Проглеждане или как се отървах от очилатаЗА 7 ДНИ!

ПЪРВА ЧАСТ

КАК СТАНАХ ЦАЙС

(историята на късогледството ми)

Детство. - На първия чин. - Копър и други полезни неща. - Минус едно и седемдесет и пет. - Китайският гаф. - Сюрпризи с лещи. - Инструкция за

ползване на очите. - Цайс без очила.

В най-ранното си детство си виждах добре. Поне не помня някакви проблеми, свързани със зрението. Да, нямах проблеми. Виждах си съвсем нормално. Лош апетит, лошо време, лоши съседчета - това да, но лошо зрение - не. Зрението ми си беше чудесно май чак докато тръгнах на училище и аз безгрижно се радвах на живота и се наслаждавах и на най-малките му подробности. Довреме това беше чудесно. Да не говорим, че пипнах жълтеница и доста време не ходех на детска градина.

По него време просто не можех да очаквам по-голям подарък от съдбата: седях си по цял ден вкъщи и се наслаждавах на кулинарните шедьоври на баба. Правеше страхотни диетични кюфтенца на пара, а пък специално приготвяните за мен омлети само от белтък и досега ги сънувам.

Обаче все някога трябваше да стана на седем, нали така. И станах. Тръгнах на училище и безгрижният ми живот свърши. Не обичах училището, макар да бях отличник. Възможно е и едното, и другото да са увредили очите ми. Само възможно. Не мога да го твърдя със сигурност, но зрението ми почна да отслабва. Като начало го забелязаха лекарите. На един от по това време редовните прегледи не можах да прочета няколко от долните редове. Та точно оттогава почнаха проблемите ми.

Не мога да кажа, че ужасно страдах поради това, че светът скрива от мен някои свои подробности. Зрението ми се влошаваше постепенно и успявах да свикна с все по-мътните и по-мътни образи. В смисъл - свикнах, че не виждам добре, и не го превръщах в кой знае каква трагедия.

Проблемите ми бяха други. Че ме лекуваха. Или че поне си мислеха, че ме лекуват. Което вече си беше сериозно.

Първо, пробваха да ме сложат на първия чин. Доста интересен метод на лечение: "Оттук виждаш ли?" - "Не". - "А оттук?" - "Оттук да". - "Значи ще седиш тук!" Пак добре, че не ми казаха да си затворя очите, та да не виждам лошо, или да си ги залепя с тиксо например. Тиксото, впрочем, тогава му казваха и скоч, беше дефицитна стока.

Да седя директно пред дъската естествено не доведе до никакви резултати, освен че ме доотврати от ученето. Зрението ми продължаваше да се влошава и се преместих от позорния първи чин някъде назад. От което зрението ми не се подобри, но пък отвращението ми от училище отслабна доста, което ми позволи да се ограмотя и в бъдеще да се заема със съчинителство.

Воинството с бели престилки обаче не се предаваше и реши да ме превземе с коварство, изотвътре. Помня, че почнаха да ми дават някакви хапчета. Какви - не помня. Пиех си ги безропотно, но ефектът от тях беше по-малък дори от седенето на първия чин. Когато нулевият ефект от хапчетата стана толкова очевиден, че го разбраха дори докторите, хапчетата бяха сменени с витаминозно хранене.

Днес вече не мога да твърдя със сигурност кой първи каза думата "копър" - лекарите, или пък баба си я измисли самичка. Във всеки случай тази дума прозвуча като присъда. След като ме беше отървала от последиците на жълтеницата, баба почна да ме отървава и от късогледството със същите диетични методи и със същото вдъхновено усърдие. Ефектът надмина очакванията. Отвращението ми към копъра днес е толкова огромно, че дори само като я чуя тази дума, лицето ми позеленява. Зрението ми, впрочем, продължаваше да се влошава. Бавно, но сигурно.

Лекарите обаче не мислеха да се предават. Май бяха решили да довършат болестта заедно с болния. Упражнения - това беше поредното, което измислиха! Наистина много яко.

Упражненията изискваха специална подготовка. Към тях не биваше да се подхожда с празни ръце и невъоръжено око. Трябваше да държа дълга точно метър линия, а очите ми да са въоръжени със специални за целта очила, с положителен диоптър. Освен това имах и един картон с дупчица и лепната на него буква от вестник. Та като обедините всичко това с едно зле виждащо дете (в случая детето бях аз), се получава едно наистина интересно приспособление, което отчасти напомня на чертожен линеал, а отчасти на електростатична машина в кабинет по физика. Във всеки случай на каквото и да приличаше, от него нямаше повече полза, отколкото от копъра, хапчетата или седенето на първия чин. Дори заедно, да не говорим за поотделно.

Ден подир ден местех картона напред и назад, фокусирах през плюсовите очила погледа си върху буквичката от вестник и записвах снетите с помощта на линията показания в специална тетрадка. Кълна се, не си го измислям, в поликлиниката ми казаха да го правя, бях още съвсем мъничък. Може би пък са си умирали от смях, след като си излизах. Не знам - не съм ги чул да се смеят.

Обаче и да не са си правили майтап с мен, не знам какво друго може да е било. Толкова ли им е било трудно да кажат: "Момченце, върви си. Не знаем как да ти излекуваме очите". И толкова. Аз тогава също не знаех, но щях да ги разбера и щях да си ида. В крайна сметка човешкият организъм наистина е сложно нещо.

Ако ми бяха казали така, нямаше да им се разсърдя. Но не ми казаха.

Скоро впрочем връзките ми с детската поликлиника приключиха, а с тях приключиха и упражненията. Пораснах и ми стана време за висше. Бях добър ученик и нямах проблем с кандидатстудентските изпити, с изключение на един. Професията, която по това време ми се струваше най-привлекателна, а именно океанологията, държеше на стопроцентно зрение. По-точно, на това държеше не професията, а приемната комисия, и ако ще говорим още по-точно, не държеше на самото зрение, а на потвърждаващото го медицинско удостоверение. Зрение нямах, но удостоверение имах. Което се оказа достатъчно, за да стана океанолог.

Така и не разбрах кой и защо беше забранил да има късогледи океанолози, но за всеки случай до трети курс не сложих очила. Парен каша духа.

В трети курс обаче ми ги сложиха за постоянно и животът ми се обогати с нови детайли. Не детайли обаче от наново видения след толкова години разлъка свят. Не. Съвсем различни детайли. Най-вече детайлите на очилата. Бързо научих като какво е това дръжките на очилата да са ти къси и да ти убиват на ушите, що са това вечно развиващите се и безвъзвратно изчезващи по пода винтчета, как точно ония мъничките продълговатичките ти убиват на носа и ти оставят синкави петна - и най-вече, какво е да търсиш стъкла с почти ненамираеми диоптри.

Да, наистина: първите очила, които ми предписаха, трябваше да са -1,75, а се продаваха стъкла само -1; -1,5; -2; -2,5 и т.н.

Бедните ми родители изтъркаха по три чифта обуща да обикалят всевъзможни оптики и ателиета с надеждата да поръчат точно необходимите за сина им очила.

Поръчаха ги.

Когато поръчката най-после беше готова, зрението ми се беше влошило и лекарят ми предписа други очила: -2,25. Не се шегувам.

Радостите на цайса обаче не свършиха дотук. Когато се снабдих с новите си очила и почнах да ги нося, се сблъсках с нови проблеми. Очилата ми непрекъснато се чупеха - било стъклата, било рамките, губеха се, изпусках ги на пода, забравях ги вкъщи, безмилостно се потяха в зимния студ и всеки път решаваха да полегнат на дивана тъкмо в момента, когато някой от домашните ми пък решаваше да се тръшне на него след дългия и уморителен трудов делник.

И така нататък.

Понякога, забравил очилата си вкъщи, все пак изпитвах желанието да видя нещо по-добре. Най-често някой надпис. В такива случаи обикновено изопвах с пръст клепачи към ушите си, все едно се правех на китаец, и един дявол знае защо, по този начин успявах да прочета нужната ми информация. Сериозно, така наистина виждах по-хубаво.

Веднъж - за кой ли път си бях забравил очилата - реших да огледам една карта в метрото. Буквичките бяха малки и аз както обикновено си дръпнах клепачите настрани.

Точно в този момент срещу мен изникна цяло стадо истински китайци - оглеждаха любопитно всичко и май приеха жеста ми за своя сметка. Май само по чудо успях да не се забъркам в международен конфликт. Между другото - наистина се засрамих.

А годините си се нижеха и носеха нови и нови поголовни увлечения. Дойде и времето на модата на контактните лещи. Някъде по същото време претърпях две загуби - на лявото стъкло на очилата си и на търпението си. И реших и аз да сложа лещи.

Имах двама-трима приятели, които вече бяха с лещи, та всъщност те ме убедиха. Честно, не им трябваше кой знае колко време. Аз пък още не знаех, че ме чака цял куп нови офталмологични изненади. Защото изненади наистина имаше. И не всички бяха приятни.

Почна се още от прегледа при доктора, който като че ли реши да установи колко дълго може да се мъчи пациентът с неуспешните опити да си сложи лещите. Оказа се, че е наистина дълго. Много дълго. Горе-долу толкова, колкото и да си ги изчегъртам от очите. Мисля, че счупих рекорда за време, понеже докторът беше много доволен.

Аз не бях чак толкова доволен обаче. Защото мъченията с лещите продължиха. Всяка сутрин стоях по четвърт час пред огледалото, блещех се и въртях очи във всички възможни посоки, за да им лепна отгоре двете прозрачни кръгчета. Всяка сутрин псувах, изпусках лещите на пода, кляках, търсех ги, намирах ги, плакнех ги в специалния разтвор, пак ги изпусках, пак псувах. Очите ми също не бяха в кой знае какъв възторг от лещите. Дори им се сърдеха и по цял ден бяха червени от яд като на ангорски заек. (Знам, че има цветни контактни лещи, включително даже червени, но моите очи си сменяха цвета по съвсем друга причина.)

Имаше и плюсове, разбира се, които говореха в полза на контактните лещи. Първо, липсата на рамки, които да ми стесняват кръгозора и да ми спират достъпа на въздух през носа. Освен това в метрото, в магазините и в другите пространства, където влизах на топло от студено, лещите не се запотяваха. Това беше наистина удобно.

И все пак лещите не бяха панацея и провъзгласяваните откъде ли не призиви да се излекувам от късогледството по друг начин все още привличаха вниманието ми.

Най-гръмогласно призоваваха очните хирурзи. Размахваха наточените си скалпели и ярко светещите лазери и се кълняха, че ще ме направят здрав като нов. Нещо обаче ме спираше. Може би страшните им инструменти, а може би случаят с един мой приятел, който ме караше да съм нащрек - приятелят ми реши да си оправи кривогледството и в резултат насмалко не ослепя съвсем. Цяла седмица живя в абсолютен мрак и близките му го водеха из апартамента.

Бях чувал, разбира се, че очните хирурзи правят чудеса и връщат зрението на обречени по рождение хора. Напоследък обаче на всяка крачка можете да се сблъскате и с медицина, която работи на принципа "плащате си и ще ви отрежем всичко, което кажете". Уви.

Освен въоръжените до зъби хирурзи, впрочем, върху късогледството ми се нахвърлиха и книгите. Повечето безобидни и безвредни, но и също толкова безполезни.

Всичките тези книги май бяха преписани от един първоизточник и винаги започваха с псевдонаучен разказ за устройството на окото. Все едно хората със здрави очи си виждат нормално, защото го знаят това устройство. Ще разкрия на авторите на подобни книги една мъничка тайна: човек може да използва очите си, черния си дроб, далака, стомаха и мозъка си, без изобщо да има представа как са устроени и как действат. Много Божии твари прекрасно се справят с това. Без никакви инструкции.

Добре де, стига. В крайна сметка това, че в някаква книга има инструкция как да използваш очите си, за да гледаш, не е чак толкова лошо. Лошото според мен във всичките тези книги е друго. А именно в това, че са написани от хора, които никога не са страдали от късогледство, никога не са се отървавали от него и следователно изобщо не са наясно за какво става въпрос.

Няма да споря - възможно е всички приспособления, системни упражнения, морално-волеви установки и диети да са полезни. Поддавал съм се на чара им и изживях известна част от живота си в очакване на чудодейното изцеление.

Всеки път се вдъхновявах като малко дете. То не беше рязане, не беше лепене, не беше релаксация, не беше ядене на моркови (а бе те тия, които си виждат хубаво, да не би да ядат повече моркови от късогледите?).

Понякога дори ми се струваше, че май като че ли има някакъв резултат, но след време не забелязвах никаква положителна промяна. Ентусиазмът ми свършваше, морковите също, свободното време и то - и всичко отиваше по дяволите. В душата ми оставаше само горчивото разочарование. Не съм срещал човек, който да се е излекувал по рецептите на тези книги. Не казвам, че такива няма. (Все пак не съм виждал и йети, но това не означава, че той не съществува.) Може би някъде по света има и йети, и хора, които са се излекували по предписанията на тези книжки, може да има и лохнески чудовища, и марсианци. Може би. Аз обаче не съм ги виждал.

И така, изчетох предостатъчно книги. Всички, които можах да намеря на тази тема. (Имам предвид отърваването от късогледството, а не марсианците.) Не мога да кажа, че ми навредиха с нещо. Наистина не ми навредиха. Но и не ми помогнаха.

Един резултат всъщност май все пак имаше.

Последвах съветите на авторите, тоест махнах очилата и се отказах изобщо от контактните лещи. Естествено, вече не виждах нищо с моите -4 и целият ми свят стана мътен и като в мъгла, но някакво интуитивно чувство ме караше да не посягам пак към очилата. Всъщност престанах да съм цайс точно тогава, макар и на този етап само формално. Което събитие естествено не си заслужава да напишеш за него цяла книга. И въпреки това си беше важно събитие. Много важно.

ИЗВОД,

който щях да си направя,

ако четях тази книга:

Трябва да се откажем от очилата! Категорично. Колкото и привидни удобства да ни носят. Докато носим очила, няма да се получи нищо. Очилата ни правят болни. МАХНЕТЕ ОЧИЛАТА!