ВЪВЕДЕНИЕ

На доктор Емил Варга му беше нужна само минута, за да стигне до стаята на възрастния мъж. Беше заспал и сънуваше една жена от студентските си години - преди почти цял живот, - но щом чу паникьосаното чукане на слугинята по вратата, наметна вълненото яке върху пижамата и грабна чантата си.

- Докторе - тя вече тичаше нагоре по стълбите, - елате бързо!

Варга знаеше пътя. От седмици пребиваваше в хасиендата. Всъщност упоритият, непреклонен мъж, който отсрочваше смъртта толкова дълго, сега беше единственият му пациент. Понякога, късно през нощта, Варга размишляваше пред чаша бренди, че собствената му вярна служба е предопределила сбогуването му с една дълга и блестяща кариера.

Дошъл ли е най-сетне краят?

Лекарят се спря на вратата на спалнята. Стаята бе тъмна и зловонна. Затворените капаци на сводестите прозорци задържаха началото на зазоряването. Миризмата му каза всичко, което трябваше да знае. Както и гърдите на стареца - притихнали за пръв път от седмици. Устата му бе отворена, главата леко се беше наклонила към възглавницата. Струйка жълта лига бе засъхнала на устните му.

Варга бавно пристъпи към голямото махагоново легло и остави чантата си на масата. Повече нямаше нужда от инструменти. Докато беше жив, неговият пациент бе силен като бик. Варга се замисли за насилието, което той бе причинил. Но сега острите индиански скули бяха хлътнали и бледи. В това имаше нещо нелепо. Как е възможно човек, причинил толкова страх и мъка през живота си, в смъртта си да изглежда така крехък и немощен?

Варга чу глас откъм салона, който унищожи спокойствието на разсъмването. Боби, най-малкият син на стареца, се втурна в помещението все още по пижама. Той спря рязко и се втренчи в безжизнените форми с широко разтворени очи.

- Мъртъв ли е?

Лекарят кимна.

- Най-накрая освободи живота от хватката си. Стискаше го за топките цели осемдесет години.

Маргарет, жената на Боби, бременна с третото внуче на стареца, започна да плаче на прага. Синът предпазливо се примъкна до леглото, сякаш приближаваше задрямал планински лъв, който всеки миг може да скочи и да нападне. Коленичи и докосна лекичко лицето на баща си, вкоравените му изпити бузи. След това взе ръката, корава и груба като на общ работник дори и сега, и нежно я целуна.

- Todas apuestas se terminaron, рapa - прошепна той, вторачен в мъртвите очи на покойника.

"Залагането приключи, татко."

После се изправи и кимна.

- Благодаря ти, докторе, за всичко, което направи. Ще се погрижа братята ми да научат.

Варга се опита да разчете онова, което виждаше в очите на сина. Тъга. Нежелание да повярва. Болестта на баща му бе продължила толкова дълго и ето, най-накрая беше настъпил денят.

Не, по-скоро там беше изписан въпрос. Години наред старецът бе държал всички, свързани със силата на собствената си воля.

Какво щеше да стане сега?

Боби поведе жена си за ръка и излезе от стаята. Варга пристъпи към прозореца. Той отвори капаците и пусна утринната светлина вътре. Зората беше навлажнила долината.

Старецът я притежаваше цялата в протежение на много мили, далеч отвъд портите, пасищата, проблясващите Кордилери, издигащи се на три хиляди метра височина. Два черни американски джипа бяха паркирани до оборите. Двама телохранители, въоръжени с автомати, се разтакаваха около оградата и отпиваха от кафетата си. Още не знаеха.

- Да - промърмори Варга, - съобщи на братята си.

Той се обърна към покойника. "Разбра ли, копелдако, дори мъртъв си опасен", въздъхна лекарят.

Шлюзовете бяха отворени. Водите щяха да са буйни и яростни. Кръвта никога не се измива с кръв.

Освен тук.

Над леглото висеше картина на Мадоната с младенеца в ръчно резбована рамка, за която Варга знаеше, че е дарение от една черква в Буенавентура, родното място на стареца. Лекарят не беше религиозен, но въпреки това се прекръсти, после вдигна влажния чаршаф и го постави нежно върху лицето на мъртвеца.

- Надявам се, че най-сетне намери покой, старче. Където и да си... Защото тук... тук ще настане същински ад.

Не зная дали е сън, или е истина.

Слизам от автобуса на Второ Авеню. Спирката е само на няколко преки от мястото, където живея. Веднага разбирам, че нещо не е наред.

Може би онзи тип, който се отдръпва от витрината на магазина, хвърля цигарата си на тротоара и тръгва след мен. Може би равномерният тропот на стъпките му по плочника, докато ме следва плътно, когато пресичам към Дванайсета улица.

Обикновено не бих се върнала. Не бих се замислила. Това е Ийст Вилидж. Оживено е. Навсякъде има хора. Това е само един градски звук. Нещо обичайно.

"Ускори крачки - подканвам се аз. - Живееш само на няколко преки."

Казвам си, че това не може да се случва. "Ако ще се събуждаш, Кейт, сега му е времето!" Но не се събуждам. Този път е истина. Този път крия тайна, достатъчно важна, за да бъда убита.

Пресичам улицата, ускорявайки ход. Пулсът ми се учестява. Стъпките на онзи ме проглушават. Успявам да го зърна в отражението на една витрина. Черни мустаци и къса остра коса.

Сърцето ми ще изскочи от гърдите.

Там има супермаркет, откъдето понякога купувам продукти. Втурвам се вътре. Пълно е с хора. За секунда се чувствам в безопасност. Взимам кошница и се скривам между рафтовете. Хвърлям разни неща в нея, като се преструвам, че имам нужда от тях. Но през цялото време просто чакам. И се моля да отмине.

Плащам. Усмихвам се нервно на Ингрид, момичето на касата, която ме познава. Имам зловещо предчувствие. Ами ако тя е последният човек, който ме вижда жива?

Отвън отново изпитвам облекчение за миг. Мъжът май си е отишъл. Но после замръзвам. Той още е там. Облегнат небрежно на една кола, паркирана от другата страна на улицата, говори по телефона. Очите му бавно се извръщат към мен...

"Мамка му! Кейт, какво ще правиш?"

Вече тичам. Първо ускорявам крачки незабележимо, после все по-бързо. Чувам френетичния ритъм на забързани стъпки по паважа, но този път на половин пряка зад мен. Вече мога да го видя. Зеления навес. Номер 445 Е, Седма улица. Ровя за ключовете. Ръцете ми треперят. Само още няколко метра...

Накрая бягам с все сили. Ръчкам ключа си в ключалката и се моля да се завърти. И той се завърта! Рязко отварям тежките стъклени врати. Хвърлям един последен поглед назад. Мъжът, който ме следи, е спрял няколко входа по-надолу. Чувам как вратата се затваря и ключалката милостиво щраква.

Сега съм в безопасност. Чувствам как гърдите ми буквално хлътват от облекчение. "Всичко свърши, Кейт. Слава богу."

За първи път усещам прилепения към тялото ми пуловер, мокър от лепкава пот. "На това трябва да се сложи край. Кейт, трябва да идеш при някого." Толкова голямо е облекчението ми, че започвам да плача.

Но при кого да отида?

Полицията? Те ме лъжат от самото начало. Най-близката ми приятелка? Тя се бори за живота си в болница "Ню Йорк". Това със сигурност не е сън.

Семейството ми? "Твоето семейство го няма, Кейт. Завинаги."

Вече е прекалено късно за всичко това.

Качвам се в асансьора и натискам бутона за моя етаж. Седмия. Асансьорът е от онези тежки товарни модели, които потракват като влак, когато преминават през поредния етаж. Искам само да вляза в апартамента си и да затворя вратата.

Двама мъже препречват пътя ми.

Опитвам се да изкрещя, но защо да го правя? Никой няма да ме чуе. Отстъпвам назад. Кръвта ми се смразява. Единственото, което мога да сторя е да ги гледам безмълвно в очите.

Зная, че са тук, за да ме убият.

Онова, което не зная е дали са от колумбийците на баща ми, или от ФБР.

ПЪРВА ЧАСТ

Сутринта, когато животът на Бенджамин Рааб започна да се разпада, златото се бе покачило с два процента.

Той се беше облегнал в стола зад бюрото и гледаше надолу към Четирийсет и седма улица сред пищния комфорт на кабинета си високо над Авеню ъф Америкас с телефон, заклещен под врата.

- Чакам, Радж...

Рааб имаше уговорена доставка на две хиляди фунта злато. Над милион долара. Индийците бяха най-големите му клиенти. Едни от най-големите износители на бижута в света. Два процента. Рааб провери показанията на терминала на "Куотрон"*. Това правеше трийсет хиляди долара. Още преди обяд.

- Хайде, Радж - подкани го Рааб. - Днес следобед дъщеря ми се жени. Ще ми се да стигна навреме, ако може.

- Кейт се омъжва? - индиецът сякаш се обиди. - Бен, ти никога не си казвал...

- Такава е приказката, Радж. Ако Кейт наистина се омъжваше, ти щеше да си там. Хайде, Радж... говорим за злато, а не за шикалки. "Не върви зле", помисли си.

С това се занимаваше Рааб. Прехвърляше злато. От двайсет години притежаваше търговска компания близо до диамантения квартал на Ню Йорк. Преди години бе започнал да изкупува запасите на дребните бижутери, които отпадаха от бизнеса. Сега доставяше злато на половината търговци на улицата. Както и на няколко от големите износители на бижута по света.

Всички в този занаят го познаваха. Не можеше да си поръча сандвич с пуйка в "Готам Дели" в долния край на улицата, без някой от навъсените, надменни хасиди* да не влезе в сепарето с новини за смайващ нов камък, обявен за продажба. (Въпреки това те никога не пропускаха да напомнят, че като сефарад** дори не е един от техните.) Или пък някой от младите пуерторикански куриери, разнасящи поръчките, му благодареше за цветята, които бе изпратил на сватбата му. Или китаецът, който гледаше да изкара няколко долара от колебанията на валутните курсове. Или австралийците, които го омайваха с необработени късове камъни с индустриални качества.

"Аз съм късметлия", обичаше да казва Рааб. Жена му го обожаваше, а трите им красиви деца го караха да се гордее. Домът му в Ларчмънт (много повече от обикновена къща) гледаше към Лонг Айлънд Саунд. Ферарито 585, което Рааб изпробва на пистата Лайм Рок***, си имаше специално място в гаража за пет автомобила. Да не говорим за ложата на стадиона на "Янките" или билетите за мачовете на "Ню Йорк Никс" на партера в "Гардън" точно зад скамейката на баскетболистите.

Бетси, неговата помощничка от двайсет години, влезе, носейки салата за шефа върху табла и платнена салфетка. Тя беше най-добрата защита на Рааб срещу склонността му да оставя мазни петна по вратовръзките си от "Хермес".

Бетси завъртя очи.

- Още ли говориш с Радж?

Бенджамин вдигна рамене и посочи към бележника, където вече беше записал резултата: 648.50 долара. Знаеше, че купувачът ще го приеме. Радж винаги правеше така. Играеха този малък танц от години. "Но трябваше ли всеки път да разиграва трагедии толкова дълго?"

- Добре, приятелю - най-накрая изстена индиецът и се предаде. - Приемам сделката.

- Ух, Радж - въздъхна Рааб с престорено облекчение, - от "Файненшъл Таймс" чакат отвън, за да пишат за нея.

Индиецът също се засмя и те приключиха сделката: 648.50 долара точно както беше предвидил.

Бетси се усмихна.

- Винаги казва това, нали? - взе написания на ръка договор от бюрото и го замени с две лъскави туристически брошури, които постави до чинията му.

Рааб напъха салфетката под яката на раираната си риза "Томас Пинк".

- От петнайсет години.

Едва прекрачил в претъпкания офис на Рааб, човек веднага забелязваше отрупаните със снимки на жена му Шарън и децата стени и рафтове. Кейт, най-голямата, която завърши "Браун"*, Емили, на шестнайсет и вече включена в националната класация по скуош, и накрая Джъстин, две години по-малък от нея. Имаше и снимки от всички вълшебни семейни пътувания през годините.

Вилата в Тоскана. В Кения на сафари. На ски в Коршевел във френските Алпи. Бен в пилотския си костюм заедно с Ричард Пейти пред рали школата на "Порше".

Точно това правеше, след като се наобядва - чертаеше тяхното следващо голямо пътуване. Най-доброто от всички. Мачу Пикчу. Андите. След това една фантастична туристическа обиколка на Патагония. Наближаваше тяхната двайсет и пет годишнина. Патагония винаги е била една от мечтите на Шарън.

- През следващия си живот - ухили се Бетси, докато отваряше вратата на кабинета - ще се погрижа да се родя като едно от децата ти.

- В следващия - провикна се след нея Рааб - и аз също.

Внезапно от преддверието на кабинета се чу силен трясък. Първоначално Рааб си помисли, че е взрив или нападение. Поколеба се дали да не натисне паникбутона. Високи, непознати гласове лаеха команди.

Бетси се втурна отново в кабинета ужасена. На крачка след нея двамина мъже в костюми и флотски якета се промушиха през вратата.

- Бенджамин Рааб?

- Да... - той се изправи с лице към оплешивяващия висок мъж, който зададе въпроса и май командваше тук. - Не може да нахлувате просто така. Какво, по дяволите, става?

- Става това, господин Рааб - и мъжът подхвърли някакъв сгънат лист върху писалището, - че имаме заповед от федерален съдия за вашия арест.

- Арест? - изведнъж навсякъде загъмжа от хора с якета, носещи надпис ФБР. Служителите му бяха обградени, наредиха им да си тръгват. - За какво?

- За пране на пари, подпомагане и съучастие в криминално престъпление, заговор за измама на правителството на САЩ - започна да изрежда агентът. - Как ви се струва това, господин Рааб? Всичко в този офис се конфискува като веществени доказателства пред съда.

- Какво?

Преди да успее да промълви и дума, вторият агент, млад мъж от мексикански произход, завъртя Рааб, издърпа грубо ръцете му зад гърба и щракна чифт белезници около китките му пред очите на всичките му служители.

- Това е лудост! - извъртя се Рааб, опитвайки се да погледне младежа в лицето.

- Наистина - изпръхтя пренебрежително младия латиноамериканец. Той измъкна туристическите брошури от ръцете му.

- Кофти - намигна му агентът, когато ги хвърли на бюрото, - пътуването щеше да си го бива.

- Провери тия нещица - промърмори Кейт Рааб, като гледаше през мощния микроскоп "Сименс".

Тина Охеърн, сътрудничката є в лабораторията, се наведе над уреда.

- Уха!

В синкавата луминесцентна светлина на лещите с висока разделителна способност се открояваха две клетки, увеличени така, че да се виждат ясно. Едната беше лимфоцит, дефектна бяла кръвна клетка с кръг от космати израстъци, стърчащи от мембраната є. Втората беше по-тънка, с форма на завъртулка и с голяма бяла точка в центъра.

- Това е главният - рече Кейт, докато бавно нагласяваше фокуса. - Ще ги наречем Тристан и Изолда. Пакър ги кръсти така - тя вдигна малка метална сонда от плота. - А сега виж това...

Докато Кейт вкарваше сондата, Тристан се плъзна към по-плътния лимфоцит. Дефектната клетка се съпротивляваше, но другата клетка продължаваше да упорства, сякаш търсеше слабости в мембраната є. Като че ли атакуваше.

- Приличат ми повече на Ник и Джесика - изкиска се Тина, наведена над окулярите.

- Гледай!

Клетката, прилична на завъртулка, сякаш бе получила заповед да проучи косматите граници на бялото кръвно телце. Пред очите им нападателката проникна през обвивката на своята плячка и двете се сляха в една по-голяма клетка с бяла точка в средата.

Тина вдигна очи.

- Ох!

- Любовта е болка, нали така? Ето ти фамилия репродуктивни стволови клетки - обясни Кейт и вдигна очи от микроскопа. - Бялата е лимфобласт. Онова, което Пакър нарича "левкоцит убиец". Това е патогенният агент на левкемията. Следващата седмица ще видим какво ще се случи в плазмен разтвор, наподобяващ кръвообращението. Трябва да запиша резултатите.

- И правиш това по цял ден? - Тина смръщи лице.

Кейт се изкикоти. "Добре дошла в живота пред предметното стъкло."

- Цяла година.

През последните осем месеца тя работеше като лаборант за доктор Грант Пакър в Медицинския колеж "Алберт Айнщайн" в Бронкс, чиято работа в областта на цитогенетичната левкемия беше започнала да вдига шум в медицинските среди. Беше спечелила аспирантура от "Браун", където с Тина бяха партньори по лабораторна работа през последната им година.

Кейт беше умна, но неприятна, както винаги повтаряше. Сега беше на двайсет и три, обичаше да се забавлява, да ходи по новите ресторанти и клубове. Откакто стана на дванайсет, можеше да победи повечето момчета при спускане със сноуборд. Имаше приятел на име Грег, който беше втора година практикант в Медицинския факултет на Нюйоркския университет. Тя прекарваше по-голямата част от деня си наведена над микроскопа в записване на данни или прехвърлянето им на файлове. Когато успяваха да се видят, с Грег винаги се шегуваха, че една лабораторна мишка в техните отношения е напълно достатъчна. Въпреки това Кейт обичаше работата си. Пакър бе започнал да привлича внимание и тя признаваше, че това е най-добрата възможност, която бе получавала от дълго време насам.

Между другото, претенциите є за значимост според нея несъмнено се дължаха на факта, че е единственият човек в състояние да изрецитира "Десетте етапа на клетъчното развитие" на Клиър и на това, че имаше татуирана двойна спирала* на задника си.

- Левкоскопофилия - обясни Кейт. - Страхотно е, когато го видиш за пръв път. Обаче я се опитай да го гледаш хиляда пъти. Виж сега какво става.

Те се наведоха отново към двойния микроскоп. Беше останала само една клетка. По-големият, приличен на завъртулка Тристан. Дефектният лимфобласт буквално беше изчезнал.

Впечатлена, Тина подсвирна.

- Ако това се случи в по-сложен организъм, ще си е направо за Нобелова награда.

- Може би след десет години. А лично аз просто се надявам на дисертация - усмихна се Кейт.

В този момент мобилният є телефон започна да вибрира. Помисли си, че може да е Грег, който обичаше да є праща по мейла смешни снимки от обиколките си, но когато провери екранчето, поклати глава и плъзна телефона обратно в джоба на престилката.

- Ако не е някой друг, ще е майка ми... - въздъхна тя.

Кейт заведе Тина в библиотеката, където на цифров носител се съхраняваха около хиляда записа от кръстосвания на фамилията стволови клетки.

- Делото на живота ми!

Запозна я с Макс, любимеца на Пакър, микроскоп за повече от два милиона долара, който различаваше хромозомите в клетките и правеше възможно всичко, което се случваше тук.

- Имаш чувството, че сте станали гаджета с Макс, още преди да е минал месецът.

Тина го огледа с шеговито повдигане на рамене в знак на одобрение.

- Правила съм и по-лоши неща.

Тогава мобилният телефон на Кейт отново звънна. Тя го отвори. Пак майка є. Този път получаваше есемес.

"Кейт, нещо се случи. Обади се веднага вкъщи."

Кейт се вторачи в текста. Никога не бе получавала подобно съобщение. Съдържанието му никак не є хареса. Съзнанието є запрехвърля различни възможности. Всички бяха лоши.

- Тина, извинявай, но трябва да звънна вкъщи.

- Не се тревожи, аз просто ще си поговоря любезно с Макс.

С нервно потреперващи пръсти Кейт натисна бутона за бързо избиране на номера на родителите є в Ларчмънт. Майка є вдигна още след първото позвъняване. Веднага усети тревогата в гласа є.

- Кейт, става дума за баща ти...

Беше се случило нещо лошо. Тръпка от ужас премина през нея. Баща є никога не бе боледувал. Беше в отлична форма. Вероятно дори можеше да се изправи на скуош срещу Ем в някой от добрите си дни.

- Мамо, какво се е случило? Той добре ли е?

- Не зная... Обади се секретарката му. Кейт, баща ти е арестуван. От ФБР!

Свалиха белезниците на Рааб едва в главното управление на ФБР на Фоли Скуеър в Долен Манхатън, когато го

въведоха в гола тясна стая с дървена маса и метални столове и няколко избелели плаката на издирвани лица, закачени на таблото за съобщения на стената.

Той седна, втренчен в малкото огледало, през което бе сигурен, че го наблюдават. Виждал беше нещо подобно в криминалните филми по телевизията. Знаеше какво трябва да им каже. Беше го репетирал безброй пъти. Всичко това е безумна грешка. Той е просто един бизнесмен. През целия си живот не бе направил нищо незаконно.

След двайсетина минути вратата се отвори. Рааб се изправи. Влязоха същите двама агенти, които го арестуваха, следвани от слаб млад мъж в сив костюм и къса, ниско подстригана коса, който постави едно куфарче на масата.

- Аз съм специален агент Бут и отговарям за операцията - обяви високият оплешивяващ агент. - Вече се запознахте със специален агент Руиз. Това е господин Нардоци. Той е федерален прокурор в Департамента по правосъдие и е запознат с вашия случай.

- Моят случай? - Рааб се насили да се усмихне колебливо, като оглеждаше с лека тревога дебелите им папки, без да вярва и дума от това, което чува.

- Господин Рааб, онова, което ще направим, е да ви зададем няколко въпроса - започна агентът от латиноамерикански произход Руиз. - Моля, седнете. Мога да ви уверя, че всичко ще бъде много по-лесно, ако можем да разчитаме на вашето пълно сътрудничество и просто отговаряте колкото може по-честно и ясно на въпросите.

- Разбира се - кимна Рааб и седна отново.

- Ние ще записваме разговора. Нали нямате нищо против? - попита Руиз, докато поставяше един обикновен касетофон на масата, без да изчака отговора му. - Това е и за ваша защита. Освен това, когато поискате, може да присъства адвокат.

- Не ми трябва адвокат - поклати Рааб глава. - Нямам какво да крия.

- Това е чудесно, господин Рааб - намигна му Руиз непринудено. - Тези неща обикновено минават най-добре, когато хората нямат какво да крият.

Агентът извади купчина документи от папката и ги подреди на масата.

- Господин Рааб, чували ли сте за "Паз Експорт Ентърпрайзис"? - започна той, обръщайки първата страница.

- Разбира се - потвърди Рааб. - Те са едни от най-големите ми клиенти.

- И какво правите за тях? - попита го агентът на ФБР.

- Купувам злато. На свободния пазар. Те работят в областта на масовото производство на бижута или нещо такова. От тяхно име го изпращам на посредник.

- "Арго Манюфакчъринг" - намеси се Руиз и отгърна поредната страница от бележките си.

- Да, "Арго". Ако става дума за това...

- И какво прави "Арго" с всичкото това злато, което вие купувате? - прекъсна го Руиз за пореден път.

- Не знам. Те са производители. Преработват златото в листове или каквото там поиска "Паз".

- Бижута - промърмори Руиз иронично и вдигна очи от бележките си.

Рааб отвърна на погледа му.

- Какво правят със златото, си е тяхна работа. Аз просто го купувам.

- И откога доставяте злато на "Арго" от името на "Паз"? - продължи разпита Бут, който изглежда отговаряше за разследването.

- Не съм сигурен. Трябва да проверя. Може би от шест или осем години...

- От шест или осем години - агентите се спогледаха. - И през цялото това време, господин Рааб, не сте имали никаква представа какво правят, щом получат златото от вас?

Това прозвуча като реторичен въпрос, но те изглежда очакваха отговор.

- Правят различни неща - вдигна рамене Рааб. - За различни клиенти. Бижута, позлатени неща, украшения за писалища, преспапиета...

- Те използват прекалено големи количества злато - отбеляза Бут, докато плъзгаше поглед по колона от цифри - за писалищни украшения и преспапиета. Не смятате ли? Миналата година - сто и трийсет фунта*. Грубо по шестстотин и четирийсет долара унцията**. Това прави над трийсет и един милиона долара, господин Рааб!

Цифрите изненадаха Рааб. Той почувства капка пот да се стича по слепоочието му. Облиза с език устните си.

- Казах ви. Аз съм в бизнеса с транзакциите. Те ми дават договор и всичко, което правя е да им доставя златото. Вижте, може би, ако ми кажете за какво е цялата тая работа...

В отговор Бут се вторачи в него така, сякаш е изумен. Със скептична усмивка, която се стори на Рааб подплатена с факти, Руиз отвори своята папка и извади няколко нови листа. Черно-бели снимки. Осем на десет. На всички имаше всекидневни неща. Пособия за книги, преспапиета и някои основни инструменти: чукове, отвертки, мотики.

- Господин Рааб, разпознавате ли някои от тези предмети?

За първи път Рааб почувства как сърцето му ускорява ритъм. Той предпазливо поклати глава.

- Не.

- Вие получавате пари от "Арго". Нали така, господин Рааб? - изненада го Руиз. - Рушвети...

- Комисиони - поправи го той, подразнен от тона му.

- В добавка към комисионите ви - настоя агентът, без да отмества поглед от него. Той плъзна друг лист по масата. - Колко е обичайната комисиона при търговията със стоки за широко потребление? Един и половина-два процента? А вашата е шест до осем на сто, господин Рааб. Така ли е?

Руиз продължаваше да го гледа изпитателно. Гърлото на Рааб пресъхна. Осъзна, че си играе със златните копчета за ръкавели "Картие", които Шарън му бе подарила за петдесетия рожден ден, и рязко спря. Погледът му се стрелкаше между двамата агенти и прокурора, докато се опитваше да прецени какво се върти из главите им.

- Както казахте и вие, те използват доста злато - отговори Рааб. - Но какво правят с него, си е тяхна работа. Аз просто го доставям.

- Онова, което правят с него, господин Рааб - гласът на агент Бут, изгубил търпение, стана твърд - е да го изнасят. Тези бижута, които споменахте, не са направени от стомана, бронз или златни листове. Те са от чисто злато, господин Рааб. Оцветяват ги и ги оксидират, за да изглеждат като обикновени украшения. Подозирам, че знаете това. Господин Рааб, имате ли някаква представа къде отиват тези дрънкулки?

- Предполагам, че някъде в Южна Америка - Рааб си възвърна гласа, който заехтя дълбоко в гърлото му. - Обясних ви, аз просто купувам за тях. Не съм сигурен, че разбирам какво точно става.

- Господин Рааб, става това - Бут се приведе, за да го погледне в очите, - че вече сте нагазили с единия крак в кофа с лайна. Ние просто искаме да разберем дали другият също е вътре, или не. Казахте, че сте работили с "Арго" между шест и осем години. Знаете ли кой е собственикът на фирмата?

- Харолд Корнрайх - отговори по-уверено Рааб. - Познавам добре Харолд.

- Хубаво. А "Паз"? Знаете ли кой я ръководи?

- Мисля, че се казва Спеса или нещо такова. Виктор. Срещал съм се няколко пъти с него.

- Всъщност, Виктор Спеса, чието истинско име е Виктор Концерга - Руиз плъзна една снимка по плота, - е изпълнителен съдружник в "Паз". "Паз" е регистрирана от офшорно дружество с ограничена отговорност, самото то с регистрация на Каймановите острови. "Би Кей Ей Инвестмънт - Руиз пръсна още няколко снимки на масата. Кадри от наблюдение. Мъжете определено приличаха на латиноамериканци.

- Познавате ли някого от тях, господин Рааб?

Сега Рааб наистина се разтревожи. По гръбнака му бавно започна да се стича струйка студена пот. Той взе снимките, разгледа ги внимателно една по една. После несигурно поклати глава.

- Не.

- Виктор Концерга, Рамон Рамирес, Луис Трухильо - рече главният от ФБР. - Тези лица са вписани като управляващи служители на "Би Кей Ей", получателя на масовите стоки, в които се преработва вашето злато. Трухильо - продължи Руиз и плъзна към него друга снимка на нисък, набит мъж, който се качва в мерцедес - е един от тези, които управляват парите на фамилията Меркадо от колумбийския наркокартел.

- Колумбия! - повтори като ехо Рааб, а очите му се ококориха.

- И за да не бъда криворазбран, господин Рааб - агент Руиз пак намигна, - не говорим за "Б" отбора.

Рааб се беше вторачил в тях с раззината уста.

- Златото, което купувате от името на "Паз", се претопява в обикновени масови стоки, после те се оцветяват или оксидират и се изпращат обратно в Колумбия, където се преработват наново в кюлчета. "Паз" е просто фасада. Тя е сто процента собственост на наркокартела Меркадо. Парите, които ви плащат за вашите "транзакции", както ги наричате, са спечелени от разпространение на наркотици. Златото, което вие доставяте - агентът примигна, - е средството, с което връщат парите у дома си.

- Не! - скочи Рааб на крака, като този път очите му пламтяха предизвикателно. - Нямам нищо общо с това. Кълна се. Аз доставям злато. Това е всичко. Имам договор. Този Виктор Концерга ме нае, както правят много хора. Ако се опитвате да ме сплашите, добре, успяхте да привличете вниманието ми. Действа! Но колумбийци... Меркадо... - той поклати глава. - Невъзможно. Какво мислите, че става тук?

Бут само потърка челюстта си с ръка, сякаш не бе чул и думичка от онова, което говореше Рааб.

- Когато Концерга ви потърси, господин Рааб, какво точно поиска от вас?

- Каза, че има нужда от злато. Искаше да го преработва в определени стоки.

- И как се получи така, че се е свързал с "Арго Манюфакчъринг"?

Рааб подскочи. Сега разбра. Беше съвсем ясно накъде води разпитът. "Арго" беше собственост на негов приятел. Харолд. Той ги беше запознал.

И от години му плащаха добре заради това, че беше уредил сделката.

Точно в този момент прокурорът от Департамента по правосъдие, който досега беше мълчал, се наклони напред и попита:

- Господин Рааб, нали разбирате определението за пране на пари?

Рааб се почувства така, сякаш го бяха ударили в стомаха. Лицето му побеля.

- Нищо не знаех! - поклати глава.

Внезапно гърбът на ризата му се просмука с пот. - Добре де, аз... взимал съм комисиони от "Арго" - заекна той. - Но това беше по-скоро хонорар за намирането на фирмата, а не рушвет. Аз бях просто посредник. Хората непрекъснато го правят. Обаче, кълна се, не съм имал представа какво правят със златото. Пълна лудост - той огледа очаквателно лицата на агентите за някакви следи от разбиране. - В този бизнес съм от двайсет години...

- Двайсет години - Руиз скръсти ръце през гърдите си и се наклони назад. - Това е цифра, на която ще се спираме от време на време. Но сега... казахте, че Концерга пръв е дошъл при вас?

- Да - кимна Рааб. - Обясни, че иска да произвежда разни неща от злато. Че аз ще бъда негов брокер, ако му намеря контрагент. Че ще бъде много доходно. Аз го свързах с Харолд. Никога не съм чувал за "Би Кей Ей Инвестмънтс". Или за Трухильо. Харолд е добър човек. Познавам го, откакто двамата за пръв път влязохме в този бизнес. Той просто се нуждаеше от работа.

- Господин Рааб, нали сте запознат със Закона срещу корумпираните организации с връзки с престъпни групировки, известен като ЗКОВГ? - разкри насоката на случая щатският прокурор. - Или със Закона за борба с тероризма, известен като Пейтриът акт*?

- ЗКОВГ... - Рааб пребледня. - Той е срещу гангстерите. Пейтриът акт? По дяволите, за какъв ме мислите?

- ЗКОВГ гласи, че е нужно само да знаете за криминално деяние или повтарящо се участие в такова, за да имаме углавно престъпление. Без съмнение, вашето участие в уреждане на връзката между "Паз" и "Арго", да не говорим за потока незаконни плащания, които сте получавали от тях в продължение на години, недвусмислено представляват углавно престъпление. Също така бих желал да привлека вниманието ви, господин Рааб, към Пейтриът акт, според който от 2001 година е подсъдно да не се уведомяват властите за чекове над двайсет хиляди долара, получени от чуждестранна организация.

- Пейтриът акт... - коляното на Рааб се стрелна нагоре и след това надолу като пневматичен чук. - Какви, по дяволите, ги говорите?

- Ние твърдим - намеси се специален агент Бут, като небрежно почесваше късата си червеникава коса покрай слепоочията, - че вие яко сте се прецакали, господин Рааб, да ме извините за израза. И онова, за което трябва да мислите сега е как да направите така, че нещата да поемат в удобна за вас посока.

- Удобна за мен? - Рааб почувства топлината в стаята по-осезателно. Мярнаха му се Шарън и децата. Как щяха да приемат това? Как би могъл изобщо да обясни... Почувства, че му се завива свят.

- Господин Рааб, не изглеждате добре - отбеляза Руиз, като се преструваше на загрижен. Той стана и му сипа чаша вода.

Рааб скри лице в дланите си.

- Мисля, че имам нужда от адвокат.

- О, вие нямате нужда от адвокат - специален агент Бут го гледаше с широко отворени очи, - а от целия шибан Департамент по правосъдие, за да тръгнат нещата във ваша полза.

Руиз се върна на масата и плъзна чашата с вода към него.

- Разбира се, може и да има начин да се измъкнете от тази каша.

Рааб прекара ръце през косата си. Той отпи глътка вода, за да охлади вътрешната си горещина.

- Какъв начин?

- Начин, който ще ви опази да не влезете във федерален затвор за следващите двайсет години - отговори Бут с усмивка.

Рааб почувства как стомахът му се сви от болка. Отпи още една глътка вода, подсмърчаше и преглъщаше смесица от сополи и горещи сълзи.

- Как?

- Концерга, господин Рааб. Концерга води до Рамирес и Трухильо. Гледали сте филми. Тук нещата стават по същия начин. Вие ни водите нагоре по стълбата, а ние намираме начин туй-онуй да изчезне. Естествено - добави агентът, - сам разбирате, че вашето приятелче Харолд Корнрайх също трябва да си замине.

Рааб го загледа с празен поглед. Харолд му беше приятел. Той и Одри бяха присъствали на джъстиновата бар мицвах*. Синът им Тим току-що беше приет в "Мидълбъри". Рааб поклати глава.

- Познавам Харолд Корнрайх от двайсет години.

- Господин Рааб, той вече е минало - Бут повдигна вежди. - Не бихте искали да му задаваме същите въпроси за вас, нали?

Руиз премести стола си от другата страна на масата и го приближи към този на Рааб по един някак задушевен начин.

- Господин Рааб, водите хубав живот. Онова, за което сега трябва да мислите е как да го запазите. Видях снимките в кабинета ви. Не съм сигурен как двайсет години във федерален затвор ще се отразят на семейството ви.

- Двайсет години?

Руиз се ухили.

- Нали ви казах, че пак ще се върнем на тази цифра.

Пристъп на ярост изпълни гърдите на Рааб.

Той скочи на крака. Този път му позволиха да го направи. Отиде при стената и започна да я удря с юмрук, после престана. Обърна се с лице към тях.

- Защо ми причинявате това? Всичко, което съм сторил е да срещна двама души. Половината от тези, които работят на златарската улица, биха направили същото. Хвърляте в лицето ми Пейтриът акт. Искате да предам приятелите си. Единственото, което съм направил, е да купувам злато. Мамка му, за какъв ме мислите вие?

Те не продумаха. Просто изчакаха Рааб бавно да се върне обратно на масата. Очите му горяха, той се тръшна отново на стола и ги разтърка с пръсти.

- Трябва да говоря с адвоката си.

- Искате защита и това е ваше решение - отговори Руиз. - Вие сте сготвена манджа, господин Рааб, каквото и да правите. Единствената ви възможност да се отървете от всичко това, е да говорите с нас. Но преди да проведете разговора с адвоката си, има и още нещо, което може да му кажете.

- И какво е то? - Рааб се вторачи в него, с цялото си същество усещаше безизходицата.

Агентът извади друга снимка от папката си и я плъзна по масата.

- Какво ще кажете за това лице? Познато ли ви е?

Рааб я взе. Загледа се в нея едва ли не почтително, докато лицето му бавно побледняваше.

Руиз започна да вади още снимки. Те, както и предишните, бяха правени по време на наблюдение. С това изключение, че на тези беше заснет самият Рааб. Беше в компанията на нисък, набит мъж с къси мустаци и плешиво теме. Едната беше направена от отсрещната страна на улицата през прозореца на кабинета му. Другата ги показваше как обядват в "Чайна грил". Сърцето на Рааб слезе в петите.

- Айвън Бероа - промълви той, загледан тъпо в снимките.

- Иван Берос - кимна агентът на ФБР, сдържайки усмивката си.

Сякаш по даден знак вратата на стаята за разпити се отвори и някой влезе.

Очите на Рааб се ококориха.

Беше мъжът от снимката. Бероа. Облечен съвсем различно от това, което Рааб беше виждал. Не носеше кожено яке и джинси, а костюм.

Имаше и значка.

- Господин Рааб, мисля, че вече познавате специален агент Еспозито? Но ако паметта ви има нужда от освежаване веднага можем да ви пуснем записите, направени по време на срещите ви с него.

Рааб вдигна очи с побеляло лице. Хванаха го. Беше се прецакал.

- Както ви казахме в началото - агент Руиз започна да прибира снимките с престорена усмивка, - нещата винаги се получават най-добре, когато човек няма какво да крие.

Синята зона