Къщата на спомените

17 август

Към девет часа вечерта бурята се беше разразила с пълна сила и свирепият вятър блъскаше огромните вълни в източния бряг на Кейп Код. Няма да ни се размине, мислеше си Помили, докато се пресягаше над умивалника, за да затвори прозореца. Но може и да е забавно, опита да се успокои тя.

Летищата на Кейп Код бяха затворени и Адам трябваше да наеме кола, за да се прибере от Бостън. Скоро щеше да си е у дома. В къщата имаше достатъчно храна. Помили беше приготвила свещи, в случай че спре токът, макар и да бе обхваната от мрачно предчувствие и да се плашеше от мисълта да остане сама на светлината им.

Включи радиото, завъртя копчето и намери станцията, по която пускаха музика от четирийсетте години. Вдигна учудено вежди, когато чу оркестъра на Бени Гудман, засвирил мелодията "Помни".

Много подходяща песен за човек, който живее в къща, наречена "Помни", помисли си тя. Потискайки желанието си отново да завърти копчето, Помили взе назъбен нож и започна да реже домати за салатата. Когато се обади, Адам _ каза, че не е имал време да се нахрани. "Но ти не помниш" - пееше певецът.

Странният звук на вятъра, който връхлиташе върху къщата, се разнесе отново. Кацнала върху скалата над кипящата вода, тя заприлича на мях, разпъван от бурята и свистящ като далечен глас: "Помни, помни..."

Според легендата оттам идваше названието на къщата.

Помили потрепери, докато посягаше да вземе целината. Адам скоро ще дойде, помисли си тя. Ще пийне чаша вино, докато тя приготвя яденето.

Изведнъж се чу шум. Какво беше това? Дали не се отвори някаква врата? Или прозорец? Нещо не беше наред.

Помили загаси радиото. Бебето! Плачеше ли? Дали не се давеше? Хукна към плота, сграбчи интеркома и се заслуша. Последва тежко дишане. Бебето се задушаваше!

Втурна се през фоайето към стълбището. През изящния ветрилообразен прозорец над входната врата върху дървения под падаха сиви и пурпурни сенки.

Краката _ едва докосваха стъпалата, докато бягаше нагоре към втория етаж. Прекоси бързо коридора и се озова пред вратата на детската стая. От креватчето не се чуваше никакъв звук.

- Хана, Хана! - извика Помили.

Хана лежеше по очи с разперени ръце и не помръдваше. Обезумяла, Помили се наведе, повдигна бебето и го обърна към себе си. Очите и се разшириха от ужас.

В ръката си държеше старинна кукла. Изрисуваното лице сякаш се взираше в нея.

Помили понечи да изпищи, но от гърлото _ не излезе звук. Зад гърба _ някакъв глас прошепна:

- Съжалявам, Помили. Всичко свърши.

15 юли

1.

По време на разпита Скот Коуви упорито се опитваше да накара всички да разберат как точно е станало нещастието.

Двамата с Вивиан дремели на дюшека на палубата, приятно унесени от проникващите през облаците слънчеви лъчи и от нежния плисък на вълните. Той отворил едното си око и се прозял.

- Горещо ми е. Искаш ли да видим какво има на дъното на океана?

Вивиан докоснала с устни брадичката му.

- Нямам настроение. - Тихият _ глас прозвучал като мързеливо, доволно мъркане.

- А аз имам - скочил решително той и погледнал през борда на моторницата. - Долу е идеално. Водата е толкова бистра.

Наближавало четири часа. Намирали се на около миля от остров Монъмой. Влажната мъгла трептяла като шифон, но вече подухвал ветрец.

- Ще отида да си взема водолазния костюм.

Пресякъл палубата и стигнал до малката кабинка, която използвали за склад. Вивиан се изправила и се опитала да се отърси от сънливостта си.

- Донеси и моя.

- Сигурна ли си, че имаш желание да дойдеш с мен, скъпа? Ще се спусна само за няколко минути. Защо не подремнеш?

- Няма закога. - Тя се приближила към него и обвила врата му с ръце. - Когато следващия месец отидем на Хавайските острови, искам да мога да изследвам кораловите рифове заедно с теб. Трябва да тренирам.

Облекли се и се спуснали.

После със сълзи в очите се кълнеше, че не е забелязал изчезването на останалите лодки, докато дремели, нито пък е пуснал радиото, за да чуе прогнозата за времето.

Били прекарали под водата двайсет минути, когато се разразила бурята. Океанът се разбушувал. Опитали да се доберат до закотвената моторница. Точно когато изплували на повърхността, ги ударила двуметрова вълна. Вивиан изчезнала. Дълго я търсил, спускал се многократно под водата, докато въздухът вече не му стигал.

Всички знаеха останалото. Обаждането беше прието от бреговата охрана в кипежа на стихията.

"Жена ми изчезна! - бе изкрещял Скот Коуви. - Жена ми изчезна!"

28 юли

2.

Елейн Аткинс седеше на масата срещу Адам Никълс. Бяха в "Чилингуърт", ресторанта в Брустър, където тя, като собственичка на агенция за недвижими имоти, водеше своите клиенти. Сезонът беше в разгара си и всички маси бяха заети.

- Не е нужно да подслушваш, за да разбереш за какво си говорят - каза тя тихо и посочи с ръка към залата. - Една млада жена, Вивиан Карпентър, изчезна по време на подводно плуване преди няколко седмици. Купи от мен къщата си в Чатам и станахме приятелки. Докато ти се обаждаше по телефона, разбрах, че преди час тялото _ е било изхвърлено на брега.

- Веднъж бях на рибарска лодка, когато закачиха тяло, престояло в океана няколко седмици - отвърна Адам. - Гледката не беше приятна. Как е станало?

- Вивиан плуваше добре, но нямаше опит като леководолаз. Скот я учеше. Не чули предупреждението по радиото за приближаващата буря. Горкият, съсипан е от мъка. Бяха женени само от три месеца.

- Струва ми се доста безразсъдно да се гмуркаш под водата преди буря - заяви Адам и повдигна вежди.

- Ужасна трагедия - отвърна рязко Елейн. - Вив и Скот бяха безкрайно щастливи. Вив познаваше океана. И тя прекарваше като малка лятото на Кейп Код. Много жалко. Преди да срещне Скот, Вив беше отчаяна. Дъщеря е на семейство Карпентър от Бостън. Най-младата от преуспяващия клан. Напусна колежа. Не се разбираше с близките си. Работеше каквото _ падне. Преди три години, когато навърши двайсет и една, си получи наследството, оставено от баба _, и купи къщата. Боготвореше Скот, искаше да направи всичко за него.

- Дори и да се гмурка в бурния океан? С какво се занимава този мъж?

- Скот ли? Беше административен директор на театъра в Кейп Код. Тогава се запозна с Вив. Мисля, че тя му ходи на гости през зимата. Скот се върна през май. Разбрахме, че са се оженили.

- Как е фамилното му име?

- Коуви. Скот Коуви. Някъде от Средния запад.

- Пришълец, който се оженва за богато момиче и това богато момиче умира три месеца по-късно. Ако бях полицай, веднага щях да прочета завещанието _.

- О, спри! - извика Елейн. - Нали ще бъдеш негов защитник, а не обвинител. Виждах се много често с тях. Показвах им къщи. Търсеха нещо по-голямо. Възнамеряваха да имат деца и им трябваше повече място. Повярвай ми, било е нещастен случай.

- Сигурно. - Адам сви рамене. - Май започвам да ставам прекалено скептичен.

Пиеха вино. Елейн въздъхна.

- Хайде да сменим темата. Дойдохме тук, за да празнуваме. Изглеждаш чудесно, Адам. Нещо повече - изглеждаш щастлив, спокоен, доволен от живота. Всичко е наред, нали? Искам да кажа с Помили. Нямам търпение да се запозная с нея.

- Помили умее да се бори. Ще се оправи. Между другото, когато се видите, не споменавай пристъпите на страх, за които ти казах. Не обича да говори за тях.

- Напълно разбираемо.

Елейн изучаваше Адам. Тъмнокестенявата му коса беше започнала да посивява. И той като нея наближаваше трийсет и девет. Висок и слаб, невероятно жизнен. Познаваше го от шестнайсетгодишна възраст, когато родителите му наеха икономка за лятото от агенцията на майка _.

Нищо не се променя, помисли си тя. Беше забелязала погледите, които жените му хвърляха, когато седна на масата _.

Сервитьорът донесе менюто. Адам го разгледа.

- Препечен татарски бифтек - изсмя се той.

- Не се занасяй с мен - нацупи се Елейн. - Бях дете, когато го изтърсих, не знаех, че този бифтек е със сурово месо.

- Цял живот ще ти го припомням. Лейн, страшно се радвам, че ме заведе да видя къщата "Помни". Когато се отказахме от онова жилище, си мислех, че през август едва ли ще намерим друго подходящо.

- Случват се такива неща - сви рамене тя. - Добре че се оправихте. Трудно ми е да повярвам, че канализацията на къщата, която ви бях намерила в Истхам, е в толкова окаяно състояние. Но тази е истинско съкровище. Както ти обясних, била е необитаема трийсет и пет години. Семейство Пейли я видяха, оцениха достойнствата _ и я купиха за символична сума преди няколко години. Бяха почти завършили с преустройството _, когато Том получи инфаркт. Денят беше горещ, а той работил цели дванайсет часа, преди това да се случи. Джан Пейли реши, че къщата е прекалено голяма за сам човек. Ето защо я обявихме за продан. Не се срещат много автентични къщи на морски капитани и едва ли ще се задържи дълго на пазара. Надявам се, че вие двамата ще я купите.

- Ще видим. Иска ми се отново да имам къща тук. Струва си, ако продължаваме да живеем в големия град. Старите моряци са знаели как да строят жилищата си.

- За къщата се разказва легенда. Капитан Андрю Фриман я построил през хиляда седемстотин и трета година за съпругата си. После я изоставил, защото разбрал, че докато бил в открито море, тя му изневерила с някакъв мъж от града.

- Баба ми е разправяла, че първите заселници са били пуритани. Няма да пипам нищо. Ние сме на почивка, макар че от време на време ще ми се налага да прескачам до Бостън. Трябва да свърша малко работа по преразглеждането на делото "Потър". Може би си чела за него. Съпругата е получила присъда, а всъщност е невинна. Съжалявам, че не съм _ бил защитник от самото начало.

- Иска ми се да те чуя как говориш в съда.

- Ела някой ден в Ню Йорк. Кажи на Джон да те доведе. Кога ще се жените?

- Още не сме определили датата, но ще бъде през есента. Както може да се очаква, дъщерята на Джон не е особено въодушевена от годежа ни. Дълго време той _ е бил единственият близък човек. Ейми отива в колежа през септември и смятаме, че Денят на благодарността ще е подходящ за сватбата.

- Изглеждаш щастлива, Лейн. И си прекрасна. Страхотно привлекателна и преуспяваща. И си по-слаба от преди. Изрусила си си косата. Харесва ми така.

- Комплименти от теб? Не разваляй отношенията ни - засмя се Елейн. - Благодаря ти все пак. Наистина съм много щастлива. Джон се оказа човекът, когото дълго чаках. Слава богу, че отново си заприличал на себе си. Повярвай ми, Адам, миналата година, когато дойде тук след раздялата си с Помили, се разтревожих за теб.

- Беше доста тежък период.

Елейн погледна менюто.

- Агенцията за недвижими имоти "Аткинс" черпи. Не приемам възражения. Къщата "Помни" се продава и ако решите, че си заслужава да я купите, ще получа комисиона.

След като поръчаха, Адам каза:

- Телефонът беше зает. Ще отида да се обадя отново на Помили.

След минута се върна. Изглеждаше разтревожен.

- Все още дава заето.

- Нямате ли двойна линия с телефонен секретар?

- На Помили не _ харесва тази система. Било неучтиво да казваш на хората, че говориш с друг, и да ги караш да чакат.

- Права е, но е удобно. - Елейн замълча, а после продължи неуверено: - Ти нещо се притесни. Наистина ли смяташ, че Помили вече е добре?

- Изглежда спокойна - бавно отвърна Адам. - Но като я налегнат пристъпите, се чувства ужасно. Започне ли да преживява катастрофата, става страшно. Ще опитам пак след малко. Между другото, показах ли ти бебето?

- Имаш ли снимка у себе си?

- Иска ли питане? - Той бръкна в джоба си. - Това е най-новата. Ето я, казва се Хана. Миналата седмица навърши три месеца. Не е ли страхотна?

Елейн разгледа внимателно снимката.

- Голяма кукла е - искрено отвърна тя.

- Прилича на Помили и като порасне, ще бъде красавица - решително заяви Адам. Прибра снимката в портфейла си и бутна назад стола. - Ако линията е все още заета, ще помоля телефонистката да прекъсне разговора.

Елейн го наблюдаваше, докато си проправяше път през залата. Неспокоен е, защото е сама с бебето, помисли си тя.

- Елейн.

Вдигна очи. Беше Каролин Марч, петдесетгодишна жена, директор по рекламата в нюйоркска фирма. Беше си купила къща чрез Елейн. Без да дочака поздрав, Каролин подхвана:

- Чу ли какво е наследството на Вивиан Карпентър? Пет милиона долара! Семейството никога не говори за състоянието си, но една от съпругите на братовчедите им се е изпуснала. А Вив казала, че е завещала всичко на съпруга си. Не смяташ ли, че толкова много пари би трябвало да пресушат сълзите на Скот Коуви?