Труп в бръшляна

1.

Фейт Сибли Феърчайлд гледаше през прозореца на влака, а книгата, която носеше, за да си запълва времето, лежеше неотворена в скута є. Пейзажът не беше особено завладяващ: от железопътната линия започваха дворове, чиито огради или живи плетове се опитваха да скрият гледката на преминаващите влакове. От време на време се мяркаше центърът на някой град - естрадата за оркестъра сред зелена поляна или бяла дъсчена църква с островърхи кули, зад която се издигаха редици борове. Типична картина за Нова Англия. Църквите напомниха на Фейт за параклиса "Фърст Париш" в Ейлфорд, Масачузетс, където съпругът є, преподобният Томас Феърчайлд, се грижеше за духовните потребности на местното население, докато самата тя, в буквалния смисъл, бе поела грижата за физическото им добруване, като продължи започнатия в родния є Ню Йорк бизнес през 80-те години на двайсети век. Клиентите є сега изглеждаха различно - ако мъжете бяха в смокинги, а жените - във вечерни рокли, със сигурност отиваха или на премиера на Бостънския симфоничен оркестър, или на сватбено тържество. Но предлаганата от нея храна си беше с все същото високо качество. Никакви претоплени предварително приготвени ястия, не можеше и дума да става за подобно нещо.

Юни най-после бе дошъл и бързо сменящите се нюанси на зеленото навън є действаха успокояващо, особено след незапомнения от години насам снеговалеж през зимата, която се проточи чак до април. Студът се задържа през целия май и Фейт забеляза, че поставя длан на стъклото, за да усети топлината на яркото слънце. Седеше сама във вагона с разположените в редици от двете страни на пътеката седалки. По-късно влаковете щяха да се препълнят с жителите на Бостън, отправили се на север, за да изкарат уикенда край морето.

Сама. Беше толкова необичайно за нея, че не можеше да определи какво всъщност чувства. Когато не беше заета с Том и двете им деца - единадесетгодишния Бен и осемгодишната Ейми, - работеше заедно с персонала си или се включваше в някоя инициатива в Ейлфорд, най-често свързана с църквата или с училището на децата. Благодарение на съвременните технологии винаги можеше да бъде открита. Извади мобилния телефон от чантата. В момента нямаше обхват. Усмихна се. Усещането я връхлетя със скоростта на светкавичния свръхскоростен влак, с който миналото лято пътуваха през Франция от Париж до Лион. Фейт се почувства превъзходно, свободна за няколко кратки часа от всякакви ангажименти. Прекрасно. Книгата неусетно се плъзна и падна на пода.

Колелата на влака издаваха онзи характерен звук, който винаги я изпълваше с трепет и я караше да се замисли за всички други железопътни линии - на транссибирската железница, "Ориент експрес", "Канадиън Пасифик", а също и пътувания: някои - въображаеми, други - истински. Отново се озова на Централна гара със сестра си Хоуп, по-малка от нея с една година; отдалечаваха се от родителите си и търсеха флагчето с надпис "Летен лагер Меридейл". Зърнаха го, устремиха се към него и заедно с десетки други момичета нададоха оглушителни възгласи на възбуда, укротявани от отговорниците, придобили вече изтощен вид.

Друго пътуване. Една от приятелките є от лагера живееше в околностите на Филаделфия и два пъти годишно качваха Фейт на влака от гара Пен, за да я посрещнат на гара Фили на Тридесета улица. Още помнеше имената на гарите по пътя, както и разочарованието си, когато откри, че градчето Чери Хил - Черешов хълм - в Ню Джърси няма нищо общо с нейните представи: градче, заобиколено от декари разцъфнали в нежни цветове дървета, които скоро ще се покрият с узрели рубиненочервени сладки череши.

Липсваха є славните времена на пътуване с влак, помисли си със съжаление тя. Например влакът "Двайсети век", който повече от шейсет години обслужваше линията Ню Йорк-Чикаго. Описанието на Дашиъл Хамет как Ник и Нора Чарлс прекосяват страната с претъпкани куфари-сандъци "Вюитон" и пият мартинита във вагон-ресторанта. Ами любимият є филм, "Север-северозапад" на Хичкок? Кари Грант и Ева Мари Сейнт в купе с размери, по-големи от доста едностайни апартаменти в Ню Йорк. Припомни си с копнеж менюто им - речна пъстърва, преди която Грант изпи един коктейл "Гибсън". Хранеха се на покрита с ленена покривка маса, украсена с току-що откъснати цветя, фин порцелан, сребърни прибори и кристални чаши. Единственото нещо за залъгване на глада в нейния влак бяха пакетирани сандвичи със срок на годност толкова напред в бъдещето, че вече се бяха превърнали в своеобразни капсули на времето, и автомат, предлагащ вездесъщите закуски, без които американците сякаш не можеха да просъществуват независимо от пълната липса на хранителни или вкусови качества. Фейт си беше приготвила собственоръчно обяд - пушено пуешко филе, свежи листа от маруля и манго в сладко-кисел сос върху черен хляб с орехи, една от прекрасните курабийки, които асистентката є Ники правеше, малко мускатово грозде и бутилка минерална вода "Вос". Още не беше гладна, но храната є даваше усещането за няколко солидни банкови влога или за фризер, пълен със замразени предварително сготвени ястия. Човек се изкушаваше да се възползва, но същевременно му беше приятно да знае, че ги има.

Влакът се полюляваше в такт с тракането на колелата по релсите. Друг филм - "Силвър стрийк". Джийн Уайлдър е в бара с Нед Бийти, който се представя за търговски пътник, предлагащ витамини. Бийти уверява Уайлдър, че му предстои "пътуването на живота". "Има нещо в самото движение на влака, което поражда това усещане." Фейт откри, че мисли за Том, отправил се със самолет в противоположна посока - към Вирджиния - за седмичния годишен събор на неговата църква. Бийти подхваща флирт с Джил Клейбърг, която, за да "охлади" страстите му, излива питието си в скута му. И затова накрая Уайлдър успява да вечеря с нея - поредната добре подредена маса с изискано меню: желирани плодове, говеждо по ориенталски с ориз и моркови, ябълков пай с ванилов сладолед, бутилка "Мутон кадет", реколта 1961 година, и няколко бутилки "Корбел" в елегантна кофа за шампанско в поредния просторен вагон-ресторант. Да, бяха славни времена. Фейт въздъхна и реши, че непременно ще гледа отново и трите филма, когато се прибере. А също и "Убийство в "Ориент експрес" по Агата Кристи.

Профучаващият в обратна посока влак за миг є създаде усещането, че движението е спряло. После влакът набра скорост. Фейт се загледа в пробягващите лица на хората. И отсрещният влак бе празен като нейния. Във вагона, който се изнизваше бързо край нея, седяха само двама души. Отново я погълна светът на киното. Пак персонаж на Хичкок - Чичо Чарли, героят на Джоузеф Котън, се опитва да бутне племенницата си от влака, за да я убие. И отново Агата Кристи - Маргарет Ръдърфорд като госпожица Марпъл в "16,50 от гара Падингтън" става очевидец на убийство в отсрещния влак. Фейт продължи да се взира в преминаващите вагони. Толкова лесно беше. Тъп предмет или остър нож, набутваш трупа под седалката и никой нищо няма да разбере, докато влакът не пристигне на гара "Норт" в Бостън, а междувременно убиецът вече е слязъл в Екзитър, Ню Хемпшър или продължава да пътува с влака. Злодеят от първа страница на вестника утре невъзмутимо чете днешния брой до крайната спирка.

Звукът от разминаващите се влакове отмина и тя отново се загледа в пейзажа. Засмя се, като си даде сметка, че книгата є лежи на пода. Наведе се да я вземе. Под седалката нямаше труп.

Книгата беше "Среднощно огледало" от Барбара Бейли Бишъп. Фейт не бе чела нищо от популярната авторка и реши, че ще е добре поне да я прелисти набързо. Барбара Бейли Бишъп беше работодателката є в момента, а къщата на остров Бишъп, беше крайната цел на пътуването є.

- Поласкана съм, разбира се, че иска да наеме точно мен, но ми е невъзможно. Наясно си, нали? Как да оставя Том и децата сами да се грижат за себе си цяла седмица?

- Никога ли не преценяваш кое би се отразило добре на теб и бизнеса ти? Препоръка от самата Барбара Бейли Бишъп ще бъде безценна.

В гласа на Хоуп, сестрата на Фейт, се долавяше раздразнение.

- Знам, но не мога да отсъствам толкова дълго. Ако имах възможност вечер да се прибирам в Ейлфорд, щеше да е различно, но по думите ти съдя, че островът, на който живеете, е далеч.

- Да, така е. Не можеш да пътуваш всеки ден дотам и обратно. Но тъкмо затова є допада. Знаеш как е - колкото си по-богат, толкова повече усамотение търсиш. Но да се върна на мисълта си. Все нещо ще се уреди. Дори вече съм го измислила и нищо не ти пречи да поемеш тази задача.

Фейт се изненада, че сестра є не заговори веднага нито за плана си, нито описа как се стига до острова, нито я посъветва какво да сложи в багажа си. Майчинството - малкият Куентин, синът на Хоуп, нямаше още година и половина - не бе променило стила є на живот, нито този на съпруга є. И двамата продължаваха да се гордеят с работохолизма си - възможно ли бе Куентин старши да работи по деветдесет часа на седмица? Очевидно, с помощта на детегледачката и икономката - и двете безценни находки, - и електронния чип "Блекбери", който явно беше имплантиран в мозъка на Хоуп. Единствената промяна се свеждаше до смяната на просторния апартамент в Западен Манхатън с просторна къща в Източен.

Сестра є звънна в момента, когато самата Фейт се канеше да тръгне за работа - във фирмата за кетъринг "Имайте ни вяра" в покрайнините на Ейлфорд. Хоуп говореше така възбудено, че на Фейт є трябваше известно време, за да схване каква е тази "случваща се веднъж в живота" възможност за работа. Оказа се, че прочутата авторка Барбара Бейли Бишъп възнамерява да събере състудентки от "Пелам" на частния си остров и иска Фейт да приготви храната. Така на острова, щяха да бъдат десет души. А когато приключеше с работата си в кухнята, Фейт щеше да разполага със свободата да е една от гостенките; това представляваше новост в подхода към обслужващия персонал и поне на нея се случваше за пръв път.

- По всичко личи, че къщата е прекрасна. Десет спални, всяка със собствена баня, басейн с минерална вода, отделно има басейни на открито и закрито, тенис кортове и градини. Положително разполага и с кухня, за каквато не си мечтала - чуруликаше Хоуп.

Първата цинична мисъл на Фейт бе да се запита какво ли е състоянието на канализацията, съдейки от собствения си опит с малката лятна къща на семейство Феърчайлд, построена на остров край брега на Мейн. Нямаше басейн с минерална вода, но не бе трудно да си представи какви проблеми могат да възникнат при множество бани. Очевидно обаче Би Би, както я наричаха почитателките є, се бе погрижила за всичко.

Хоуп продължи да настоява:

- Сега сме януари. Разполагаш с предостатъчно време да уредиш Ники и другите от персонала да обслужат събитията, за които вече имаш ангажимент през въпросната седмица през юни. Бен ще е приключил учебната година и ще е заминал на летен лагер, а Ейми може да ми дойде на гости в къщата в Амагансет. Знаеш колко обича да е с бебето, а и аз съм решила и това лято да се трудя вкъщи, както направих и миналото.

- А Том? - почти изплака Фейт.

- Много добре знаеш, че щом се разчуе за твоето заминаване, всичките "му почитателки" ще се втурнат да му носят тенджери с ужасни на вкус ястия и самуни отвратително здравословен хляб. В добавка и семейните ви приятели ще се изредят да го канят на вечеря - отхвърли възражението є Хоуп.

И това си беше вярно. Отдадените на Божия наместник невести, които Фейт и Хоуп помежду си наричаха "неговите почитателки", щяха да се погрижат да не му липсва нищо. Също както и приятелите на семейството. Дори и в двадесет и първия век жените, чиито съпрузи отсъстваха, се задоволяваха с диети от скромни ястия и гледане за пореден път на "Отчаяни съпруги", докато останалият сам мъж се превръщаше във всеобщ храненик.

- Ако не за друго, помисли за парите, Фейт!

Фейт не спираше да мисли за тях от момента, в който Хоуп назова хонорара - астрономическа сума, надвишаваща двойно всяко заплащане, което бе получавала някога.

- Защо се е спряла точно на мен? Секретарят є спомена ли нещо?

Хоуп изцъка с език.

- Ако сама се подценяваш, и другите няма да те ценят.

- Нямах това предвид. Знам, че съм добра в работата си, но тя едва ли има лични впечатления. От години не работя в Ню Йорк.

- По думите на секретаря є Оуен, точно затова те е избрала. Била е сред гостите на коледното тържество на семейство Станстед, а и на други приели, където ти си приготвяла храната, включително и в имението "Грейси". Той спомена, че не можела да забрави супата от резене и специалните нюйоркски шоколадови вафли.

- Нарекох ги хапки "Манхатън". Наистина бяха вкусни. Заливах ги с малко ябълково пюре - алюзия с Голямата ябълка, а и да станат по-сочни. Хммм... Трябва пак да ги направя.

- Да. Например през юни за Барбара и приятелките є от "Пелам". Ще ти е забавно. Знаеш, че и аз обичам да се срещам със състудентките си от "Пелам". Тези жени са по-възрастни от нас. Май са завършили през 1969-а или 1970-а, но...

- Знам, знам. Вие от "Пелам" сте много специални - прекъсна я Фейт.

"Пелам" бе сред най-старите и престижни женски колежи в Америка и привързаността на Хоуп към него граничеше с фанатизъм. Но пък отговаряше на истината, че редица от възпитаничките бяха прославили "Пелам" - а и себе си - във всички области: от политика до големия екран. Като малка Фейт беше учила само в девически училища, затова предпочете да постъпи в смесен университет, ала често в компанията на сестра си и приятелките є от "Пелам" се питаше дали не е направила грешен избор.

- Видяла те е в списанието на колежа. Бях изпратила снимка от кръщенето на Куентин-младши - онази, на която съм със съкурсничките си, и понеже ти си кръстницата, си в средата с него на ръце. А надписът пояснява: "Лелята Фейт Сибли Феърчайлд". Трябва да си благодарна и на мен, и на колежа!

Хоуп беше помислила за всичко. Този ангажимент щеше да е най-големият професионален удар на Фейт. Барбара Бейли Бишъп се славеше като изключително потайно същество. Никой, освен вероятно литературния є агент и издателя є, не знаеше истинското є име. Писателката беше изключително щедра към "Пелам", но с уговорката, че няма да присъства на инициативи и името є няма да се споменава. Правеше даренията си анонимно. Почитателите є се опитваха да отгатнат през коя година е завършила, но никой не можеше да каже със сигурност кое точно от момичетата на "Пелам" е тя. На фона на нейната мистериозност животът на Дж. Д. Селинджър изглеждаше толкова потаен, колкото и този на Парис Хилтън.

Интервютата с Барбара Уолтърс и други журналисти се провеждаха като с информатор от мафията. Госпожа Бейли седеше в затъмнен ъгъл. Снимките върху обложките на книгите є представляваха тъмни силуети и почти не се променяха през годините, което навеждаше на мисълта, че класическият профил и спускащите се къдрици в по-голяма степен са заслуга на изкуството, отколкото на природата. Не обикаляше страната и не посещаваше писателски форуми. В случаите, когато приемаше да даде интервю за печата, то се провеждаше по телефона или чрез посредничеството на дългогодишния є секретар. Обясняваше всичко това с желанието да има личен живот и твърдеше, че ако хората я разпознават, не би могла спокойно да се движи на обществени места. Макар Фейт да намираше тази тайнственост а ла Гарбо за малко прекалена, все пак не можеше да не признае, че прочутата авторка наистина щеше да бъде наобиколена от тълпи почитатели навсякъде по света. Книгите є - съчетание от романтика и съспенс - се радваха на огромен успех както сред читателките, така и сред читателите. Беше спечелила достатъчно награди в САЩ, за да запълни цял шкаф, и винаги беше начело на класациите на бестселъри, където името є оставаше месеци наред. Европейците я приемаха като изключително сериозен автор и често я сравняваха с Пруст. Беше носител на многобройни френски и италиански литературни отличия. Всяка година интелектуалците негодуваха срещу ограничеността на комитета за разпределяне на Нобелови награди. Всяка година растеше броят на провежданите симпозиуми, където учени обсъждаха значението на цвета на панталоните стил "Капри" на някоя от нейните героини или други такива неща.

- Милиони, направо милиарди хора са готови да убият за възможността да се срещнат с нея. Не мога да повярвам, че се колебаеш!

Фейт също не можеше да повярва.

- Добре, ще приема.

- Чудесно! - възкликна Хоуп. - И бездруго вече им казах, че си съгласна.

Свирката изсвири. Влакът наближаваше прелез. Фейт се загледа в колите, наредени зад спуснатите бариери. Отново се разнесе пискливият звук на свирката. Странно как се промени гледката отвън, когато отмести поглед. Ако се взираше в далечината, всичко се открояваше ясно и точно, а до прелеза всичко изглеждаше размазано. Точно обратното на нещата в живота, помисли си тя. Различаваш ги, когато са пред теб, но не и ако са далеч. Така ли бе всъщност?

Равномерният тътен от двигателите на самолета не приспа Роберта Долан. Дори да не бе така развълнувана, пак нямаше да иска да пропусне и секунда от полета. Никога досега не беше летяла в първа класа и тръпката стюардеса да задоволява всяка нейна прищявка я изпълваше с възторг. Щом пресушеше чашата си, се появяваше нова вкусна и студена минерална вода "Пелегрино"; предложиха є и шампанско, но Роберта гледаше да не вкарва в организма си подобни отрови. Прие обаче още няколко хапки с пушена шотландска сьомга, макар и с известни вегетариански угризения.

Позвъняването дойде в края на февруари, когато времето в Калистога далеч не беше райско - дъжд и пак дъжд. Изненада се, когато собственичката на спа центъра, където работеше през последните няколко години, є съобщи, че я търсят на телефона. Никой никога не є звънеше в службата. Всъщност много рядко някой є звънеше. Мъжки глас попита дали разговаря с Роберта Долан, на което тя отговори утвърдително. Да, отново беше с това име след два неуспешни брака - при това вторият се оказа още по-непоносим от първия, ако това изобщо бе възможно, но точно така си беше. Мъжът отсреща се представи като Оуен, личен секретар на писателката Барбара Бейли Бишъп. Госпожа Бишъп организирала малко събиране на приятелки през юни на частния си остров и искала да осигури на гостите си и масажи. Съгласна ли е госпожа Долан да бъде масажистка на място? Поемаха всичките є разходи и є предлагаха хонорар, равен на целогодишната заплата на Роберта. Тя сепнато си пое въздух и веднага прие. Беше така смаяна, че едва след като затвори, се замисли защо световноизвестната Барбара Бейли Бишъп настоява да ангажира точно нея. Да, беше талантлива и най-добрата в спа центъра; владееше шведски масаж, шиацу, рейки и рефлексология, но откъде Бишъп, която живееше на Източното крайбрежие, можеше да знае това? Да не е идвала в спа центъра инкогнито? През следващите седмици Роберта прекара много приятни часове да си спомня различни клиентки и є се струваше, че нейна благодетелка е ту една, ту друга загърната в чаршаф фигура с тюрбан. Посвети доста време да се подготви за задачата. Нямаше представа нито колко са възрастни жените, нито в какво състояние са, затова се приготви за всевъзможни случаи: беше готова за медитации, центриране, свързване на енергията със собствената си хара чакра; дишаше дълбоко и зареждаше ръцете си да преобразят тялото с допир. Правеше го за кратко на работа преди всеки масаж, но сега продължаваше да се упражнява, когато се прибираше вкъщи. Представяше си мислено острова, жените, които медитират в тишина, та съзнанието є да улавя шума на океанските вълни и вятъра. Понякога є се струваше, че чува тихите нашепвания на женски гласове - реципиентките на нейния талант да предава енергия.

Билетите и указанията пристигнаха скоро след телефонния разговор и следващите месеци минаха бързо. Изпрати камъните за масаж, които събираше от години; бяха идеални да доставят нежна, успокоителна топлина на всяка чакра и района около нея. Роберта много държеше на камъните си. Трябваше да се погрижи и за маслата за масаж и ароматерапия. Нямаше съмнение, че световноизвестната писателка Барбара Бейли Бишъп е под постоянен стрес, докато пише романите си. Всеки е под стрес, разбира се, това е нещо от съпътстващия ни живот. Затова Роберта прибави и специалното си масло и чай от лайка. Сама събираше цветовете и се гордееше с реакцията на клиентите си, чийто стрес намаляваше от естествените средства. И лавандулата - идеално средство за поддържането на косата и кожата. Да кожата - отдели и малко масло от риган срещу целулит. Ароматът му понякога караше клиентките є да огладнеят, но не се съмняваше във въздействието му. Най-накрая добави противоалергични масла и кремове и дори обикновено растително масло, подправено с екстракти от портокал, ванилия и джинджифил, набавени от местния супермаркет, в случай, че попадне на човек с остра алергия. Ако хапнеш нещо и организмът ти не реагира, значи може да го употребяваш и за кожата си. Отпи още малко вода. Хидратирай се, винаги се хидратирай, особено ако си в самолет. Надяваше се, че е помислила за всичко. Нямаше начин да набави нещо на острова, ако го е забравила. Оуен я увери, че спа залата на госпожа Бейли е оборудвана с кушетка за масаж и стол, както и че разполага с изобилие от пешкири, кърпи и хавлии. Всичко, което щеше евентуално да є потрябва, беше изпратила предварително преди седмици. Сега на Роберта є оставаше единствено да чака. И ето, помисли си тя и погледна през прозореца към пухкавите бели облаци, чакането беше приключило.

Хартфорд в час пик! В Хартфорд сякаш винаги беше час пик, негодуваше Люси Стапълтън. Слушаше "Стълбата през годините" на Ан Тейлър. Говореше се за майка, която бяга от дома, майка, която действително го прави; подчинява се на желанието, обземащо по едно или друго време всяка майка. Мисълта, че на път да купиш мляко можеш да подминеш магазина и да продължиш да шофираш, ти се струва толкова примамлива, та се налага да отбиеш от пътя, за да си поемеш дъх и... да отидеш да купиш млякото. Е, домът на Люси остана зад гърба є, но щеше да се върне след седмица. Щеше да липсва на Нед, но не много. Щеше да се радва на самотата, пък и момичетата отсъстваха. С какво ли не се занимават напоследък младите? На тяхната възраст през лятото тя играеше тенис, плаваше на яхта, флиртуваше. Кали пък строеше къщи в Никарагуа, ако Люси правилно бе запомнила държавата; е, някъде там. И не че є трябваше за кандидатстването в университета. С това вече се бе справила и от есента постъпваше в Университета на Ню Йорк за огромно раздразнение на Нед. Откакто неговата алма матер приемаше момичета, той смяташе за естествено неговите дъщери да учат там, макар често да изразяваше неодобрението си относно тази промяна в правилника. Люси изтъкна, че вероятно именно по тази причина момичетата са отказали да кандидатстват в "Йейл", и той смекчи коментарите си. Но тъй като дъщерите му продължиха да не проявяват интерес, Нед предложи да учат в "Пелам", и така и не разбра защо съпругата му не е във възторг да изберат нейния колеж. Университетът на Ню Йорк! Що за хора учат там?! Определено не и от тяхната класа. Затова заяви, че няма да плаща таксите, но Люси кротко му съобщи, че в такъв случай ще плати тя. Последва програмата за строеж на къщи в Централна Америка. "Татко!", възкликна Кали в отговор на решителното му възражение. Люси бе забелязала, че дъщеря им престана да го нарича "тате" още предишното лято. "Искам да отида. Задачата е важна! Светът не се свежда до Кънектикът и част от Ню Йорк, нали си наясно?" Нед си наля ново питие и доля на Люси. "Ще стане само през трупа ми", обяви той. По-голямата им дъщеря учеше в "Станфорд" и през лятото щеше да снима като помощник-режисьор независим филм, за който ги уверяваше, че ще смае всички на годишния фестивал "Сънданс". Нед сопнато попита дали е порнографски и си заслужи едно възмутено: "Тате!" Беки не бе последвала примера на сестра си. И двете наричаха Люси "мамче", както бяха правили откакто проговориха.

Колите се размърдаха. Люси хвърли поглед към термометъра, за да види каква е температурата навън. Беше горещо за юни, но така и бе редно, защото почти до края на май върлува мъчително студено време.

Когато през февруари є се обади секретарят на Барбара - Оуен - да я покани да прекара една седмица на остров Бишъп, тя се поколеба. Не беше виждала писателката от години. Обеща да звънне по-късно и обсъди предложението с Нед, докато го прибираше от гарата след работа.

- Защо не идеш? Ще си починеш. Звучи идеално.

Решението є очевидно не го вълнуваше особено.

Затова звънна и прие поканата.

- Малка група забавни дами - уточни Оуен. - Барбара съжалява, че не сте поддържали връзка, и настоява да се присъедините.

Забавна група дами. Цял живот бе прекарвала с жени - едни по-забавни от други. Предстоеше є да разбере към коя категория са тези, с които ще се срещне.

Не че имаше нещо против да лети с частния самолет на Барбара Бейли Бишъп. Дори остана впечатлена, но все пак Гуен Мансфийлд предпочиташе да използва своя. С чиста съвест признаваше пред себе си, че става въпрос за контрола над нещата. Целият є живот, цялата є кариера се градяха на установяването на контрол и поддържането му. Беше се развеждала и овдовявала - е, определено не успя да контролира втория случай. Консултациите и лекциите за инвестиране, с които се захвана след завършване на бизнес курса, бяха предназначени за жени и когато за хиляден път се чу да произнася изречението за финансовата независимост на жените, реши да напише книга. В подходящия момент, за подходящата публика - аргументите є бяха насочени към жените от 80-те години. Първата є книга се превърна във финансова библия; редовно участваше не само в шоуто на Опра, но и в редица други и фирмата є - "Групата Мансфийлд" - все още продължаваше да изпреварва успешно немалко компании, ръководени от мъже. Тя, естествено, наемаше мъже, които носеха костюми, при това "Армани". Жените също се обличаха изключително елегантно и се придържаха към нейния предпочитан модист. Като цяло "Групата Мансфийлд" вече не беше брокерската къща, която Гуен наследи от баща си.

Стюардесата є предложи чаша шампанско.

- "Дом Периньон", 1990.

Гуен почти не вдигна поглед от лаптопа.

- Предпочитам малцово уиски - отсече тя - и нещо за хапване.

- Имаме хубава пушена сьомга. Госпожа Бишъп си я доставя от Шотландия и...

- Спестете ми подробностите. Убедена съм, че има рибар, който є лови сьомгата, бърза да я опуши и я доставя на борда на самолета на следващия ден. Пълнозърнест хляб без коричките, нарязан на триъгълници, с масло без сол и няколко капки лимон.

Питието пристигна веднага и бързо го последва второ, заедно с храната. Гуен изключи лаптопа и го остави настрана. Уискито я загря, а сьомгата изглеждаше прекрасно. Когато Оуен звънна през февруари с молба да проведе едноседмичен семинар по управление на финансите за група приятелки на работодателката му на частния є остров, Гуен отказа. Отдавна не ръководеше семинари. Той спомена и хонорара - далеч надвишаваше очакваното, - но на този етап от живота си тя вече можеше да си позволи да го пренебрегне. Благодари му за поканата, изрече някакви глупости от рода колко е поласкана и затвори. Същия следобед пристигнаха цветя - нищо тривиално като рози или орхидеи, а пролетен букет в огромна китайска синьо-бяла ваза. Цялата тази прелест бе опакована в облицована с коприна кутия. Гуен колекционираше китайски порцелан. Вазата беше превъзходна, а всяко листо на цветята - идеално; излъчваха възхитителен аромат, без да е натрапчив. Също като парфюма на Гуен, който се правеше специално за нея. Потърси картичка, но икономката є обясни, че букетът бил оставен при портиера в луксозната жилищна сграда, където се намираше апартаментът на Гуен. Тя разполагаше с подобни апартаменти в Палм Бийч и Ел Ей, както и в Лондон.

- Госпожа Бишъп се надява, че цветята са ви доставили удоволствие.

Позвъняването дойде на следващия ден. Никакво грубо: "Надява се да премислите", а само: "Госпожа Бишъп се надява, че цветята са ви доставили удоволствие". И понеже отново ставаше въпрос за контрол над нещата, Гуен се хвана.

- Ще успея да освободя въпросната седмица в графика си - обяви тя.

Винаги се бе възхищавала на очарователното прелъстяване.

Очертаваше се вълнуваща перспектива. Цяла седмица, посветена на музика; нейната музика и тази на други известни музиканти. Рейчъл Голд нямаше представа, че прочутата Барбара Бейли Бишъп е почитателка на музиката. Предлагаше собствения си частен остров на група подбрани гости и канеше Рейчъл да присъства. Още преди секретарят є Оуен да спомене хонорара, тя беше решила да приеме. Но щом чу сумата, на Рейчъл є се зави свят и се наложи да седне. Беше известна в цял свят, но на ограничен брой ценители като изпълнител на класическа китара. Познаваха я предимно в музикалните среди. Не се очакваше скоро нейни записи да се превърнат в "златни". Често се шегуваше, че от тях няма да види и злато. Обадиха є се през февруари и мислите за ангажимента през юни помогнаха на Рейчъл да преживее мрачните зимни дни, дни, които изсмукваха енергията є. Може би щеше да успее да участва във фестивала в Марлборо и да си купи китара "Тангълууд"? Майка є се радваше заедно с нея и я умоляваше с част от парите да си набави прилични дрехи. "Ех, защо вече ги няма някогашните "Лоеман", тюхкаше се тя. Рейчъл помнеше как, като дете, съпровождаше майка си до универсалния магазин "Лоеман" в Бруклин, където купуваха маркови дрехи с отстъпка от тридесет до петдесет процента. На времето госпожа Голд харчеше разумно, често съветвана от самата госпожа Лоеман. Рейчъл обожаваше да гледа как майка є се издокарва за концерт в "Мет" или "Карнеги хол". Свистенето на тафта, проблясването на дребни мъниста върху ефирна коприна, парфюмът, който придаваше финалните щрихи на тоалета. Майка є държеше на облеклото и във всекидневието. По-скоро би минала гола по Пето авеню, но не би напуснала дома без шапка, ръкавици и чанта, които да са в тон.

Рейчъл пътуваше редовно с влак до Бостън, столицата или Провидънс, но никога не бе пътувала в първа класа на експреса "Ейсела". Господин Оуен се бе извинил за неудобството, че ще се наложи да сменя влакове, и дори предложи да изпрати кола или частния самолет на госпожа Бишъп. Рейчъл отказа любезно, но твърдо. Подобно отношение, все едно е прочута рокзвезда, я притесняваше. Достатъчен є бе билет за влака.

Люлеенето на влака я унесе. Усети как клепачите є натежават. Поддаде се на дрямката с усмивка. Предстоящата седмица щеше да е като сбъдната мечта, мярна се в ума є.

- По-добре вземи моята кола, за да оставиш кучетата в приюта.

- Не мога. Нямам време.

Фийби Джеймс погледна съпруга си. Уес седеше в кухнята и от час с наслада четеше ту "Таймс", ту "Уолстрийт джърнъл", докато ядеше обичайното си варено три минути яйце, пшеничена препечена филийка без масло, половин грейпфрут и отпиваше от чашата кафе без захар. Сега, вече готов, преметна каишката на лаптопа си през рамо и с бърза крачка се отправи към вратата.

- Но ако аз заведа кучетата, ще изпусна самолета, а пансионът ти е на път.

- Не ми е на път, Фийби. Трябва да се отклоня поне половин километър. Нека близначките ги заведат.

- Знаеш, че отидоха на работа в осем!

Фийби усети обичайния пристъп на гняв, който напоследък сякаш неизменно съпътстваше всеки разговор със семейството є. Ядоса се още повече, като си даде сметка какво значи да изпусне самолета. Всичко беше уговорено, всички прекачвания - потвърдени. Щеше да пропусне цялото събитие. Нейната седмица!

Свободна цяла седмица. Една седмица сама. Вярно, ще бъде с други жени, но беше уверена, че ще разполага и с предостатъчно време за себе си. И нямаше да е вкъщи, а далеч от всичко и от всички! Пое си дълбоко въздух - така както я учиха на краткия курс по йога. Тогава се бореше с безсънието. Не є помогна, или по-скоро тя не се справи. Чакай, нали инструкторката по няколко пъти на сеанс повтаряше: "Не съдете. Никого и нищо не съдете." В момента Фийби съдеше: съдеше петдесет и пет годишния запазен и преуспяващ адвокат пред себе си, устремил се към вратата със самодоволна усмивка. Идеше є да го перне, за да я заличи.

- Не е задължително кучетата да бъдат настанени в пансиона. Остави ги тук - посъветва я съпругът є.

Извърна се и хвана дръжката.

- Знаеш, че е невъзможно. Моли и Пайпър ще умрат от глад и ще опикаят цялата къща, защото никой няма да ги извежда, а дори да ги разхождаш, ще ги изгубиш, както направи миналата година. Не очаквах да ги видим някога пак.

Той отвори вратата и влезе в гаража.

- Те са твои, така че прави каквото искаш.

И тръгна.

Фийби се запита дали да не звънне на близначките, но се сети за забраната да носят мобилни телефони в службата. Едната работеше като спасител в градски басейн, а другата като инструктор по тенис в летния дневен лагер. Представата за разговора, който щеше да последва, и разочарованието на едната или другата дъщеря от поставената задача накара Фийби да поведе двата ирландски териера към колата. Определено нямаше да прекара добре, ако през цялото време се тревожи за единствените същества в дома є в Шорт Хилс, Ню Джърси, които є се радваха. Всъщност и синът є Джош є се радваше, но за огромно нейно разочарование в момента беше на някакъв лагер в Колорадо, където момчетата сами трябваше да си цепят дърва, да правят канута и да дялкат гребла, преди да предприемат пътуването, което струваше повече от едногодишна издръжка в колеж. Освен това сами си готвеха, плакнеха саморъчно изпраните дрехи в потока, докато правеха лицеви опори и придобиваха какви ли не още умения за оцеляване сред природата. Бяха го изпратили там с надеждата да възмъжее, но Фийби тайно се опасяваше, че Джош ще се върне още по-сърдит, отколкото замина. Уес уреди всичко и момчето потегли на запад още преди майка му да успее да избродира инициалите върху бельото му или сериозно да проучи брошурата.

Разбрали къде ги водят, кучетата не останаха доволни. Наложи се Фийби да ги тегли по паркинга, а те гръмогласно се оплакваха, докато тя си тръгваше. Отне є цяла вечност. На няколко преки от дома си ясно осъзна, че няма начин да стигне навреме за полета. Изкушаваше се да отбие от пътя и да се разплаче, но реши да стигне до уюта на дома си и тогава да изпадне в нервна криза. Преди няколко години видя сама жена в кола да плаче на паркинга пред мола на Шорт Хилс. В съзнанието є все още не се бе заличил нито образът, нито споменът, че тя не потропа на прозореца да предложи помощта си. Нима щеше да я утеши?

Завивайки по своята улица, остана изненадана да види изключително лъскав "Линкълн" паркиран пред къщата є. Насочи се към гаража и се изненада още повече - симпатичен млад човек в униформа на шофьор излезе от колата и се насочи към нея. Тя свали прозореца, но не слезе от мерцедеса. Непознатият не приличаше на бандит или изнасилвач, но никога не е излишно човек да прояви предпазливост, особено в този квартал, където предупрежденията за поставени аларми по къщите крещяха от всяка морава, което подчертаваше благополучието им.

- Госпожа Джеймс?

Фийби кимна. Това є се стори относително безопасно.

- Изпраща ме госпожа Бишъп. Прецени, че ще е по-удобно за вас да летите от Мористаун. Чака ви малък самолет. Не желаеше да ви затруднява да измисляте сама как да стигнете дотам. Ще ви изчакам в колата, докато приключите с приготовленията си - усмихна се той.

Изключително приятно лице.

Фийби слезе от мерцедеса си.

- Не знам какво да кажа. Закъснявам и...

- Вече не закъснявате. Разполагате с предостатъчно време. Не се притеснявайте.

Влезе в къщата замаяна. Куфарите є бяха до вратата, а мантото, което реши, че ще е по-добре да вземе, беше метнато отгоре. Беше готова от дни - готова от момента, когато през февруари є се обади мъж на име Оуен, който работел за Барбара Бейли Бишъп. Канеха я за цяла седмица на някакъв вид литературно четене на частния остров на писателката. Не запомни всички подробности, но предположи, че е сред поканените, защото е завършила "Пелам"; секретарят обаче не спомена името на колежа. Но откъде иначе Би Би би могла да знае името є? Госпожа Бишъп беше завършила същия колеж, макар Фийби да нямаше представа коя точно година. За последния албум при събирането на випуските - тя никога не посещаваше тези сбирки, но съвестно пишеше за албума през пет години - Фийби посочи писателката като една от любимите си. Някой вероятно е видял изявлението є и е съобщил на Бишъп. На факултета по английска литература сигурно щеше да се хареса повече, ако бе посочила Джойс Карол Оутс, но именно книгите на Бишъп я пренасяха от собственото є съществуване в един съвършено друг свят - много по-интересен и носещ удовлетворение, като преживяването се съпътстваше и с известна опасност.

Фийби взе куфарите, набра кода на алармата и слезе по парадното стълбище. Шофьорът мигом изскочи от колата и є се притече на помощ. Това ли беше тайнственият Оуен? Фийби имаше усещането, че се превръща в героиня на Барбара Бейли Бишъп и докато се облягаше отзад на меката, тапицирана с кожа седалка, є се мерна една мисъл: откъде Оуен, Би Би или който и друг да беше намесен, знаеше, че Фийби ще изпусне самолета? Естествено, че знаеха, прогони я тя моментално. Тази седмица щяха да се грижат за нея, желанията є щяха да бъдат предугаждани и изпълнявани. Въздъхна щастливо. Изобщо нямаше да има нужда от йогийско дишане.

Кристин Бейкър допря ледената чаша с джинджифилова бира до челото си. Очакваше тези пристъпи да са отминали. Първия път реши, че е хранително отравяне, и повече не се замисли, щастлива, задето оцеля. Но последва нов, и нов. После - лекарите. Не откриха нито язва, нито алергия - нищо. Посъветваха госпожа Бейкър да се обърне към друг специалист. Тя обаче не го направи. Ако е в главата є, сама щеше да се справи. После повдигането и постоянното повръщане, които никога не се случваха по едно и също време на деня или нощта, изчезваха. Понякога за години. Сега отново се бяха появили след дълга пауза. Днес є беше за трети път. Денят, в който трябваше да замине. Успя да хапне няколко солени бисквитки и пиеше втора чаша джинджифилова бира. Странно, но не изпитваше умора, макар да бе спала доста малко през последните дни. Чувстваше се окрилена, пречистена; не - сбърка думата. Само окрилена. "Пречистена" напомняше за онова, което лекарите бяха подсказали.

Наистина не виждаше как би пътувала и сега беше доволна, че не прие предложенията на Оуен за придвижването си. Сама щеше да намери начин да стигне, обясни му тя, и ще има грижата да му съобщи кой полет ще вземе. До този момент не му се бе обадила.

Въздухът в къщата є беше влажен и тежък. Полъхваше лек бриз. Тя седеше на плетен стол, който спаси от градското бунище, поправи и боядиса в яркосиньо. Мека възглавничка с ръчна бродерия, купена от скъп магазин за обзавеждане в Джорджтаун, пазеше свивката на коленете є от твърдата напречна пръчка - неизменен елемент от конструкцията на тези столове.

Багажът є чакаше готов: инструментите, диапозитивите, книгите, картончетата със записки, малко дрехи и тоалетни принадлежности. Можеше да отиде, ако реши. Отпи бавно и предпазливо от бирата. Затвори очи и се посвети на любимата си игра: "Какво надушвам?" През годините разви обонянието си: бе в състояние да седи час или по-дълго и да разчленява аромата на цветята, зеленчуците, билките, уханието на тревата, дърветата, храстите, почвата и дори - от време на време - на някое животно. Копнееше да оздравее, за да може пак да се занимава с градината си, но същевременно я блазнеха и парите, които бяха споменати.

Остана смаяна, когато секретарят на писателката Барбара Бейли Бишъп є звънна през февруари и я покани да изнесе в продължение на седмица серия от лекции на теми по неин избор пред група любители на градинарството, събрани на частния остров на Бишъп, известен и с култивираната си, и с дивата си природа. Не знаеше, че Бишъп, страстна градинарка, е почитателка на колоната, която Кристин списваше в малко списание за градинарство. Да, имаше публикации и в престижни издания, но най-голямата си известност дължеше на колонката си "Млад растениевъд" (вече не бе така точно като заглавие, колкото когато я започна). Секретарят на Бишъп спомена хонорар, който осигуряваше незабавно нова оранжерия заедно с всички допълнителни съоръжения. Веднага прие и посвети следващите месеци да обмисля оранжерията и лекциите, които щеше да изнесе и да илюстрира с диапозитивите. Непременно щеше да говори за лейди Солсбъри, една от водещите градинарки на Великобритания, която повече от тридесет години се занимаваше с оформянето на парка около къщата си от времето на крал Джеймс. Кристин си кореспондираше с нея от години, а когато отскачаше до Англия, разговаряха с часове за органичните средства, които да пропъждат вредителите насекоми, оплюваха пестицидите, но преди всичко наблягаха на значението да се говори на растенията - наистина да им се говори. Друга лекция щеше да е за видовете почва - хем неизчерпаема тема, хем мила на всеки градинар. Предвиждаше и еднодневна разходка из острова - тогава всеки щеше да сподели на място какво би направил, ако е главен градинар оформител на острова: хем предизвикателство, хем приятно прекаран ден.

Едва предишната седмица я обхвана паника - чак тогава осъзна какво всъщност є предстои: да отиде на ново място, да бъде сред непознати, да им говори. Достатъчно трудно є бе да изнесе дори една лекция пред Клуба на градинарите. Как щеше да издържи да е в центъра на вниманието цяла седмица?

Не беше свикнала да говори пред много хора. На растенията - да, но не и на хората. Пое дълбоко въздух. Устата и носът є се изпълниха с ароматите на градината. Загледа се в храста рози с прасковени цветове. Щеше да цъфти цяло лято. Чашата є бе почти празна. Изправи се и се протегна. Приятелката є Емили щеше да се грижи добре за градината.

Болестта є изчезваше така внезапно, както се появяваше. Усети как я напуска. Ще се чувства уморена няколко дни, но ще успее да потисне повдигането, като яде лека храна или не яде почти нищо. Ще обясни, че спазва нова диета. В края на краищата щеше да е сред жени. Щяха да я разберат, нямаше начин да не я разберат.

Наближаваше осем. Ще успее да хване обедния полет. Кристин влезе в къщата, за да звънне по телефона. Трябваше да стане собственик на оранжерията.

Маргарет Хауард беше в екстаз. Най-сетне една от целите є като президент на "Пелам" бе на път да се осъществи: да се запознае с Барбара Бейли Бишъп и да приеме предлаганото дарение - най-щедрото досега. Средствата щяха да послужат за поддържане на центъра за бъдещи писатели към библиотеката на колежа. В него студентите се записваха било за помощ, било да доразвият уменията си. Обновеният център щеше да издава алманах с творби на студентите, като приема също материали и от други женски колежи. Погледна към таблото. Аах! Не допускаше, че малкият є миникупър може да развие такава скорост. Срещата с деканката на факултета по история на изкуствата, която заминаваше с група студенти на опознавателно пътешествие в Тоскана, продължи по-дълго от очакването за Маргарет. "Малко събиране в домашна обстановка", бе уточнил Оуен, секретарят на Бишъп, когато є звънна с новината през февруари. Помоли я също да не огласява плановете за дарението до юни, когато госпожа Бишъп ще се присъедини към нея, за да го оповестят заедно пред медиите. Маргарет дори не го спомена пред съпруга си Чарлс; това впрочем не беше особено трудно, защото се носеха като кораби в нощта - брак по споразумение от самото начало.

Когато се замисляше, є се струваше, че е копняла да стане президент на "Пелам" още щом стъпи на територията му за интервюто през 1964 година. Отначало подсъзнателно, а след това постепенно - с всяка отминаваща година - целта се оформяше в ума є и накрая обсеби всичките є мисли. Маргарет използва годините на следването си в колежа, за да се подготви: в продължение на три години оглавяваше курса си, после, през четвъртата година - випуска; постоянно проявяваше видима активност във всички инициативи. После настъпи периодът на отшелничество - тогава усъвършенстваше и обогатяваше биографията си; всеки следващ пост бе по-висок и я приближаваше към целта. И накрая - преди седем години - я потърсиха. Беше повече от готова. Чарлс беше свикнал да го наричат "господин Хауард" по време на различните събирания през годините, когато я придружаваше за групови снимки или участие в съответното мероприятие. Купиха си малка къща близо до Дюпон Съркъл; столицата бе полето за изява на Чарлс, откакто завърши право. Правителствата идваха и си отиваха, но и двете партии разчитаха на неговата компетентност в областта на международните търговски споразумения. Бракът им не беше съвсем без любов; държаха един на друг и се радваха на взаимните си успехи. Беше брак между равностойни партньори - поне Маргарет смяташе така - и ако понякога в спалнята им надушваше парфюм, който знаеше, че не е неин, никога не го споменаваше. Подобна подредба на нещата я устройваше. Трябваше є човек, с когото да действа в съгласие, и не вървеше да клати лодката.

Лодка! Оуен предложи да изпрати кола, за да я откара до лодката, с която щяха да отплават до острова на Бишъп, но Маргарет възнамеряваше след седмицата там да отскочи до Охайо, за да види майка си, и ако имаше място, където да остави колата си, щеше да є е по-лесно. Има, увери я той и я насърчи да не се притеснява за времето. Някой ще я посрещне, когато и да пристигне.

Маргарет се питаше кои ли ще са другите гости. Може би знаменитости от литературния свят? През годините самоличността на Бишъп се бе превърнала в предизвикателство сред възпитаниците на колежа. Някои стигаха дотам да твърдят, че тя дори не съществува, а зад името се крие група писатели, които пишат заедно. С кого ли щеше да се срещне Маргарет? Щеше ли да разкрие кой се крие зад псевдонима?

Секретарят спомена, че в къщата има басейн с минерална вода, а също и други два - вътрешен и външен - с обикновена. Затова взе спортния си екип и банския, но не възнамеряваше да се показва пред други в тях. Беше се борила срещу теглото си цял живот; "едър кокал", обяви майка є разочаровано, когато Маргарет влезе в пубертета. Едрите кости сякаш ставаха по-големи; тя израсна и на височина, но дори само да погледнеше парче торта, и качваше половин кило. Академичните роби покриваха множество грехове, но далеч преди да завърши "Пелам" тя реши да не разчита на дрехи, за да прикрива телосложението си. Стараеше се да не надебелява, поне не много, и до голяма степен го постигна. Но въпреки това не възнамеряваше да се появи по бански пред хора, за които не се съмняваше, че принадлежат към "красивите на този свят". Отново я обзе екстаз. Щеше да прекара една великолепна седмица. Кога ли Барбара щеше да направи съобщението? Откакто получи обаждането, Маргарет наричаше писателката с малкото є име. Предстояха є дълги приятни часове, през които да обсъжда бъдещите планове с Барбара. Маргарет носеше чертежи и снимки на сега съществуващата библиотека, а като подарък изпрати стол от колежа "Пелам" на адреса в Ню Йорк, който секретарят даде за кореспонденция. Надяваше се писателката да оцени жеста.

Почти постигна целта. Почти. Какъв триумф за "Пелам". Какъв триумф за нея!

Влакът запълзя, докато навлизаше в гарата. Фейт бе изяла всичко, което носеше, и бе прочела няколко глави от "Среднощно огледало". Нямаше съмнение, че Бишъп умее да води умело повествованието. Сутрешната светлина придаваше причудливи нюанси на пейзажа отвън; дългите сенки, които се образуваха, превръщаха обикновените предмети в драматични образи. Една, хвърлена от електрически стълб, определено приличаше на островърха кула.