но не го правех само за печалба – каква ценност са за мен парите? Никога няма да си купя кадилак или да отскоча със самолет до Ямайка за две седмици през февруари. Правя го по същата причина, поради която добрият месар продава само прясно месо: имам добра репутация и искам да я запазя. Само две неща отказвам да уредя: пистолети и силни опиати. Никому не помагам да убие себе си или друг човек. Имам достатъчно убийства на съвестта си, които ще ми държат влага цял живот.

Да, аз съм истински „Нейман-Маркъс“*. Така беше, когато Анди Дюфрен дойде при мен през 1949 година и ме попита мога ли тайно да вкарам в затвора специално за него Рита Хейуърт и аз му казах, че няма никакви проблеми. И наистина нямаше.

През 1948 година, когато пристигна в „Шоушенк“, Анди беше на трийсет години. Беше нисък, едва ли не дребен човек с пясъчножълта коса и малки, ловки ръце. Носеше очила със златна рамка. Ноктите на ръцете му бяха винаги изрязани и чисти. Смешно е да запомниш с това един мъж, но за мен това беше същността на Анди. Той винаги изглеждаше така, сякаш носеше вратовръзка. Навън беше вицепрезидент на инвестиционния отдел на голяма банка в Портланд. Голям успех за толкова млад човек, особено като си помислиш колко консервативни са повечето банки... и този консерватизъм трябва да се умножи десетократно с влизането в Нова Англия, където хората не доверяват парите си на човек, който не е плешив, куц и не придръпва постояно панталоните си, за да оправи бандажа върху хернията си. Анди влезе в затвора за убийството на жена си и нейния любовник.

Вече споменах, струва ми се, че в затвора всеки човек е невинен. О, те четат тази библия така, както ония свети играчи от телевизията четат книгата на Апокалипсиса. Бяха жертви на съдии с каменни сърца, които бъркаха прекалено много, или на некадърни адвокати, полицейски инсценировки и липсата на късмет. Те четяха светото писание, ала по лицата им беше изписано съвсем друго. Повечето пандизчии са долнопробни хора, безполезни за себе си и за когото и да било, и техният лош късмет се криеше в това, че майките им са ги износили до раждане.

През всичките ми години в „Шоушенк“ нямаше и десетина души, на които да повярвам, когато ми разправяха, че са невинни. Анди Дюфрен беше един от тях и от година на година все повече се убеждавах в неговата невинност. Но ако бях на мястото на съдебните заседатели, които са разглеждали делото му в Портландския върховен съд през шестте бурни седмици на 1947–48 година, щях също да гласувам, че е виновен. Неговият случай беше същински ад, точно така; един от онези пикантни случаи с всичките му подробности. Имаше прелестно момиче с обществено положение (мъртво), местен спортен идол (също мъртъв) и виден млад бизнесмен на подсъдимата скамейка. Ето, така стоеше работата, плюс целият скандал, който вестниците успяха да раздухат. Обвинителят смяташе делото за вързано в кърпа. Процесът продължи толкова дълго само защото прокурорът предвиждаше да се обърне към Палатата на представителите на Съединените щати и искаше избирателите да хвърлят един много дълъг поглед върху неговата мутра. Това беше майсторски оформен и законен цирк със зрители, строени в редица в четири часа сутринта, за да си осигурят места, въпреки температурата, която падна под нулата.

Фактите в изложението на обвинителя, които Анди никога не отрече, бяха следните: че е имал жена, Линда Колинс Дюфрен; че през юни 1947 година тя е проявила интерес към изучаването на играта голф в кънтри клуба на Фолмаут Хилс; че наистина е вземала уроци в продължение на четири месеца; че неин учител е бил Глен Куентин, преподавателят по голф във Фолмаут Хилс; че в края на август 1947 година Анди научил, че Куентин и жена му въртят любов; че Анди и Линда Дюфрен са се скарали жестоко следобеда на 10 септември 1947 година; че поводът за тяхното спречкване била нейната изневяра.

Анди потвърдил, че Линда се зарадвала на факта, че той вече знае; постоянното криене, казала тя, е изтощително. И му казала още, че възнамерява да получи развод в Рино*. Анди пък ґ рекъл, че по-добре да я види в ада, отколкото в Рино. Тя отишла да прекара нощта с Куентин в наетото от него бунгало близо до пътя към залива. На другата сутрин чистачката намерила двамата мъртви в леглото. Всеки от тях бил застрелян с по четири куршума.

Последният факт беше особено опасен за Анди, много по-опасен от останалите. С политическо вдъхновение прокурорът направил от него голям въпрос на откриването и в заключителната част на процеса. Анди Дюфрен, рекъл той, не е измаменият съпруг, който търси кърваво отмъщение за изневярата; това, казал прокурорът, може да бъде разбрано, ако не и простено. Но отмъщението е извършено по особено хладнокръвен начин. Помислете си, обърнал се прокурорът към съдебните заседатели. Четири и четири! Не шест, а осем изстрела! Той е изпразнил пистолета... после е спрял да го зареди, за да може да застреля всеки от тях отново! ЧЕТИРИ ЗА НЕГО И ЧЕТИРИ ЗА НЕЯ, гърмеше портландският вестник „Сън“. Бостънският „Реджистър“ го нарече убиецът Ивън-Стивън.

Служителят в заложната къща в Люистън заявил, че е продал на Анди Дюфрен шестзаряден специален полицейски револвер калибър 9 милиметра само два дни преди двойното убийство. Съдържателят на бара в местния клуб потвърдил, че Анди дошъл някъде около седем часа на десети септември и обърнал три чаши чисто уиски за около двайсет минути. Още щом станал от столчето на бара, казал на съдържателя, че отива към къщата на Глен Куентин и че той, собственикът на бара, може „да прочете за останалото във вестниците“. Друг един служител, онзи от магазина „Хенди Пик“, който е на около километър от къщата на Куентин, съобщил пред съда, че същата нощ Дюфрен влязъл в магазина в девет без четвърт. Купил цигари, три бутилки бира по един литър и кърпи за чинии. Окръжният медицински експерт установил, че Куентин и жената на Дюфрен са убити между 11 часа вечерта и два часа след полунощ в нощта на десети срещу единадесети септември. Детективът от службата на министъра на правосъдието, който разследвал случая, съобщил, че на около седемдесет метра от бунгалото имало едно място, където са намерени три от веществените доказателства: първо, две празни бирени бутилки „Нарагансет“ от по един литър (с отпечатъци от пръстите на подсъдимия върху тях); второ, дванайсет угарки (всичките „Куулс“, предпочитаните цигари на обвиняемия); трето, отпечатъци от автомобилни гуми (точно копие на грайферите на гумите на плимута модел 1947 година на обвиняемия).

В дневната на Куентиновото бунгало намерили върху дивана четири кърпи за чинии. Те били пробити от куршуми и обгорени от барута. Въпреки анемичните възражения, отправени от адвоката на Анди, детективът развил теорията, че убиецът е увил кърпите около дулото на смъртоносното оръжие, за да заглуши шума от изстрелите.

Анди Дюфрен взел защитата в свои ръце и разказал историята си спокойно, невъзмутимо и безпристрастно. Казал, че до ушите му започнали да стигат смазващи слухове за жена му и Глен Куентин още през последната седмица на юли. В края на август той бил достатъчно потиснат, за да започне да рови. Вечерта, когато Линда казала, че отива да пазарува в Портланд след урока по голф, Анди ги проследил до наетата от Куентин едноетажна къща (неизбежно наричана от вестниците „любовно гнездо“). Той спрял наблизо и чакал три часа, докато Куентин я закарал обратно в местния клуб, където тя била паркирала колата си.

– Искате ли с това да кажете на този съд, че сте проследили жена си със своя чисто нов плимут седан? – попитал го прокурорът при кръстосания разпит.

– Сменихме си колите с един приятел за тази вечер – казал Анди и хладнокръвното предположение за неговото добре обмислено преследване не му направило добра услуга в очите на съдебните заседатели.

След като върнал колата на приятеля си и взел своята, той се прибрал вкъщи. Линда вече била в леглото и четяла книга. Попитал я как е минало пътуването до Портланд. Тя отговорила, че колкото и странно да изглежда, не видяла нищо, което ужасно би искала да купи. Ето кога разбрах със сигурност, казал Анди на затаилите дъх зрители. Говорел със същия невъзмутим, далечен глас, с който дал почти всичките си свидетелски показания.

– Какво беше настроението ви през седемнадесетте дни от този момент до нощта, когато вашата жена беше убита? – попитал го неговият адвокат.

– Бях в страшна депресия – отговорил спокойно и невъзмутимо Анди. Също като човек, който преглежда списъка за пазаруване, той казал, че помислил за самоубийство и отишъл толкова далеч, че на осми септември купил револвер в Люистън.

Тогава адвокатът му го поканил да разкаже на съдебните заседатели какво е станало, след като жена му го напуснала, за да се срещне с Глен Куентин в нощта на убийството. Анди им казал всичко... и впечатлението, което оставил, било възможно най-лошото.

Познавам го от трийсет години и мога да ви кажа, че той беше един от най-самовглъбените хора, които някога съм срещал. За хубавите неща в живота си той отделяше малко време, лошото трупаше дълбоко в себе си. Ако някога е имал черна нощ в живота си, както казват някои писатели, никога няма да разбереш. Беше такъв човек, че ако вземеше решение да се самоубие, щеше да го направи, без да остави бележка, но най-напред ще сложи в ред работите си. Ако беше заплакал на свидетелското място или пък гласът му бе затреперил, или пък се бе развикал срещу този обвързан с Вашингтон прокурор, не вярвам, че щяха да му дадат доживотна присъда. Дори да я бе получил, пак щяха да го освободят условно до 1954 година. Но той разказал историята си като записваща машина, очевидно за да каже на съдебните заседатели: „Това е! Приемете го или го отхвърлете.“ Те го отхвърлиха.

Каза, че бил пиян оная нощ, както е бил повече или по-малко пиян от 24 август нататък, и че е човек, който не носи много на пиене. Разбирам, това само по себе си е трудно за преглъщане от който и да било състав на съдебните заседатели. Те едва ли са могли да си представят този невъзмутим и хладнокръвен млад мъж, облечен в спретнат двуреден вълнен костюм с жилетка да се тръшне пиян заради прозрачната дребна интрига между жена му и някакъв провинциален учител по голф. Но аз вярвам в това, защото можех да наблюдавам Анди така, както онези шестима мъже и шест жени не са могли.

Анди Дюфрен пиеше само четири пъти годишно през цялото време, откакто го познавам. Идваше при мен в двора за упражнения всяка година около една седмица преди рождения си ден и после пак около две седмици преди Коледа. За всеки от тези случаи си поръчваше бутилка „Джак Даниълс“. Купуваше по начина, по който повечето от пандизчиите си уреждаха нещата – със затворническите надници, които плащат тук, като добавят нещо от себе си. До шейсет и пета година се получаваше по десет цента за всеки час, прекаран в затвора. През 1965 година повишиха тази сума на четвърт долар. Моята комисиона за напитките беше и си остана десет процента и като знаеш колко струва хубавото чисто уиски като „Блек Джек“, имаш представа колко часа трябваше да се поти Анди Дюфрен в пералнята на затвора, за да купи своите четири бутилки в годината.