Чингис: 3. Кости по хълмовете

1.

Високият хребет спираше вятъра. В небето се носеха тъмни облаци и сенките им се плъзгаха на ивици по земята. Утрото бе тихо и земята изглеждаше пуста на двамата мъже, яздещи начело на ягуна - тясна колона от сто млади воини. Спокойно можеха да са единствените хора на хиляда мили наоколо и само скърцането на кожа и пръхтенето на понитата нарушаваше спокойствието. Когато спираха да се ослушат, тишината отново се възцаряваше над прашната земя.

Субодай бе военачалник на великия хан и това си личеше по външния му вид. Бронята му от железни пластини върху кожа беше износена, на много места се виждаха дупки и ръжда. Шлемът бе спасявал неведнъж живота му, както личеше от многобройните белези. Цялото му снаряжение беше здравата очукано, но самият той си оставаше суров и коравосърдечен като замръзналата през зимата земя. През трите години поход на север беше изгубил само един незначителен сблъсък и се бе върнал на следващия ден, за да унищожи племето, преди вестта да се е разнесла. Беше усъвършенствал уменията си в страна, която с всяка следваща миля в пустошта сякаш ставаше все по-студена. Не разполагаше с карти, а единствено със слухове за далечни градове край реки, покрити с толкова дебел лед, че отгоре му можели да се пекат волове.

От дясната му страна яздеше Джучи, най-големият син на самия хан. Макар и едва седемнадесетгодишен, той беше воин, който един ден би могъл да наследи народа и може би да командва и самия Субодай във война. Той също носеше смазана кожа и желязо, а дисагите и оръжията му не се различаваха по нищо от тези на всички останали. Субодай знаеше и без да пита, че Джучи е получил своята дажба съсирена кръв и извара. Трябваше му само малко вода, за да получи хранителна каша. Земята не прощаваше на онези, които се отнасяха лекомислено към оцеляването, и двамата добре бяха научили суровите уроци на зимата.

Джучи усети изпитателния поглед и тъмните му очи се стрелнаха нагоре, предпазливи както винаги. Беше прекарал повече време с младия военачалник, отколкото със собствения си баща, но старите навици трудно се пречупваха. Трудно му бе да се доверява, макар че уважението му към Субодай не знаеше граници. Командирът на Младите вълци имаше усет за войната, макар да го отричаше. Най-много от всичко вярваше в разузнавачите, обучението, тактиката и стрелбата с лък, но мъжете, които го следваха, виждаха само, че побеждава във всякакви ситуации. Както други можеха да изработят меч или седло, така Субодай изработваше армии и Джучи знаеше, че да се учи от него е истинска привилегия. Питаше се дали брат му Чагатай е добре на изток. Лесно беше да язди из хълмовете и да си представя втрещените погледи на братята и баща си, когато го видят възмъжал и силен.

- Кое е най-важното нещо в багажа ти? - ненадейно попита Субодай. Джучи вдигна за миг очи към мрачното небе. На Субодай му доставяше удоволствие да го изпитва.

- Месото, командире. Без месо не мога да се бия.

- А не лъкът, така ли? - попита Субодай. - Какво си, ако нямаш лък?

- Нищо, командире, но без месо ще бъда прекалено слаб, за да опъвам лъка.

Субодай изсумтя, когато чу да се повтарят собствените му думи.

- Когато месото свърши, колко време можеш да караш на кръв и мляко?

- Шестнайсет дни най-много, ако имам три коня, от които да вземам кръв. - Отговаряше, без да му е нужно да се замисля. Беше набил отговорите в главата си още когато двамата със Субодай потеглиха с десет хиляди мъже от сенките на града на дзинския император.

- Какво разстояние можеш да изминеш за това време? - попита Субодай.

Джучи сви рамене.

- Хиляда и шестстотин мили с отпочинали коне. И още половината от това, ако спя и се храня в седлото.

Субодай видя, че младежът едва се замисляше, и очите му проблеснаха, когато реши да смени тактиката.

- Какво му е нередното на билото отсреща? - рязко запита тай.

Джучи стреснато вдигна глава.

- Аз...

- Бързо! Хората те гледат и чакат да вземеш решение. Животът им зависи от думата ти.

Джучи преглътна, но се бе учил от истински майстор в лицето на Субодай.

- Слънцето е зад нас, така че ще ни виждат от много мили, когато стигнем хребета. - Субодай понечи да кимне, но Джучи продължи. - Земята е прашна. Ако прекосим хребета с по-висока скорост, ще вдигнем пушилка.

- Много добре, Джучи - отвърна Субодай, заби пети в хълбоците на понито и препусна към билото. Както Джучи беше предсказал, над главите на стоте бойци се вдигна червеникав облак. Някой несъмнено щеше да ги види и да съобщи за местоположението им.

Субодай не спря, когато изкачи хребета, а подкара кобилата си през ръба и от копитата є изхвърчаха камъчета. Джучи го настигна и от рязкото поемане на дъх се нагълта с прах, който го накара да се закашля в юмрук. Субодай беше спрял на петдесетина крачки по-надолу, където каменистият терен започваше да се спуска към долината. Без да чакат заповед, хората му оформиха широка двойна редица около него, подобно на начертан върху земята лък. Отдавна знаеха каква луда глава е военачалникът, който ги водеше.

Субодай се взираше намръщено в далечината. Хълмовете се издигаха около равна низина, през която течеше придошла от пролетните дъждове река. Покрай брега є бавно се тътреше колона с ярки знамена. При други обстоятелства гледката би го накарала да затаи дъх и макар стомахът му да се сви, Джучи изпита известно възхищение. Десет, може би единадесет хиляди руски рицари яздеха заедно, а знамената на родовете им се вееха златни и червени над главите им. Почти още толкова ги следваха в обоза от каруци и резервни коне, жени, момчета и слуги. Слънцето избра точно този момент да пробие с широк лъч тъмните облаци и да освети долината. Рицарите заблестяха.

Конете им бяха масивни рунтави животни, почти два пъти по-тежки от монголските понита. Дори ездачите им бяха странна порода за Джучи. Сякаш бяха изсечени от камък, твърди и тежки в металните доспехи, които ги покриваха от бузите до коленете. Само сините им очи и дланите бяха незащитени. Бронираните рицари бяха дошли готови за битка и носеха дълги копия със стоманени върхове. Яздеха, вдигнали оръжията нагоре, а дебелите краища на копията бяха пъхнати в кожени джобове непосредствено зад стремената. Джучи различи брадви и мечове да висят на коланите им. Всеки от тях имаше и листовиден щит, закрепен за седлото. Вимпелите се развяваха над главите им и те изглеждаха великолепно в ивиците от злато и сенки.

- Трябва да са ни видели - промърмори Джучи и се озърна към облака прах зад себе си.

Военачалникът го чу и се обърна в седлото.

- Това не са мъже от степите, Джучи. Полуслепи са на такова разстояние. Страх ли те е? Виж ги само колко са едри. Аз бих се уплашил.

Джучи го изгледа свирепо за момент. Казани от баща му, подобни думи щяха да бъдат подигравка. Субодай обаче говореше с блеснали очи. Още нямаше трийсет, а вече командваше толкова много мъже. Но не се страхуваше. Джучи знаеше, че не го е грижа за масивните бойни коне и ездачите им. Уповаваше се най-много на скоростта и стрелите на своите Млади вълци.

Ягунът се състоеше от десет арбана*, всеки със свой командир. По заповед на Субодай само тези десет мъже носеха тежки доспехи. Останалите бяха с кожени туники под ватираните делове. Джучи знаеше, че Чингис предпочита тежката атака, но хората на Субодай също се справяха. Можеха да ударят и да препуснат по-бързо от тромавите руски воини, а в редиците им нямаше страх. Подобно на Субодай, те гледаха жадно надолу към колоната и чакаха да ги забележат.

- Знаеш ли, че баща ти прати конник, за да ме извика обратно? - попита Субодай.

Джучи кимна.

- Всички знаят.

- Надявах се да стигна още по-далеч на север, но съм човек на баща ти. Той повелява и аз се подчинявам. Разбираш ли?

Джучи впери поглед в младия военачалник, забравил за момент за рицарите в долината.

- Разбира се - отвърна той с напълно безизразно лице.

Субодай му хвърли развеселен поглед.

- Надявам се да е така, Джучи. Баща ти е истински водач. Чудя се как ли ще реагира, като види колко си възмъжал.

За момент гневът изкриви лицето на Джучи, но той бързо успя да се овладее и пое дълбоко дъх. В много отношения Субодай му беше повече баща от неговия собствен, но Джучи не забравяше на кого е верен преди всичко. По заповед на Чингис Субодай би го убил. Докато гледаше младия военачалник, Джучи си помисли, че той сигурно би изпитал съжаление, но не достатъчно, че да удържи ръката му.

- Ще му трябват верни мъже, Субодай - рече Джучи. - Баща ми не би ни извикал обратно, за да строим или да почиваме. Явно е открил някоя нова страна за разкъсване. Същински вълк е - вечно гладен, дори стомахът му да е на път да се пръсне.

Субодай се намръщи, когато чу да описват хана по такъв начин. За три години той не бе доловил и капка привързаност, когато Джучи говореше за баща си, макар понякога да усещаше у него някакъв копнеж, който с изминаването на сезоните ставаше все по-слаб и по-слаб. Чингис бе изпратил момче, но щеше да посрещне мъж - Субодай се беше погрижил за това. При цялата си горчилка Джучи бе хладнокръвен в битка и хората го гледаха с гордост. Щеше да излезе човек от него.

- Имам още един въпрос към теб, Джучи.

Джучи се усмихна за миг.

- Винаги имаш, командире.

- Примамвахме тези железни конници да ни следват стотици мили и да изтощят конете си. Заловихме техните съгледвачи и ги разпитваме, макар никога да не съм чувал за онзи "Йерусалим", който търсят, нито пък кой е техният "бял Христос". - Субодай сви рамене. - Може би един ден ще се срещна с него на един меч разстояние, но светът е голям, а аз съм просто човек.

Докато говореше, той гледаше бронираните рицари и следващия ги обоз и чакаше да ги забележат.

- Въпросът ми, Джучи, е следният. Тези конници не означават нищо за мен. Баща ти ме повика обратно и мога да потегля веднага, докато понитата са охранени от лятната трева. Тогава защо сме тук и чакаме предизвикателство?

Погледът на Джучи беше студен, когато отговаряше.

- Баща ми би казал, че правим точно това, което трябва и че няма по-добър начин мъжът да прекара годините си освен във война с враговете си. Би казал също, че тя ти харесва, командире, и че това е единствената причина, която ти трябва.

Погледът на Субодай не трепна.

- Може би той би казал това, но ти се криеш зад думите му. Защо сме тук, Джучи? Не искаме големите им коне дори за месо. Защо да рискувам живота на воините, за да смачкам колоната пред нас?

Джучи сви раздразнено рамене.

- Ако не е това, не знам заради какво е.

- Заради теб, Джучи - сериозно каза Субодай. - Когато се върнеш при баща си, ще си видял всички видове битки във всеки сезон. Двамата с теб завладяхме градчета и разграбихме градове, яздихме из пустини и толкова гъсти гори, че едва си пробивахме път през тях. Чингис не ще открие слабост в теб. - Усмихна се за момент на каменното изражение на младежа. - Ще се гордея, когато хората кажат, че си научил уменията си при Субодай Доблестния.

Джучи се ухили, когато чу прякора от устата на самия Субодай. В лагерите нямаше тайни.

- Ето го там - измърмори Субодай, сочейки вестителя в далечината, който препускаше към началото на руската колона. - Имаме враг, който води колоната най-отпред. Храбър мъж.

Джучи можеше да си представи внезапния смут сред рицарите, щом погледнаха към заобикалящите ги хълмове и видяха монголските воини. Субодай изсумтя тихо, когато цяло звено се отдели от колоната и се понесе в тръс нагоре по склона с готови за бой копия. Оголи зъби, щом разстоянието започна да намалява. С цялата си арогантност нападаха нагоре. Копнееше да им покаже каква грешка правят.

- Носиш ли своя пайце, Джучи? Покажи ми го.

Джучи посегна към задната част на седлото, където бе прикрепен калъфът на лъка. Вдигна капака от твърда кожа и извади от чантата пластина от чисто злато с релефно изображение на вълча глава в профил. Тежеше цели двадесет унции, но беше достатъчно малка, за да я държи здраво в ръка.

Без да обръща внимание на мъжете, които упорито изкачваха хълма, Субодай каза на най-големия син на Чингис:

- Заедно с това нещо ти получи от мен правото да командваш хиляда мъже, Джучи. Командирите на ягун носят пайце от обикновено сребро като този. - Той вдигна една по-голяма пластина от бял метал. - Разликата е, че сребърният пайце се дава на човек, избран от командирите на всеки арбан под негово командване.

- Знам - рече Джучи.

Субодай се озърна към наближаващите рицари.

- Командирите на този ягун поискаха ти да ги водиш, Джучи. Нямам участие в това.

Той му подаде сребърния пайце и Джучи го пое с радост, като му предаде на свой ред златната пластина. Субодай беше сериозен и нарочно официален, но очите му светеха.

- Когато се върнеш при баща си, Джучи, ще си познал всички рангове и позиции. - Военачалникът махна рязко с ръка. - Отдясно, отляво и в центъра.

Погледна над главите на препускащите с мъка рицари и видя едва забележимо движение сред чукарите в далечината. Кимна отсечено.

- Време е. Знаеш какво да правиш, Джучи. Командването е твое. - Без да каже нищо повече, Субодай потупа младежа по рамото и премина от другата страна на хребета, оставяйки ягуна на грижите на един внезапно изнервен водач.

Джучи усещаше погледите на стоте мъже върху гърба си и се мъчеше да скрие задоволството си. Всеки арбан от десет души избираше свой командир, а след това те избираха помежду си един, който да води стотицата. Да бъдеш избран по този начин бе чест. Тъничко вътрешно гласче му пошепваше, че така само почитат баща му, но той побърза да го задуши и да не даде път на съмненията. Беше си спечелил това право и започна да се изпълва със самоувереност.

- За стрелба! - извика Джучи. Стисна здраво повода, за да скрие напрежението си, докато мъжете се подреждаха в по-разредена редица, за да може всеки лък да влезе в действие. Озърна се през рамо, но Субодай наистина беше изчезнал и го бе оставил да се оправя сам. Воините продължаваха да го гледат и той се насили да си сложи ледената физиономия - знаеше, че ще запомнят какво спокойствие е проявил. Щом вдигнаха лъковете си, той вдигна стиснат юмрук и зачака, а сърцето блъскаше болезнено в гърдите му.

Врагът беше на четиристотин крачки, когато Джучи спусна ръка и първият залп изсвистя във въздуха. Разстоянието беше твърде голямо и стрелите, които достигнаха рицарите, отскочиха в щитовете им, държани вече високо и напред, така че защитаваха почти целия боец. Дългите щитове показаха качествата си и при втория залп, който се стовари върху редиците им, без да свали нито един ездач.

Могъщите коне не бяха бързи, но въпреки това празнината се стесняваше, а Джучи само гледаше. На двеста крачки вдигна отново юмрук и още сто стрели кацнаха на опънатите тетиви. Не знаеше дали на такова разстояние бронята на рицарите ще ги спаси. Досега нищо не беше успявало.

- Стреляйте, сякаш не сте пипали лък! - изкрещя той.

Мъжете около него се ухилиха и тетивите отново избръмчаха. Джучи трепна инстинктивно, когато стрелите прелетяха над главите на враговете, сякаш пуснати от обхванати от паника глупаци. Само няколко улучиха целите си, а още по-малко успяха да повалят кон или човек. Вече чуваха грохота на атаката и видяха, че първите редици започват да спускат копията си в очакване на сблъсъка.

Изправен пред тях, Джучи задуши страха си във внезапен прилив на ярост. Нищо друго не искаше, освен да извади меча и да пришпори коня си надолу по склона срещу врага. Треперещ от безсилие, той даде друга заповед.

- Оттеглете се зад билото! - извика Джучи. Рязко дръпна поводите и конят му препусна. Ягунът закрещя нестройно и хаотично се втурна след командира си. Той чу зад гърба си тържествуващи гърлени викове и в гърлото му се надигна горчилка, но дали бе от страх или от ярост - не знаеше.

Иля Маяев примигна, за да махне потта от очите си, когато видя монголите да побягват като мръсни страхливци, каквито си бяха. Както бе ставало хиляда пъти преди това, той отпусна поводите и се потупа по гърдите, молейки се на св. София да прати враговете на вярата под копитата му. Под ризницата и ватираната туника носеше парче от пръста є в златен медальон - най-скъпоценното нещо, което притежаваше. Монасите от Новгород го бяха уверили, че не може да бъде убит, докато го носи, и той се чувстваше силен начело на рицарите, носещи се към билото. Хората му бяха оставили катедралния град преди две години, носейки вести на изток за княза, преди да обърнат на юг и да потеглят на дългия път, който в крайна сметка щеше да ги отведе в Йерусалим. Заедно с останалите Иля бе врекъл живота си да защитава Светите земи от неверниците, които искаха да ги унищожат.

Пътуването трябваше да протече в молитви и пости, преди да приложат бойните си умения срещу безбожниците. Вместо това монголската войска, която вилнееше из района, ги жилеше отново и отново. Иля копнееше да ги приближи достатъчно, за да убива, наведе се напред в седлото и конят му полетя след бягащите ездачи.

- Дай ми ги, Господи, да натроша костите им и да стъпча лъжливите им богове - прошепна сам на себе си той.

Монголите препускаха диво надолу по склона, но руските коне бяха силни и разстоянието неотклонно намаляваше. Иля усещаше настроението на мъжете наоколо, които ръмжаха и си подвикваха един на друг. Бяха изгубили другари от залпове стрели в тъмното. Съгледвачи бяха изчезвали без следа, или по-лошо - намираха ги с рани, от които и на мъж му идеше да повърне. За една година Иля бе видял толкова изгорени градчета, че вече не им помнеше бройката, и кълбата черен дим го увличаха в отчаяното преследване. Мародерстващите монголи винаги успяваха да се измъкнат, преди да пристигне. Пришпори коня си и препусна в галоп, макар че хълбоците на изтощеното животно вече се надигаха тежко и бели пръски пяна летяха от муцуната му и покриваха ръцете и гърдите му.

- Напред, братя! - изкрещя Иля на останалите. Знаеше, че ще забравят за умората, когато диваците най-накрая паднат в ръцете им. Монголите бяха оскърбление за всичко, което беше скъпо за Иля, от мирните улици на Новгород до спокойствието и достойнството на катедралата на неговата благословена светица.

Отпред монголските воини препускаха безредно през прашния облак, вдигнат от собствените им коне. Иля излая заповеди и хората му се подредиха в плътен строй, петдесет редици по двадесет души. Завързаха поводите за седлата и се наведоха напред над шиите на конете с вдигнати щит и копие, като управляваха животните само с колене. В цялата си история светът не бе познавал подобна сила от мъже и желязо! Иля оголи зъби в очакване на първата кръв.

Бягащите монголи ги увлякоха покрай един обрасъл със стари букове и брястове хълм. Докато се носеше покрай него, Иля забеляза някакво движение в зеления здрач. Едва успя да изкрещи предупредително, преди въздухът да се изпълни с вой на стрели. Дори тогава не се поколеба. Беше виждал как стрелите се пречупват в щитовете на хората му. Изрева заповед да задържат строя - знаеше, че ще могат да си пробият път през засадата.

Конят вляво от него изцвили и се сгромоляса, като блъсна крака му и едва не го изхвърли от седлото. Иля изруга от болката и пое рязко дъх, когато видя безжизнено увисналия конник. Залп след залп излитаха от тъмните дървета и за свой ужас Иля видя как хората му падат от седлата. Стрелите минаваха през плетените ризници като през лен и вдигаха кървави пръски. Изкрещя диво и пришпори изтощения си кон. Видя как монголите отпред се обръщат в съвършен унисон. Командирът им гледаше право към него. Те не спряха, за да опънат лъковете си. Понитата им се втурнаха напред като едно, а воините стреляха в движение.

Иля усети как една стрела улучва ръката му, след което двете сили се сблъскаха. Дългото му копие улучи един противник в гърдите и отлетя от хватката му толкова бързо, че си помисли, че е счупил пръстите си. Изтегли меча с изтръпнала ръка, която едва стискаше дръжката. Навсякъде имаше червена пушилка. Сред нея монголите препускаха като дяволи и хладнокръвно пускаха стрели към плътните редици на хората му.

Иля вдигна щита си и бе отхвърлен назад, когато една стрела се заби в него и върхът є се показа целият през дървото. Десният му крак изпусна стремето и той се олюля, напълно изгубил равновесие. Друга стрела го улучи в бедрото, преди да успее да се овладее. Изкрещя от болка и препусна с вдигнат меч към стрелеца.

Монголът го гледаше как приближава с напълно безизразна физиономия. Иля забеляза, че е едва ли не голобрадо момче. Русинът замахна с меча си, но монголът рязко се сниши и го блъсна, докато се разминаваха. За момент светът се завъртя в пълна тишина, после зашеметеният Иля се сгромоляса на земята.

Защитаващата носа му пластина се огъна от удара и счупи предните му зъби. Иля стана, ослепен от сълзи и плюещ кръв и парчета зъби. Левият му крак се подгъна и той падна тромаво. С отчаяние откри, че мечът му е отлетял нанякъде.

Чу тропот на копита зад себе си точно когато видя оръжието си в прахта. Посегна към мощите на гърдите си и прошепна молитва, докато монголското острие се спусна върху врата му и едва не отсече главата му. Така и не видя как избиват остатъка от хората му, прекалено тежки и бавни, за да се защитават от воините на Субодай, военачалника на Чингис хан.

Джучи се спеши да огледа мъртвите, като преди това нареди дузина от хората му да прочистят района и да докладват за движението на основната колона. Плетената ризница не беше спасила русите. Много от проснатите тела бяха улучени повече от веднъж. Само шлемовете им бяха издържали. Не успя да открие нито един, убит от стрела в главата. Вдигна нечий шлем и потърка с пръст ярката драскотина, оставена от отскочила стрела. Изработката беше добра.

Засадата мина точно както я беше замислил Субодай. Военачалникът сякаш четеше мислите на враговете. Джучи пое дълбоко дъх, мъчейки се да овладее треперенето, което го обземаше след всяка битка. Не биваше хората да го виждат да се тресе. Не знаеше, че го гледат да крачи със стиснати юмруци и виждат единствено, че е все още жаден, сякаш никога не можеше да намери удовлетворение, каквото и да постигне.

Три други ягуна бяха участвали в засадата. Джучи видя командирите им да излизат от горичката, където бяха дебнали през цялата нощ. След годините със Субодай познаваше всеки от тях като брат, както навремето му беше заръчал Чингис. Мехали и Алтан бяха здрави мъже, верни, но лишени от въображение. Джучи им кимна, докато минаваха в тръс към осеяното с мъртъвци поле. Последният, Кара, беше дребен и строен воин с дълбок белег от стара рана на лицето. Макар да се държеше безупречно с него, Джучи усещаше необяснимата му неприязън. Може би Кара го презираше заради баща му. В издигането си през ранговете Джучи се беше сблъскал с множество подозрения. Субодай не проявяваше особена ловкост, когато го включваше във всеки план и замисъл, както бе направил навремето Чингис с момчето от урианхаите, станало впоследствие негов военачалник. Субодай гледаше към бъдещето, докато такива като Кара си мислеха, че виждат единствено разглезен принц, издигнат не според заслугите си.

Докато Кара приближаваше и сумтеше при вида на мъртвите рицари, Джучи осъзна, че вече не е нещо повече от него. Беше приел сребърната пластина непосредствено преди битката и все още изпитваше гордост, че му е поверен животът на сто души. Но това също така означаваше, че поне за известно време Кара няма да бъде длъжен да се съобразява с ханския син. Само с един поглед Джучи разбра, че жилавият дребен воин вече е стигнал до същия извод.

- Защо чакаме тук? - внезапно попита Кара. - Субодай атакува, а ние миришем цветята и бездействаме.

Джучи възнегодува от думите му, но отговори с леко сърце, сякаш Кара просто го бе поздравил. Ако беше истински водач, вече да е препуснал обратно към Субодай. В миг на прозрение осъзна, че Кара все още очаква заповеди от него въпреки понижението му в ранг. Озърна се към Мехали и Алтан и откри, че те също го гледат. Може би го правеха просто по навик, но започна да му се оформя една идея и той разбра, че не бива да изпуска момента.

- Виждаш ли бронята им, Кара? - рече Джучи. - Първото парче е закачено за шлема и прикрива лицата им с изключение на очите. А плетената ризница стига до коленете им.

- Но не спря стрелите ни - сви рамене Кара. - Когато са спешени, са толкова бавни, че всеки може да ги повали с лекота. Не мисля, че ни трябва такава слаба защита.

Джучи му се ухили, наслаждавайки се на объркването, което щеше да предизвика.

- Определено ни трябва, Кара.

Субодай чакаше високо на хълмовете над долината. Беше се спешил и понито му душеше изсъхналите борови иглички по земята. Почти пет хиляди мъже почиваха около него и чакаха да вземе решение. Той пък чакаше завръщането на съгледвачите. Двеста бяха препуснали във всички посоки и докладите им даваха възможност на военачалника да си създаде представа за района на много мили наоколо.

Научи за успешната засада на Джучи още преди да е приключила. Хиляда врагове по-малко, оставаха десет хиляди, но и те бяха прекалено голяма сила. Колоната рицари се движеше бавно по речната долина и очакваше победоносното завръщане на отряда. Бяха излезли без стрелци в пустошта и щяха да платят скъпо за тази грешка. Въпреки това бяха едри мъже и толкова силни, че Субодай не можеше да рискува с проста фронтална атака. Беше виждал конници със стърчащи от тях стрели, които успяваха да повалят по двама и дори трима от хората му, преди да рухнат. Бяха много храбри воини, но той не мислеше, че това е достатъчно. Храбреците излизат напред, когато ги атакуват, и Субодай действаше според това. Всяка армия можеше да бъде разгромена при подходящи условия, сигурен беше. Разбира се, не неговата собствена, а само вражеските.

Двама от съгледвачите се върнаха в галоп, за да съобщят последното положение на русите. Субодай ги накара да се спешат и да начертаят с пръчки в прахта карта, за да няма недоразумения.

- Колко съгледвачи са пратили? - попита той.

Чертаещият воин отвърна без колебание.

- Десет в тила, командире, разпръснати нашироко. И двадесет отпред и по фланговете.

Субодай кимна. Най-сетне знаеше достатъчно, за да действа.

- Трябва да бъдат убити, особено онези зад колоната рицари. Свалете ги, когато слънцето е в зенита си и не оставяйте нито един да избяга. Ще атакувам веднага щом ми дадете сигнал, че със съгледвачите е свършено. Повтори заповедта.

Воинът я повтори бързо и точно, както беше научен. Субодай не допускаше объркване на бойното поле. Въпреки че си предаваха съобщения на големи разстояния с помощта на флагове, той все така беше принуден да разчита на изгрева, пладнето и залеза като единствени жалони за времето. При тази мисъл погледна нагоре през дърветата и видя, че слънцето приближава зенита. Оставаше още малко и Субодай усети познатия трепет в стомаха, който се появяваше всеки път преди сражение. Беше казал на Джучи, че всичко това е с цел да го обучи, но това не бе цялата истина. Беше спестил факта, че рицарите имаха преносими ковачници в обоза си. Ковачите бяха по-ценни от всички останали пленени занаятчии и Субодай бе заинтригуван от докладите за железни каруци, от които бълваше дим, докато пътуваха.

Усмихна се под мустак, наслаждавайки се на растящата възбуда. Подобно на Чингис, той не намираше удоволствие в разграбването на села и градове. Разбира се, това беше нещо, което трябваше да се прави, също като да изсипеш вряла вода върху мравуняк. Но най-много Субодай жадуваше битки и всяка следваща доказваше или увеличаваше майсторството му. Не бе открил по-голяма радост от тази да надхитри врага, да го обърка и разгроми. Беше чул за странния поход, на който бяха тръгнали рицарите - към някаква тъй далечна страна, че никой не знаеше името є. Нямаше значение. Чингис не би позволил въоръжени мъже да прекосяват земите му. А всички земи бяха негови.

Изтри с върха на обувката си чертежите в прахта и се обърна към втория съгледвач, който чакаше търпеливо и с благоговение.

- Иди при Джучи и виж какво го е забавило - нареди Субодай. - Ще язди от дясната ми страна при тази атака.

- Твоя воля, господарю - отвърна съгледвачът, метна се на коня и препусна стремглаво през дърветата. Субодай присви очи към надничащото през клоните слънце. Много скоро щеше да потегли.

Сред грохота на десетте хиляди коне Анатолий Маяев се озърна през рамо към билото, зад което беше изчезнал малкият Иля. Къде се бавеше брат му? Все още мислеше за него като за малкия Иля, въпреки че той го надминаваше и по сила, и по вяра. Поклати уморено глава. Беше обещал на майка им, че ще се грижи за него. Сигурен беше, че Иля ще ги настигне. Не бе посмял да спира колоната точно когато монголите се появиха в района. Беше разпратил съгледвачи във всички посоки, но те също като че ли се провалиха вдън земя. Отново се обърна назад и напрегна очи с надеждата да види знамената на хилядата мъже.

Отпред долината се стесняваше в проход между хълмовете, който спокойно можеше да мине за част от Райската градина. Склоновете му бяха покрити със зелена трева, толкова гъста, че човек и за половин ден не би могъл да си пробие път през нея. Анатолий обичаше тази страна, но погледът му винаги бе насочен към хоризонта. Някой ден щеше да види Йерусалим. Прошепна молитва към Богородица и в същия момент проходът потъмня и той видя монголската войска да препуска насреща му.

Значи съгледвачите бяха мъртви, както се опасяваше. Изруга и не се сдържа отново да погледне назад за Иля.

Откъм тила се чуха викове. Анатолий се обърна изцяло в седлото и изруга при вида на друга тъмна маса конници, които приближаваха устремно. Как бяха успели да ги заобиколят незабелязано? Не можеше да повярва, че враговете са се движили като призраци през хълмовете.

Знаеше, че хората му могат да пръснат монголите в пряка атака. Те вече бяха вдигнали щитове и го гледаха в очакване на заповеди. Като най-голям син на княз, Анатолий бе най-старшият командир. Всъщност именно неговото семейство беше осигурило средствата за цялото пътуване и бе използвало част от огромното си състояние, за да спечели благосклонността на манастирите, които бяха станали така силни в Рус.

Не можеше да атакува и да остави целия обоз и тила оголени. Нищо не изнервяше бойците повече от това да бъдат ударени отпред и отзад едновременно. Анатолий заповяда на трима от командирите си да вземат своите стотни и да обърнат, за да атакуват нападащите отзад. В същото време вниманието му бе привлечено от движение на хълмовете и той се усмихна с облекчение. В далечината на билото се появи редица руси на тежки коне, с развети на ветреца знамена. Анатолий прецени разстоянията и взе решение. Извика един от съгледвачите.

- Бързай при брат ми и му кажи да удари онези зад нас. Не бива да им позволява да влязат в сражението.

Младежът препусна, необременяван от броня и оръжия. Анатолий се обърна напред, обхванат от самоувереност. Тилът бе осигурен и той превъзхождаше числено галопиращите към него. Мигом даде заповеди и знаеше, че ще мине през монголите като брониран юмрук.

Насочи дългото си копие над ушите на коня.

- Построй се за атака! За белия Христос, напред!

Съгледвачът на Анатолий препускаше в галоп през прашната земя. Двете войски приближаваха колоната и скоростта бе всичко. Яздеше, снишил се възможно най-ниско над коня. Беше млад и възбуден и почти стигна хората на Иля Маяев, преди да забави ход, шокиран. Само четиристотин се бяха появили на билото и сякаш бяха минали през ада. Кафяви петна засъхнала кръв се виждаха по много от приближаващите мъже, имаше нещо странно и в начина, по който яздеха.

Внезапно разбра какво е станало и панически дръпна поводите. Твърде късно. Една стрела го улучи под мишницата и той се прекатури през главата на коня, при което уплашеното животно побягна с все сили.

Джучи и останалите монголи не погледнаха проснатото по очи тяло, когато препуснаха в галоп покрай него. Беше им отнело много време да смъкнат ризниците на убитите, но уловката беше подействала. Никой не се опита да им отреже пътя и макар русите да не знаеха, в момента ги нападаха от три страни. Щом наклонът намаля, Джучи заби пети в хълбоците на коня и извади тежкото копие от коженото му гнездо. Беше неудобно оръжие и трябваше да положи големи усилия да го удържи, докато летеше с останалите към фланга на русите.

Анатолий препускаше в галоп - повече от половин тон плът и желязо, фокусирани във върха на копието. Видя как първите редици се разтърсиха, когато монголските стрелци пуснаха първия си залп. Врагът беше бърз, но на тази скорост колоната не можеше да се задържи или да обърне. Грохотът на щитове и копита бе оглушителен, но писъците зад него рязко го върнаха в действителността. Той командваше и когато умът му се проясни, поклати ужасено глава. Гледаше как Иля удря основния фланг и поваля онези, които бяха положили клетва за вярност към семейството на Маяев за това поклонничество.

Зяпнал невярващо, Анатолий най-сетне забеляза, че тези мъже бяха по-дребни и носеха окървавени доспехи. Някои бяха изгубили шлемовете си при първия сблъсък и под тях се виждаха изкривени монголски лица. Пребледня - брат му беше мъртъв и двойната атака щеше да смаже задните редици. Не можеше да обърне и макар да крещеше заповеди като обезумял, никой не го чуваше.

Монголите ги оставиха да приближат, като пускаха хиляди стрели в руските конници. Щитовете бяха направени на трески и колоната се тресеше като ранено животно. Мъжете падаха със стотици. Сякаш някаква огромна коса профучаваше през колоната и разсичаше живите.

Отзад монголите връхлетяха обоза, избивайки всеки, който се осмеляваше да вдигне оръжие. Анатолий се опита да мисли, да различи детайлите, но вече беше посред враговете. Копието му се плъзна през шията на един кон и отвори широка рана, от която го заля топла кръв. Проблесна меч, Анатолий пое удара с шлема си и едва не изгуби съзнание. Нещо го удари в гърдите, вече не можеше да диша и дори да повика за помощ. Напрегна се поне за глътка въздух, но тя не дойде и той рухна на земята с такава сила, че ударът притъпи предсмъртната му агония.

Вечерта Субодай обикаляше осветения от огньовете лагер на десетте си хиляди бойци. Мъртвите рицари бяха лишени от всичко ценно и военачалникът бе доставил удоволствие на хората си, като отказа своя дял от плячката. За мъжете, които не получаваха заплащане за сраженията, събирането на окървавени медальони, пръстени и скъпоценни камъни беше нещо жадувано в новото общество, което създаваше Чингис. Човек можеше да забогатее във войската, макар че богатството все още се измерваше с броя на притежаваните коне. Ковачниците на рицарите представляваха по-голям интерес за Субодай, тъй като бяха монтирани на самите каруци, облечени в желязо и по-лесни за поправка от плътните дискове, които използваха монголите. Вече беше заръчал на заловените оръжейници да покажат на дърводелците как се правят подобни каруци.

Джучи оглеждаше подковата на любимото си пони, когато Субодай спря до него. Преди младежът да успее да се поклони, военачалникът сведе почтително глава. Ягунът под командването на Джучи се изпълни с гордост.

Субодай вдигна ръка, за да покаже на Джучи златния пайце, който му бе взел сутринта.

- Накара ме да се чудя как русите са успели да се върнат от мъртвите - рече той. - Дързък удар беше. Вземи си го, Джучи. Струваш повече от сребро.

Метна златната пластина във въздуха и Джучи я улови, като се мъчеше да запази самообладание. Единствено награда от самия Чингис можеше да означава повече в този момент.

- Утре потегляме към дома - обърна се Субодай към мъжете. - Бъдете готови на зазоряване.