Вечните загадки

Аномални преживявания - въведение

Игнориране на необяснимото

Трите най-трудни за произнасяне думи от човека са “Аз не знам”. Ние търсим обяснение на всяко твърдение или преживяване и когато такова липсва, все ще се намери някой да измисли нещо за нас.

Така един опитен ловец от Ню Хемпшър, смятан за благонадежден от хората, които го познават, съобщава как случайно срещнал посред бял ден подобно на маймуна същество, високо девет фута (2,74 м). Без да проучи случая и без конкретна причина, един горски пазач твърди, че това бил американски лос. Когато голям брой мотористи от Западен Тексас в продължение на няколко часа съобщават независимо един от друг за наблюдаван отблизо ярко осветен обект с яйцевидна форма и дължина 61 м, служители на ВВС провеждат кратко разследване и идентифицират явлението като кълбовидна мълния, породена от електрическа буря. Това, което свидетелите описали, никак не приличало на този рядък природен феномен, а според метеоролозите не е имало никаква електрическа буря по същото време.

И в двата случая предложените обяснения са толкова неубедителни, че те карат да си мислиш, че е много по-лесно да наречеш свидетелите откровени лъжци и да не се занимаваш повече с това. Или да ги диагностицираш като опасни лунатици, чиито ярки халюцинации налагат незабавната им хоспитализация и лечение с успокоителни.

Разбира се, ако това бяха изолирани случаи, някакви рядко разказвани и слушани истории, тогава от вълнение или лековерност навярно бихме си казали: “Да, допускам, че понякога е възможно някой да види американски лос и да го сбърка с триметров двукрак антропоид (човекоподобно); или човек да види отблизо кълбовидна мълния, обикновено с размера на баскетболна топка, или по-малка, и да сметне, че е с диаметър 61 м.” Все пак, що се отнася до човешката реакция за нещо, което би могло да се случи, се приема, че то се е случвало в едно или друго време.

Вярно е, че изложените тук огромни несъответствия при възприемането на нещата противоречат на опита на повечето хора, както в случаите на срещи с космати гиганти в горите на Нова Англия. Да допуснем, че свидетелят от Ню Хемпшър е видял нещо друго, да речем скитник, който побягва, и е докладвал за това на шерифа. Със сигурност можем да предположим, че последният не би казал без причина, че свидетелят е объркал човека с лос. Далеч по-вероятно е шерифът и заместниците му да са се втурнали към мястото, за да го арестуват незабавно.

Все пак, ако си позволим да повярваме (когато липсват конкретни доказателства), че понякога дори при добри условия за наблюдение един лос може да изглежда като човекоподобна маймуна, просто ще ни е трудно да използваме тази идентификация навсякъде в САЩ, където е имало съобщения за такива “човекоподобни” и не съществуват лосове.

Не ще ни помогнат нито всевъзможните обвинения в измама срещу всички свидетели, откъдето и да са – Ню Хемпшър, Индиана или Пенсилвания, Южна Дакота, Тексас, Британска Колумбия или Нюфаундланд, – нито импровизираните спекулации за разстройство във възприятията на толкова различни характери.

В определен момент ще ни се наложи да започнем да се вслушваме в това, което свидетелите говорят.

Старите вещици

Да разгледаме историята за старата вещица.

Жертвата се събужда, без да може да помръдне. Докато лежи безпомощна, тя чува стъпки и вижда ужасяващ силует. Невидима сила притиска гърдите й, карайки я да си мисли, че ще умре. Най-после й се удава да се отърси от парализата и зловещата атака приключва.

Възможно е никога да не си чувал за такъв инцидент – докато не ти се случи и на теб. А ако ти се е случвало, ти не си единствен. Има основание да вярваме, че едно шестгодишно американче е преживяло нещо подобно. Но това все още е толкова малко обсъждан въпрос в нашата култура, че за него няма никакво наименование.

Но в други културни общности същото това преживяване е тема на една богата фолклорна традиция. Нюфаундландците например го наричат “старата вещица”, “вещиците” или “омагьосване”. Когато за пръв път е била използвана във връзка с това преживяване, думата “вещица” се е отнасяла за “магьосница”, а за жертвата на омагьосване се е смятало, че е била яздена от вещица или магьосница. В действителност най-разпространеният английски израз за преживяването е “яздене”. Първоначалното наименование е познатият на всички ни кошмар. Кошмарът, който за нас означава просто “лош сън”, някога е имал далеч по-конкретно определение; отнасял се е за демон или зъл дух, превръщащ се в жена, който идвал през нощта, за да постави смазващ товар върху гърдите на жертвата.

Верни ли са описанията от първа ръка?

В една забележителна книга, “Ужасът, който идва през нощта” (публикувана през 1982 г. от издателството на Пенсилванския университет), фолклористът и учен бихейвиорист Дейвид Хъфорд използвал “старата вещица”, за да постави един важен въпрос: Знаят ли хората, които твърдят, че са били преки свидетели на аномални и паранормални явления, за какво говорят?

Стандартното познание твърди, че такива преживявания са резултат от грешни възприятия, неточни спомени, лъжи, психични състояния и халюцинации, оформени от представите на културната среда на преживелите ги. Хъфорд използвал случката със “старата вещица”, за да провери тази хипотеза, която – с изключение на случаите, при които съзнателно са представени фалшиви показания – би могла да бъде изразена с думите “да повярваш, значи да видиш”. Според тази идея хората вярват, че са видели нещо необикновено, защото обществото им е дало образите, които оформят техните представи.

След детайлно проучване на описанията за “старата вещица”, както в култури, където такива вярвания са широко разпространени, така и в други (нашите например), където са почти непознати, Хъфорд констатирал, че описанията на същинското преживяване от хора, на които се е случило, поразително съвпадат. Такива случки не са културно детерминирани. “Атаките на “старата вещица”, които могат да се идентифицират, стават при отсъствието на определени модели”, писал Хъфорд.

След това той изследвал усилията на психолозите да обяснят явлението и ги намерил за безнадеждно объркани. От едно известно психоаналитично проучване Хъфорд заключил, че “човек едва ли може да различи същинските си преживявания от техните интерпретации. Липсата на научна точност, характерна за популярното мислене, е академично дегизирана”. Последователното нежелание на психолозите и други професионалисти да изслушат онези, които са имали такива преживявания, ги е довело до безотговорни спекулации, лишени от емпирично потвърждение. “ Темата за вярата в свръхестественото някак си ни кара често да забравяме какво представлява сериозното познание”, отбелязва Хъфорд.

“Точно това отхвърляне на ненаучното наблюдение е забавило толкова дълго време “научното” откриване на гигантските сепии, горилите, метеорите и безброй други налудничави и удивителни факти в света. В онези случаи post hoc* научното осмисляне е било използвано, за да обясни как хората са започнали да вярват в такива неща. Говорело се как опитни рибари вземат погрешно плаващи дървета с големи коренища за огромни животни, атакуващи лодките им; за фермери, видели сред нивите си скали, съдържащи желязо, за проблясването; в случая със “старата вещица” се твърдяло, че децата и по-примитивните хора изпитват трудност да разберат кога са будни и кога – заспали”, макар че пострадалите, хора от всякаква възраст, с различна култура и образование, твърдят, че не са сънували, а са били в пълно съзнание, когато са наблюдавали свръхестествените феномени.

* Рost hoc (лат.) – след това, впоследствие. - Б. ред.

Хъфорд твърдял, че трябва да приемаме насериозно “едно преживяване с неизменно съдържание, което е широко разпространено, драматично, реалистично и чудато” и за което “много наши познати” често са ни споменавали.

“Аз мисля, че сегашните изследвания са показали достатъчно убедително, че не малка част от фантастичните поверия в действителност са емпирично обосновани”, написал той, отбелязвайки, че въпреки всичко повечето учени са действали, интересувайки се предимно от обяснението на тези твърдения “извън контекста на тяхното съществуване”, отколкото от изследването им. Колкото повече се доближават до фактите (описанията на хората, които са имали тези преживявания), толкова техните теории стават по-екзотични, лековати и неуместни.

Хъфорд твърдял, че един емпиричен, “насочен към преживяното” подход, като използваният от него би показал, че в преживявания от типа на “старата вещица” се вярва, защото те действително се случват. Те не са просто във въображението на хора, които са толкова глупави, луди или лековерни, че не могат да различат едно популярно суеверие от лично преживяване. Разпитващите би трябвало да се научат да не бъркат “фолклорното обяснение” – например това, че магьосници причиняват атаката на “старата вещица” – с “фолклорното наблюдение”, което както Хъфорд показал, може да бъде доста точно и полезно от научна гледна точка.

Аргументът на Хъфорд води до революционни изводи в твърдението му, че разумно мислещите хора съобщават точно за преживявания, които поне изглеждат необикновени, а онези, които са се опитали да обяснят правдоподобно такива описания, не са доказали, че са прави или дори, че са разбрали какво се опитват да обяснят. В резултат на това учените не успяват да се справят с обяснението на значителна част от човешкия опит.

Възможно ли е “старата вещица” да бъде обяснена с различна от паранормалната терминология? Въз основа на откритията, направени при едно проучване на съня от 60-те и 70-те години на XX в., Хъфорд заключил, че “състоянието, при което това преживяване се случва, вероятно се описва най-добре като парализа при сън със специален вид халюцинация в полусънно състояние”. С други думи науката може да обясни как някой би могъл да се събуди от сън, без да е способен да се движи и с усещането за сковаващ страх. Но тя не може да обясни факта, че съдържанието на това преживяване е едно и също, независимо на кого или в каква културна среда се случва. Според Хъфорд тази мистерия не може да бъде обяснена “с помощта на сегашното познание.”

Да видиш, значи да повярваш

Когато става дума за случки с космати двукраки, НЛО или други аномални същества или обекти, не е нужно човек да вярва в тях, или дори да е чувал за тях, за да ги види. Изолираните обитатели на Нюфаундланд например никога не били чували за Саскуоч или Бигфут – Голямата стъпка, наименования, които доскоро не бяха в обръщение от другата страна на континента. Въпреки това те съобщавали, че са виждали човекоподобни същества, които наричали “индианци”. Малцина Нюфаундландци знаели как изглеждат истинските индианци, но въпреки това нарекли с това име съществата, които други северноамериканци, без да са чували изобщо за Саскуоч или за Голямата стъпка, наричали “диви хора” или “горили”.

В наше време, дори когато такива явления са теми на популярната култура, все още е възможно да срещнем индивиди, които никога не са чували например за НЛО. Все пак те съобщават за необичайни преживявания, чрез които може да интерпретират всичко от “тайни самолети” до “демони”. Извън интерпретациите си те описват гледки или събития, които във всяко отношение съвпадат с преживяното от други културно по-просветени наблюдатели. Свидетелите често казват: “Не бих повярвал, ако сам не го бях видял”, което е многозначително. В някои неща хората вярват, не защото са невежи, доверчиви или луди, а защото или те, или тези, на които вярват, са ги видели. Наистина да видиш, означава да повярваш.

Хората също така виждат неща, за които предците им някога са имали названия, които в днешно време не съществуват. Млад мъж от Уисконсин, както си вървял по селски път през нощта, се натъква на група чудновато облечени, плешиви дребни мъже, които маршируват покрай него в колона, мърморейки нещо неразбираемо, без изобщо да му обърнат внимание. Той бързо разбира, че тук нещо не е наред, без да знае какво, но споменът за случката ще го съпровожда до края на живота му. Ако това се бе случило сто години по-рано и той бе вървял по междуселски път в западната част на Ирландия, щял да бъде не по-малко уплашен, но поне би имал представа за това, което е видял - сборище на елфи.

По подобен начин, когато друг млад човек от Средния запад се натъква на мистериозно куче, което изчезва пред очите му, той си спомня за това след десетилетия като за най-странното събитие в живота му. Нито тогава, нито по-късно бил чувал за “черните кучета” - свръхестествени кучета, познати в много фолклорни традиции и тема на голям брой съобщения на очевидци.

Дори когато явлението е познато в по-широк смисъл от многобройни наблюдения, малко вероятно е свидетелите да знаят нещо повече за неговите труднодоловими аспекти. Например разпространените знания за стъпковите отпечатъци на косматите двукраки са повлияни от следите, свързвани със Саскуоч или Голямата стъпка от тихоокеанската част на Северна Америка. Отпечатъците навеждат на мисълта за гигантски примати. Като всички примати, и тези имат по пет пръста. На практика никой, освен няколкостотинте ентусиасти, които обръщат внимание на такива неща, знаят, че косматите двукраки, видени отвъд тихоокеанската част обикновено оставят абсурдни следи от гледна точка на зоологията, които са само с по три дебели, огромни пръста.

По същия начин изследователите на явлението ”похищение от НЛО” откриват поразително сходство не само в явните му признаци (както човек би могъл да очаква днес, разглеждайки широката гласност, която такива съобщения са добили през последните десетилетия), но също така и в неговите труднодоловими, неизвестни детайли, някои от които все още не са публикувани.

Нашата култура изобилства с модели, даващи пълна представа за въображаемите преживявания на онези, които твърдят, че едно аномално събитие може да се опише. Хора с очевидно нормална психика, които съобщават за близки срещи от третия вид, описват хуманоидни същества, а не извънземни октоподи с много пипала или гигантски паякообразни. Те съобщават за кенгура, а не за птицечовки в централните западни щати, за черни пантери, а не за космати мамути. Дори когато става дума за най-екстремните аномални твърдения, човек чува съобщения за приказни същества и дори за митични морски обитатели (хора-риби, русалки) и върколаци, но не и за еднорози или вампири.

Как виждат скептиците необяснимото

От друга страна много може да се каже за скептицизма. Той не трябва да е синоним на аномалофобия и не изисква от нас да формираме изобличаващи комитети, както и да предприемаме емоционални кампании срещу еретичните вярвания и неприемливите преживявания. Но един рационален, балансиран скептицизъм, такъв който не се страхува да признае ограничеността на днешната наука, е за предпочитане пред глупавото лековерие. А когато става въпрос за необикновени твърдения, има голямо основание да бъдем скептични.

Както беше посочено по-рано, дори войнстващите невярващи не са склонни да отправят безразборни обвинения в измама срещу хора, които казват, че са имали неочаквани близки срещи с непознати обекти или явления. Все пак измами съществуват. Повечето от тях са съвсем недодялани истории, но някои са страхотно замислени и е ужасно трудно да бъдат разгадани.

Най-забележителният фалшификат в историята на уфологията например бил един документ, който представлявал строго секретен информационен бюлетин за новоизбрания президент Айзенхауер, подготвен чрез класифицирана операция, наречена Majestic-12 или MJ-12. MJ-12 по общо мнение била осъществена от дузина правителствени чиновници с висок ранг и офицери, които пазели най-големите тайни за НЛО, включително физическите доказателства. Измамникът подправил документа с объркваща, трудна за откриване информация, която по-късно затруднила много изследователите при проучването на архивите във Вашингтон.

В края на краищата след продължителен и бурен дебат скептиците спечелили спора, като доказали, че оформянето на данните и обозначенията на ранговете не били същите, като онези, използвани в друг автентичен правителствен документ. Дори и днес неколцина консервативни чиновници отказват да отстъпят за документа MJ-12, а идентичността и мотивите на измамника си остават загадка.

Фалшивите фотографии

Исторически погледнато, снимките на необичайни аномални явления е по-вероятно да не са фалшиви. Сериозните изследователи на Саскуоч или Голямата стъпка отхвърлят като неавтентични почти всички фотографии и филми, в които се дава описание на съществото. Вероятно 95 процента от всички снимки на НЛО са със съмнителен произход, а за някои от най-ефектните фотографски ленти за чудовището от Лох Нес е известно или се предполага, че са фалшификати. Спорът около фотографските доказателства на тези феномени се съсредоточава върху изненадващо малък брой регистрирани образи.

Всъщност понякога критиците действат така, сякаш оскъдността на приемливо автентичните снимки означава доказателство срещу реалността на този вид аномалии, но това рядко е възражение, което да не може да се преодолее, като се отчете, че 1) повечето хора не се разхождат с приготвени за снимане камери; 2) почти всички аномални срещи стават внезапно и пораждат емоции в диапазона от дълбок шок до истински ужас и 3) времетраенето на повечето такива събития може да се измери в секунди. Това не са условия, спомагащи за създаването на голям брой фотографии. Ето защо има толкова малко достоверни снимки на кълбовидна мълния - едно необикновено природно явление, за чието реално съществуване не се спори между повечето физици и метеоролози.

Едно от изопаченията при изследванията на аномалии е, че колкото по-мъгляв e образът, толкова по-вероятно e той да представлява нещо истинско, тъй като обстоятелствата, които са причина за редките фотографии, са същите онези, които са възможната причина те да са неясни. Снимките, направени набързо от хора с треперещи ръце, не са с ясен образ и измамниците, които търсят внимание или изгода, знаят, че с такива фотографии не ще постигнат нищо. Неясните образи са такова слабо доказателство, че свидетелите, които ги огласяват, само биха си спечелили подигравки.

Псевдомистерии

Някои истории обявени за “истински мистерии” са създадени не толкова като фалшификати, колкото като шега или научна фантастика. С други думи истории, които може да са разказани на шега, са придобили собствен живот и в течение на десетилетията са се появили в печатен вид, като записани сведения за събития, които някой някъде е потвърдил. Едни от най-известните са два случая на мистериозно изчезване, като жертвата обикновено е идентифицирана като Дейвид Ланг в единия случай и като Оливър Лърч – в другия. Като истински народни приказки те се видоизменяли при преразказването. Докато произходът им си остава съмнителен (Ланг) или неизвестен (Лърч), е сигурно, че нито някога е живял такъв човек, нито е напуснал този свят по такъв странен начин.

Други “мистерии” възникват от въображаемите интерпретации на събития, които макар да са необикновени, не са чак толкова фантастични, колкото изглеждат. Бермудският триъгълник и осакатяванията на добитък са две съвременни легенди, опровергани скоро след като компетентните изследователи им обърнаха внимание, но не преди представите за тях да са очаровали и изплашили неизброимо много чувствителни души.

Този вид псевдомистерии процъфтяват отчасти, защото екзотичните новини привличат хората. Освен това те изпитват удоволствие да бъдат плашени, когато са в безопасност. Малко хора притежават конкретни знания, които биха разкрили глупостта на твърденията, направени от търговците на мистерии. Било нужно да се направят задълбочени проучвания в архивите на военноморската брегова охрана, за да се разкрият прозаичните събития, стоящи зад фикцията Бермудски триъгълник, и единствено ветеринарните патолози биха могли да се произнесат със сигурност относно причините за смъртта на добитъка, които породили слуховете за зловещи осакатявания. Историците и археолозите лесно разгромили почти всички доказателства, които Ерик фон Деникен и други писатели предложили в подкрепа на тезата за праисторически пришълци от космоса, но за съжаление за исторически непросветената публика – която е мнозинство, теориите на Фон Деникен изглеждали съвършено смислени.

Настрана от измамите и легендите остават погрешните възприятия и откровените грешки. Никой добросъвестен изследовател няма да продължи усилията си, без да разгледа тези възможности. Има и свидетели, макар и не толкова много на брой, които са психически неуравновесени.