Стоманения плъх #1

1.

Вратата внезапно се отвори и разбрах, че това е краят на

играта. Парите щяха да са добри, но в същия този момент

всичко свърши. Ченгето нахълта в офиса, а аз се отпуснах на

облегалката с лъчезарна усмивка. Влезе с обичайната за тези

типове тежка походка и с мрачно изражение, съчетано с пълна

липса на чувство за хумор. Още преди да отвори уста, бях

почти сигурен какви ще са първите му думи:

– Джеймс Боливар ди Гриз, арестуван сте по обвинение...

Изчаках думата „обвинение“ за по-голяма тежест и натиснах

бутона, който взриви предварително нагласения на тавана

заряд. Носещата греда рухна и тритонният сейф се стовари

право върху главата му. Гледката не беше неприятна: сплеска

се като настъпена жаба. Пушилката от мазилката се разсея и

всичко, което успях да забележа, беше леко свитата му в лакътя

ръка. Тя помръдна едва-едва и насочи обвинително показалец

насреща ми. Сейфът донякъде заглушаваше гласа му,

който като че ли ми се стори леко гневен. Всъщност не чух

нищо ново:

– ... по обвинение в нелегално проникване, кражба, фалшифициране

на документи...

Продължи да изрежда обичайния внушителен списък, който

вече бях чувал не един и два пъти. Това не ми попречи да

натъпча в куфарчето си всички пари от чекмеджето на бюрото.

Списъкът приключи с ново обвинение и съм готов да се

обзаложа срещу ей толкова висока купчина банкноти от по

хиляда кредита, че долових в гласа му нотка на засегната чест:

– В допълнение към изброеното по-горе, към обвинителния

списък се прибавя и нападение на полицейски робот. Това

беше глупаво, тъй като мозъкът и ларинксът ми са бронирани,

а диафрагмата ми...

– Това го знам отлично, Джордж, но миниатюрният ти радиопредавател

е разположен на темето на изшилената ти глава,

а аз нямам желание точно в този момент да докладваш на

своите приятели.

С един мощен ритник разбих вратата за аварийни бягства,

през която се откриваше достъп към стълбището за мазето.

Докато се промъквах през отломките по пода, пръстите на робота

посегнаха към мен, но аз бях подготвен и те щракнаха на

сантиметри от крака ми. Преследвали са ме достатъчно полицейски

роботи, за да знам добре, че са на практика неразрушими.

Можеш да ги блъскаш и риташ до премала, но те продължават

да се мъкнат подире ти, размахвайки единствения

си оцелял пръст и ръсейки през цялото време сладникави нравоучителни

фрази. Което не преставаше да прави и този. Да

сложа веднъж завинаги точка на престъпния си живот, да заплатя

дължимото на обществото и все от този род. Докато стигна

до мазето, продължавах да чувам отекващия му по стълбището

глас.

Оттук нататък всяка следваща секунда беше изчислена. Разполагах

само с три минути, преди да тръгнат по петите ми, а

ми трябваше точно минута и осем секунди, за да се измъкна

от сградата. Не беше кой знае каква преднина и ми беше необходима

до милиметър. Отново с ритник отворих тайния вход

към помещението за разлепяне на етикети. Нито един от роботите

дори не ме погледна, докато вървях по пътеката – бих се

изненадал, ако беше иначе. Всички бяха от долнокачествения

тип-М – имаха малко мозък и ставаха само за еднообразни,

механични дейности. Тъкмо затова ги бях наел. Не изпитваха

никакво любопитство защо свалят етикетите от пълните с азотни

плодове консерви или какво има в другия край на конвейера,

по който се движеха кутиите. Не погледнаха, дори когато

отключих Вратата-Която-Не-Се-Отключва-Никога. Оставих я

отворена зад гърба си, защото вече нямах никакви тайни.

Промъквайки се покрай тътнещия конвейер, прекрачих през

нащърбената дупка, която бях издълбал в стената на прави

телствения склад. Сам бях инсталирал конвейера и заедно с

дупката това бяха незаконните операции, които ми се беше

наложило да извърша. Друга заключена врата отвеждаше в

склада. Автоматичен повдигач припряно товареше консерви

върху конвейера и измъкваше нови от високите до тавана камари.

Повдигачът имаше толкова миниатюрен мозък, че едва

ли можеше да се нарече робот. Просто изпълняваше записаните

в паметта му инструкции да товари консервите. Заобиколих

го и продължих тичешком по пътеката. Шумовете от нелегалната

ми дейност постепенно заглъхнаха зад гърба ми.

Тътенът от взрива ме изпълни с приятни спомени.

Беше една от най-симпатичните далаверки, които някога

съм организирал. Срещу незначителен наем бях наел съседното

на правителствения склад помещение. Една най-елементарна

дупка и имах достъп до всички запаси от дълготрайни продоволствени

стоки, които знаех, че никой няма да докосне с

месеци и години в склад с такива огромни размери. Докато не

се появих аз, разбира се.

След като пробих дупката и инсталирах конвейера, всичко

останало беше въпрос на бизнес. Наех роботи да отстраняват

старите етикети и да ги заместват с шарениите, които бях напечатал.

След което търгувах с моите стоки в съответствие с

всички законодателни разпореждания. Стоката ми беше превъзходна

и благодарение на моята изобретателност – на много

ниска цена. Можех да си позволява да продавам по-евтино от

моите конкуренти и въпреки това да постигам доста симпатична

печалба. Местните търговци на едро незабавно надушиха

изгодата и имах поръчки за месеци напред. Операцията наистина

беше добра... и можеше да продължи още доста дълго.

Моментално отклоних мислите си, преди да са се насочили

в това направление. Един от най-важните уроци, които човек

трябва да запомни в този тип дейност, е, че когато една операция

приключи, тя е ПРИКЛЮЧИЛА окончателно! Изкушението

да протакаш още само един ден, за да осребриш още един

чек, би могло да се окаже фатално, което от опит отлично

зная. Знам също така, че това е най-сигурният начин да се

запознаеш отблизо с полицаите.

Зарязвай всичко, крушите обирай –

и в нови далавери инвестирай.

Това е девизът, към който стриктно се придържам и на

който дължа блестящата си кариера.

Празните мечти и сладките спомени не са най-сигурният

начин да се измъкнеш от полицията.

Прогоних всяка мисъл от главата си, когато стигнах края

на алеята. Сигурно вече целият квартал гъмжеше от полицаи

и трябваше да действам светкавично, без да допусна никаква

грешка. Огледах улицата. Не се виждаше жив човек. Две крачки

напред и натисни бутона на асансьора. Бях поставил брояч

на този товарен асансьор, който показваше, че се използва

средно веднъж месечно.

Пристигна след около три секунди. Беше празен и аз се

метнах вътре, натискайки в същия момент бутона за покрива.

Пътуването продължи цяла вечност, но преценката ми беше

субективна. Броячът измери точно четиринайсет секунди. Това

беше най-опасната част от пътуването. Напрегнах се, щом

асансьорът забави скорост. Стиснах 75-калибровия бластер,

който можеше да види сметката само на едно ченге.

Вратата се плъзна и си отдъхнах. Нищо. Сигурно бяха блокирали

целия район, но само долу, на земята, без да оставят

ченгета на покрива.

Излязох на открито и за първи път чух сирените – възхитителен

звук. Ако се съдеше по децибелите на гюрултията,

която вдигаха, сигурно се бяха събрали половината полицейски

сили. Възприех го като заслужен комплимент в знак на

дълбоко уважение.

Гредата беше зад асансьорната шахта, където я бях оставил.

Малко захабена от времето, но все още достатъчно стабилна.

Няколко секунди да я отнеса до ръба и да я прехвърля

към съседната сграда.

Спокойно, това беше единственият опасен пункт, където скоростта

не беше предимство. Пристъпих внимателно върху края

на гредата, като притиснах куфарчето до гърдите си, за да пазя

по-лесно равновесие. Стъпка по стъпка. Под мене имаше поне

триста метра. Ако не поглеждаш надолу, няма да паднеш...

Преминах. Време бе да се разбързам. Гредата зад парапета

– ако не я забележат веднага, поне за известно време няма да

хванат следата. Десет бързи крачки и съм пред вратата на

стълбището. Отваряше се лесно – и слава богу, – тъй като

редовно смазвах пантите. Щом хлътнах вътре, залостих вратата

и поех дълбоко въздух. Все още не се бях измъкнал, но

най-лошото, големите опасности бяха зад гърба ми. Само още

две минути и никога нямаше да открият Джеймс Боливар,

наречен още Хлъзгавия Джим ди Гриз.

Асансьорното помещение на покрива беше плесенясала, слабо

осветена кабинка, в която не влизаше никой. Преди седмица

я бях огледал подробно за фото и оптически бръмбари и се

оказа чиста. Върху прашния под нямаше други, освен моите

следи. Можех да разчитам единствено на късмета си, че не са

поставили бръмбари след това. В този бизнес премереният риск

е неизбежен.

Сбогом, Джеймс ди Гриз, тежащ деветдесет и три кила, на

възраст около четирийсет и пет, със солидно коремче и масивна

челюст, типичен бизнесмен, чийто портрет прави чест на полицейските

файлове на хиляда планети – както и отпечатъците

от пръстите му. Най-напред си отиват те. Когато ги носиш, ги

усещаш като втора кожа, но са достатъчни няколко капки разтворител,

за да ги свалиш като прозрачни ръкавици.

След това всички дрехи, а после вътрешният пояс, любимият

втори корем, омотан около автентичния и приютяващ двайсетина

кила олово, смесени с термит. Едно леко забърсване с

шепа избелител и косата ми е отново с естествения си кестеняв

цвят, както и веждите. Изваждането на носните тампони

и подплънките под бузите е малко болезнено, но трае само

секунда. След това сините контактни лещи. На финала на процедурата

съм гол-голеничък, както майка ме е родила, и наистина

се чувствам като новороден. В известен смисъл дори е

вярно, тъй като се превръщам в нов човек, с двайсетина кила

по-лек, десет години по-млад и със съвършено различна физиономия.

В обемистия куфар има пълен комплект нови дрехи и

чифт очила с тъмни рамки, които заместват лещите. Всички

пари са подредени грижливо в ръчното куфарче.

Когато се приведох в ред, действително се почувствах така,

сякаш бях смъкнал десетина години от гърба си. Така бях

свикнал да нося доскорошното си тегло, че изобщо не го усещах

– докато не го свалих. Сега имах чувството, че съм с

пружини на краката.

Термитът щеше да се погрижи за заличаването на всички

веществени доказателства. Струпах всичко на купчина и запалих

фитила. Последва взрив и бутилки, дрехи, куфар, обувки,

излишни килограми и всичко останало изгоря в жизнерадостно

подскачащите пламъци. Ченгетата щяха да заварят само

едно овъглено петно на цимента, а при микроанализа щяха да

открият най-много няколко молекули по стените и нищо повече.

Пламъците на догарящия термит все още мятаха подскачащи

сенки наоколо, докато се спуснах три етажа по-надолу,

до сто и дванайсетия.

Късметът все още ме съпътстваше и когато отворих вратата,

не видях жива душа. Минута по-късно експресният асансьор

ме свали до фоайето заедно с няколцина бизнесмени.

На улицата се излизаше през един-единствен изход, към

който беше насочен обективът на преносима телевизионна камера.

Никой не спираше влизащите и излизащите през вратата,

а повечето от тях дори не забелязваха камерата и малобройната

групичка ченгета около нея. Тръгнах с равномерни

крачки към изхода. В този бизнес здравите нерви са изключително

важни.

За миг попаднах изцяло в обхвата на враждебното стъклено

око, но в следващия вече бях извън него. Не се случи нищо,

така че се бях измъкнал. Камерата положително беше

свързана директно с централния компютър в главния офис на

полицията. В случай че външният ми вид съвпадаше в достатъчна

степен с онзи, който имаха в своето досие, роботите наоколо

на секундата щяха да бъдат уведомени и щяха да ме

закопчеят, преди да съм направил дори една крачка. Не можеш

да изпревариш тандем компютър – робот, тъй като действа

и реагира за микросекунди, но можеш да го надхитриш.

Което отново бях успял да направя.

Едно такси ме откара на разстояние десет квартала. Изчаках

го да се отдалечи достатъчно, и се метнах в друго такси.

Едва след като се прехвърлих в трето, се почувствах в достатъчна

безопасност, за да се отправя към космодрума. Писъците

на сирените заглъхваха все повече зад гърба ми и само от

време на време в противоположната посока профучаваше някоя

полицейска кола.

Вдигаха голяма дандания заради някаква незначителна

кражба, но в тези свръхцивилизовани светове е така. Престъпленията

вече са такава рядкост, че ченгетата наистина се

престарават, когато надушат някое. В известен смисъл не ги

обвинявам, тъй като сигурно е ужасна досада само да съставяш

актове за пътни произшествия. Всъщност съм убеден, че

са ми благодарни, дето от време на време разнообразявам тъпия

им живот.