Случаите на семейство Спелман

Сан Франциско, през нощта

Прекосяваме гаража с надеждата да успея да се измъкна незабелязано, но шумът от обувките ми отеква по гладкия цимент и издава местонахождението ми на всеки, който се заслуша. А аз знам, че слушат. Никога вече не трябва да нося тези обувки, ако съществува дори и най-малката възможност отново да се окажа замесена в преследване.

Хуквам по спираловидната алея, по която колите влизат и излизат в гаража. Знам, че така ги затруднявам да предвидят следващия ми ход. Кръвта пулсира в ушите ми с такава сила, че заглушава ехото от стъпките ми.

Спирам за миг, за да се вслушам по-внимателно. Чувам как затварят първо едната врата на колата, после другата, а накрая моторът започва да реве. Опитвам се да отгатна какъв ще бъде техният ход, докато очите ми трескаво минават по редиците, за да открият колата на Дениъл.

Ето я - тъмносиньо беемве, от двете му страни са паркирани огромни вседеходи. Втурвам се към наскоро излъскания луксозен автомобил с четири врати и трескаво напъхвам ключа в ключалката.

Пронизителният писък на алармата се забива като юмрук в корема ми. За момент дъхът ми секва. Моят дванадесетгодишен Буик се отключва с един-единствен проклет ключ, точно както би трябвало да бъде.

Несръчно се боря с дистанционното, докато най-накрая постигам успех и алармата млъква. Мога да чуя как другата кола бавно се придвижва нагоре по алеята и знам, че пълзи преднамерено - шофьорът просто иска да си поиграе с мен, да удължи мъчението и страха ми. Най-после натискам бутона, който отключва вратата.

Невзрачният форд седан спира до моята кола, давайки ми достатъчно време да я измъкна от мястото, където е паркирана, и не успява да препречи пътя ми по алеята. Изфучавам на пълна скорост от гаража и хвърлям поглед в огледалото за обратно виждане. Фордът е точно зад мен.

Преследване с кола №3

Излитам на улицата и рязко свивам наляво, при което натискам педала с такава сила, че кракът ми се удря в пода. С изненада констатирам колко плавен и бърз завой съм направила. Очевидно хората си купуват тези коли не само от суета. Напомням си да не свиквам прекалено много с луксозното превозно средство.

Скоростомерът моментално се качва до осемдесет километра в час. Фордът все още е на стотина метра зад мен, но бързо скъсява разстоянието. Намалявам, за да му позволя съвсем да се приближи, после изненадващо свивам надясно по "Сакраменто Стрийт". За съжаление обаче човекът зад волана познава всичките ми номера и остава плътно зад мен.

Фучим по двата хълма и стигаме до центъра за нула време. Проверявам колко бензин ми е останал и преценявам, че бих могла да продължа да карам с бясна скорост още около час. Свивам в малка уличка вдясно и колата се завърта чак до другия є край, описвайки обратен завой в еднопосочната улица. Двама шофьори надуват клаксони и бързат да се махнат от пътя ми. Поглеждам в огледалото за обратно виждане с надеждата, че най-после съм се отървала от преследвачите си. Напразна надежда, уви.

Докато карам на юг по "Маркет Стрийт", за последен път давам газ. Не че наистина се надявам да се измъкна, но мога поне да се изперча, затова след увеличаването на скоростта почти незабавно набивам спирачки. Искам само да поуплаша малко преследвачите си, да им напомня, че въпреки всичко аз съм тази, която владее положението.

Със стържещ звук фордът спира на не повече от три метра разстояние. Изключвам двигателя и няколко пъти си поемам дълбоко дъх преди да изляза и небрежно да тръгна към другата кола.

Почуквам на прозореца на шофьора. След миг стъклото се смъква надолу, аз облягам ръка на капака на колата и се навеждам съвсем мъничко.

- Мамо. Татко. Това трябва да спре.

РАЗПИТЪТ

Седемдесет и два часа по-късно

Една-единствена електрическа крушка виси на тавана и хвърля слаба светлина върху оскъдно обзаведеното и лишено от прозорци помещение. Мога да изброя мебелите в него със затворени очи: доста разнебитена дървена маса с остатъци от някогашно боядисване, заобиколена от четири също толкова разнебитени стола, телефон с шайба, стар телевизор и видео. Добре познавам тази стая. Не помня вече колко време съм прекарала тук през детските си години да се оправдавам за постъпки, които е било възможно да съм извършила. В този момент обаче седя тук и се оправдавам пред човек, когото никога досега не съм срещала, за престъпление, за което все още нямам представа какво е и от което съм твърде уплашена, за да мога дори да си помисля да го извърша.

Инспектор Хенри Стоун седи точно срещу мен. Избутва до средата на масата един касетофон и го включва. Трудно ми е да го разгадая, за да си съставя мнение за него: в началото на четиридесетте, с късо подстригана коса с по-светли и по-тъмни оттенъци, бяла, блестяща от чистота риза и изискана вратовръзка. Колкото и привлекателен да изглежда обаче, хладният професионализъм, който излъчва, прикрива всяка следа от личността му, като маска, сложена върху лицето. Костюмът му е прекалено скъп за обикновен служител на закона и това ме изпълва с подозрения. Но мен всеки човек ме изпълва с подозрение.

- Моля, съобщете името и адреса си за протокола - казва инспекторът.

- Изабел Спелман. "Клей Стрийт" 1799, Сан Франциско, Калифорния.

- Моля, съобщете възрастта и рождената си дата.

- На двадесет и осем години. Родена съм на първи април хиляда деветстотин седемдесет и осма година.

- Дъщеря на Албърт и Оливия Спелман, ако не греша?

- Да.

- Имате брат и сестра - Дейвид Спелман, тридесетгодишен, и Рей Спелман, четиринадесетгодишна. Така ли е?

- Да.

- Моля, съобщете за протокола професията си и къде работите в момента.

- Аз съм лицензиран частен детектив и работя в "Спелман Инвестигейшънс" - фирмата на родителите ми.

- Кога започнахте работа в "Спелман Инвестигейшънс"?

- Преди около шестнадесет години.

Стоун поглежда към бележките си и очевидно объркан, вдига поглед към тавана.

- На дванадесет години?

- Точно така.

- Госпожице Спелман - казва Стоун, - хайде да започнем отначало.

Не мога да посоча точния момент, когато започна всичко, но мога да заявя със сигурност, че началото не бе положено преди три дни, преди една седмица или преди един месец, дори не преди една година. За да можете наистина да разберете какво се случи със семейството ми, трябва да започна от самото начало.

МНОГО ОТДАВНА

Баща ми, Албърт Спелман, постъпил на служба в полицията на Сан Франциско на двадесет и една години и половина, точно както неговият баща, дядо му и по-големият му брат постъпвали преди него. Пет години по-късно бил повишен в инспектор и прехвърлен в отдела за разследване на уличната престъпност. След още две години обаче, докато разказвал някаква шега на един от информаторите си, Албърт се препънал и се изтъркалял по дължината не на едно, а на цели две стълбища и впоследствие се оказало, че има проблеми с гръбначния стълб - просто изведнъж започвал да се превива от болки.

Принуден да се оттегли от полицията, Албърт незабавно започнал работа при Джими О'Мейли - бивш инспектор, специализирал се в разследването на обири, който вече бил частен детектив. Годината била 1970. Въпреки че Джими наближавал осемдесетте, "О'Мейли Инвестигейшънс" все още привличала значителна клиентела. С появата на баща ми бизнесът се развил с главоломна скорост. Албърт умее да общува с хората - притежава вроден чар и приветливост, които незабавно внушават доверие. Чувството му за хумор е с лек привкус на водевил, но въпреки това всички се чувстват привлечени от него. Никога не се уморява от някои свои навици, например да произнася източноевропейските имена с покашляне, и единствените, които му предлагат да усвои някои нови трикове, сме ние, децата му.

Неговата фигура от сто осемдесет и осем сантиметра и сто килограма тегло лесно създава впечатление за мъж, който излъчва заплаха, но в действителност лекотата на походката му прикрива силата. Лицето му не се поддава на описание - чертите му са толкова асиметрични, че приличат на колаж, сглобен от множество различни лица. "Ако се загледаш в него достатъчно дълго, ще разбереш, че е красив" - често казва майка ми, а баща ми продължава: "Но майка ви бе единствената, която прояви такова търпение."

През 1974 година, по време на рутинно разследване за една застрахователна компания, което трябвало да приключи в "Долорес Парк", Албърт засякъл дребничка брюнетка, която се спотайвала зад храстите около трамвайната линия. Заинтригуван от необичайното є поведение, той решил, че непознатата провежда свое собствено разследване. Към това заключение го подтикнало обстоятелството, че извадила от чантата си фотоапарат с огромен телеобектив, след което започнала да прави снимки на млада двойка, настанила се на една от пейките в парка. Действала така несигурно и аматьорски с апарата, че на Албърт му дожаляло за нея и решил да є предложи професионална помощ, но както се оказало, се приближил или прекалено бързо, или твърде близко (и двете страни са доста несигурни по отношение на подробностите) и тя забила коляно в слабините му. По-късно баща ми твърдеше, че се влюбил в нея, докато болката отшумявала.

Преди брюнетката да успее да нанесе втори съкрушителен удар Албърт набързо изброил препоръките си, за да успокои изненадващо силната млада дама, която се извинила, представила се като Оливия Монтгомъри и напомнила на баща ми, че да се прокрадваш по този начин до непознати жени е както невъзпитано, така и потенциално опасно. След това му обяснила причините, които я довели до това аматьорско шпиониране, и помолила за съвет. Оказало се, че мъжът, който все още седял на пейката, вплетен в страстна прегръдка, е бъдещият зет на госпожица Монтгомъри. Жената с него обаче не била сестра є.

Албърт зарязал собственото си разследване и посветил остатъка от следобеда на задачата да окаже помощ на госпожица Монтгомъри, както и да є даде напътствия за по-нататъшното следене на господин Доналд Финкър. Съвместните им усилия започнали в "Долорес Парк" и завършили в една ирландска кръчма в "Тендърлойн"*. Финкър така и не разбрал откъде дошла белята. По-късно Оливия щяла да определи този ден като много успешен, макар че сестра є Марни не споделяла това мнение. С цената на няколко автобусни билета, таксиметрови сметки и две филмови ленти Оливия и Албърт успели да засекат Доналд в обятията на три различни жени (на някои от които той платил за услугата), а освен това го видели да пъха пари и в джобовете не на един, а на цели двама букмейкъри. Албърт останал дълбоко впечатлен от находчивостта на Оливия и скоро стигнал до заключението, че една дребничка пъргава брюнетка на двадесет и една години може да се окаже от несравнима полза при воденето на разследвания. Неспособен да реши дали да я покани на среща или да є предложи работа, избрал компромиса да направи и двете.

Три месеца по-късно на скромна церемония в Лас Вегас Оливия Монтгомъри станала Оливия Спелман. За своя огромна изненада Марти уловила букета на булката, но тридесет и три години по-късно все още си е неомъжена. Една година след сватбата Албърт предложил на О'Мейли да купи фирмата и променил името є на "Спелман Инвестигейшънс".

ПЪРВОРОДНИЯТ

Още от самото си раждане Дейвид Спелман се оказал въплъщение на съвършенството. С тегло три килограма и шестстотин грама, с гъста коса и почти прозрачна кожа, той изплакал за миг след раждането си (колкото да позволи на лекаря да се увери, че диша), и веднага млъкнал - вероятно от учтивост. В продължение на два месеца спял непробудно по цели седем часа на нощ, а понякога по осем или девет.

Без много-много да се замислят, Албърт и Оливия автоматично решили, че първото им дете е въплъщение на съвършенството. Но преди да се родя аз - две години по-късно - и да им предоставя база за сравнение, те така и не могли истински да оценят колко идеален бил техният син.

Колкото повече растеше Дейвид, толкова по-красив ставаше. Не можеше да се каже, че прилича особено на когото и да било от семейството, но бе наследил най-красивите черти и на двамата ни родители и дори приличаше малко на Грегъри Пек. На безупречната му кожа не се появи нито една младежка пъпка и само от време на време се прибираше с насинено око - подарък от някой завистлив съученик. Дори и това обаче по някакъв начин изглеждаше абсолютно очарователно. Получаваше блестящи оценки с минимално усилие (ако въобще полагаше някакво), тъй като притежаваше блестящ научен интелект, несрещан досега в цялото ни родословие. Роден спортист, той отказваше многобройните предложения да стане капитан на който и да било отбор в гимназията, за да избегне бурната реакция на завист, която щеше да последва. Това противоестествено съвършенство обаче не породи у него никакво високомерие - в действителност той бе по-скромен от връстниците си. Аз обаче бях твърдо решена да му погодя толкова мръсни номера, за колкото ми стигнат силите.

Злобните шеги, които съм погодила на брат си, са безчет, но така и не получих наказание поне за половината от тях, тъй като Дейвид не бе доносник по природа. Други обаче не можеха да се изплъзнат от вниманието на вечно бдящите ни родители. Веднага щом се научих да говоря започнах да документирам престъпленията си, също като чиновник в предприятие. Записите на простъпките ми се съхраняваха под формата на списъци, последвани от съответните по-обстойни пояснения. Понякога нахвърлях най-главното с няколко щриха, като например "12-8-92. Изтрит харддиск на компютъра на Дейвид". Друг път имаше подробно описание на събитието, обикновено при престъпление, за което ме бяха разобличили. Трябваше да записвам подробностите, за да мога да се поуча от грешките си.

СТАЯТА ЗА РАЗПИТИ

Така бяхме свикнали да я наричаме, но в действителност това е мазето, което така и не довършихме. Обзавеждането се състои от електрическа крушка, маса с четири стола, телефон с шайба и стар телевизор. Като се имат предвид осветлението и мебелировката, която сякаш бе извадена от някой чернобял филм, родителите ми не можеха да устоят на изкушението да провеждат всичките ни разпити в това примитивно обзаведено помещение.

Години наред бях постоянен посетител в тази стая като главен размирник в семейството. Прилагам протокол и от някои разпити, проведени в това мазе. Списъкът в никакъв случай не е изчерпателен.

Изабел, възраст осем години

Седя на един от нестабилните столове, наклонена на една страна. Албърт крачи напред-назад из помещението. След като се уверява, че съм започнала неспокойно да се въртя на мястото си, той най-накрая проговаря:

- Изабел, снощи промъкна ли се в стаята на брат си, за да му острижеш косата?

- Не - отвръщам.

Следва продължителна пауза.

- Сигурна ли си? Може би имаш нужда от малко време, за да си освежиш паметта?

Албърт сяда до масата точно срещу мен и ме поглежда право в очите. Бързо свеждам поглед надолу към пода, но се опитвам да не отстъпвам от позицията си.

- Не знам нищо за никакво остригване - заявявам.

Албърт поставя на масата чифт фризьорски ножици.

- Случайно да ти се струват познати?

- Може да са на всекиго.

- Но ги намерихме в твоята стая.

- Това е опит да ме набедят.

Наказаха ме да не излизам в продължение на цяла седмица.

Изабел, възраст дванадесет години

Този път майка ми крачи напред-назад, крепейки коша с пране под лявата си мишница. Накрая поставя коша на масата и измъква от него свита и набръчкана риза в бледорозов оттенък - съвсем очевидно е, че това не е първоначалният є цвят.

- Кажи ми, Изабел, какъв цвят е тази риза?

- Трудно е да се каже, толкова е бледа.

- Опитай все пак.

- Светлосива.

- Според мен е по-скоро розова, не си ли съгласна?

- Разбира се. Розова е.

- В момента брат ти има пет розови ризи и нито една бяла, с която да отиде на училище.

(В правилника за училищната униформа изрично се казва, че е задължително учениците да носят бели ризи.)

- Много жалко.

- Мисля, че ти си отговорна за това, Изабел.

- Стана случайно.

- Наистина ли?

- Беше само един червен чорап. Не знам как не съм го видяла.

- Имаш десет минути да ми покажеш въпросния чорап, в противен случай ще платиш за покупката на пет бели ризи.

Не можех да є покажа червения чорап, защото не съществуваше. Все пак обаче през тези десет минути успях да измъкна червената опаковка от храна от стаята си и да я хвърля в кошчето за боклук на съседите, без да ме хванат.

Платих за ризите.

Изабел, възраст четиринадесет години

Баща ми вече официално е натоварен с разпитите. Откровено казано, струва ми се, че на него просто му липсват годините, прекарани като ченге, и препирните с мен поддържат духа му бодър.

В продължение на петнадесет минути нито един от двама ни не проговаря. Знам, че се опитва да ме накара да се изпотя от нерви, но аз ставам все по-добра в тази игра, така че успявам да срещна погледа му, без да трепна.

- Изабел, ти ли фалшифицира оценките в бележника на брат си?

- Не. Защо ми е да го правя?

- Не знам защо, но знам, че си го направила.

Той поставя бележника на масата и го избутва до мен. (Става въпрос за старите бележници, които се попълват ръчно. Трябва само да намериш един чисто нов и да го дадеш на някой свестен фалшификатор.)

- По него има отпечатъци от твоите пръсти.

- Блъфираш. - Знам го със сигурност, тъй като си бях сложила ръкавици.

- Освен това го дадохме на графолог, за да направи изследване на почерка.

- За какъв човек ме смяташ?

Албърт изпуска тежка въздишка и сяда срещу мен на масата.

- Виж, Изи, всички знаем, че си била ти. Ако ми кажеш причината, няма да те наказваме.

Умолително пазарене. Виж, това е нещо ново. Решавам да приема предложението, тъй като не изпитвам никакво желание да си седя вкъщи през остатъка от седмицата. Изчаквам малко преди да отговоря, просто за да съм сигурна, че признанието ми не изглежда изтръгнато твърде леко.

- Защото всяко човешко същество трябва да научи какво е да получиш оценка "приемлив".

Трябваше да мине доста време, но най-накрая се уморих от безплодните си опити да сваля Негово величество Дейвид от пиедестала му. Навярно съществуваше и по-добър начин да оставя зад себе си незаличима следа. Никой не би се изненадал, че често бивах определяна като "проблемно дете", но животът ми на истински престъпник започна едва в осми клас, когато се сприятелих с Петра Кларк. Запознахме се, докато изтърпявахме заедно наказание, и веднага се почувствахме свързани от общата си - и фанатична - любов към комедията от 1960 година "Да хванеш Смарт". Не мога да си спомня колко часа сме прекарали пред екрана на телевизора, втренчени като омагьосани в повторенията на епизодите, докато се смеехме със сълзи. Съвсем естествено бе скоро да станем неразделни. Приятелството ни се основаваше на споделения ни интерес към Дон Адамс, бирата, марихуаната и боята във флакони.

През лятото на 1993, когато бяхме на петнадесет, двете с Петра бяхме заподозрени в извършването на серия неразкрити вандализми в квартал "Ноб Хил" в Сан Франциско. Въпреки многобройните събрания на съседите и наблюденията, проведени в наша чест, никой никога не можа да докаже вината ни поне за един от случаите. По онова време с Петра се възхищавахме на собствените си престъпления по същия начин, по който художникът се възхищава на творбите си. Двете се предизвиквахме една друга да разширяваме все повече и повече обхвата на престъпната си дейност. Вярно, че простъпките ни бяха детински, но въпреки това се отличаваха с творческа изобретателност и енергия, които не можеш да срещнеш при проявите на обикновен вандализъм. Приложеният по-долу списък е първият, който аз и Петра изготвихме съвместно; последваха го много други.

НЕРАЗКРИТИ ПРЕСТЪПЛЕНИЯ: ЛЯТОТО НА 1993 г.

1. 25-6-93. Повторно подрязване на храстите в градината на г-н Грегъри*.

2. 07-7-93. Стрелба в движение.

3. 13-7-93. Кражба на 5 баскетболни топки, 3 стика за хокей, 4 бейзболни топки и 2 чифта бейзболни ръкавици от кабинета с екипировка във физкултурния салон на гимназията "Мишън".

4. 16-7-93. Боядисване на козината на пудела на г-жа Чандлър тъмносиня.

5. 24-7-93. Стрелба в движение.

6. 21-7-93. Оставяне на цяла каса с бира пред входа на мястото за срещи на Анонимните алкохолици**.

7. 30-7-93. Стрелба в движение.

8. 10-8-93. Попълване на абонаментни карти за списание "Хъстлър" от името на множество женени мъже в квартала.

Основното ни занимание бе дейността, която двете наричахме "стрелба в движение". Когато започвахме да страдаме от загуба на вдъхновение, която нанасяше сериозна вреда на среднощните ни подвизи, заниманията с боклука винаги ни предлагаха резервен вариант. Наистина бе съвсем просто: измъквахме се от къщи след полунощ, Петра ме вземаше с (откраднатия) "Додж Дарт", модел 1978, на майка си и двете преобръщахме кошчетата за боклук, оставени за събиране от сутрешния боклукчийски камион. За да бъда честна, трябва да призная, че ни вдъхновяваше не толкова страстта към разрушение, колкото вълнението от опасността, на която се излагахме. В края на лятото обаче късметът, който дотогава ми бе помагал да се измъквам незабелязано, ми изневери.

Отново се озовах в стаята за разпити. Този път обаче беше различно, тъй като ставаше въпрос за истинска стая за разпити в съвсем истинско полицейско управление. Баща ми поиска от мен да издам снабдителя си, а аз отказах.

16-8-93

Престъплението: Шест часа по-рано се бях измъкнала от къщи след полунощ, поех на автостоп към едно парти в "Мишън" и попаднах на някакъв пич, който искаше да си намери малко дрога. Не си падах особено по кокаина, но момчето носеше кожено яке и книга на Керуак, а винаги съм имала слабост към хулигани, които четат, затова му казах, че познавам един дилър - по причини, за които ще стане дума по-късно, - и позвъних по телефона да питам дали мога да "разчитам на онази услуга". Обаче докато пътувахме с колата към дома на снабдителя, разбрах, че пичът с коженото яке е ченге под прикритие, и настоях да ме закара веднага вкъщи. Вместо това

той ме закара в полицейския участък. Когато ченгетата установиха, че съм дъщерята на Албърт Спелман, ченге в оставка, веднага призоваха татко в управлението.

Когато Албърт прекрачи прага на стаята за разпити, очите му все още лепнеха от сън.

- Дай ми име, Изи - рече той, - и тогава можем да се върнем вкъщи и този път да те накажа както трябва.

- Което и да е име ли? - попитах опърничаво.

- Изабел, ти си заявила на полицейски служител под прикритие, че можеш да му

набавиш наркотици, след което си се обадила по телефона на човек, за когото си заявила, че е наркодилър, и си попитала дали можеш да разчиташ на услуга. Картинката никак не изглежда розова.

- Не, никак. Обаче единственото истинско престъпление, в което съм уличена, е че съм излязла от къщи след вечерния час.

Татко ме удостои с най-заплашителния си поглед и за последен път каза:

- Кажи ми името му.

Името, което ченгетата искаха да научат, бе Лионард Уилямс, за приятели Лен - няколко класа по-нагоре в гимназията. В действителност почти не познавах това момче и никога не бях купувала дрога от него. Просто бях съпоставила парченца от подслушани разговори, както научавам повечето неща. Знаех, че майката на Лен е инвалид и е пристрастена към болкоуспокояващите; знаех също така, че баща му е бил убит при стрелба в магазин за алкохолни напитки, когато Лен е бил шестгодишен. Знаех, че има двама по-малки братя и че социалните помощи със сигурност не стигат за издръжка на всички тях. Знаех, че Лен се занимава с наркотици така, както някои други деца работят почасова работа - за да сложи храна на масата. Знаех, че Лен е Гейт, но никога не го казах на никого.

През нощта на Неразкрито престъпление №3 аз и Петра се промъкнахме в училището с намерение да извършим кражба от кабинета, където държаха екипировката за физкултурния салон (бях убедена, че продаването на спортна екипировка втора ръка ще разреши финансовите ни проблеми). Отворих вратата на шкафа и двете с Петра набързо прехвърлихме съдържанието му в нейната кола. Оказа се обаче, че това не ми е достатъчно, и в изблик на алчност си припомних, че треньорът Уолтърс обикновено държи в бюрото си бутилка уиски "Уайлд Търки". Докато Петра ме чакаше в колата, аз се върнах в училището, хванах Лен и едно момче от отбора по футбол да го правят в кабинета на Уолтърс и тъй като не споделих с никого тази пикантна клюка, Лен си мислеше, че ми е длъжник. Това, което не знаеше, бе, че страшно ме бива да пазя тайни - нали имах толкова много собствени. Една повече или по-малко не представляваше кой знае каква разлика.

- Не съм портаджийка. - Това бе единственото, което казах по въпроса.

Онази нощ баща ми ме отведе у дома, без да проговоря. На Лен не му се случи нищо. Всичко, с което разполагаха ченгетата, бе един прякор. Колкото до мен, отървах се леко, за разлика от баща ми, който бе принуден да понесе безброй подигравки от бившите си колеги - всички те намираха за безкрайно забавен факта, че Ал не може да пречупи собствената си дъщеря при разпит. Аз обаче знаех, че като човек, работил на улицата години наред, татко бе наясно с неписания морален кодекс на престъпниците и поне до известна степен уважаваше мълчанието ми.

***

Ако можете да си ме представите без дългия ми списък от престъпления или без съвършения ми брат като отправна точка за сравнение, сигурно ще останете изненадани, че мога да се справям и сама, и то доста добре. В състояние съм да запомня всяка подробност от мебелировката на стая, в която съм стояла само няколко минути; мога да засека джебчия от пръв поглед; мога да се измъкна с блъфиране от хватката на всеки временно изпълняващ длъжността нощен пазач. Стига да реша, проявявам завидна упоритост и постоянство и макар да не съм сред най-големите красавици, доста често получавам покани за излизане от мъже, които нямат достатъчно добре развито чувство за самосъхранение.

Работата е там, че в продължение на много години моите положителни качества (доколкото ги имам) бяха скрити зад отвратителното ми поведение. След като Дейвид бе самото въплъщение на съвършенството, аз трябваше да открия колко далеч може да стигне собственото ми несъвършенство. Имаше периоди, когато единствените изречения, които постоянно се повтаряха в нашата къща, бяха "Много добре, Дейвид!" и "Какво, за бога, си си мислила, че правиш, Изабел?". Годините ми в гимназията представляваха безкрайна поредица от привиквания в кабинета на директора, пътувания в полицейски коли, обръщане на коли в канавките, вандализъм, пушене в тоалетните, запои на плажа, влизане с взлом в чужда собственост, поставяне на изпитателен срок в училище, наказания вкъщи, поучения, неспазване на вечерния час, махмурлуци, загубени за паметта часове, наркотици, огромни ботуши, много удобни, когато искаш да изриташ някого, и немита коса.

Въпреки всичко това обаче никога не успявах да нанеса толкова щети, колкото ми се искаше, защото Дейвид винаги разваляше всичко. Когато се прибирах след вечерния час, той ме покриваше. Ако излъжех, той потвърждаваше лъжата ми. Когато крадях, той връщаше откраднатото. Когато пушех, той криеше угарките. Ако се строполях в безсъзнание на моравата пред къщата, той пренасяше безчувственото ми тяло в стаята ми. Ако откажех да напиша някое съчинение, той го пишеше вместо мен, като дори умишлено снижаваше стила си, за да го направи да изглежда като наистина написано от мен. Когато разбра, че не си правя труда да предавам тези съчинения на преподавателите, той започна направо да им ги изпраща.

Най-много ме вбесяваше фактът, че Дейвид знаеше. Знаеше, че поне отчасти моят провал се дължи на неговото съвършенство. Разбираше, че съм такава, каквато съм, заради него, и наистина се чувстваше виновен за това. Понякога се случваше родителите ни да ме попитат защо се държа по този начин и аз винаги им отговарях едно и също: защото на тях им трябва равновесие. Ако можехме да се слеем в едно и получената маса да се раздели на две, аз и Дейвид щяхме да бъдем две възхитително нормални деца. В крайна сметка Рей щеше да разклати това равновесие из основи, но до това ще стигна по-късно.