Самотният орел

Даниел Стийл

Пролог

Декември 1974 година

Телефонът иззвъня точно когато най-малко го очакваше, през един снежен декемврийски следобед почти тридесет и четири години след като се срещнаха. Тридесет и четири изключителни години. Тя беше преживяла точно две трети от живота си с него. Сега Кейт бе на петдесет и една, а Джо на шейсет и три. И въпреки всичко, което бе преживял, в нейните очи той все още изглеждаше млад. В него имаше някакъв вътрешен огън, някаква необяснима енергия, някаква вечно пришпорваща го движеща сила. Беше като падаща звезда, затворена в тялото и душата на един човек, който винаги се стремеше напред, изстрелваше се като ракета към неизвестни, невиждани и недостигнати цели. Той притежаваше въображение, блясък и въодушевление каквито никой друг човек на света нямаше. Тя бе забелязала това в мига, в който се срещнаха. И винаги го бе знаела. В самото начало невинаги го разбираше, но усещаше, че е различен, особен, специален и много рядко срещан тип човек.

Кейт го бе почувствала дълбоко в себе си, в костите си. С годините Джо стана част от душата й. Невинаги най-удобната и най-приятната част, но най-важната. И беше такъв от дълго време.

През годините двамата бяха преживели сблъсъци, подеми и падения, планински върхове, изгреви и залези, спокойни и бурни времена. За нея той беше като Еверест. Единственият. Мястото, което винаги бе искала да достигне. Този мъж от самото начало беше една мечта. Беше раят и адът, а веднъж, за известно време, и чистилището между тях. Беше гений. Беше човек на крайностите.

Те означаваха много един за друг. Взаимно придаваха смисъл, цвят и дълбочина на живота си и от време на време се плашеха и изпитваха необясним страх един от друг. Мирът, разбирателството и любовта дойдоха с времето и годините. Уроците, които бяха научили, бяха усвоени трудно и още по-трудно заслужени.

Кейт и Джо бяха най-голямото предизвикателство един за друг. Всеки въплъщаваше най-големите страхове на другия. Но накрая всеки се оказа лек за другия. С течение на времето двамата си паснаха като две парченца от един пъзел, без остри ръбове и шевове.

През тридесет и четирите години, които споделиха заедно, двамата откриха нещо, което малко хора откриват. То беше буйно, живо и ободряващо, наистина от време на време ставаше приглушено, но и двамата знаеха, че беше безкрайно рядко. Един вълшебен танц, продължил тридесет и четири години, чиито стъпки не бяха лесни.

Джо беше различен от останалите хора. Той виждаше онова, което другите не можеха, и не изпитваше нужда да живее сред тях. Беше по-щастлив, когато оставаше сам и твореше един изключителен свят около себе си. Беше мечтател, който създава индустрия, империя. Разширяваше света и достигаше до хоризонти, по-далечни от всичко, което човек можеше да си представи. Някакъв невидим вечен двигател непрекъснато го подтикваше да руши бариери, да продължава напред, по-високо и по-далеч от мястото, до което вече бе стигнал.

Когато тази нощ телефонът иззвъня, Джо беше в Калифорния. Всъщност от няколко седмици беше там. Трябваше да се върне след два дни. Кейт не се тревожеше за него. Вече не го правеше. Знаеше, че той си отива и се връща. Като сезоните и слънцето. Където и да се намираше, тя знаеше, че никога не е далеч от нея. Единственото, което имаше значение за Джо, освен Кейт, бяха неговите самолети. Те бяха и винаги са били неразделна част от него. Нуждаеше се от тях, от онова, което означаваха за него, дори повече, отколкото от нея. Кейт го знаеше и го приемаше. Бе започнала да обича самолетите както обичаше душата или очите му - като част от самия него. Те бяха фрагмент от свръхестествената мозайка, която бе Джо.

Този ден тя пишеше в дневника си, потънала блажено в тишината на спокойната къща, докато светът навън бе покрит от пресния сняг. Когато телефонът иззвъня, вече беше тъмно и Кейт се стресна, осъзна колко късно е станало. Погледна часовника си и се усмихна, защото знаеше, че е Джо. Изглеждаше спокойна както винаги, когато отметна кичур тъмночервена коса и посегна към апарата. Знаеше, че в следващия миг ще чуе дълбокия, кадифен, любим глас, който нетърпеливо ще й заразказва как е минал денят му.

- Ало? – промълви Кейт в очакване и едва тогава забеляза колко силно вали навън. Идилична зимна картина. Коледа щеше да бъде прекрасна, когато децата се върнеха за празника. И двете им деца имаха своите занимания, живот и хора, които обичаха. Сега светът на Кейт се въртеше само около Джо. Единствено той живееше в центъра на душата й.

- Госпожо Олбрайт? – Гласът не бе на Джо. За миг тя почувства разочарование, но само защото очакваше да чуе него. Той щеше да се обади. Винаги се обаждаше. Настъпи странна, дълга пауза. Сякаш смътно познатият глас от другия край на линията очакваше от нея да разбере защо се обажда. Беше новият асистент на Джо, но Кейт рядко бе говорила с него преди.

- Обаждам се от офиса на господин Олбрайт – продължи той и отново замълча. И без да знае защо, Кейт изпита странното усещане, че Джо е поискал този човек да се обади. Сякаш стоеше до нея в стаята, но тя все още нямаше представа защо й звъни друг, а не Джо.

- Аз... съжалявам. Стана катастрофа. - При звука на думите му цялото й тяло изстина, сякаш някой неочаквано я блъсна навън на снега.

Знаеше го още преди да е произнесъл думите. Катастрофа... стана катастрофа... катастрофа... Това беше припевът, от който се бе страхувала цял живот, докато го чакаше. А сетне забрави за страховете си, защото Джо кипеше от толкова много живот. Той беше неразрушим, незапалим, непобедим, безсмъртен. Когато се запознаха, й каза, че има сто живота и че е използвал само деветдесет и девет. Изглежда, винаги имаше още един в запас.

- Той излетя за Албъкърк днес следобед – продължи гласът, а Кейт неочаквано чу как часовникът тиктака оглушително в стаята. Останала без дъх, тя осъзна, че това беше същият звук, който бе чула преди повече от четиридесет години - когато майка й бе дошла да й съобщи, че баща й е мъртъв. Беше звукът на изтичащото време. Олицетворение на чувството, че пропадаш през пространството в някаква бездънна бездна, но тя знаеше, че никога не бива да се връща отново на онова място. Джо нямаше да позволи това да й се случи.

- Изпробваше една нова машина – продължи гласът и неочаквано й прозвуча момчешки. Защо не се обаждаше Джо? За пръв път от много години тя почувства лапите на ужаса да я сграбчват. – Имаше експлозия – добави гласът така тихо, че почти не го чу. Думата „експлозия” я удари като бомба.

- Не! Аз... не може да бъде... Не! - Тя се задави от думите и сетне замръзна.

Знаеше останалото преди гласът да го произнесе. Нямаше смисъл да й го казва. Знаеше какво се е случило, така както можеше да почувства как стените на нейният сигурен, защитен свят се срутват около нея. –Не го изричайте. - Двамата замълчаха един безкраен момент, докато сълзите пълнеха очите й. Асистентът му се бе пожертвал да й се обади доброволно. Никой друг не смееше да вдигне телефона.

- Разбил се е над пустинята – беше краткото обяснение. Кейт затвори очи и седна. Не, това не беше се случило. Невъзможно бе да се случи. Той не можеше да й причини това. И все пак винаги бе знаела, че подобна опасност виси над главите им. Но никой не вярваше. Джо беше прекалено млад, за да умре. А тя бе още по-млада, за да остане вдовица. И все пак имаше толкова много други като нея - вдовици на пилоти, загубили мъжете си, докато са изпробвали неговите самолети. Джо винаги ходеше да ги посети. И ето че сега това момче, това дете, й се обаждаше. Как можеше то да знае какво е бил Джо за нея или тя за него? То познаваше само мъжа, изградил империята. Легендата, в която се бе превърнал. А имаше толкова много неща, което не знаеше за Джо. Тя бе прекарала половината си живот, за да научи кой е той.

- Някой огледа ли останките? – попита с треперещ глас. Защото ако го бяха потърсили, сигурно щяха да го намерят и той щеше да се изсмее, да изтърси праха от себе си и да се обади, за да й разкаже какво се е случило.

Младежът на телефона не искаше да уточнява, че експлозията е станала във въздуха и бе запалила небето като изригнал вулкан. Другият пилот, който бе летял над него, я бе оприличил на взрива в Хирошима. От Джо не бе останало нищо, освен името му.

- Сигурни сме, госпожо Олбрайт... Ужасно съжалявам. Има ли нещо, с което мога да ви помогна? Има ли някой при вас?

Тя не отговори. Не беше способна да произнесе и дума. Искаше да каже, че Джо е с нея и винаги ще бъде с нея. Знаеше, че нищо и никой не може да й го отнеме.

- От офиса ще ви се обадят относно... ъъъ...уреждането на подробностите - рече несигурно гласът и Кейт само кимна. Сетне затвори. Нямаше какво да му каже. Гледаше втренчено снега навън и виждаше Джо. Той сякаш стоеше пред нея, както винаги. Все още си спомняше начина, по който изглеждаше при първата им среща. Преди толкова много години.

Почувства как я обзема паника и си каза, че трябва да бъде силна, трябва да бъде онази личност, която бе станала заради него. Той щеше да очаква това от нея. Не можеше да си позволи отново да потъне в мрака, да се остави в лапите на ужаса, който любовта й към него бе излекувала. Тя затвори очи и произнесе тихо името му в стаята, която двамата обичаха и споделяха.

- Джо... не си отивай... нуждая се от теб...- прошепна, а сълзите се стичаха по лицето й.

- Аз съм тук, Кейт. Никъде няма да ходя. Знаеш го. - Гласът беше силен и нежен, и толкова истински, бе сигурна, че го е чула. Той нямаше да си отиде. Той правеше онова, което трябва, беше там, където трябваше да бъде, където искаше да бъде, понякога високо в собствените си небеса.

Нищо не можеше да промени това. Никаква експлозия не можеше да й го отнеме. Джо бе по-голям от някаква си експлозия. Прекалено голям, че да умре. Кейт трябваше още веднъж да го освободи, да го пусне да направи онова, което съдбата му бе предопределила. Това беше нейният последен акт на смелост. А също и неговият.

Животът без Джо беше немислим. Тя не можеше да си го представи. Докато се взираше в мрака навън, Кейт видя как той се отдалечава бавно от нея. Внезапно се обърна да й се усмихне. Беше същият, мъжът, който винаги е бил.

Къщата бе изпълнена с непоносима тишина. Тя седя дълго и мисли за него. Снегът навън продължаваше да вали, а мислите й се върнаха обратно към вечерта, в която го срещна. Тогава беше на седемнадесет, той бе млад, силен и ослепителен. Един незабравим миг, който промени живота й, когато го погледна. И танцът започна.

Кейт Джеймисън видя Джо Олбрайт за пръв път на един дебютантски бал през декември 1940 година, три дни преди Коледа. Бе дошла с родителите си за една седмица в Ню Йорк от Бостън, за да направят някои последни покупки, да посетят приятели и да присъстват на бала. Всъщност Кейт беше приятелка на по-малката сестра на дебютантката. Беше необичайно едно момиче на седемнадесет да бъде включено в котильона, но Кейт бе така ослепителна и зряла за възрастта си, че домакините сметнаха за разумно да я включат.

Приятелката й направо ликуваше, а също и тя самата. Това беше най-прекрасният бал, на който някога бе присъствала. Когато влезе, хванала баща си под ръка, залата бе пълна с хора. Тук бяха ръководителите на щата, важни политически фигури, кралски вдовици, матрони и достатъчно красиви млади мъже, които щяха скоро да заминат като пушечно месо в армията. Присъстваха всички известни имена на нюйоркското общество, както и доста хора от Филаделфия и Бостън. Имаше поне седемстотин души, които си бъбреха в елегантните приемни зали и прекрасно декорираната с огледала бална зала, както и в градините, където бяха опънати огромни тенти. Имаше стотици сервитьори в ливреи и по един оркестър свиреше във всяка от балните зали и навън. Красиви жени танцуваха с забележителни мъже, джентълмените носеха бели вратовръзки, а дамите сякаш участваха в парад на скъпи бижута и бални рокли последна мода. Почетният гост беше едно красиво момиче, което бе дребно, русо и носеше рокля, ушита специално за нея от Скиапарели. Този миг бе очаквала през целия си живот досега – първото й официално представяне на обществото. Приличаше на порцеланова кукла, когато застана на опашката за представяне заедно с родителите си. Служителят произнасяше името на всеки гост, докато двойките влизаха със своите вечерни тоалети и смокинги.

След като семейство Джеймисън премина, Кейт целуна приятелката си и й благодари за поканата. Това беше първият бал, на който присъстваше, и за миг двете млади момичета заприличаха на картината на Дега „Двете балерини”, както стояха една до друга. Дебютантката беше дребничка и светлокоса, с нежно заоблени форми, докато Кейт бе направо ослепителна. Висока и тънка, с тъмночервена коса, която падаше плавно по раменете й. Имаше млечна като сметана кожа, огромни тъмносини очи и съвършено изваяна фигура. Дебютантката бе напрегната и сериозна, а от Кейт сякаш се излъчваше електрическа енергия. Докато родителите й я представяха на присъстващите, тя стрелкаше потайно с очи и ги ослепяваше с усмивката си. Имаше нещо в начина, по който изглеждаше, дори формата на устните й извикваше представата, че ще каже нещо забавно, нещо важно, нещо, което бихте искали непременно да чуете и да запомните. Всичко в Кейт обещаваше вълнение, сякаш младостта й бе така препълнена с живот, та непременно трябваше да я сподели с вас.

В Кейт имаше нещо хипнотизиращо, винаги го бе имало. Тя сякаш идваше от някакво различно място и бе орисана за велики дела. Изобщо не бе обикновена. Изпъкваше сред всяка тълпа не само заради външния си вид, но и заради ума и чара си. Вкъщи открай време правеше пакости, лудории, кроеше необичайни планове, и като всяко дете доставяше на родителите си радост и удоволствие. Беше родена късно, след двадесетгодишен брак, и баща й обичаше да казва, че си е струвало да почака, а майка й с готовност се съгласяваше с него. И двамата я обожаваха. От най-ранните си години тя бе центърът на вниманието им. Всъщност беше центърът на целия им свят.

Първите години на Кейт бяха лесни и безгрижни. Родена в богатство, тя не знаеше нищо друго, освен удобства и комфорт. Баща й Джон Барет беше потомък на известна бостънска фамилия и се бе оженил за Елизабет Палмър, чието богатство бе дори по-голямо от неговото собствено. Близките им бяха извънредно доволни от брака им. Бащата на Кейт бе добре известен в банковите среди със здравия си разум и уместни инвестиции. Ала тогава настъпи финансовата криза през 1929 година и вихърът й помете Джон Барет, както и хиляди като него с вълната си от провали, отчаяние и загуби. За щастие семейството на Елизабет беше сметнало за неблагоразумно двойката да обедини имуществото си. Те дълго време нямаха деца и семейството на Елизабет бе продължило да управлява голяма част от финансовите й дела. Така че тя, като по чудо, остана относително незасегната от кризата.

Джон Барет обаче загуби цялото си състояние и съвсем малка част от нейното. Елизабет направи всичко възможно да го подкрепи и да му помогне да се изправи на крака. Но позорът, който бе претърпял, подкопа основите на цялото му същество. Трима от най-важните му клиенти, същевременно и негови най-добри приятели, се застреляха в рамките на няколко месеца, след като загубиха парите си, а Джон ги надживя с две години, през които буквално потъна в отчаяние. През тези две години Кейт почти не го виждаше. Той се затвори в спалнята на горния етаж, рядко се срещаше с някого и изобщо не излизаше навън. Банката, основана от семейството му, която той ръководеше почти двадесет години, банкрутира по време на кризата. Баща й стана затворен, отвлечен, отчужден, саможив и го ободряваше единствено Кейт, която тогава бе на шест. Тя се мотаеше из къщата, влизаше от стая в стая с парче сладкиш или рисунка, която бе направила за него. Сякаш усещайки интуитивно лабиринта, в който баща й се бе загубил, момиченцето инстинктивно се опитваше да го примами навън, но безуспешно. Вратата му остана заключена дори за нея и майка й забрани да се качва горе. Елизабет не искаше детето да вижда баща си пиян, небръснат, разчорлен, често спящ в алкохолна мъгла по цели дни. Това беше гледка, която можеше да я уплаши и да разбие сърцето й.

Джон Барет отне живота си почти две години след кризата, през септември 1931 година. По онова време той беше единственият останал жив член от семейството и остави след себе си само вдовицата си и единственото си дете. Богатството на Елизабет все още бе непокътнато. Тя беше една от малкото щастливци в този свят, чийто живот остана относително незасегнат от кризата, като се изключи загубата на Джон.