Метален рояк

1.

Орли Ковиц

Безкрайните рояци гигантски бръмбароподобни кликиси се сипеха през транспортала на Ларо от дни. След първоначалната паника кметът Руис и говорителят на скитниците Роберто Кларин помолиха хората да запазят спокойствие. Нямаше какво друго да направят. Тъй като кликисите пазеха транспортала, колонистите не разполагаха с възможност да напуснат Ларо. Бяха в капан.

Ужасът и шокът постепенно се притъпиха до безнадеждност и объркване. Поне съществата не бяха убили никого. Засега.

Клекнала на пустия хълм, Орли Ковиц се взираше в подобните на термитници могили и неспирното заселване на колонията. Хиляди интелигентни буболечки щъкаха навсякъде и разглеждаха всичко с неумолимо, чуждоземно любопитство. Никой не разбираше какво искат кликисите - с изключение, може би, на странната Марагарет Коликос, отдавна изгубената археоложка, която беше прекарала години сред тях.

В момента Маргарет се изкачваше по склона, следвана от ДД, приятелското компи, което беше харесало Орли още при излизането си от транспортала. Възрастната жена носеше полеви костюм на ксеноархеолог - тъканта и закопчалките му бяха създадени да издържат години при тежки условия, ала все пак дрехата вече изглеждаше накъсана и зацапана.

ДД се приближи с бодра стъпка към Орли. Взря се в лицето є.

- Изглеждаш тъжна, Орли Ковиц.

- Планетата ми е залята от нашественици, ДД. Погледни ги само. Хиляди и хиляди. Не можем да живеем тук с тях, а не можем и да се махнем.

- Маргарет Коликос живя сред кликисите дълго време. Все още е жива и здрава, както виждаш.

Маргарет спря до двамата, вдиша тежко сухия въздух и каза:

- Физически здрава може би. Но ще е по-добре да не правиш такива оценки за психическото ми здраве.

Отчужденият є помръкнал поглед безпокоеше Орли. Направо не є се мислеше какво ли е трябвало да преживее Маргарет сред гигантските насекоми.

- Все още ми е трудно да общувам с други хора, социалните ми умения явно са поръждясали. Прекарах много дълго време, като се опитвах да мисля като кликис. Беше адски изтощително. - Сложи ръка на рамото на компито. - Наистина си мислех, че ще се побъркам... преди да дойде ДД.

Компито сякаш не усещаше никаква заплаха наоколо.

- Но вече се върнахме, Маргарет Коликос. И сме в безопасност сред приятели.

- В безопасност? - Орли не знаеше дали някога отново би могла да се чувства в безопасност. Малко след като с баща є бяха напуснали страховития Дремен, за да станат колонисти на Корибус, черните роботи бяха опустошили селището. Живи останаха само тя и господин Стайнман. Бе дошла на Ларо, за да започне на чисто. А сега се бяха появили кликисите.

Оптимизмът на ДД беше неугасим:

- Маргарет разбира кликисите. Тя ще разкаже за тях на колонистите и ще ви обясни как да живеете заедно. Нали така, Маргарет?

Възрастната жена го изгледа скептично.

- ДД, дори не съм сигурна, че разбирам как оцелях. Макар че тренировките при подготовката ми като ксеноархеолог сигурно са помогнали.

Орли хвана загрубялата є длан, ДД грижовно улови другата.

- Тогава трябва да съобщиш на кмета Руис и Роберто Кларин всичко, каквото знаеш.

ДД добави:

- Знанието е полезно, нали, Маргарет?

- Да, ДД. Знанието е средство. Ще споделя знанията си и се надявам да се окажат полезни.

Докато се спускаха към града, минаха покрай няколко покрити с шипове кликиски воини и отряд нашарени с жълто-черни петна строители, които копаеха дълги окопи, без да се съобразяват с границите, поставени от колонистите. Орли притеснено стисна ръката на възрастната жена. Маргарет беше съвсем спокойна и сякаш не обръщаше никакво внимание на кликисите.

- Защо има толкова много видове кликиси? И всичките с различни цветове и означения.

Орли дори беше видяла някои с почти човешки глави и лица, като твърди маски, макар повечето да приличаха на буболечки.

- Кликисите нямат полове, те имат породи. Големите с шиповете са воини за многото кошерни войни. Други са събирачи, строители, разузнавачи и учени.

- Това е шега, нали? Тези насекоми да имат учени?

- И математици, и инженери. - Маргарет повдигна вежди с известно уважение. - Все пак те са открили транспорталната технология, нали? Изобретили са и кликиския факел и са оставили подробни записи и сложни уравнения по стените на руините си. Тези същества решават проблемите с груба сила - и го правят добре.

Орли се оглеждаше. Скупчените подобни на кули сгради на кликсите приличаха на огромен термитник.

- Имат ли царица?

Маргарет я изгледа невиждащо, сякаш потънала в кошмар, от който не може да се измъкне.

- Не царица. Люпило - нито мъжко, нито женско. То е съзнанието и душата на кошера.

Със следващия си въпрос Орли насочи вниманието є към истинския проблем.

- Но какво искат?

Маргарет остана безмълвна толкова дълго, че Орли се усъмни дали я е чула. А после археоложката въздъхна:

- Всичко.

Повечето кликиси се нанасяха в древния си град, сякаш нищо не се бе променило през хилядолетията. Един огромен кликис със сребърен екзоскелет, украсен с черни тигрови шарки, имаше допълнителен чифт членести крака, черупка, осеяна с шипове и твърди обли топки, и няколко чифта фасетни очи. Главата - или лицето му? - беше с яйцевидна форма, покрита с много малки плочици, които се движеха и местеха и почти му придаваха изражение. Изглеждаше много... по-огромен, по-важен и зловещ от останалите. Орли се втренчи в него с широко отворени очи.

- Това е един от осемте дарители, които посещават люпилото - поясни Маргарет. - Те осигуряват допълнителния генетичен материал, необходим за разпространение на кошера.

- Ще видя ли люпилото?

Старата жена потрепери.

- Моли се да не се случва. Много е рисковано.

- Ти виждала ли си го?

- Много пъти. Така оцелях. - Не каза нищо повече.

- Значи не може да е толкова рисковано.

- Напротив.

Подминаха построените сред чуждоземните кули казарми на ЗВС. Войниците бяха бледи и уплашени, униформите им - опърпани и изцапани. Тези зевесета - изпратени тук с инструкции да "защитават колонистите" и да пазят транспортала, та да задържаните скитници не избягат - можеха само да гледат инвазията също толкова безпомощно, колкото и колонистите, които трябваше да защитават.

Орли с учудване забеляза, че войниците не са обезоръжени.

- Защо са им оставили оръжията?

- За кликисите това е без значение.

Без да поискат разрешение или да покажат по някакъв начин какво смятат да правят, кликиските войници започнаха да разрушават металните бараки на казармите - раздираха стените с бронираните си нокти.

Войниците се развикаха:

- Почакайте! Оставете ни поне да си вземем нещата.

Бръмбарите продължиха усърдно задачата си, без да им обръщат никакво внимание.

Няколко войници затичаха към казармите:

- Спрете! Почакайте!

Кликиските работници разкъсаха една секция, превърнаха я в непотребен метал: захвърляха встрани счупени легла, шкафчета, дрехи и припаси, сякаш са боклук. Един войник вдигна импулсната си язерна пушка и изкрещя:

- Назад, буболечки! Ще стрелям...

Най-близкият до него кликис замахна с начленения си крайник, обезглави го и си продължи работата още преди трупът да падне на земята. Обзети от ярост, войниците - бяха деветима - се развикаха, прицелиха се с мощните си пушки и откриха огън.

Маргарет простена и затвори очи.

- Това ще свърши зле.

- Не можеш ли да направиш нещо? - изплака Орли.

- Боя се, че не.

Макар изстрелите да ги поразяваха, насекомовидните същества сякаш не разбираха какво се случва. Въпреки че мнозина падаха покосени, оцелелите продължаваха да разрушават пълни с дрехи и оборудване шкафчета, да късат албуми със снимки на семейства и приятели.

Зевесетата убиха единадесет от насекомовидните работници, преди кошерът да се обърне срещу тях - десетина обсипани с шипове воини ги заобиколиха. Зевесетата продължиха да стрелят, докато боеприпасите им не свършиха.

Тогава кликисите ги убиха.

Орли гледаше клането онемяла. Дори ДД изглеждаше разтревожен. Нов отряд работници замести мъртвите, други отнесоха труповете на хората и кликисите нанякъде.

Покритият с тигрови райета дарител се приближи до Маргарет и заговори на тракащия си език. Маргарет издаде щракащ, неестествен звук, а ДД преведе на Орли.

- Дарителят казва, че тези видове са дефектни. Затова са елиминирани от генетичния басейн.

Работниците продължаваха да рушат бараките, за да построят собствените си сгради.

- Ще ни убият, нали? - каза Орли с мрачно безсилие.

- Кликисите не са тук за вас. - Маргарет присви очи и се вгледа в древната постройка, където се помещаваше транспорталът. - Докато разшифровах езика им, научих нещо много важно. Основните им врагове са черните роботи. Кликисите смятат да ги изтребят. Всички роботи. Просто не заставайте на пътя им.

2.

Сирикс

Въпреки претърпените значителни неприятности Сирикс и черните му роботи не бяха победени. Той светкавично направи корекции в плановете си и прецени, че роботите трябва да си връщат - или да унищожават - по един свят наведнъж. Човешките войски бяха омаломощени, правителствата - твърде разпокъсани, за да окажат съпротива.

Всички роботи в дълбока хибернация бяха събудени и в готовност да завършат мисията си. Базата, която роботите бяха овладели на Марата, бе почти завършена, а военната мощ на Сирикс щеше да бъде значително усилена от откраднатите бойни кораби на ЗВС. Щяха да ги сберат в метален рояк, за да съкрушат хората, а сетне и илдирийците. Крайното и радикално насилие беше единственото възможно решение.

Доскоро се бе усещал неуязвим, но в битката между човешките войски, бойните кълба на хидрогите и илдирийските бойни лайнери флотът на роботите беше разбит. И което бе далеч по-лошо, Сирикс бе загубил много от древните си незаменими другари. След хилядолетия планиране се бе надявал да завладее Земята и да изличи останалата част от човечеството, също както неизброимите роботи бяха унищожили кликиската раса преди хиляди години. Не беше предполагал, че хидрогите могат да загубят.

Когато видя, че ветровете се обръщат, направи оценка на загубите, пресметна ограниченията си, промени целите си - вместо да приеме истинската загуба - и избяга. Сега, реещи се в празното пространство, останалите му кораби бяха в безопасност и Сирикс възнамеряваше да отвърне на удара. Планета по планета. От мостика на своя дреднаут той водеше бойните си кораби към нова цел. Планетата Воламор.

Прегледа оръжията и ресурсите, които му бяха останали: от хилядите кораби сега разполагаше с три дреднаута (единият тежко повреден), сто седемдесет и три манти, седемнадесет бавнодвижещи се, но за сметка на това тежковъоръжени буреносници, повече от две хиляди ремори и достатъчно звездно гориво, за да им позволи приемлива мобилност при движението от система в система, стига двигателите да работят с най-висока ефективност. Имаха стандартно въоръжение, експлозиви, дори шейсет и осем ядрени бойни глави. Трябваше да е достатъчно. Скоро роботите на Марата щяха да си свършат работата и той щеше да разполага с непобедима нападателна мощ.

Бойните компита продължаваха да обслужват конзолите на дреднаута, макар че много постове бяха незаети и ненужни - животоподдържащите системи, научните станции, комуникационните центрове. Засъхнала кръв покриваше пода и диагностичните панели. Адмирал Ву-Лин беше загинал тук, сражавайки се с компитата метежници с голи ръце, след като мунициите му бяха свършили. Деветнадесет човешки тела бяха извлечени от мостика; повече от шестстотин души бяха заловени и екзекутирани на другите палуби. Сирикс нямаше интерес да държи затворници. Те нямаха отношение към плановете му.

С времето петната от кръв щяха да избледнеят, а стига системите да фунционираха, той не се вълнуваше от хигиената. Подобни неща не бяха от значение и за бръмбароподобните му създатели, а кликисите бяха програмирали своите поведенчески черти в роботите.

Вратата на асансьора се отвори и Илкот пристъпи на мостика и избълва бърза поредица кодирани електрически сигнали:

- Според базата данни на кораба хората са предявили претенции към Воламор като част от колонизаторската си инициатива.

- Това е бивш кликиски свят, а всички кликиски светове са наши! - Сирикс огледа екрана, който показваше ярката звезда и изпъстрената с кафяво, зелено и синьо планета, която се въртеше около нея. Макар и намалена, неговата бойна група беше повече от достатъчна, за да смаже нежеланото човешко присъствие долу и да завладее Воламор.

Планетата беше почти забравен аванпост от древни времена, бивш дом на един от кошерите, чието люпило беше убито в неспирните кликиски войни. Самият Сирикс бе преследван на Воламор преди хиляди години. Този път обаче пристигането му щеше да е съвсем различно.

Бойните компита, които обслужваха най-важните постове на мостика, му съобщиха за постъпило съобщение. Външните сензори на сателитната мрежа на колонията бяха засекли корабите.

- ЗВС, къде се губите? Чакаме вече половин година за доставки!

Втори глас се обади по връзката:

- Бяхме отрязани - без новини, без зелени жреци. Какво става в останалата част на Спиралния ръкав? Смятахме, че сте ни отписали.

Сирикс се замисли за различните хитрини, които можеше да използва. Ако слепеше парчета от записи, можеше да сглоби убедителен разговор и да излъже угрижените колонисти. Но защо да си прави труда? Реши, че усилията за подобно нещо ще са повече от възможните облаги, и нареди:

- Запазете комуникационно затъмнение.

После изпрати група манти в атака. Видя как крайцерите се спускат надолу като широки копия, как разкъсват облаците по пътя си към назъбената и напукана повърхност. Бързо забеляза основното селище на колонията - хората го бяха построили около старите кликиски руини и транспорталния проход.

След като бяха разбрали как действа древната технология, човешките вредители се бяха спуснали през транспорталите, разпространяваха се като гибелни плевели из многобройните неопетнени светове. Кликиски светове. Планети, които по право принадлежаха на Сирикс и черните роботи.

Мантите подготвиха язерните си оръдия и батареите, стрелящи с експлодиращи ракети. Имаха достатъчно огнева мощ. Колонистите на Воламор излизаха на улиците и махаха към корабите над главите си, приветстваха ги.

- Открийте огън.

Оръжията на ЗВС забълваха ракети и енергийни залпове, сееха разрушение и смърт. Почти половината хора бяха унищожени, преди да разберат какво се случва. Обезумелите оцелели се пръснаха панически в търсене на убежище.

Мантите опожаряваха обработваемите полета, взривяваха цистерни и силози за зърно. Къщичките от блестящи полимери се превърнаха в локви и димяща пепел. Хората падаха като пламтящи клечки кибрит. Усърдните бойни компита взривиха двадесет метра в диаметър, за да унищожат един изплашен беглец. Бяха наистина много старателни.

- Не повреждайте кликиските сгради. Те са наши.

Илкот, който стоеше до него, отбеляза:

- Трябва да нападаме по-внимателно, за да постигнем целта си.

- Нападението трябва да е по-лично - съгласи се Сирикс и сви острите си щипци, като си спомни как беше убил Луис Коликос. - Аз лично ще се спусна да поема командването.

Дреднаутът се снижи над димящите останки на колонията. Комуникационните системи записваха обречените викове, писъците на ужас и гърлените ревове, изпълнени с ярост и неверие. Сирикс реши, че ще ги прегледа по-късно, за да се наслади. Беше просто нещо, което би направило всяко люпило.

Тук на Воламор той и неговите черни роботи щяха да се прегрупират и да планират следващата си победа. Корабът му кацна сред прах, дим и пламъци. Той се надяваше, че все още са останали неколцина живи хора, за да се погрижи лично за тях.

3.

Сарейн

Стаята в дълбоките нива на държавната сграда на Ханзата беше с дебели стени, без прозорци и с оскъдно осветление. Още щом прекрачи прага, я обхвана клаустрофобия. Гигантската пирамида, която я притискаше отвсякъде, сякаш подчертаваше тежестта на политическите проблеми, които се изсипваха върху всички.

"Тук съм в капан, далече от Терок". Сарейн вече не беше сигурна на коя страна е по-добре да служи. Толкова много неща се бяха променили. "Вече дори не мога да кажа дали Базил ме смята за приятел, или за враг".

Макар че Земята бе спасена след финалната битка срещу хидрогите, Теранският ханзейски сюз беше станал жертва на последвалите събития. Ориентираното към търговия правителство, неговият марионетен крал и колониите бяха загубени заради погрешни преценки, дипломатически обиди и неприкрито пренебрежение. Вината беше главно на Базил, макар че той никога нямаше да го признае. Председателят щеше да накара други да платят за тези грешки. Тя се чудеше дали точно затова не е повикал неколцината си верни съветници тук - за да се срещнат в пълно уединение. Или щяха да падат глави, или щяха да се изграждат предпазливи планове. Напоследък Сарейн не знаеше какво да мисли, така че предпочиташе да не се обажда.

Председателят вече седеше на масата и гледаше разочаровано глобуса. Беше облечен безупречно, служителите му се бяха погрижили за външния му вид, но сърцето на Сарейн се изпълни с болка, когато го видя. Познаваше и обичаше този мъж от много години, но сега Базил изглеждаше стар и изтощен. Дори преди конфликта с хидрогите той не можеше да мине за младеж, макар освежителните процедури и лекарствата против стареене от Реджак да го бяха поддържали здрав, енергичен и във форма. Ала никакъв медицински лек не можеше да облекчи напрежението, на което бе подложен сега.

Той я погледна, но лицето му остана безизразно и отчуждено. Не се усмихна, нито я приветства с ласкав поглед, и това я нарани дълбоко. Някога бяха толкова близки... Сарейн беше протеже на Базил и той я бе водил през политическите мрежи на Ханзата. Но сега тя не знаеше дали той все още изпитва нещо към нея. Не можеше да си спомни кога за последно се бяха любили.

Вирна брадичка и се настани на мястото си, готова за работа. Генерал Кърт Ланиан, командирът на Земните въоръжени сили (или каквото бе останало от тях), и бледият Елдред Каин, заместник-председател и наследник на председателя, вече бяха тук. Ако Базил не беше Базил, щеше да се е оттеглил благоприлично още преди години. Ако просто беше различен...

Капитан Маккамон, облечен в униформата си на кралски страж, с кафява барета над платиненорусата си коса, внимателно обикаляше стаята с двама стражи и сканираше за подслушвателни устройства.

- Вече направихме три проверки, господин председател. Стаята е чиста. Няма подслушвателна техника. Гарантирам, че никой няма да чуе казаното на тази среща.

- Няма гаранции. - Раменете на Базил се отпуснаха унило. - Но ще приема уверението ви... засега.

Ланиан си наля чаша силно кафе от разпределителя в стената и седна до заместник-председателя. Докато стражите довършваха огледа си, Каин каза с мек овладян глас:

- Господин председател, от какво точно се плашим? Тук сме дълбоко в сърцето на държавната сграда на Ханзата.

- От шпиони.

- Да, сър, но чии шпиони?

Лицето на Базил помрачня.

- Някой е помогнал на крал Питър и кралица Естара да избягат. Някой е подшушнал за нейната бременност на медиите. Някой е отвлякъл принц Даниъл, така че Ханзата да остане без крал. - Погледна Маккамон. - Вземи стражите си и върви. Увери се, че вратата е добре затворена.

Капитанът се поколеба за миг, може би смяташе, че би трябвало да го включат в обсъжданията, после кимна отсечено и излезе. Щом тежката врата се затвори, Сарейн усети как клаустрофобията є се усилва. Обърна се към Каин. Бледият мъж срещна погледа є безизразно. Очевидно и двамата смятаха, че Базил прекалява, но никой не го изрече на глас.

Базил се вгледа в записките си.

- Питър е избягал на Терок и е основал незаконно правителство. Макар и да не виждам логична причина за това, явно е спечелил привърженици сред скитниците, отцепилите се от Ханзата колонии и терокците. Сарейн, ти си посланикът ни на Терок. Какво бихме могли да направим, за да ги поставим отново под наш контрол?

Макар и да беше очаквала подобен въпрос, Сарейн се разтревожи.

- Откакто кралят отрече Ханзата, нямам официален контакт с Терок.

Председателят почти викна:

- Заради твоето предателско семейство! Отец Идрис и майка Алекса никога не са били силни водачи. Ще направят, каквото им кажеш. Трябва да настояваш да ни помогнат.

- Родителите ми вече не са водачи на Терок - отвърна тя и гласът є трепна. - А и едва ли може да има съмнение, че крал Питър и кралица Естара сами взимат своите решения.

- А как мога да съм сигурен в теб, Сарейн? - Базил плъзна погледа си към Каин и Ланиан. - Как мога да съм сигурен във всеки от вас?

- Може би трябва да насочим дискусията към по-продуктивни теми - предложи Каин. - Фактът, че ни липсват зелени жреци, е сериозна спънка. Как ще разрешим този проблем, ако двете страни никога не си говорят? Като терокски посланик, може би Сарейн ще успее да убеди Натон да изпрати няколко важни дипломатически комюникета.

Тя поклати глава.

- Вече говорих с него и не вярвам да промени становището си. Докато председателят не абдикира и Ханзата не признае новата Конфедерация, никой зелен жрец няма да ни служи.

Базил бе извън себе си от ярост.

- Можем да излезем с прокламация, в която да обявим тази конфедерация за незаконна! Питър е емоционално нестабилен - собствените му действия го доказват! Всяка колония на Ханзата, която следва Питър, всеки скитнически клан, всеки терокски жител ще се смятат за метежници. Никой не може да се противопостави на ЗВС!

Ланиан се прокашля.

- Ако смятате да започвате престрелка, господин председател, моля ви да си припомните, че военните ни сили са сериозно ограничени. Все още събираме пострадалите кораби и оценяваме щетите. Трябва ни поне година за обстойни поправки, преди отново да разполагаме с поне прилична функционалност.

- Не разполагаме с година, генерале.

Ланиан отпи от кафето си, намръщи се и отпи пак.

- Но нямаме ресурси, нито хора, за да се справим по-бързо.

Сарейн забеляза, че ръцете на Базил треперят.

- Как е възможно да не се справим с индустриалните възможности на Ханзата? Тези колонии са подписали Хартата на Ханзата. Принудени са да следват заповедите ми.

- Не е вярно, от чисто законова гледна точка - намеси се Каин. - Те са се заклели във вярност на Великия крал, а не на вас. Хартата е нарочно изработена така, за да не се привлича внимание към председателя.

Базил едва сдържа поредното си избухване.

- Нямаме време да издигнем нов крал. Този, когото отглеждам, още не е готов, а не смятам да рискувам да се проваля, както стана с предишните. Аз ще трябва да стана публичното лице на Ханзата. За момента.

Сарейн се обади успокояващо:

- Предвид ситуацията може би трябва да отида до Терок и да поговоря със сестра си. Ще се опитам да изградя мост, да постигна някакво мирно разрешение. Толкова ли е лошо да се оттеглиш с достойнство, ако кралят също се съгласи да абдикира?

Базил я погледна така, сякаш го е предала, и каза:

- Аз пък мога да им предложа амнистия, ако свалят Питър и ни го изпратят за подобаващо наказание.