Другарите</br>Световна история на комунизма<br>

Другарите

Световна история на комунизма

РОБЪРТ СЪРВИС

ПРЕДГОВОР

Писането на тази книга започна с определена идея и план. Идеята бе да се направи общо описание на комунизма в света; планът бе това да се осъществи главно чрез събиране на документална литература за отделните страни, през които е минал комунизмът. Изненадващо е колко малко опити са правени за такова начинание, а и почти всичките са написани преди срива на комунистическите държави в Източна Европа и СССР през периода 1989–1991 г.

Първоначалната ми идея обаче бе атакувана като боксьорска круша. Когато научих, че пет шести от земната повърхност вече не са Съветски съюз, структурата и съдържанието на книгата претърпяха доста изменения. Това често се случва с повечето книги. Но планът беше изхвърлен като напълно негоден – и то по една много положителна причина. През 2004–2005 г. прекарах една година в творчески отпуск в института Хувър* към Станфордския университет. Архивите са винаги освежаващ извор за историка. Когато попаднах сред необятните ресурси, достъпни за учените в полумрака на кулата Хувър, трескаво започнах да ровя в кутиите с документи като жаден пътешественик. Списъците на източниците към всяка глава в тази книга ще даде някаква представа за изключителните фондове на библиотеката с материали от Унгария, Куба и Индия. Също толкова полезни за мен бяха кутиите с материали за Съветския съюз, и по-специално за неговите връзки със “световното комунистическо движение”. И макар че нямах намерение да пиша много за американския и британския комунизъм, нежеланието ми се изпари, когато прегледах съответните секции. Имаше и много моменти, когато куриозни малки архиви сякаш сами се предлагаха от каталога: Айви Литвинов за Роза Коен; съветски официални лица за Артър и Евгения Ренсъм; участници в кампанията за помощи с хранителни продукти на Хърбърт Хувър за режима на Бела Кун; избягалите кубински министри за Кастро и неговия антураж; Еудженио Реале за трудностите на Толиати с Източна Европа; и Руския дневник на Малкълм Мъгеридж.

Книгата изследва комунизма в многото му аспекти. Това очевидно изисква детайлно проучване на комунистическите държави, техните ръководства и обществата там. Също толкова важни са комунистическата идеология и нейната привлекателност за хората извън тези държави. Отделено е и много място за геополитиката на двайсети век. Нещо повече, в такова глобално описание на комунизма трябваше да бъдат включени и страни, в които комунистите не са успели да стигнат до държавната власт.

Ровенето в архивите ме подтикна да променя интерпретацията на събитията, с която започнах. То ми помогна да възкреся различни факти и ситуации – и аз се надявам, че това ще се предаде и на читателите на книгата.

Екипът от архива в Института Хувър е изключително ерудиран и услужлив. Дължа благодарност на Елена Даниелсон, Линда Бърнард, Карол Лиденхам, Рон Булатов, Лора Сорока, Дейвид Якобс, Ляля Харитонова и техните колеги за това, че ме насочиха към няколко секции, които бях пропуснал. Изразявам своите благодарности и на Робърт Конкуест за това, че ме насърчи за престоя ми в Института Хувър, и на директора Джон Рейсуан и члена на Борда на надзорниците Тад Таубе – защото направиха този престой практически възможен. Дебора Вентура и Селесте Сцето, които отговарят за уреждането на научните визити, са прекрасен пример за услужливост.

Съпругата ми Аделе Биаджи направи безброй предложения за подобряване на стила и съдържанието. Искам да изразя благодарност на всички, които ми даваха безценни съвети за различни глави от книгата. Джеки Уилкокс, секретар и библиотекар в Центъра за руски и евразийски изследвания в колежа Сейнт Антъни, беше неизменно услужлива, когато подготвях калифорнийското си изследване. Литературният ми редактор Дейвид Годуин ме насърчаваше от самото начало на проекта. Сътрудничеството ми с редакторите Джорджина Морли от издателство Макмилън и Катлин Макдермот от Харвард беше наистина много конструктивно. Питър Джеймс с изключителна прецизност редактира текста преди даване за печат.

Трябва да се кажат няколко думи и за структурата на книгата. Някои глави за отделни страни или периоди повтарят информация, посочена в други глави. Давам си сметка, че това е мой авторски грях, но моля за снизхождение, защото ме водеше убеждението, че при едно толкова пространно описание основните детайли трябва винаги да бъдат във фокуса на вниманието. Ще спомена също, че в книгата възприех използването на следните названия: Демократична република Корея се среща като Северна Корея; Демократична република Виетнам се споменава като Северен Виетнам; Германската демократична република е Източна Германия.

Датите са дадени изключително по Григорианския календар, а географските имена в библиографията са в съответствие със съществуващите местни традиции. Въвел съм възможния минимум пълни имена и акроними на множеството комунистически партии, защото те често са се променяли.

Моето лично запознаване с комунизма стана на няколко етапа. В по-голяма степен съзнателно то се случи през 1956 г. Тогава бях в началното училище, вестниците бяха пълни с фотоси как войските на СССР потушават Унгарското въстание и ние, учениците – или поне момчетата от класа, – се радвахме на шанса да запълним своите бележници със скици на танкове, войници и бомбени взривове. Нахлуването на китайските комунисти в Тибет беше другото събитие, което остави силен отпечатък в нашето съзнание. Книгите, които ни подаряваха като награда в неделното училище, съдържаха описания как християните стоически понасят насилието, упражнено срещу тях от марксистко-ленинския тоталитаризъм. Постиженията на съветската наука обаче объркаха съзнанието на нашия учител по география в гимназията. Той беше прочел във вестниците, че СССР е разработил технология за отглеждане на зърнени култури на север от Арктическия кръг, и реши, че Съветите може и да спечелят борбата със Запада за икономическо надмощие. В началото на 1960-те аз изучавах есперанто и поддържах кореспонденция с много приятели от чужбина. Един от тях беше китаец, имаше и един от Чехословакия. Писахме си около една-две години, а после контактите с Китай прекъснаха. Осмисляйки миналите събития, допускам, че моят китайски партньор е станал жертва на Културната революция.

През онези години хората във Великобритания нямаха реална представа за комунизма. Личната ми мотивация да се запозная с тази идеология се появи, когато в университета започнах да изучавам руска литература. Осъзнах колко съществено важно е да се разбере историческата основа на съветския строй. Нещо повече, това беше период, когато студентите често обсъждаха марксизма. Имаше безкрайни дискусии дали комунизмът е деспотичен по самата си природа, или е потенциално разкрепостяващ.

Тази книга е опит да се отговори именно на този основен въпрос, но и на няколко други. В нея се изследва дали съветският исторически опит е уникален и доколко Кремъл е обвързан с комунистическите партии по света. Но освен всичко друго това е история на комунизма в целия свят. През ХХ в. в по-голяма или по-малка степен са претърпели комунизация страни, обхващащи една трета от земната повърхност. В почти всяка част на света, освен на полярните ледени шапки на планетата, съществуват комунистически партии Същността на моята позиция е, че въпреки големите различия между държавите, обвързани с комунизма, всички те имат общи цели и практики, които са основополагащи. Комунизмът не е просто външна обвивка, покриваща различните национални традиции. Той се приспособява към тези традиции, като ги просмуква със собствените си императиви; той трансформира страните, в които остава на власт за по-дълъг период. Книгата представя факти и предлага анализ, но не е енциклопедия. Не съм изследвал абсолютно всяка комунистическа идея, лидер, партия или държава. За да направя изложението единно и компактно, направих известна селекция.

Посвещавам книгата си в памет на Матю Сървис от Ълстър, Северна Ирландия – страстен градинар и чудесен баща и дядо.

Робърт Сървис

Октомври 2006 г.

ВЪВЕДЕНИЕ

През годините от 1989 до 1991 г. хората е трябвало да се щипят, за да се убедят, че не халюцинират. В световната политика се случва нещо изключително. Комунизмът внезапно се сгромолясва. Дотогава той е властвал в един от най-мощните и широко разпространени видове съвременна държава. Идвайки на власт с Октомврийската революция в 1917 г., Ленин и неговите другари установяват държавен строй, който след Втората световна война е възпроизведен в Източна Европа, Китай, Източна Азия, Куба и на други места. През 1989 г. обаче този строй е изтрит от лицето на Европа. През 1991 г. същото се случва и в Съветския съюз. Китай все още твърди, че е комунистически, но провежданите там фундаментални икономически реформи сочат, че това определение отдавна вече не е точно. В няколко страни, като Северна Корея, Виетнам и Куба, властта все още се държи здраво от комунистически партии, но тяхното геополитическо значение по сила и престиж далеч не е толкова голямо, колкото в годините на разцвет на “световното комунистическо движение”. Комунизмът бързо се превръща в историческа реликва.

Тази трансформация слага край на противоборството, известно като Студената война. Това е преди всичко конфликт между коалиции, водени от СССР и САЩ, и на практика разпадането на Съветския съюз през декември 1991 г. тържествено възвестява решителната победа на американците. Години наред Студената война представляваше кошмарна възможност за ядрен удар от едната страна срещу другата. Неспособен да настигне американския напредък в разработването и прилагането на модерните технологии, Съветският съюз загуби военния паритет, който притежаваше. Това не е просто индикатор за поражение. По време на надпреварата между суперсилите американците твърдяха, че са за пазарна икономика, либерална демокрация и гражданско общество. Макар че самите САЩ често нарушаваха тези принципи, смяташе се, че именно те ще възтържествуват, когато комунизмът си отиде от Източна Европа и СССР. Западните политически лидери и коментатори са горди и развълнувани. Комунизмът е разобличен като изключително непълноценен вид държавен строй. Много хора смятат, че с това историята приключва. Либерализмът в неговите политически, икономически и социални измерения изпраща идеологията и практиката на ленинизма на бунището на вечността. Внушението е, че комунизмът е бил само една гъба пърхутка, която много хора са обикаляли и разглеждали внимателно от всички страни сякаш е голям мощен дъб.

Говори се, че ако през 1920-те или даже през 1940-те западните сили бяха приели по-агресивен политически курс и по-сигурна стратегия на защита, СССР щеше да се взриви отвътре. Може да се предполага, че посоката на историческото развитие щеше да бъде прекъсната седем десетилетия по-рано, ако беше обърнато сериозно внимание на съветите на Чърчил и комунистическото „бебе” – ранната съветска държава – беше удушено в люлката му.

Но комунизмът се оказва издръжлив. През 1941 г., когато СССР е атакуван от Третия райх, детето вече е достигнало зряла възраст и отблъсва силите на Хитлер. Съветските войски завладяват източната част на Европа. От Полша до Източна Германия и от бреговете на Балтийско до Черно море картата променя цвета си. Целият този регион се покрива с комунистически държави. През 1949 г. армиите на комунистите, предвождани от Мао Цзедун, завземат властта в Пекин и провъзгласяват Китайската народна република. Северна Корея и Северен Виетнам също скоро се превръщат в комунистически държави. През 1959 г. избухва революция в Куба и Фидел Кастро обявява своята солидарност със световното комунистическо движение. Комунизмът вече се разпростира от Евразия до отвъд Атлантика. В началото на 1970-те водено от комунисти правителство се установява и в Чили. Следващият успех на комунистите настъпва, когато няколко правителства в Азия и Африка провъзгласяват своята обвързаност с комунизацията. В средата на 1980-те, точно преди да бъде нанесен първият смъртоносен удар на световния комунизъм, за тези държави е характерна една удивителна експанзия. Докато преди Първата световна война комунизмът е бил просто една мечта, по това време той се е превърнал в мощна реалност, застрашаваща капиталистическия строй по цялото земно кълбо.

Дебатите за комунизма са стари колкото и самата теория на комунизма. Всъщност комунистите винаги са обичали споровете. В XIX в. те дискутират главно помежду си, но и с представители на други идеологически течения. Октомврийската революция прави дебатите крайно необходими и неотложни. Комунистите апологети твърдят, че в Русия се строи нов свят. Одобрява се идеята за монопол на партията като ръководна сила. По общо мнение диктатурата и терорът са инструменти за управление на всеобхватна система за подобряване условията на живот на работническата класа. Руските революционери смятат да сложат край на политическото, икономическото, културното и националното потисничество. Враговете на капитализма твърдят, че унищожаването му е близко. Този образ на съветската държава се възпроизвежда отново и отново през следващите десетилетия. И това става не само в СССР, но и в много страни, където след Втората световна война властват комунистически правителства. В Източна Европа и Китай се твърди, че се създава по-съвършен строй за държавата и обществото. Привилегиите ще бъдат премахнати, а на разхищенията в икономиката ще се сложи край. Комунизмът се прокламира като научнообоснован, хуманитарен и непредотвратим; той е обявен за неизбежното и желано бъдеще на човечеството. Изглежда като че ли основното очакване на Маркс и Енгелс е на път да се осъществи.

Но това, което не е било очаквано, е вътрешното разцепление в интернационален план. Троцки, депортиран от СССР през 1928 г., твърди, че Октомврийската революция е предадена. След 1945 г. расте броят на противоречията. СССР и Югославия взаимно отричат варианта на комунизма, възприет в другата страна. Китайските комунисти се обръщат срещу Съветския съюз и заклеймяват ръководството на Кремъл като “ревизионистко” – за марксистите ленинисти няма по-голям грях от опит да се ревизират твърдо установените и неподлежащи на промени предписания на основателите на марксизма. Само Албания обаче категорично застава на страната на Китай. Нови неприятности се случват и в Източна Европа, където правителствата се стремят да поразхлабят съветския контрол върху своите страни. Когато това става, много комунисти се опитват да преосмислят същността на желания комунизъм. В Западна Европа, и по-специално в Италия и Испания, комунистическите партии започват да „подкастрят” модела, предложен от СССР – така се ражда еврокомунизмът. Идеологията и политиката на комунизма вече далеч не са монолитни. Има почти толкова варианти на комунизъм, колкото и комунистически държави.

В обсъждането на същностната природа на комунизма се включват и хора, които не са комунисти. В дебатите участват някои от най-светлите умове на двайсетото столетие. Това са философи като Бертран Ръсел и Жан-Пол Сартр, романисти като Андре Жид, Джордж Оруел и Александър Солженицин, както и религиозни лидери от Патриарх Тихон до Далай Лама и папа Йоан Павел II. Различните отговори, които те дават, обогатяват широката дискусия за човешкото общество в миналото, настоящото и бъдещето. След октомври 1917 г. светът вече не може да се обсъжда и описва пълно и задълбочено, ако не се вземе предвид комунистическата идея и нейното осъществяване.

Светът изпитваше неотложна нужда да опознае комунизма. Това беше морален императив. С изключение на прокомунистическото правителство на Салвадор Алиенде в Чили от 1970 до 1973 г., в досието на комунистическите управления навсякъде се вписват диктатура, полицейски терор и грубо нарушаване на човешките права. Изключително важно е да се огласи и обясни случилото се в комунистическите държави. За съжаление това е по-лесно да се планира, отколкото да се направи. Защото комунистическите управници са като командири на подводници, които изключват двигателите и увеличават продължителността на радиомълчанието. Сталин много успешно успява да скрие мащабите на глада, който самият той е предизвикал в Украйна, Казахстан и Южна Русия през 1932–1933 г. Мао надминава дори и Сталин, когато в 1958–1960 г. със своята политика предизвиква най-големия в човешката история случай на масов глад, но не позволява известяването за фактите да излезе извън китайските граници. Такова цензуриране на информацията се прилага от повечето комунистически управници, но никъде не достига „размаха” на Ким Ир Сен и неговия син. Марксистко-ленинското ръководство систематично дава лъжливи сведения за своите вътрешни работи и външни планове. То има амбицията, когато това е възможно, да елиминира неофициалните източници на информация. Политиците, журналистите и учените в останалата част на света трудно могат да получат дори съвсем елементарни сведения за реалните факти в комунистическите страни.

Тази информационна блокада дава възможност на комунистите непрекъснато да твърдят, че владеят по-съвършен начин на организация на обществото. От времето на Ленин до режимите на Пол Пот и Фидел Кастро винаги се повтарят едни и същи хвалби: комунизмът превъзхожда капитализма по своите възможности да осигурява политическа свобода, културно развитие, социални грижи и материално благополучие. В периода между двете световни войни има само една комунистическа държава – СССР. В края на 1930-те от враждебно настроените към нея държави само една нищожна част са либерални демокрации, дори в Европа. Това е епохата на авторитаризма. На другите континенти никога не е имало много демокрации. Африка остава собственост на европейските империи, а в повечето страни в Азия и Южна Америка господства една или друга велика сила. Това са и години на големи икономически трудности, защото пазарните икономики се стремят да преодолеят последствията от Голямата депресия през 1929 г. Естествено е чужденците да се запитат дали Съветският съюз със своя индустриален ръст, напредък в образованието и пълна трудова заетост може да предостави опит, който успешно да бъде усвоен от други страни. Нещо повече, Москва твърди, че има безпрецедентен успех при преодоляване на националните конфликти и осигуряване на здравни грижи, жилища и социални помощи. Дали не би могло да се заеме нещо позитивно от съветския експеримент?

През 1945 г. СССР се възправя като суперсила в съревнование със САЩ за глобално господство. В следвоенния период броят на комунистическите държави се увеличава, но светът се запознава и с един друг образ на комунизма. Говори се, че сталинският СССР е изграден по тоталитарен модел. Подобно на Третия райх на Хитлер, съветският строй потиска честните избори и върховенството на закона и установява терор. Освен това пропагандира своята идеология в ущърб на всички други. Държавата се отнася към своя народ като към ресурс, който трябва винаги да е мобилизиран. Политиката е строго централизирана. За реалните и потенциалните дисиденти строят трудови лагери. Арестуват религиозните, монархистите, свободомислещите интелектуалци, либерали и социалисти, националистите и всякакви други критично настроени лица.

* Хувър Институт, основан от бившия президент Хърбърт Хувър, има огромна библиотека с материали за войните през ХХ в. комунистическите режими. За съхраняване на тези ценности е била построена отделна кула. В библиотеката се канят изтъкнати учени за изучаване на материалите. – Б.пр.