Забранената книга

Гуидо Мина ди Соспиро и Джослин Годуин

ЗАБРАНЕНАТА КНИГА

ПЪРВА ГЛАВА

Без да спира, влакът профуча през гара Болоня, като вдигна и разпръсна боклуците по странно пустите перони. Лио още страдаше от смяната на времето, дремеше и не разбра какво става, докато неговите спътници, които също трябваше да слязат в Болоня, изведнъж не се развикаха. Кондукторът не даде никакви обяснения, не се чу и съобщение по радиоуредбата. Скоро всички пътници захванаха да изливат чувството си на безсилие в своите мобилни телефони.

- Пропуснаха Болоня, направо не е за вярване!

- Какво, по дяволите, става?

- Щe закъснея, но няма да съм аз виновен!

- Не, нищо не ни казаха!

И тогава фактите започнаха да се изясняват. Някои от хората, на които пътниците се бяха обадили, гледаха телевизия. В центъра на Болоня беше станала експлозия. Лео, който сега беше наострил уши, долавяше накъсаните изречения:

- Точно на Пиаца Гранде, централния площад!

- Божичко, стотици са загинали?

Телевизионните екипи пристигаха на място и започнаха да излъчват кадри. Видимостта беше лоша. Димът и прахта правеха оценката на положението невъзможна, но човек можеше да чуе стенанията на ранените. Пожарникарите също бяха там, както и линейките, полицията, карабинерите и зяпачите. Истински ад.

Лио още помнеше онзи ужасен ден през август 1980 г., когато терористична бомба уби осемдесет и двама души на гара Болоня. Не беше за чудене, че влакът не спря. Много от пътниците си спомниха същото и протестите им постепенно утихнаха, отрезвени от мисълта, че в момента те самите биха могли да са на централния площад.

Истината излезе наяве малко след Модена, когато влакът зави на север към Мантуа и Верона. Не ставаше дума за случайна експлозия, а за бомба. Беше избухнала в катедралата “Сан Петронио” по време на литургията. Голяма част от черквата, една от най-големите в християнския свят, беше напълно разрушена. Никой не можеше да каже колко са загиналите.

Когато Лео слезе от влака във Верона, по радиоуредбата започнаха да четат съобщение за случилото се. Хората ходеха като сомнамбули, а някои бяха спрели, вторачили празни погледи в пространството.

Лео беше в шок, но по навик се запъти към изхода. Щом излезе от гарата и запримигва в слънчевите лъчи на късната пролет, към него се приближи мъж в черен костюм.

- Професор Кевъна? – попита той със силен акцент. Сигурно беше икономът румънец, който Орсина беше изпратила да го посрещне. Лио кимна и мъжът се поклони:

- Добре дошли във Верона. Моля, последвайте ме.

Икономът вдигна чантите му и го поведе към една голяма “Ланча”, паркирана незаконно в редицата на такситата. Поемайки ролята на шофьор, той настани Лио на удобната задна седалка и седна зад волана. Скоро оставиха предградията зад гърба си и поеха из провинцията с красиви гледки към лозята вляво и вдясно от пътя. След тридесет минути, вдигайки облаци прах, които скриваха шосето, те завиха между двете високи колони на входа по автомобилна алея, застлана с чакъл.

Това не е вила, помисли си Лео, когато спряха пред портика с колони, а малък дворец. Боядисан в избеляло царевичножълто, величествен, но не потискащ, той вдъхваше усещане за лекота. След като поговореше с Орсина и й помогнеше да разреши проблема си, Лео щеше да се наслади пълноценно на своя престой в това идилично място.

С по една чанта във всяка ръка, икономът го поведе по просторни, покрити със стенописи коридори, след това нагоре по мраморна стълба, после по широк коридор и накрая се озоваха в ъглова спалня с издигащи се във висините тавани. Гледката от трите големи прозореца беше прекрасна: вляво имаше романтична градина със стари дървета, приканващи човек да се разходи под тях. Право напред се виждаха вълнисти хълмове, опасани с лозя, а покритият с чакъл път, по който бяха дошли, лъкатушеше между тях. Наоколо не се виждаха други сгради. Направо вълшебно.

Но къде е Орсина? Икономът беше изчезнал, затова Лио бавно слезе долу да потърси някого и заразглежда с удоволствие стенописите с богове, гиганти и герои, износените персийски килими, старинните орехови мебели и големите китайски вази, пълни с цветя.

Когато зави зад ъгъла, едва не се сблъска с белокоса прислужница, която странно защо миришеше на оцет.

- Добро утро – каза той и попита за Орсина.

- Баронесата я няма – отговори жената на диалект. Така Лио научи, че към Орсина още се обръщаха с титлата баронеса, въпреки че се бе омъжила за англичанин. По-лошото беше, че я няма.

- Къде е? – попита той. – Кога я очаквате?

Мариана, възрастната прислужница, измърмори още няколко думи на диалект, но Лио не можа да ги разбере. Пълното му име беше Лионард Кевъна. Син на американец от ирландски произход и майка италианка, той още от пелените започна да учи италиански, но така и не усвои никой от диалектите. Тъй като не бе склонен да признае, че не е разбрал какво му каза Мариана, той кимна с умен вид и излезе в градината. Икономът румънец го намери там, сякаш го беше повикал.

- Професорът би ли желал нещо освежително? – Лио кимна и взе чашата. – Преди вечерята в седем баронът ще ви очаква за аперитивите. Изисква се официално облекло.

Седнал под сянката на един орех, Лио се отдаде на обаянието на прекрасния пролетен ветрец, докато отпиваше на малки глътки от ледения чай с праскови. Бомбеният взрив в Болоня сякаш беше на светлинни години оттук и паметта му се насочи към по-приятни спомени.

Вече бяха минали три години, откакто тя напусна Джорджтаун*, но той все още мислеше за нея. Орсина прекара там само една година като стажант в малката катедра по италиански. Съвсем малко по-възрастна от студентите, в чието обучение помагаше, тя носеше копринени поли и бутикови обувки, а те джинси и маратонки. Парфюмът с цветен аромат тайнствено подчертаваше присъствието й. В нея имаше някаква аристократична лекота, която внушаваше, че Орсина може да отдаде на Джорджтаун една година от живота си, но жертвата щеше да бъде изцяло от нейна страна.

* Частен йезуитски университет, разположен в едноименния квартал на столицата на САЩ. – Б. пр.

Като шеф на катедрата, Лио лично я беше наел по време на една пролетна ваканция в Рим. Интервюто й беше започнало със споменаването на Джордано Бруно, философа еретик, изгорен на кладата точно под прозореца на Кампо де Фиори. Може би по асоциация тя продължи да говори за fiori, цветята, и да описва предпочитаните от нея в любимите й градини из Европа. Спомняше си как го попита сериозно:

- А какво ще кажете за шафрановите минзухари? - Виждал ли е как цъфтят? Защо? Недалеч от Рим, в района на Абруци, имало огромни ливади, покрити с тях.

- Толкова са впечатляващи. Биха могли да донесат истинско богатство на цялата област, но дори в най-добрите ресторанти давят шафрановото си ризото в магданоз и убиват както цвета, така и аромата. Стойте далеч от Абруци! – Този спомен още го караше да се смее.

Тя разговаряше с него, старшия преподавател, съвсем като с равен. Образованието, културата и способностите й се подразбираха. Той чувстваше, че голяма част от тях беше придобита сякаш чрез осмоза. Най-вече у дома, а после при честите гостувания в наследствените дворци на роднини и приятели. Вероятно някои от тях се гордееха със сбирки от картини, за които в Щатите веднага биха основали музей. Беше попила “езиците”, английски, френски, немски и латински, просто ей така, а отличните училища, които бе посещавала, само бяха допълнили нейната вродена култура.

Другите кандидати, които отчаяно се мъчеха да избягат от безработицата в Италия, цитираха със силен акцент модерните френски философи и предизвикваха досада у Лио. В действителност нямаше какво да избира, си беше казал той след интервютата, докато вечеряше сам в някакъв ресторант. Поръча си шафраново ризото и помоли келнера да предупреди готвача да не прекалява с магданоза.

Така Орсина беше дошла във Вашингтон и в понеделник, сряда и петък той я срещаше всяка сутрин край машината за кафе. Виждаха се и извън студентското градче, и то редовно: в някой музей, на концерт класическа музика, прожекция на чуждестранен филм, но той никога не я беше канил в своя апартамент. Беше я водил на обяд и по-рядко на вечеря. Общо взето, беше оставил грижите за нея на по-младите членове на факултета и другите стажанти и нарочно потискаше чувствата, които тя събуди у него още при първата им среща. Когато си заминаваше, той й пожела късмет и не мислеше, че някога ще я види отново.

И тогава, след дълго мълчание, получи писмо от нея. Научи, че миналата година се била омъжила за англичанин и че е щастлива. Живеели основно в Прованс, в реставрирана селска къща, и от време на време в Лондон, където имали апартамент. Тя всъщност искаше съвет за една стара италианска книга със заглавие “Магическият свят на героите”.

Вместо да й напише отговор, Лио погледна колко е часът. По това време във Франция беше шест вечерта. Вдигна слушалката и набра номера, изписан на главата на листа. След едно малко неловко начало той попита за книгата. Все още помнеше как беше протекъл разговорът на италиански:

- Чувал ли си за нея? – попита тя.

- Срам ме е да кажа, но не съм. Разкажи ми повече.

- Моят чичо Емануел ми я подари в навечерието на сватбата по време на една малко странна церемония. Каза, че трябва да я прочета внимателно дори да ми отнеме години. Изглежда е много важна за семейството, но нищо не мога да разбера.

- Това ме изненадва. Никога не си имала проблеми с литературата на който и да е език. Има ли сюжет, разказва ли някаква история?

- Да, но... Различава се от всичко останало. Ще видиш, когато я прочетеш. Може би тогава ще можеш да ми я обясниш?

- За мен ще е удоволствие да опитам – отговори той без никакво колебание.

- Много ще ти бъда благодарна. Виж какво – добави тя импулсивно, - Найджъл и за ще прекараме юни в Италия в нашата семейна вила във Венето, близо до Верона. Искаш ли да дойдеш да ни погостуваш? Така ще можем заедно да поработим върху книгата.

Лио сам се изненада от своя отговор:

- Това лято трябва да ходя в Северна Италия, за да проведа някои изследвания. С удоволствие ще направя едно отклонение, за да видя семейния ти дом и да се запозная със съпруга ти.

Изобщо не беше имал намерение да ходи в Италия. Смяташе да си остане кротко във Вашингтон и да довърши една започната книга, да отиде да види родителите си във Флорида и други роднини в Нова Англия. Въпреки това се съгласи и излъга както тях, така и Орсина, защото не искаше тя да разбере, че е отговорил с такава готовност на нейната покана. И ето го тук, доброволен пленник на нейното магическо царство.

Той поклати глава, за да прогони спомените и се качи в стаята си, за да се преоблече, преди да се запознае с нейния чичо. Икономът вече беше разопаковал багажа му и приготвил онова, което бе преценил като най-официалното му облекло.

Когато слезе долу, Лио откри, че всички прозорци на салона са отворени, за да влезе разхлаждащият вечерен ветрец. Барон Емануел Ривиера дела Мота седеше на едно кресло, облечен в тъмносин костюм от мохер и коприна, в сравнение с който готовият вълнен блейзър на Лио изглеждаше неподходящ и определено прекалено дебел за сезона. Баронът се изправи. Беше набит, но не много висок и въпреки шейсет и няколкото си години не беше и дебел. Дългата му бяла коса беше сресана назад и откриваше високо, загоряло чело. Но онова, което правеше най-голямо впечатление във външния му вид, беше носът. Един съвършен римски клюн, извит като на орел.

- Предполагам, че вие сте професор Кевъна? – попита той. – Как сте? – Ръкостискането му беше здраво и едновременно официално. – Едно питие? Аз пия горчиво кампари с лед. Искате ли и вие?

Лио го беше опитвал веднъж и оттогава внимателно го избягваше, но въпреки това се чу да казва:

- Да, чудесно, благодаря. – Когато отпи, кампарито отново му напомни за сироп за кашлица с лед.

- Племенницата ми много ви цени – продължи баронът, докато го гледаше преценяващо. Лио имаше усещането, че той ще добави: “Чудя се защо. Изглеждате толкова обикновен”. Но баронът не го направи.

Въпреки това атмосферата в стаята заплашваше с нова ледникова епоха. Баронът съсредоточи вниманието си върху своето питие, а Лио се опита да води светски разговор, което не беше най-силната му страна. Заговори за стария клавесин в единия от ъглите, но баронът го сряза с един английски каламбур, според който инструментът беше само за стари моми.

И като си помисля, че ще трябва да вечерям с него, каза си Лио.

- Вероятно сте чули новините, нали? Те имат лошия навик да нахълтват неканени в живота на човека.

- Имате предвид взрива в Болоня? Да, за съжаление. Точно минавахме през гарата, когато е станало.

- Наистина? Тогава трябва да сте щастлив, че още сте жив! Думитру, налей на професора още едно кампари.

О, не, помисли си Лио, докато се усмихваше с благодарност на иконома.

- Много ли са жертвите?

- Сега броят труповете. Задачата не е за завиждане, а е и доста трудна, защото някои са разкъсани на парчета, други са обезобразени до неузнаваемост, а трети още лежат под развалините. Бомбата е избухнала по време на тържественото богослужение за Деня на Христовото тяло. В храма е имало много богомолци, още повече са стоели отвън на площада. Затова няма да се изненадам, ако загиналите се окажат стотици.

- Боже, какъв ужас! Но защо? Кой го е направил? Има ли заподозрени?

- Кой го е направил? – Баронът отмести поглед от него и се съсредоточи върху стенописите по тавана. – Предполагам, че сте чували за Джовани да Модена?

Лио отговори отрицателно.

- И вие сте ръководител на катедрата по италиански в Джорджтаунския университет?

Лио не отговори, а предпочете да отпие още една глътка кампари.

- Предполагам, че той не е от онези художници, които вие смятате за велики – продължи баронът със забележителна снизходителност, - а от творците, известни само на специалистите. Но те не са се справяли по-зле от по-известните си колеги. Да, неговите стенописи в Болонския параклис бяха прекрасни.

- Бяха?

- Да, “бяха”. Вече ги няма, защото бяха в катедралата “Сан Петронио”.

- Разбирам.

- Три от тях бяха приписвани на Джовани да Модена и неговите помощници. Сцени от живота на свети Петроний, Пътешествието на влъхвите и Страшният съд.

Внезапно баронът се изправи и започна да рецитира, изплювайки всяка дума:

- Кой може, и с слова обикновени,

таз кръв и рани да изобрази,

чий страшен вид очи ми ужасени

долина девета порази?

Ни ум човешки може да ги схване,

ни слово може да ги изрази.*

* Цитатите са по “Божествена комедия”, превод К. Величков, изд. “Народна култура”, с. , 1972 г. - Б. пр.