Часът на Пепеляшка

Куейл Ридж, Илинойс

Двайсет и пети декември

Двайсет и три години по-рано

Тя бе на осем и нова в квартала.

Той бе на единайсет и бе прекарал в този очарователен град целия си проклет живот.

Тя - Сноу Ашли Гейбъл - го откри в онзи снежен коледен следобед в гористата клисура зад новия си дом. Чу го, преди да го види; до слуха є стигнаха ритмичните удари, бързи и тежки, и ниското, мъчително стенание.

"Ранено животно - помисли си тя. - И продължават да го измъчват."

Сноу се затича по посока на звука, без да е наясно какво ще открие, но твърдо решена да избави изпитващото болка създание от по-нататъшни мъки.

Съществото бе момче, чието име тя знаеше, без да го бе срещала, и от когото я бяха посъветвали да стои далеч.

***

Предупреждението дойде от майка є Лий след гостуването на Биатрис Евънс. Госпожа Евънс бе самопровъзгласил се отговорник по посрещане на новодошлите. Беше пристигнала с усмивка, кошница с коледни лакомства и уверението, че "Пайнуд" е най-приветливата част на Куейл Ридж.

Кварталът се гордееше и с имоти с най-обширните парцели, без да се броят онези горе на хълма. Затова, през смразяващия до мозъка на костите декемврийски следобед при все че бе в доста добра форма за своите четирийсет и три години, госпожа Евънс бе изминала разстоянието от дома, който държеше под наем "Медоу Вю Драйв", до къщата, наета от Лий на "Догуд" с кола. Сноу на часа хареса госпожа Евънс. И тутакси се притесни от грубото държане на майка си. Но когато Лий покани госпожа Евънс вътре и є предложи чай, Сноу си припомни, че майка є се е променила.

Преобразяването є започна през май. Пременена с току-що купен бял като сметана костюм и шапка в тон с него, Лий се отправи с такси към Лейк Форест, за да присъства на сватбено тържество в страноприемницата "Сърнена пътека". Върна се кипяща от енергия, а не изтощена, за разлика от случаите, когато пристигаше от срещи с мъже, облечена в рокли, с които приличаше на наденица, натъпкана в черво. През онези вечери, докато чакаше да звънне телефона, обхождаше с очи светските страници в търсене на други празненства, на които да отиде.

Телефоните често звъняха в жалките апартаментчета, в които живееха. Въплъщенията на Лий - Скарлет, Тара и Мелани - отговаряха на позвъняванията денонощно. Кратките разговори означаваха, че жената, която я търсеше, е уредила среща на Лий. По-дългите показваха, че някой е пожелал разговор и майка є се е съгласила. След като посредничката є съобщеше името на мъжа и коя трябва да бъде, Лий разговаряше с него, превъплътила се в желаната роля.

Понякога Лий провеждаше разговорите в дрешника или в банята, когато това бяха единствените помещения с врати, с които разполагаха. Лий не бе сигурна дали дъщеря є няма да изтърси: "Не си възбудена.", когато майка и дъщеря лежаха сгушени, увити в одеяла, или да реагира с уплаха или кикот на смешните звуци, които издаваше Лий.

Когато Сноу стана достатъчно голяма, за да разбира, че разговорите бяха на ужким и можеше да се разчита на мълчанието є, обикновено оставаха в една и съща стая. Сноу четеше или си пишеше домашните, а Лий си лакираше ноктите за предстоящата среща или вареше макарони за вечеря, или се мръщеше над купчината неплатени сметки, или, хванала с ръка слушалката, пушеше цигара от цигара и пиеше бира.

Открай време на Сноу є бе позволено да вдига телефона. Мъжете, които се отдаваха на фантазиите си със Скарлет, Тара и Мелани, никога не говореха направо. Сноу отговаряше и на новите обаждания на мъжете от сватбените тържества. На тях им беше позволено да се обаждат направо и търсеха майка є с новото є име Лий Ашли Гейбъл, вдовица от Атланта с дъщеря на име Сноу.

- Можеш да забравиш Тара Бътлър, Сноу. Вече не съществува. И Скарлет Уилкс е мъртва като камък - увереността на Лий прерастваше в действие. Допираше ножици до кредитните карти на Тара и Мелани, докато обмисляше по-добре дали да унищожи предишните си самоличности. - Кой знае? Може пък да ни бъдат от полза някой ден. И не защото, имай предвид, няма да ни провърви. Напротив. Но Лий може да поиска да има банкови сметки на различни имена. Огромни банкови сметки. Ще притежаваме толкова много пари.

- Така ли? - щеше да е прекрасно да не студуват от октомври до април. И да намерят апартамент, където Сноу да се чувства на сигурно място, когато майка є я няма. Сноу малко я бе грижа за парите. Най-важна бе Лий. Ако многото пари, тези ужасно много пари, щяха да я направят щастлива...

- Наистина, Сноу. Ще видиш. Обаче ще ми трябва помощта ти. Става ли?

- Става!

- Добре. Ето какво трябва да казваш на всекиго, който пита. Татко ти е починал, преди да се родиш...

- Да, знам. Умрял е, преди да се родя. Бил е смел полицай, загинал, за да спаси живота на друго малко момиченце.

- Правилно. Ще се наложи да говорим еднакво и за останалото и е много важно да го разбираш. Мога ли да разчитам на теб, Сноу?

- Да!

- Чудесно. Слушай внимателно. През целия си живот си живяла в Атланта, не в Чикаго. Татко ти и аз сме се срещнали, влюбили сме се и там сме се оженили. Работя в булчински магазин в Атланта, откакто той не е между нас. Решила съм да се преместя в Чикаго, понеже съквартирантката ми от колежа, която също е и моята най-добра приятелка, иска да є помогна да основе фирма за организиране на сватби. Дотук ясно ли е?

Сноу кимна. Не є бе трудно до запомни историята и да я повтори по даден знак.

- Фамилното ни име е Гейбъл. Ако имаме късмет, това ще е последната фамилия, която ще използваме. Другите ти имена могат да бъдат каквито си поискаш. Не е задължително да бъдат от "Отнесени от вихъра".

Също като майка си Сноу знаеше филма наизуст. За разлика от Лий, бе чела и книгата. Търсеше причина да хареса романа и нейната героиня. Не можа да я открие. Мразеше робството и въпреки че разбираше защо Гражданската война е била неизбежна, ненавиждаше и нея.

Сноу не обсъждаше въпросите, които я безпокояха с Лий. Допускаше, че и майка є щеше да се разтревожи. А и се чудеше как може Лий да се възхищава на такава несимпатична героиня като госпожица О'Хара.

Сноу си казваше, че навярно любимите реплики на Скарлет привличат Лий. "Утрото е по-мъдро от вечерта." и "Никога повече няма да гладувам." често излизаха и от нейните уста.

Към името си Сноу подходи много сериозно. Приемаше всичко сериозно. Лий є бе намекнала, че дори се чуди дали да не промени името, което дъщеря є носеше по рождение. Сноу* причиняваше само неприятности. Всички се мръщеха, когато го чуеха, учителите, и съучениците є също.

Можеше да избере нещо в стил "Отнесени от вихъра". Но не можеше да захвърли името си. Натъжаваше я, макар и мъничко, че Лий е готова да го стори. Беше ли забравила причината, поради която я бяха нарекли с това име?

Сноу избра за второ име Ашли, както бе сторила и Лий. Ашли Уилкс за разлика от Скарлет О'Хара, є допадаше.

Лий имаше друго ново име. Майка. Вместо Скарлет, Тара, Мелани - майка. Въпреки че бе по-официално, отколкото съучениците є наричаха майките си, Сноу се развълнува. Навремето я наричаше с името, което Лий използваше, за да плаща или да не плаща сметките си.

Колкото повече я търсеха по телефона за сватбени тържества, толкова по-неохотно приемаше обажданията, свързани с другите є роли. До края на лятото със старите є превъплъщения и с непристойните им тоалети бе приключено.

С помощта на осемгодишната си дъщеря Лий се отърва и от набора си от мръсни думи. Сноу записваше изразите, от които Лий искаше да изчисти речника си. По звученето им Сноу предполагаше как се пишат. Колкото до смисъла им, научи го от речниците в училище. Дори и тогава представата є за значението им остана мъглява.

Сноу бе изненадана от някои думи в списъка на Лий. Бе ги чувала толкова често, та не є идваше наум, че южняшките красавици, в каквито тя и майка є се готвеха да се превърнат, биха ги счели за лоши. Но в списъка присъстваше "копеле". Както "кучи син" и "мамка му". Дори изстреляното "по дяволите" от Рет при раздялата му със Скарлет бе там.

Сноу също се изненада от отсъствието на една дума. Секс очевидно не бе неприлична независимо от забранените думи, които Лий използваше редом с нея, въпреки че повечето бяха свързани със секса... каквото и да значеше това.

На Сноу є бе възложено да обръща внимание на Лий винаги, когато ругае. Справяше се със задължението си безпогрешно. Но чак след като Лий си наложи глоба по един долар за всяка изречена мръсна дума, който отиваше като награда за Сноу, речникът є се подобри.

Загубата на такава сума щеше вбеси Тара Бътлър и Скарлет Уилкс. Но "Ругаеш!" се превърна в игра, която забавляваше и майката, и дъщерята. А и бе единствената игра, която някога бяха играли. Лий се смееше, когато се изръсваше заради глобите и уверяваше Сноу, че є е благодарна, задето е така бдителна.

Сноу не искаше играта да свършва, но бе хубаво, когато краят є дойде. Възторгът на Лий от новия є живот и нетърпението є да приложи новия си речник, изчистен от ругатни, я караха да изпитва щастие, когато говори. И то непознато досега.

За Сноу.

Лий имаше нова философия по отношение на парите. Трябваше да похарчиш, за да спечелиш. Не беше ли истински късмет, че бе кътала оскъдните си припечелени средства всички тези години?

Откритието изуми Сноу. Ако Лий притежаваше пари в банков сейф - а явно имаше - защо напускаха апартамент след апартамент под заплаха от изгонване заради неплатен наем?

"Ако новият є бизнес успееше, говореше є Лий, скоро нямаше да се местят."

Сноу знаеше, че майка є не възнамерява да организира сватби с приятелка от колежа. Лий не бе посещавала такъв. Нямаше и приятелки.

Сноу не бе сигурна какво щеше да бъде новото є занятие, нито какво беше предишното. Двете обаче бяха свързани. Мъжете от сватбените тържества играеха някаква роля. Този път подхождаше, както трябва, обясняваше Лий, отстраняваше посредника, сама определяше правилата, превръщаше се в новоизлюпен предприемач.

Само є се искаше да се бе сетила още отдавна. Мислеше за всичките пари, които можеше да спечели и спести. Пропилените суми за бира и цигари щяха сами по себе си да се превърнат в богатство.

- Голяма работа - изричаше тя със смях, докато изливаше недокоснат стек от шест бири в умивалника. - По-добре късно, отколкото никога.

Сноу се радваше да види как с алкохола и цигарите е свършено. Когато се напиеше Лий, изпадаше в мрачни настроения. А когато изпушваше повече от пакет на ден и най-нищожната дреболия я дразнеше.

С цигари или не, никога не беше трудно да ядосаш Лий. Не можеше да понася любопитството на съседите и бе груба, когато се появяха на вратата, за да споделят новини.

За жалост, вестите често бяха мрачни, разкази за някого си, излежаващ присъда за наркотици, кражба, нападение, или продължение на писъците, изстрелите или сирените, които я бяха събудили предишната нощ.

Именно Сноу, а не Лий се будеше от насилията, дори и в нощите, когато Лий си бе вкъщи. Веднага щом срещите и телефонните є разговори приключеха, Лий се напиваше, за да заспи.

Сноу винаги се будеше от шумовете на нощта. Питаше се след първата си нощ, когато спа непробудно в "Пайнуд", дали изобщо е заспивала в страшните места, където преди живееха с Лий.

Изумена бе от разказите на очевидци по телевизията. Как може човек да обърка гърмеж на ауспух с пистолетен изстрел? За Сноу разликата бе като от земята до небето. Та-та-та є звучеше като смърт-смърт-смърт.

Неприязънта на Лий към съседи, които все си врат носа, бе причината Сноу да се притесни от безцеремонното отношение на майка є към госпожа Евънс.

Но Лий остана вярна на ролята си на темпераментна джорджийка, която бе започнала да играе, и прие чаровно и с изненада възхитата на госпожа Евънс от гласа є, като че никой досега не є бе правил подобен комплимент.

Че Лий Ашли Гейбъл бе красива се подразбираше от само себе си. Ето защо, отдавна бе заключила Сноу, вместо за хубостта є правеха комплименти на майка є за тембъра є. Той бе омаен и необикновен. Мек и нисък и все пак силен... или нежен, когато искаше да е такъв.

С плътния си глас с вплетени в него изтънчени изрази Лий сподели с госпожа Евънс историята им. След като фалшивата картина бе завършена, подкани госпожа Евънс да им разкаже за квартала, в който с такава радост се бяха нанесли. Да, призна Лий, преди госпожа Евънс да започне, Чикаго е по-студен от Атланта и пристигането през зимата им е подействало като шок. Но приятелката є вече има доста поръчки за организиране на сватби през пролетта и лятото.

Освен това, добави Лий, е чувала че училищата в Куейл Ридж били чудесни и гори от нетърпение да запише в някое от тях "невероятно умната" си дъщеря.

Последно попадна право в сърцето на Сноу и то заби по-силно. Дъщеря, а не хлапе. Думата бе като прегръдка, топла и любяща, а Сноу се мъчеше да си спомни какво още бе казала Лий. Наистина ли я бе грижа за училищата в Куейл Ридж? Действително ли знаеше за колко будна я смятат учителите є?

Училищата определено били прекрасни, потвърди госпожа Евънс. И те, и "Пайнуд", и целият град!

Куейл Ридж бе дом на няколко от най-състоятелните чикагски семейства. Тук живееха и по-малко заможните. И, завърши госпожа Евънс, също и онези, които не бяха богати. Ето още едно възхитително качество на градската община. Имащите не се разграничавали от нямащите или поне състоятелните от онези, които не притежаваха колкото тях.

- Всички са убедени, че никой не е по-значим от останалите. Парите на едни са просто повечко.

Образованието било от първостепенно значение, продължи госпожа Евънс. Основателят на града, Едуин Ларкен, е искал така. Всеки квартал в града има "отлично" основно училище и прогимназия. А през последните три години за подготовка за колежа всяко дете в Куейл Ридж посещава прочутата гимназия "Ларкен".

Госпожа Евънс добре познаваше учебната система. През изминалите петнайсет години бе работила като сестра едновременно в основните училища "Пайнуд" и "Хилтоп".

- Децата в града са толкова здрави, родителите им ги гледат така добре, че не се налагаше да оставам за цял ден на нито едно от двете места.

"Хилтоп", добави тя, бе мястото, където учи новото поколение на Куейл Ридж. Комплексът с паркова атмосфера, който включвал и прогимназията "Хилтоп", бе разположен в жилищната част върху планинския хребет*, дал името на града.

Гимназията "Ларкен", за разлика от него, била построена в ниското, на по-централно и по-удобно място за всички свои възпитаници. Сноу щеше да се запознае с тях. Всъщност, стига да не грешеше, Сноу и Миранда, или Мира, Ларкен щяха да постъпят в гимназията по едно и също време. Съобщили ли са вече на директора на "Пайнуд", попита госпожа Евънс, че новата ученичка от Атланта ще бъде в трети клас?

Сноу кимна утвърдително. Сноу и Мира щяха да станат приятелки.

- Мира Ларкен ли казахте? - промърмори Лий.

- Да. Бащата на Мира е Едуин Ларкен Трети, или Трей, както го наричат от деня, в който се роди. Трей означава "трети" - поясни тя на Сноу. - Не съм сигурна какъв прякор ще лепнат на сина му. Куатро, предполагам или нещо подобно, та да подсказва, че е Едуин Ларкен Четвърти. Но Трей има само дъщери, Вивиан и Мира.

- Каква е Вивиан? - след това попита Лий.

- Доста добре възпитана млада дама, каквато е редно да бъде. И тя, и Мира категорично носят гените на Ларкен. Понеже Мира е едра за възрастта си, а Вивиан е дребничка, понякога по грешка ги взимат за близначки. Но говорим ли за характера... е, двете не биха могли да бъдат по-различни. Вивиан е в шести клас, три години пред Мира и Сноу. Ще е завършила, когато Сноу постъпи в гимназията "Ларкен". Но Мира ще бъде там - повтори госпожа Евънс, с което разпали нетърпението на Сноу да се запознае с Мира Ларкен.

Тя също реши, че макар и ужасно милата госпожа Евънс да не го бе казала изрично, предпочиташе Сноу да се запознае именно с Мира.

- Трей им е баща - подхвана Лий. - А коя е майка им?

Сноу се запита дали госпожа Евънс долавя внезапната острота в гласа на Лий, острота, която разкриваше, че е готова да даде воля на раздразнителността си.

Лий искаше да научи за господин и госпожа Трей Ларкен веднага. Сноу знаеше, без да є е ясно защо, че Лий бе избрала Куейл Ридж за техен нов дом и място за новия си бизнес заради богатите семейства, живеещи тук.

Госпожа Евънс добродушно се подчини на желанието є. Бракът на Едуин Ларкен Трети и Мариел Дюмонд е приятна тема. Двамата идеално си подхождали, родословието на Мариел не отстъпвало на неговото и се обичали "отгоре на всичко" до такава степен, че работели заедно всеки ден.

На съпрузите Ларкен не им се налагаше да се трудят. И Ларкен, и Дюмонд имаха пари с лопата да ги ринеш. Но Трей и Мариел произхождаха от стари и богати родове със собствени фамилни фирми с традиции и трябваше да управляват "Ларкен и син". Аукционната къща, основана от Едуин Ларкен, бе достоен съперник на "Бонамс и Бътърфийлд" в Сан Франсиско и на "Кристис" и "Сотбис" в Ню Йорк. Навярно мнозина приемаха Чикаго като "град с второстепенно значение", но за посветените той бе първи по ранг.

Едуин, самият той първороден син, издал нареждане след смъртта на първата си - при това мъжка - рожба: "Ларкен и син" ще съществува само ако има син, който да я наследи. Вероятно комарджията у Едуин го е подтикнал към такова решение. Или е било типично мъжко предизвикателство към бъдещите бащи от фамилията. Аз дадох живот на син - а вие можеше ли?

Госпожа Евънс не криеше неодобрението си. Като медицинска сестра била запозната със зачеването на потомство и знаела със сигурност, че полът на детето няма нищо общо с потентността на бащата.

"Зачеване на потомство" и "потентност" бяха неясни понятия за Сноу. Трябваше да провери значението им. Но бе очевидно за колко глупаво считаше решението му госпожа Евънс, особено след като Вивиан бе толкова умна, че би могла да ръководи аукционната къща не по-зле от който и да е мъж.

- Нищо чудно и по-добре! Но се съмнявам, че ще го отмени. Както и да го погледнеш, надали Трей ще наруши традицията и ще повери поводите на "Ларкен и син" на дъщеря си. Може и да е за добро. Вивиан може да стане каквато си поиска. Но самата идея, че е дъщеря, а не... За бога! - възкликна госпожа Евънс, когато погледът є се спря на едно момче отвън на улицата. То вървеше срещу вятъра, изложено на мраза, без да му мигне окото, дългата му, черна коса брулеше лицето му. - Какви ги върши тук Лукас Килканън? И накъде се е запътил?

Отговорът на втория є въпрос беше очевиден. Вървеше към гористата клисура.

- Това място не е безопасно - продължи тя. - Може да се загуби или нарани и никога да не го намерят. И защо, за бога, ще ходи там?

Причината остана загадка. Но не и въпросната личност. Походката му бе красноречива - предупреждаваше всички да стоят настрани от него. Предупреждението бе така недвусмислено, че госпожа Евънс, която явно изпита желание да се втурне към вратата и да го покани на сладки и чай, остана неподвижна.

Също и Сноу, която почувства същия порив. Само попита:

- Кой е той?

- Мой съсед, живее на отсрещната страна на улицата - отвърна госпожа Евънс. - Не че истински съм се запознавала с него или баща му.

Изражението є подсказваше, че има още какво да добави. Смръщеното є лице говореше, че се двоуми дали изобщо да разкрие нещо и какво точно.

- Не ходи ли във вашето училище?

- Твоето училище, Сноу. Люк е в шести клас в "Пайнуд".

- Какво работи баща му? - попита Сноу.

Беше отчаян въпрос, опит да разбере каквото и да е, преди Лий да върне разговора в старите му релси. Знаеше, че майка є, доволна от откровенията на госпожа Лий за живота и интимните отношения на най-богатите обитатели на Куейл Ридж, е подразнена от отклонението, предизвикано от момчето отвън. Но отговорът на госпожа Евънс успокои Лий, понеже името на Ларкен бе споменато отново.

Когато гимназиалният отбор по плуване в "Ларкен" имал нужда от нов треньор, Трей Ларкен, който по онова време бил председател на училищното настоятелство - той самият участвал в тима като гимназист - се сетил за друг плувец, с когото се бил състезавал. Джаред Килканън бил звездата на училището, дори кандидат за олимпийското злато, докато мотоциклетна злополука не разкъсала до неузнаваемост раменния мускул на едната му ръка. Напоследък името на Джаред отново се чуло. Тренирал възпитаниците на едно по-малко училище в южната част на щата. Трей вдигнал телефона и както се казва, додаде госпожа Евънс, останалото било ясно. Под ръководството на Джаред "Пумите" от гимназията "Ларкен" от последни станали първи.

- Люк плува ли? - попита Сноу.

- Не съм убедена дали продължава, преди тренираше. Дочух мълва... Но - е, знаеш какво казват за полуистините, нали, Сноу? Полуистината си е чиста лъжа.

Сноу не го бе чувала преди и не искаше да се задълбочава. Лий бе изградила своя свят, техния свят върху полуистини, и то в най-добрия случай.

- Какво общо има с това дали Люк плува?

- Слуховете са наполовина истина, не мислиш ли? Понякога дори не и толкова. Чух да се говори за плуването на Люк, по-точно, че вече не плува, но нямам представа кои от мълвите са верни, ако има изобщо такива. Ще си позволя да кажа, че плуването не е любимото му занимание.

- Джаред и семейство Ларкен близки ли са? - поиска да знае Лий.

- Не знам. Но няма и откъде. Обкръжението на Ларкен е съвсем различно от моето - съвсем отделен кръг. Със сигурност зная, че Джаред стана един от най-популярните жители на града. Плуването е на почит в Куейл Ридж. Нямаме футболен отбор, така че този спорт е на ниво. Също ми е известно, че през изминалите няколко лета, наред с другото, Джаред дава частни уроци по плуване в кънтри клуба в "Хилтоп".

- С другото ли?

- Чувам, че е и отличен играч на голф. И като цяло надарен атлет. Преподава уроци по голф и играе с членове на клуба, когато не им достига четвърти за игра по двойки.

- Освен с мъже, играе ли с жени?

- Това не зная. Но съм убедена, че биха се радвали, ако е така. Много е красив и чаровен.

- Ако богатите дами от кънтри клуба в "Хилтоп" точат лиги подире му, съпругата му едва ли е много щастлива.

- О! Забравих да спомена. Джаред е самотен родител, Лий. Като теб. За разлика от доблестния ти съпруг полицай обаче, съпругата на Джаред, майката на Люк, не е починала. Тя просто си тръгна.

- Напусна ли го?

- Беше ужасно. Една заран преди шест години тя и Джаред натовариха багажа в колата є и тя замина. Разигра се пред очите ми, макар че на времето не съзнавах на какво ставам свидетел. "Отива на екскурзия, казах си. Може би заминават двамата с Люк". И той помагаше в товаренето. Помня го как стоеше на алеята, държеше някаква кутия и чакаше да му кажат къде да я сложи. Бе огромна за него. Той беше само на пет. Кутията изглеждаше и тежка, но не я пускаше от ръце, докато родителите му разговаряха. Сюзън най-сетне я взе, остави я в колата и потегли - госпожа Евънс си пое дъх на пресекулки. - Люк є помаха за сбогом. Тя - не. Даже не погледна назад.

- Защо?

- Защо Сюзън Килканън си отиде ли? Нямам представа, Сноу. Джаред винаги говори за нея като истински джентълмен. Бракът им не вървял. Желаел є доброто. Имала си собствени грижи. Така казва. Все твърди, че той е късметлията. Нали синът им е при него.

Вълнението на госпожа Евънс прерасна в страдание. Вместо да се направи, че не забелязва нищо, както би постъпила старата Лий, майката на Сноу се наведе напред и постави ръце върху дланите на госпожа Евънс. Жестът напомни на Сноу как Скарлет се преструва, че утешава най-голямата си съперница Мелани.

Госпожа Евънс сякаш се успокои, както Мелани.

- Какво има, Биа? - попита Лий, за първи път обръщайки се към нея с малкото є име. - Какво се е случило?

- Свързано е повече с мен, отколкото с Джаред или Люк.

- Бихме желали да чуем - отвърна Лий така убедително, че Сноу си помисли, че е откровена, - Ако искаш да го споделиш.

- Просто не мога да си представя, че една майка е в състояние да изостави детето си. С бившия ми съпруг толкова силно искахме да имаме бебе. Забременявах, само за да пометна няколко седмици по-късно. Спонтанните аборти през първите три месеца са нещо обичайно, естествено. Зная го от сестринското училище. Резултат на отклонения в развитието на плода. Чрез тях Майката природа проявява милосърдие, а не жестокост.

- Но на теб ти се струва жестоко - прошепна Лий.

- Да. Още по-мъчително за мен беше, че по-късно изобщо не можах да зачена. Така всичките ми надежди за дете умряха. Съпругът ми желаеше деца не по-малко от мен. Сега с новата си съпруга имат три - тя въздъхна. - Бракът ни се разпадаше по времето, когато Сюзън напусна Джаред и Люк. Тормозя се, че ако бях по-добра съседка, по-съпричастна и внимателна към Сюзан и не така вглъбена в собствените си проблеми, Люк нямаше да израсне като сирак.

- Не можеш да виниш себе си.

- Навярно не - госпожа Евънс се поизправи и издърпа ръцете си. - Стига самосъжаление! Няма за какво да се оплаквам. Имам късмет, че работя там, където искам, и се радвам на всички тези чужди деца. Но така ми се иска да можех повече да помогна на Люк.

- Какво му е? - попита Сноу.

- Нищо, скъпа. Нищо му няма. Само дето е самотник.

След като госпожа Евънс си тръгна, Лий отново се върна на въпроса за Люк, но първо сподели мнението си за Биа. Прекалено благовъзпитана е, беше коментарът є, от онези, които, щом не могат да кажат нещо хубаво за някого, не казват нищо. Лий би се зарадвала да чуе нещо не така благопристойно, някоя мръсна клюка, каквато бе сигурна, че Биатрис знае.

Все пак следобедът не бе пълен провал.

- Обзалагам се, че Джаред Килканън силно ощастливява дамите от клуба. Питам се, колко ли взима за услугите си.

Сноу предположи, че бащата на Люк взима добра заплата в кънтри клуба на "Хилтоп". Защо иначе би прекарвал лятото далеч от сина си? А и нали работата му бе да кара членовете на клуба да се чувстват щастливи?

Но усмивката на Лий подсказваше нещо повече, някаква тайна, която Сноу бе твърде малка, за да разбере. Следващите є думи бяха още по-лишени от смисъл.

- Радвам се, че Килканън живеят на четири преки от нас. Пътищата ни никога няма да се пресекат.

Сноу вече искаше пътя є да се пресече с този на Люк.

- Защо?

- Създават неприятности, Сноу. Баща и син. Една майка няма да изостави детето си без основателни причини. Убедена съм, че Люк е също като баща си, дързък като Джаред и не по-малко долен от него.

- Дързък и долен ли? Откъде знаеш?

- За Джаред ли? Чаровниците винаги са такива. А и жена му го е напуснала, помниш ли? Без дори се обърне. Помни ми думите, Сноу. Джаред Килканън не е добър човек. Можеш да се хванеш на бас, че и синът му не пада по-долу. Слушай какво ти казвам. Стане ли дума за мъже, истински съм познавач.

Сноу не бе виждала Люк от онзи ден преди седмица, когато мина покрай тях. Не го забеляза да излиза от гората по-късно през онзи следобед. Нима е останал, докато падне нощта?

Не, отговори си сама. Щяха да го търсят. Госпожа Евънс и господин Джаред щяха да вдигнат тревога.

Сноу избра коледния следобед да проучи клисурата. Люк сигурно празнуваше Рождество някъде с баща си, а Лий стоеше в спалнята си и разговаряше по телефона с някого, когото бе срещнала на един прием.

Сноу не слушаше думите на майка си, но усети тона є. Някога долавяше нещо безсрамно в разговорите є с мъжете, търсещи Скарлет, Мелани и Тара. Лий никога не говореше неприлично на мъжете от Куейл Ридж.

Сноу грабна шепа от курабиите на госпожа Евънс, преди да се спусне навън сред падащия сняг.

Съседските деца лудуваха в далечината. Сноу можеше да се присъедини към веселбата.

Но є се удаваше възможност да изследва клисурата.

Разбираше защо Люк е дошъл тук, каза си тя, докато се плъзгаше по каменистия склон. И защо е останал след мръкнало. Гората изглеждаше безопасна и гостоприемнна, бе топла - уютен пашкул, ухаещ на бор, въпреки мразовития ден.

Имаше сякаш и някакво сияние, снежните кристалчета блещукаха като диаманти, озарени от някакъв вътрешен огън, за който бе чувала да говори Лий.

А може би гората бе вълшебна. Идеята є хареса. Сноу вярваше в омагьосани замъци и че е възможно и тя да открие такъв. Бе чела за обикновени момичета, преживели необикновени приключения.

Скарлет О'Хара беше любимата героиня на Лий.

Уенди Дарлинг бе любимата на Сноу. Обичаше приказката за момичето, пришило обратно липсващата сянка на Питър Пан и после отлетяло с него за Небивала земя.

Тук бе нейната Небивала земя. Царството на Люк. Снежинките бяха самодиви, не диаманти, безброй феи Бамка-Камбанка.

В тази Небивала земя не съществуваше капитан Хук, за да всява страх. Нямаше тиктакащи крокодили. Тук Сноу не усещаше опасност, преди да я изплаши ужасяващият звук.

Бе така неприсъщ за това място и за където и да било другаде. Никое живо същество не биваше да бъде подлагано на такава болка, а и какво чудовище би я причинило?

Сноу се затича по посока на стенанието с единствено желание да сложи край на мъчението. Гората се превърна във враг, а не в приятел. Момичето се препъна в паднали клони и загуби опора под краката си.

Можеше да потърси помощ. Достатъчно бе да се върне по собствените си стъпки. Но като пътечката от трохи на Хензел и Гретел, следите є бяха изчезнали, затрупани от падащия сняг.

"Може да се загубиш в клисурата, предупреждаваше госпожа Евънс. И никога да не те намерят."

Споменът я споходи прекалено късно. Вече се бе загубила, отдадена на мисията си и... точно пред нея, на една поляна сред гората, стоеше Люк.

Люк, който едновременно бе и жертва, и мъчител.

А ритмичният звук? Снежни топки, удрящи се в дърво. Нямаше радост, докато Люк загребваше снега, оформяше топката и я запращаше с все сила. Не си представяше бъдещи световноизвестни състезания, в които звездата да е той.

Наказание, а не удоволствие, личеше от всяко ожесточено хвърляне. Наказание към себе си, снега и дървото.

И все пак, независимо от страданието, Сноу долови някакво изящество. Беше є познато. От балет, който вероятно бе гледала по телевизията. Не, не беше вярно. Бе нещо друго, нещо ужасно - потискащ филм за роби.

Действието се развиваше в древен Египет, не по време на Гражданската война. Робите строяха гробница за фараона, а камшици отново и отново шибаха отрудените им тела, докато влачеха камък подир камък нагоре по стените на пирамидата.

- Престани!

Той се извърна и да не би да има някакво съмнение, че преценката на Лий за сина на Килканън е абсолютно правилна, на лицето му се изписа високомерие. Горите му принадлежаха. Натрапниците бяха нежелани.

Люк Килканън бе и зъл. Поне такъв бе гласът му.

- Коя, по дяволите, си ти?

- Ругаеш! - думата, останала от играта между майка и дъщеря, се изплъзна импулсивно - и тя на часа съжали, преди устните на Люк да се свият в презрителна усмивка. Сноу се бе приучила да свири фал, винаги щом чуеше "по дяволите", а сега Люк я взимаше за глупачка. Той не бе Питър Пан, а тя не бе неговата Уенди. Той не я покани да се присъедини към него във вълшебния му свят. Но тя се дразнеше, че я мислеше за глупаво хлапе. Сноу се изкушаваше да пусне в ход най-цветистия репертоар на Лий. Бе запомнила забранените думи, за да ги запише, в същия ред, в който се появяваха в главата на Лий. Но кой знае какво значение щяха да добият неразбираемите слова, свързани в изречение? Нещо в зелените му очи показваше, че Люк би разбрал всяка мръсна дума. Вероятно знаеше всичко и за секса. Сноу стоеше като вкаменена и се взираше в презрителното му изражение.

- А ти, по дяволите, кой си?

Лека усмивка пробягна по дръзкото му лице.

- Люк.

- Радвам се да се запознаем. Казвам се Сноу.

- Сноу ли? - Люк смачка една снежна топка в юмрука си, унищожавайки кристалите є, от което огънят им угасна. - Що за име е това?

- Романтично.

- Така ли?

- Да. Искаш ли да знаеш защо?

Убедена бе, че няма да пожелае. Видя как устните му се раздвижват и се готвят да изрекат "не" също така автоматично, като нейното "ругаеш". В последния момент той изненада и двама им.

- Защо не?

- Добре тогава. Валял е сняг, когато родителите ми... са ме правили.Татко ми е починал, преди да се родя. Бил е храбър полицай. Обичал е снега - така я бе уверила Лий. Беше всичко, което є бе разказала. Сноу добави нещо, в което винаги бе вярвала. - Бил е влюбен в майка ми и мен е щял да обича и наистина името ми е щяло да му хареса.

- На колко години си, Сноу?

Тя не отговори. Начинът, по който този път произнесе името є, сякаш разбираше колко е красиво и значимо, я лиши от дъх.

Не можеше да отговори, но можеше да се движи. Намираше се в края на поляната, заслонена от уханните борови клони от падащия сняг. Люк стоеше в средата. Тя искаше застане, където е той. В центъра на кълбото от сняг.

Спря на една ръка разстояние от него. Колкото нейната ръка, не неговата.

- Ще стана на девет на Свети Валентин.

- Поздравления. Честит рожден ден. Махай се.

Тя почувства как снежинките се топят по лицето є.

- Защо удряше дървото?

Видя снегът да се стапя и по неговото лице.

- Не съм.

- Мъчеше снега, тогава. - "Измъчваше себе си."

- Никого не мъча, Сноу.

- Е, хубаво. Радвам се. Нито пък аз. Искаш ли сладкиш?

- На теб не ти ли се яде? - попита той, гладът му бе очевиден.

- Не. Изядох цяла шепа. Вземи ги всичките. Донесох ги в случай, че се загубя и ми е нужна храна, докато намеря обратния път.

- Или те спасят.

Тя повдигна слабичките си рамене и снежинките се попиляха по земята.

- Струва ми се, че е време да потърся обратния път - пъхна ръка в джоба на шубата си и му подаде пълна шепа курабии. - Можеш да ми го покажеш.

През онзи първи ден Сноу го примами с лакомства. Момичето със сладкишите и гладното момче. Това, което по-късно го привлече, което завладя сърцето му, бе самата тя. Жадуваше за нейното приятелство, за вълшебните є приказки, за нея.

Дружбата им бе тайна.

Сноу едва спираше мимолетен поглед върху него по коридорите на основното училище "Пайнуд". "Така трябва да бъде", заявил бе Люк, без да є каже защо.

Сноу не искаше обяснения. Потайността бе удобна и за нея. Лий не одобряваше Люк. Само щеше да си навлече неприятности, ако се опита да промени отношението на майка си.

Освен това така приятелството є с Люк бе по-интересно и много трудно. В училище Сноу дочу разговори за Люк, изказани гласно мнения от ученици, повтарящи думите на родителите си. Джаред Килканън е чудесен човек, единодушни бяха възрастните. Не бе ли трагично, че има такъв ужасен син? Нищо чудно, че Сюзън Килканън ги напусна. Сигурно е осъзнала, че лъжите и кражбите са върха на айсберга от прегрешенията на Люк. Навярно бе открила, че измъчва малки животинки или предизвиква пожари. Нищо чудно бъдещият сериен убиец да е нападнал и нея.

На масата за вечеря жителите на Куейл Ридж бяха съгласни в едно - Джаред щеше по-добре да се справи с Люк сам, а заради безопасността си Сюзън е трябвало да ги напусне.

Джаред се опитвал да възпитава непокорния си син. Дори му построил плувен басейн в задния си двор. Също като баща си Люк бе талантлив атлет и плувец. Но няколко дни преди Коледа, както, изглежда, всички бяха научили, Люк завинаги отказал да плува. Според това, което Джаред бе споделил с друг треньор в гимназията "Ларкен", последвала кавга между баща и син, след която Джаред пресушил басейна, разтрошил с бормашина стъкленото му покритие и пробил дупки в дъното му, за да може дъждът да се просмуква в земята.

Никой не бе виждал осакатения басейн. Разположен зад двуетажната им къща на "Медоу Вю Драйв", той бе ограден от висок два метра и половина зид. Но сигурно е стоял като пълен със стъкло ковчег под прозореца на Люк, като символ, че стига да пожелае, Джаред би сторил същото и със своеволния си син.

Съучениците на Сноу повтаряха като папагали подслушаните презрителните изказвания по адрес на Люк. Но момичетата от шести клас бяха на различно мнение. Люк бе неустоимо привлекателен. От все сърце се надяваха да дойде на съботните купони, на които го канеха, където родителите им нямаше да присъстват. Искаха да ги докосва, да ги целува.

Сноу ненавиждаше неоснователните обвинения срещу приятеля си. Безпокоеше я също, че го намират за "секси".

Интуитивно знаеше, че Люк не би сторил зло на никое живо същество. Нито би извършил палеж. Нито би излъгал. А колкото до това дали бе крадец, тя бе убедена от собствените си наблюдения че не е.

Колкото и пари да му трябваха, той не крадеше. Събираше изтървани монети по паркингите на Куейл Ридж или предаваше консерви и бутилки за вторични суровини.

Люк пазеше спестяванията си в буркан, скрит в едно повалено дърво. Сноу се помъчи да му даде банкнотите си от по един долар, спечелени от майка є в играта "Ругаеш!". Люк не ги прие.

Наместо тях Сноу му носеше храна. В деня, в който престана да плува, Джаред спря да му дава ядене. Люк никога не спомена какво би му причинил баща му, ако изядеше нещо, което Джаред е купил за себе си, само че ако искаше да яде, трябваше сам да си набавя храна.

През дните, когато бе на училище, беше лесно. Единственото му ядене за деня - обядът - бе безплатен. През почивните дни и празниците, като коледната ваканция, когато се срещнаха, тършуваше из кофите за смет зад закусвалните и бакалниците. Налагаше се да внимава, когато рови из отпадъците; Джаред щеше да го накаже, ако разбере.

Люк устояваше да не посяга към спестяванията си в буркана, за да си купува ядене. Но когато организмът му имаше нужда от повече храна, отколкото успяваше да намери, си купуваше фъстъчено масло. Това му носеше и Сноу. Фъстъчено масло. Буркан след буркан.

С нейна помощ и Люк, и спестяванията му растяха.

- Наумил си си да избягаш - каза му тя в средата на април, докато го гледаше как скътва спечеленото следобеда имане от осем монети по цент и едно петаче в буркана.

- Възнамерявам да замина.

"Моля те, не заминавай!"

- Кога?

- Когато стана достатъчно голям, за да живея сам, без хората да се питат защо.

- Толкова ли ти е омразно тук?

- Отчасти... всъщност много - Люк вдигна очи към единственото същество в живота си, което не мразеше.

- Но ненавиждаш баща си.

- Да.

Сноу също не понасяше Джаред Килканън. Задето караше сина си да гладува. Защото заради него приятелят є така отчаяно искаше да се махне. Не гладът го подтикваше да напусне града. Той бе отскоро, а Люк пестеше от години.

- Защо, Люк?

- Така искам, Сноу. Няма да ти кажа нищо повече.

- Заради баща ти ли никой не бива да узнава за нас?

- Точно така.

- Разбирам, че никой не трябва да научи. Ала понякога, когато те няма на училище дни наред и си пропуснал всички онези обеди, ми се иска да дойда до вас и да проверя как си.

- Не бива и да припарваш до къщата ми, Сноу. Сериозно ти говоря. Не може да идваш, нито да се обаждаш по телефона. Трябва да ми обещаеш.

- Но когато не съм те виждала с дни...

- Нищо ми няма. Не трябва да се безпокоиш. Искам да ми обещаеш, че никога няма да идваш у нас. Разбра ли?

- Обещавам.

Това, което криеше от нея, я плашеше. Още по-страшно бе, когато се затваряше в себе си, зададеше ли му тя въпроси, на които не искаше да отговори.

Имаше неща, за които не смееше и да пита. Защо изчезваше от училище с дни? И защо през всичкото това време не се срещаше с нея в гората? Ако е ровел из отпадъците, щеше да є покаже какво е намерил.

Ходеше ли на съботните купони? Докосваше ли момичетата, копнеещи за него?

Сноу не разбираше напълно желанието за допир за който мечтаеха по-големите момичета. Но и тя искаше да има някаква физическа връзка с Люк. Бе чела за кръвни братя и сестри и предложи на Люк да станат кръвни другари.

Превърна предложението си в предизвикателство.

- Боиш ли се да се порежеш? - попита тя, а Люк се намръщи.

Да го е страх? Да, страхуваше се. Но не и да разреже китката си. Много пъти бе обмислял да среже вените си до кокал, и то напълно спокойно. Тревожеше се да не би да навреди на Сноу, заразявайки я дори и с капка от отровата на Джаред, от собствената си отрова.

- Сигурна ли си, че искаш твоята кръв да се смеси с моята?

- Категорично!

Злото в Джаред навярно бе наследствено, но надали бе заразно. Не бе изложена на опасност, реши Люк.

Изгубилото надежда момче стана кръвен другар на приказното момиче. Сноу му разказа за въображаемите светове, за които повечето деца бяха чували, но за него бяха чужди, включително и за любимия си, на Питър Пан.

Сноу би била една истинска Уенди Дарлинг, да пришива сенки, да приготвя дом за изгубените момчета. Люк можеше да бъде нейният Питър. Той бе момче само привидно, нямаше търпение да порасне. Изскачащи от часовници крокодили и пирати с куки вместо ръце бяха добре дошла опасност - обикновени заплахи, коренно различни от садистичния му баща.

Сноу разказа също на Люк истината за живота є с Лий.

"Откровеността ми го разтревожи", каза си тя, при все че не си го признаваше. Не му хареса как Сноу описа работата на Лий и поиска да знае къде са живели или пътували родителите є през годината, когато се бе родила. Щом отвърна, че никога не са напускали Чикаго, той я изгледа, като че отговорът є криеше значение, което бе длъжна сама да разбере.

Люк бе любопитен какъв е бил животът на Лий, преди да срещне бащата на Сноу. Не по-малко заинтригувана, Сноу я попита. Лий є отговори с три изречения. Родена е в Южен Илинойс, на шестнайсет се преместила в Чикаго. Родителите є, а по-късно майка є и вторият є баща, имали твърде много деца и недостатъчно пари. Навярно са почувствали облекчение, добави тя, когато са открили, че е заминала.

Сноу се натъжи, че семейството на Лий се е зарадвало, че има да храни едно гърло по-малко. Но това обясняваше, защо Лий се бе зарекла никога да не гладува отново.

Люк искаше да узнае и дали Лий е взимала наркотици.

- Преди пиеше бира и пушеше цигари. Но се отказа и от двете. Защо?

- Няма причина - отвърна той, но Сноу остана с впечатлението, че знае нещо тревожно, което є убягва... и няма намерение да є го разкрие.

Не настоя, опасяваше се да не се затвори отново в себе си. Страхът є бе нищо в сравнение с онова, което чувстваше всеки път, щом Люк изчезнеше от училище. Този ли бе денят, който беше избрал да си отиде? Чак когато изтичваше в клисурата и намираше пълния с монети буркан, страхът є - поне за деня - стихваше.

Сноу не призна на Люк, че не иска той да напусне Куейл Ридж. Нито го помоли да отложи заминаването си, докато тя стане достатъчно голяма, за да тръгне с него. Но го накара да є обещае, че ще є се обади, преди да замине.

Бащата, отказал да храни сина си, не разрешаваше на Люк и да печели пари, за да се храни сам. Люк не можеше да разнася вестници, да плеви съседските градини или да коси моравите им. Откакто не плуваше, имаше достатъчно време за домакинска работа.

Нямаше опасност, реши Сноу, ако помогне на Люк с летните задачи, възложени му от баща му. Джаред щеше да бъде в кънтри клуба от зори до здрач.

Беше сигурна, че госпожа Евънс няма да съобщи на Джаред, че тя е там, стига да я помолеха. Може би ще им пече курабийки, а те в замяна щяха да оплевят и нейната градина.

Отговорът на Люк бе бърз. Сноу никога не бива да се доближава до къщата на "Медоу Вю Драйв".

Независимо от задълженията на Люк лятото им бе истинско блаженство. Тръгваха от противоположните краища на паркингите, оглеждаха асфалта в търсене на монети, като си хвърляха един към друг тайни погледи, щом някой от двамата намереше нещо. По същия начин събираха консерви и шишета. И в едно ярко, синьо утро влязоха в банката в Куейл Ридж и размениха натежалия буркан с монети срещу опияняващ брой банкноти.

Най-хубавото време прекарваха в гората. Прекрасно, но не и безметежно. Люк се набираше, хванал се за някой клон, по същия начин, както бе хвърлял снежни топки в коледния ден - нагоре и надолу, отново и отново, с някаква самоунищожителна настойчивост. Сноу не броеше колко пъти се повтаряше това, не искаше. Но му нареждаше:

- Спри! Моля те.

Той є се подчиняваше със смях. Приятно бе да си силен. Но никога нямаше да бъде достатъчно силен. После започваше да се набира с една ръка или увисваше на коленете си и се премяташе.

Лятото свърши, оставяйки вкус подобен на онзи, когато Люк щеше да напусне града. Независимо от честите си отсъствия от основното училище "Пайнуд", успя да премине в седми клас и се премести в прогимназията "Нейтън Хейл", отдалечена на три километра.

Нямаше я дори надеждата да зърне Люк по коридора. Сноу искаше да учи в "Хейл". Щеше да стане - по-късно. Ако вземеше две години за една, щеше да мине в седми клас, когато Люк е в девети. Щяха да се засекат за година и в гимназията "Ларкен".

Учителите на Сноу я поощриха. И без това бе изпреварила съучениците си. Лий без възражения подписа ускорената програма, даже не се запита закъде се е забързала дъщеря є.

Сноу не сподели с Люк, че заедно ще посещават прогимназията. Не можеше да понесе отговора му: че ще бъде далеч от Куейл Ридж, дълго преди тя да започне седми клас.

Люк все повече се отдалечаваше. По-рядко се срещаха в гората и бе унесен в мисли, когато си даваше труд да се появи.

На първи ноември изговори ужасяващите думи:

- Заминавам.

"Не!"

- Кога?

- Утре сутринта.

- Защо?

"Защото баща ми знае за теб." През лятото бяха станали невнимателни. Бдителността на Люк се бе притъпила. И предната вечер с небрежност, за която Люк знаеше, че е престорена, баща му заяви:

- Чух, че имаш приятелка на име Сноу. - "Не се опитвай да отричаш - говореше тонът му. - Не ми разправяй, че е някакво хлапе, което се влачи след теб в топлите, летни дни."

Люк нямаше престава какво знае баща му за Сноу и Лий. Но Джаред без усилие щеше да разбере всичко. Подобно на захапал кокал хищник, щеше да впие зъби до костния мозък и да погълне всичко хранително.

Джаред щеше да се наслаждава на болката, която щеше да причини на Люк, без да го е грижа, че и други ще пострадат. Люк трябваше да напусне Куейл Ридж снощи, но предишната нощ бе обещал на Сноу, че ще се сбогува с нея. И утре нямаше да бъде късно.

Нужно му бе да се подготви за останалата част от живота си без нея.

- Къде отиваш? - попита тя.

- Не зная. Далеч.

- Но някой ден ще се върнеш.

- Не, няма, Сноу. Никога.

- Идвам с теб!

- Не можеш.

- Мога.

- Не те искам.

- Нали сме приятели!

- Ще си намериш нови и ще забравиш за мен.

- Никога няма да те забравя! Не искам.

- Забрави ме, както аз вече те забравям.

- Защо си толкова зъл? - Сноу съжали за въпроса на часа, в който го зададе. Обвинението щеше да нарани чувствата му... поне така бе преди. - Съжалявам!

- Няма за какво да се извиняваш. Запомни го.

Какви ги говореше? Сноу знаеше, че няма да є обясни, а имаше далеч по-неотложни въпроси.

- Ще ми пишеш, нали?

- Не.

- Но как ще зная дали си добре?

- Ще съм добре.

- Какво сгреших? Люк? Моля те, кажи ми!

- Нищо, Сноу. Абсолютно нищо. Просто дойде време да се сбогуваме.

"Не мога да се сбогувам с теб, Люк. Не искам."

Мълчеше безсилно. Щеше да замине с или без нейното сбогом.

Тя не искаше той да тръгва. Но без да знае защо, разбираше, че се налага. А най-много от всичко искаше пътуването му да бъде безопасно. Едва бе прекосил наполовина поляната и тя осъзна, че може и да не бъде. Трябваше да си мълчи за парите, да го накара да се върне в Куейл Ридж при нея... при бащата, когото мразеше.

- Люк! Забрави буркана!

Люк извърна лице към нея, но не се доближи до падналия дънер.

- Парите са твои, Сноу.

- Какво?

- За теб са, в случай че ти потрябват.

- Защо ще са ми нужни?

Люк не отговори и след миг от него нямаше и следа.

Късно същата нощ Сноу научи отговора на въпроса, който никога не зададе на глас.

Басейнът под спалнята на Люк бе пълен с пирони и стъкла. Още стъкла паднаха в него, когато момчето скочи през прозореца си, за да избяга от пламъците.

Ветеринарна клиника в "Пайнуд"

"Медоу Вю Драйв"

Куейл Ридж, Илинойс

Събота, 29 октомври, 5:45 следобед

В наши дни

- Гледай ти! - възкликна Биа Евънс, която седеше на канапето във всекидневната и разглеждаше програмата на телевизията за вечерта, и скочи на крака. - Изглеждаш възхитително.

Мира Ларкен, доктор по ветеринарна медицина, се съгласи със самокритична усмивка.

- Изглеждам различно, Биа.

- Наистина великолепно - пенсионираната училищна сестра є направи знак да се завърти. Когато облечената в дълга люлякова рокля Мира се завъртя грациозно, добави: - Откъдето и да те погледна.

- Ами, благодаря. Е, знаеш къде ще бъда.

- В бална зала "Звездна светлина" на хотел "Камбанките". Ето го номера.

- Взимам си и пейджъра.

- Защо? Няма да го чуеш от шума на празненството.

- Включих го на вибрация.

- Къде е?

Мира посочи към сатенения колан на роклята. Пейджърът бе тънък, подутината едва се забелязваше.

Но на Биа такива не минаваха.

- Дай го тук, доктор Ларкен. Ако ми потрябваш, ще те намеря. Освен това нашето момиче оздравява.

"Момичето" бе шарена котка на име Агата. Трийсет и шест часа след операция на жлъчката тя се възстановяваше така бързо, че Мира се надяваше утре по обяд да я изпише.

За момента Агата наистина бе "тяхна". Биа бе най-добрата ветеринарна помощничка, която Мира бе имала, и... прекрасна майка.

Родната майка на Мира, Мариел, цъфтеше в Палм Бийч. Тя би одобрила, както и самата Биа, балната рокля на Мира, но по съвсем различна причина: от облекчение, че неподатливата є към модата дъщеря се е облякла подобаващо за благотворителния бал.

За Мариел Дюмонд Ларкен външният вид бе всичко.

Биатрис Евънс не даваше и пет пари за тоалета. Възторгът є бе изцяло от Мира. Биа искрено се надяваше вечерта в града да се окаже приятна за нея.

Мира не бе почувствала липсата на майчина близост, докато сестрата, която бе виждала за последно в дните си като ученичка в основното училище "Хилтоп", не се появи на "Медоу Вю Драйв", за да приветства Мира в "Пайнуд" и да я поздрави за ветеринарната є клиника, която бе устроила в дома си.

Това се случи преди три месеца. Оттогава тя стана майка за нея и за живинките, поверени на техните грижи. Биа бе права. Агата оздравяваше. Освен това и един мустак на котката да помръднеше, Биа бе насреща.

Мира остави пейджъра си в протегнатата є ръка.

- Не съм сигурна кога ще се прибера.

- Когато Вивиан реши да си тръгне. И нито миг по-рано или по-късно.

Нямаше и капка упрек в забележката на Биа или в отговора на Мира. Фактите си бяха факти.

- Добре казано. Освен, разбира се, ако Блейн не пожелае да останем до края. Нищо чудно, нали е празненство на болницата, а дните му на главен лекар са преброени. В такъв случай Вивиан ще се съгласи. Тя винаги с радост прави каквото Блейн пожелае, стига да са заедно.

- Вярваш ли, че някога ще ти благодари, че си я запознала с мъжа на мечтите є?

- Не, и това е чудесно. Беше по-скоро бе отпращане, а не представяне. И нека си го кажем, Биа, и през ум не ми е минавало да сватосвам когото и да било, когато Блейн ме запита дали Вивиан е подходяща за юридически съветник, какъвто търсеше. Вече му бе известно, че тя специализира семейно право и можеше и сам да се обърне към нея. Не съм и допускала, че ще се влюбят, и то за по-малко от секунда, след като очите им се срещнат.

Мира не познаваше кой знае колко добре никоя от влюбените птички: нито разведения петдесет и двегодишен психиатър, нито своята два пъти сгодявана, без да стигне до женитба, трийсет и четиригодишна сестра.

Но бе развълнувана от лудо влюбената, но без да губи здравия си разсъдък, Вивиан и не по-малко влюбения доктор по медицина Блейн Прескот.

- Не се тревожи - окуражи я Биа. - Върни се, когато искаш. Ако ми се приспи, ще дремна в спалнята за гости. Какво искаш да направя, ако се обади знаеш кой? С удоволствие ще му кажа какво мисля за него.

- Зная, Биа. Според мен може би е по-добре да оставим гласовата поща да приема всички повиквания. Може да остави съобщение, което полицията да използва, ако се наложи. Ако имаме късмет, няма да е необходимо.

Изражението на Биа бе съчувствено, но непреклонно. Онзи бе заявил, че ще се обади отново.

- Готвиш се да го обсъдиш с Блейн и Вивиан.

- Да, мамо, точно така.

Неизменното внимание на сестра є и зет є не бе причина Мира да се съгласи, когато Вивиан предложи заедно да слязат към града. Първоначално тя отклони поканата, понеже бе сигурна, че Вивиан знае, че така ще постъпи.

Беше едно от онези обречени предложения, като да поканиш гости на вечеря, когато знаеш, че имат други планове. Трупаш актив, без да се излагаш на никакъв риск, че поканените може наистина да се отзоват.

Официалното облекло, а не благотворителният характер на бала "Жътвена луна", очевидно бе причината за отказа на Мира. Да се преоблече за сестрата на Вивиан означаваше да смени анцуга с джинси.

От години с молба да остава анонимна Мира правеше щедри дарения в полза на болницата "Грейс Мемориал". Тази година без нейно знание, поне докато програмата за търга с тайно наддаване не пристигна по пощата, Блейн добави името на Мира за платното на Шагал*, което той и Вивиан даряваха. Картината, купена в Южна Франция по време на първия меден месец на Блейн, нямаше място в брачното му гнездо с Вивиан.

Мира се позасегна, когато установи, че името є е включено без нейно съгласие, но реши да не го прави на въпрос. Блейн бе възхитително находчив. Несъмнено беше решил, че като свърже нейното и името на Вивиан, ще извърши първата стъпка към действителното помирение, което се надяваше да последва.

Или това, разсъждаваше Мира, или психиатърът напомняше за убеждението си, че душевното здраве на жените е предизвикало научния му интерес към отклонения в отношенията между сестри.

Каквито и да бяха мотивите му, алтруистични или академични, Блейн го очакваше разочарование.

Тук нямаше непозната болест, която да извади на бял свят, отклонение, така дълбоко, че да бъде прибавено към списъка с психичните разстройства. Житейските пътеки на сестрите Ларкен почти не се пресичаха, рядко общуваха и в най-лошия случай си разменяха погледи, без да си навредят по какъвто и да е начин.

Поради тази причина бъдещето не им предлагаше емоционално сближаване. Трудно бе да се отчуждиш от някого, който не ти е близък.

Ако като бебе Мира е протягала ръка към тригодишната си сестра само за да бъде отблъсната, не си спомняше събитието - паметта є не пазеше каквито и да е картини за копнеж към сестрата, която вечно бе далеч.

Далечна сестра. Заминала майка. Недостижим баща. Това бе семейството на Мира. Най-прочутото в Куейл Ридж. Ларкен се събираха, за да се снимат за годишния коледен портрет при честото удостояване на Мариел за майка на годината, както и по случай нередките академични награди на Вивиан.

Преструвките за идеално семейство не тревожеха Мира. Нито ги възприемаше като такива. Такова бе семейството є и като дете тя бе щастлива. Освен това намери нови приятели в лицето на кучетата от квартала. Всеотдайните животни я обградиха с безусловната си обич, която не вирееше в имението на Ларкен. Мира им отвърна със същото. И при все че не таеше дълбоки, мрачни тайни, четирикраките є другари я даряваха с неизменно внимание, каквото и да решеше да сподели с тях. Пред размахалите опашки свои приятели Мира за първи път разкри оптимистичните планове за живота си. Щеше да го прекара сред животни, като се грижи за тях и ги обича.

Мира не бе почувствала липсата на майка, докато не срещна Биа.

Не бе усетила, че няма и сестра... нали? Затова и не знаеше, че е така. Нито пък Вивиан.

Както Блейн щеше да установи.

Междувременно щеше да му се наложи да разбере, че именно като добави името є към дареното платно на Шагал, убеди Мира да присъства на бала "Жътвена луна". Не беше нужно Блейн да знае, дори Биа не бе наясно, че и друго откритие в брошурата на търга бе повлияло на решението на Мира.

Сноу Ашли Гейбъл се връщаше в Чикаго.

Сноу Ашли Гейбъл. Жената, разбила сърцето на Люк Килканън.

Външният вид значеше много за по-голямата дъщеря на Мариел Ларкен. Облекчението, което обзе Вивиан, когато видя вечерната рокля на Мира, породи необичайно спокойна атмосфера в "Лексус"-а на Блейн, така че по-малката сестра реши да отложи, поне докато трае пътуването, темата за нецензурните телефонни обаждания, които получаваше.

Ако не повдигнеше въпроса, нямаше да го обсъждат. Единствено Биа знаеше за тях. Мира не бе казала и на Люк. Канеше се да му съобщи, готова да посрещне мигновения му отговор: "Махни се от онази къща!" - когато пристигна програмата за търга. Заедно с това се появи по-плашещата перспектива да го уведоми, че Сноу се връща у дома.

Тогава Мира щеше да влезе в ролята на съветник. Приятелството е двупосочна улица, щеше да му напомни тя, когато той мълчаливо посрещне внушенията є за Сноу. "Щом можеш да ми даваш съвети за моя живот, Люк, мога да ти отвърна със същото."

Познаваше Люк, щеше да се засмее на думите є. С многозначителна, но одобрителна усмивка - благодарност за загрижеността є, без значение дали ще послуша съвета є, или не.

Мира наистина познаваше Люк. Нещо повече, бе є доверил, че е единствената, на която е позволил да го опознае, без да се смята Сноу. И Люк я познаваше. "По-добре, беше го уверила тя, от всяко друго двукрако същество."

Запознаха се преди пет години, когато Люк цъфна на прага на ветеринарната клиника в "Хилтоп" с един шоколадовокафяв лабрадор, който бе спасил от яма, пълна с вода. Изчака, за да чуе заключението на Мира - калното кученце щеше да се оправи, а до това време признателните му стопани бяха пристигнали и клиниката затвори за през нощта.

Люк покани Мира да пийнат по нещо. И двамата си поръчаха кафе, после второ и се заприказваха. Разговорът продължи. Пет години по-късно не спираха да разговарят, споделяха си всичко, най-вече по телефона в късните нощни часове, когато дългият им работен ден бе приключил, но бяха прекалено напрегнати, за да заспят.

От известно време разговорите с Люк бяха поспрели. Като всеки друг огнеборец, покриващ район от три щата, водеше битка срещу наводненията в Югозападен Илинойс.

Освен това Мира имаше собствен подход по въпроса за връщането на Сноу. Ако Люк узнаеше за плановете є, щеше да я убие, е, не наистина. Без значение какво мислеха жителите на Куейл Ридж, включително и сестра є, Лукас Килканън не бе убиец.

- Мрачна мисъл те гложди, Мира - Блейн я погледна в огледалото за обратно виждане. - Искаш ли да я споделиш?

Ненадейно тя взе решение.

- Като стана дума, Блейн, искам. Миналата седмица получих две нецензурни обаждания по телефона.

- Направо страхотно - бе коментарът на Вивиан. - Но честно казано, Мира, какво очакваше, след като се премести там?

- Очаквах каквото и намерих. Прекрасен имот, дружелюбни съседи и идеално място за кабинета ми.

- Прекрасен имот - повтори Вивиан с глас, много напомнящ на тона на Люк, когато Мира му съобщи, че ще купи мястото, където той бе живял до нощта на пожара.

Мира умишлено бе използвала думата "имот". Къщата на Килканън бе изгоряла до основи. В усилията си да заличи всякакви следи от сградата, строителят бе разрушил останките, бе излял нови основи и изградил ниска, разлата постройка на значително разстояние от предишната двуетажна къща.

А след като изгребаха потресаващото му съдържание, басейнът бе запълнен с пръст и отгоре му засадиха рози.

Три семейства бяха живели в къщата на "Медоу Вю Драйв". Три семейства, без нито един нещастен случай, без дори и дребна злополука. И все пак те бяха предпочели да се изнесат, като че самата земя бе гробище на обречени призраци.

Не можеха да се изкарат пари от земята, на която Джаред Килканън бе умрял. Взимаха я на безценица и я продаваха за още по-малко.

Люк не искаше Мира да купува имота. Бе я уверил, без да навлиза в подробности, че не е добра идея. Вивиан беше не по-малко непреклонна в мнението си относно покупката и решителна в аргументите си. Да напусне ветеринарната болница в "Хилтоп" и да започне самостоятелна практика бе едно, израз на независимия дух, който Мира открай време имаше. Но да се пресели от "Хилтоп" в "Пайнуд", и то в онази къща, бе едновременно глупаво и неуместно.

Не бе изненада, че реакцията на Вивиан във връзка с нецензурните телефонни обаждания беше: "Нали ти казах!"

- Не разбирам как логичното последствие от решението на Мира да се премести в "Пайнуд" е да є се обаждат разни маниаци.

"Благодаря ти, Блейн", помисли си Мира, а Вивиан отговори:

- Кварталът е неприятен. Открай време.

- Не е вярно, Вивиан. "Пайнуд" е прекрасно място.

Вивиан пренебрежително поклати модно фризираната си глава.

- Дори и когато някакъв хулиган ти говори гадости по телефона?

- Прави си шеги - промърмори Мира. Някой юноша. Не бе се замислила за тази възможност. Ограниченият отвратителен порнографски език, самообладанието независимо от цветистите реплики, който обаждащият се използваше, я караше да заключи, че става дума за зрял мъж... който е напълно сериозен. - Де да беше така. Но не съм убедена.

- Да чуем нещо повече за обажданията - обади се Блейн. - Някакви предположения за натрапника?

- Колкото щеш, Блейн, нито едно от тях особено ласкаво.

Блейн се усмихна.

- Говоря за предположения относно профила му - възраст, образование, акцент, такива работи.

- Всъщност, не. Гласът му изглежда е кодиран по електронен път. Допуснах, че използването на устройство, което променя гласа, може да представлява някаква следа, докато не установих от Интернет колко достъпни са такива уреди. Може да е на моя възраст, предполагам, но въз основа на съдържанието на... забележките му, нищо чудно да е по-възрастен. Ако говорим за образованието му, граматиката му е правилна, а речникът му е много точен. И да има акцент, електрониката го прикрива.

- Все казваш "той".

- Ами да. Да. Една жена не би изпаднала в такива анатомични подробности.

- Освен ако причините да звъни не са сексуални.

- А какви?

- За да те тормози, че излизаш с бившето є гадже или съпруг.

- Не ходя на срещи с никого, освен това съм убедена, че е възрастен мъж.

- Като че е най-вероятно, а и щом интуицията ти го подсказва, сигурно е така.

- Може ли да се намеся? - попита Вивиан.

Мира забеляза обожанието в изражението на Блейн, когато той се обърна към съпругата си.

- Естествено - отвърна той.

В продължение на мига взаимно обожание на Мира є хрумна забавната мисъл, че понеже сестра є е адвокат, е възможно забележката є да има юридически характер. След като се дипломира с отличие, Вивиан не се устреми към прокурорска кариера. Наказателното право и особено престъпниците не представляваха за нея интерес. Но несъмнено знаеше как да подходи към проблема на сестра си.

- Май се заслушваш какво ти говори.

Дотук със съветите от блестящия юрист Вивиан.

- Да.

- За бога, защо? Ако бях на твое място, щях да затворя и да се обадя на полицията.

- Заплашва ме какво ще стане, ако сторя някое от двете.

- С какво точно?

- Твърди, че ще започне да звъни и на мои познати.

- Назовава ли имената им? - попита Блейн. - Спомена ли нас?

- Не и двамата.

- Каза ли нещо, което да сочи, че знае коя си и къде живееш?

- Не. Това е добре, нали?

- Може би. Нещо друго?

- Какво например?

- Някой наблюдава ли те? Следят ли те?

"Да я дебнат?"

- Не. - "Не, че чак да забележа."

Не беше много успокоително. Както на повечето жени, дори и когато пазаруваше в бакалницата, умът на Мира бе зает със следващата є задача или по-следващата, и то в случай, че не бе другаде по време на набезите є в магазина, банката, библиотеката или пощата. Понякога оставаше в клиниката, заета с мисли за поверените на грижите є животни.

Би ли забелязала доктор Мира Ларкен, ако някой я наблюдаваше? Едва ли.

- Да разбирам ли, че не си уведомила полицията?

- Не, не съм.

- Налага се - отбеляза Блейн. - Може да се окаже, че не е шега, Мира. Трябва да го приемеш сериозно. Както знаеш, обажда се и на други в Куейл Ридж. С колкото повече данни разполага полицията, толкова по-вероятно е да го хванат.

- Добре. Прав си. Ще ги уведомя.

- Може ли да сменим темата? - попита Вивиан.

- Ей сега - обеща Блейн. - Спомни си колкото се може повече от думите му, Мира, и как ги е казал. Запиши всичко, преди да го покажеш на полицията.

- Страхотно.

Последното бе изречено едновременно и от двете сестри.

- Налага се - възпротиви се Блейн. - Езикът му е като пръстов отпечатък.

- После какво? - попита Мира и думата увисна във въздуха.

- Изразите, с които си служи - заговори Блейн, - дават представа за самозаблудите, от които навярно страда.

- Илюзии, свързани с мен ли?

- Вероятно да.

- С други думи, доколко е опасен.

- Точно така.

- Полицията ще може ли да разбере?

- Мътните да го вземат, длъжни са. Не зная кой е криминален психолог в управлението в Куейл Ридж. Ти знаеш ли, Вивиан?

- Нямам представа.

- Ако имаш някакви колебания, с радост ще прегледам, каквото си записала. Може би при всички случаи трябва да му хвърля един поглед, Мира. Ако някоя написана от теб дума ми подскаже за наличието на определена психоза, ще покажа записките ти на най-добрия профайлър*, когото познавам.

- Много си мил, Блейн.

- Но нетактичен?

- Малко. Зная, че постъпвам глупаво. Ти си професионалист. Това ти е работата. Но... това, което ми говори, е прекалено нецензурно.

- Според мен можем да се справим, Мира. От теб зависи. Утре през целия ден ще работя вкъщи. Ако размислиш, прати ми на имейла каквото си написала и ще ти изпратя отговора си. Съгласна ли си?

- Добре. Благодаря...

Въздишката на Вивиан заглуши изреченото от Мира "ти". Тя проследи погледа на Вивиан към една ярко осветена реклама.

WCHM приветства завърналата се в Чикаго радиозвезда Сноу Ашли Гейбъл и с гордост обявява понеделник, 31 октомври за дебют на наградената є с отличия програма "Часът на Пепеляшка". Настройте апаратите си на 777 метра къси вълни от десет сутринта до един през нощта и открийте какво вълнува цяло Чикаго. (Едновременно онлайн в реално време на www.WCHM777.com/CinderellaHour.htpm )

- Не мога да повярвам - задъхано просъска Вивиан. - Как смее?

- За кого става дума? - Блейн не бе видял билборда. Натовареното движение в събота вечер по магистралата към Идънс го караше да не откъсва очи от пътя.

- Името є е Сноу и очевидно са є дали програмно време по радио WCHM.

- Която не е било редно да смее да приеме?

- Каква дързост, да покаже лицето си в Чикаго. При все че, като си помисля, рекламата не показваше лицето є.

- Казваш, че работи в радиото.

- Къде другаде да си изкарва прехраната с тромавата си фигура, но прелъстителен глас?

Блейн погледна Мира в огледалото за обратно виждане.

- Нищо чудно, че си станала ветеринар, Мира. Не знаех, че сестра ти може да съска като котка. Споделяш ли чувствата на Вив към тази Сноу?

Отношението на Мира, досущ като на Вивиан, далеч не бе положително. Люк беше обичал Сноу и тя дълбоко го бе наранила. Мира имаше предостатъчно причини да изпитва неприязън към жената, проявила такова коравосърдечие към приятеля є. Но реакцията на Вивиан я стъписа: че Вивиан въобще има някакво отношение към Сноу.

- Така и не я опознах - отвърна Мира.

- Нито пък аз - добави Вивиан. - Изобщо. Беше втори курс, когато аз завършвах. Засякохме се в гимназията само за половин година. Но бе достатъчно дълго. Сноу бе позор за Куейл Ридж. И за гимназията "Ларкен". Почувствах облекчение, когато се махна... а сега отново се е върнала. Не мога да повярвам.

- Чикаго е голям град, скъпа. Уверен съм, че можеш да я избягваш, ако се постараеш.

- Не е смешно, Блейн.

- Напротив. Странно е и очарователно. Виждам те в съвсем нова светлина.

С дясната си ръка той докосна лицето на Вивиан. Бе силна длан. Блейн беше красив и мъжествен... а на малкия си пръст носеше златен пръстен.

Мира, която първа се запозна с него, не бе забелязала пръстена. Но приятелката на Вивиан и партньорка в кантората Лейси Флин не бе сляпа. Дори вдигна тост за него на моминското парти. "Кой би помислил, попита тя с високо вдигната чаша шампанско, че мъж с пръстен на кутрето ще накара Вивиан да се влюби? За пръстените на кутретата, обяви Лейси, и за мъжкарите, които ги носят!"

Вивиан бе приела тоста с чувство за хумор. Омъжваше се за мъжа, когото обичаше. По-късно той обясни, че пръстенът принадлежи на сестра му, починала преди повече от трийсет години на двайсет и три.

- Не бой се - успокои я Блейн. - Обичам такава агресия, Виви. Обичам теб.

Вивиан постави лявата си ръка със седемкаратов диамантен пръстен върху неговата, омаяна за миг от любовта им. Но само за момент.

- Кога пишеше на рекламата, че е дебютното є предаване "Часът на Пепеляшка"? В понеделник вечерта ли? Нали познаваш служителите от WCHM, Блейн? Би могъл да им намекнеш каква огромна грешка правят. Да допуснат Сноу в ефира си е под нивото на програмите, които излъчват - продължи ядовито тя. - А нейното... какво е, да му се не знае? Радиоверсия на "Джо Милионера*"? Призив на Пепеляшка към мъжете да се съревновават кой да получи прозвището вълшебен принц? Докъде още могат да паднат?

- Не мисля, че е такава програма. Всъщност, ако не греша, се съгласих да бъда гост на "Часът на Пепеляшка" във вторник вечерта.

- Моля?

- Помолиха ме вчера следобед. Луиз получи подробно съобщение и им телефонира за отговора ми. Домакинята на предаването гостува от Атланта, но продуцентът искаше да уреди кратко интервю на тема следродова депресия веднага, щом е възможно. Водещата - Сноу - владеела до съвършенство слушателите и по план трябвало да пристигне в града още преди седмица. Забавила се заради следродова депресия у някаква нейна позната. От желание да покажат вежливост и, предполагам, да є устроят възторжено посрещане в Чикаго, хората от WCHM отредиха първата седмица за нея и за изтъкнати, добронамерени гости. Тя ги хвана в примката си, като пожела да включи сериозна и не дотам популярна тема като следродовата депресия. Честно казано, мисля, че не є липсва кураж.

- Нима "Часът на Пепеляшка" е токшоу?

- Опасявам се, че да. И още по-лошо, радващо се на голямо уважение - той се усмихна. - Форматът е същият като на безбройните предавания сутрин и вечер, когато хората шофират колите си към работа или къщи, чиито теми варират от спорт до психически проблеми, в зависимост какво реши продуцентът, или в нашия случай, водещата. Както вече споменах, приятелката ти е обрала точките на всички.

- Не ми е приятелка.

- Вече ми стана съвсем ясно. Само не разбирам защо.

- Обясних ти.

- Не съвсем. Не ми каза нищо смислено.

- Не ми се говори за това, Блейн. Бих искала да не участваш в програмата є.

- Колкото и да те обичам, Вивиан, не мога да откажа без основателна причина. Само твоето желание не е достатъчно. А с радост ще се възползвам от възможността да просветя слушателите как да избегнат психически срив. Известно ти е, Виви. Убеден съм, че пет минути могат да спасят живота на някоя майка, на детето є, на цялото семейство.

- Зная, Блейн. Разбирам. И за мен е важно. Само се вбесявам, че те използва, за да повиши рейтинга си.

- Възползва се от темата, може би. Не от мен. И трябва да се съгласиш, че следродовата депресия е рискова тема за едноседмичното є пребиваване в ефир. Но тя настоява да я коментира. Организаторите на WCHM ще се изпопребият да уредят всичко, както трябва. Убедени са, че знае какво прави и говори по въпроси, които цяло Чикаго иска да чуе. Измести следобедното си предаване в Атланта в най-слушаното време и пожъна такъв успех, че продуцентът споделил с Луиз, че привлякла дори и телевизионните зрители. Обзалагам се, че същото ще стане и тук. Вивиан?

- Какво?

- Нито веднъж през осемте месеца, през които те познавам, не съм те виждал да слушаш вечер радио. Така ли е?

- Вярно е. И може би никой друг в Чикаго няма да го стори и тя ще отново ще изчезне.

- Или ще се превърне в знаменитост в Града на ветровете. И така да е, какво от това? Няма нищо общо с теб, нито с нас, нали?

- Не. Освен, дето ще прекараш известно време в нейната компания.

- Няма причина това да те тревожи. Дори едно радиостудио да бе най-романтичното кътче на планетата, което не е истина, не възнамерявам да се оставя да бъда омагьосан от Сноу... или която и да е друга. Въпреки че - призна Блейн - категорично възбуди интереса ми към нея.

- Недей. Моля те, Блейн. Стой далеч от нея. Моля те, обещай ми.

Молбата бе така необичайна за Вивиан, така спонтанна, че и последните останки от закачливия тон на Блейн изчезнаха.

- Ще направя интервюто по телефона. Обещавам. Но, Вивиан, налага се ти да ми обещаеш нещо в замяна. Тази история е по-дълбока. И двамата - и тримата - го знаем. Нужно е да изясним защо Сноу така те тревожи и да сложим точка. С радост ще ти помогна. Сигурен съм, че и Мира също. Нали така?

- Разбира се.

Отговорът на Мира бе механичен, но каза истината. Би помогнала на Вивиан винаги и всячески. Ала сестра є не би се обърнала към нея дори и с незначителен проблем, да не говорим за нещо, което я правеше по-уязвима, отколкото Мира бе допускала за възможно.

Мира би могла да премисли собствените си планове по отношение на Сноу. Можеше... но не го стори. Рискуваше да си навлече гнева на Вивиан, както и на Люк.

Плановете є нямаше да се променят, особено след като Блейн не се готвеше да отмени появата си в "Часът на Пепеляшка".

Доктор Блейн Прескот се бе отдал на психиатричната просвета на Чикаго.

Целта на Мира бе малко по-ограничена. Да осведоми самата Сноу. За Люк.

- Вивиан? - обади се Блейн, когато единствено Мира се съгласи с предложението му сестра є да изглади нерешените си проблеми, свързани със Сноу.

- Обещавам - отговори тя. - Глупаво бе от моя страна да допусна това да ме разтревожи и си заслужава да разбера защо. Някой прекрасен съботен следобед на ровене из душата, докато ти и Мира разменяте имейли за някакъв побъркан, от когото действително има защо да се безпокоите. Освен ако...

- Освен ако какво?

- Може да е преправила гласа си като на телефонния терорист на Мира.

- Допускаш, че Сноу стои зад обажданията?

- Казвам, че може да е тя. Не е тайна, че бе луда по Люк Килканън и бе готова на всичко, за да го впримчи. Нищо чудно да предполага, че той живее в построения наново дом от детството му, а Мира, женският глас който отговаря на телефона, е съпругата му. Или... или е възможно да отправя неприлични телефонни обаждания към самия адрес и миналото.

- Без да звучи обидно, Виви, но сигурно страда от сериозна самозаблуда, за да тормози някакъв адрес, още повече принадлежащ на миналото. Такъв вид психическо отклонение е несъвместим с успеха, който очевидно е постигнала. Дори подобен стъписващ случай да обогати психиатричната литература, опасявам се, че ще бъде отхвърлено като чиста измислица. Нещо повече, славата є, всъщност, се дължи на способността є да долови какво слушателите є искат да чуят. Убеден съм, че ако искаше да разбере къде живее Люк Килканън, щеше да влезе в Интернет и да прочете.

- Може и той да е обект на неприлични телефонни обаждания.

- Възможно е. В такъв случай, полицията ще се разреши случая. Междувременно, Вив, нужно е да изясниш чувствата си към Сноу.

- Непременно.

- Това е, момичето ми. Кой знае, нищо чудно Сноу да реши, че слушателите є искат да чуят за новостите в семейното право и да те покани за неин гост.

- Не - гласът на Вивиан прозвуча остро. Направи явен опит да го омекоти. - Думата ми е, нека не се вманиачаваме, докторе. Мога да те уверя по най-здравомислещия начин, че никога повече няма да се срещна със Сноу Ашли Гейбъл. Категорично не желая... и няма да го сторя.

- Сноу Ашли Гейбъл?

- Името е малко странно, не ти ли се струва?

- А не е ли?

- Не. Виж, майка є все играеше разни роли, така да се каже. Навярно го е съчинила в някакъв момент. Но това име носеше Сноу, когато замина. Предполагам, че е решила да не го променя, преди да се върне.

Мира като че поизключи от разговора, докато се опитваше да осмисли казаното от Вивиан. Омразата на сестра є към Сноу бе очебийна, но и стъписваща. Освен това бе изненадващо и несправедливо твърдението на Вивиан, че Сноу е обсебена от Люк. Но най-смайващ бе фактът, че Вивиан нямаше какво да каже против Сноу. Или Люк.

Люк бе в последния клас в гимназията "Ларкен", когато както и Вивиан, Сноу бе втора година. Но до тази вечер Мира не помнеше сестра є дори да е произнасяла името му.

Люк, разбира се, бе споменал, че познава сестра є от гимназията. Забележката бе изречена безцеремонно и можеше да се очаква. Всички в "Ларкен" познаваха Вивиан. А Харисън Райт, гаджето на Вивиан от последния клас - първият от двамата є годеника - беше капитан на отбора по плуване.

Мира щеше да е доволна да размишлява на задната седалка. Но когато изявлението на Вивиан, че не иска повече да вижда Сноу, достигна до съзнанието є, се почувства длъжна да заговори.

- Не съм сигурна, че никога повече няма да се срещнеш със Сноу, Вивиан.

- Аз съм.

- Може довечера да присъства. На бала "Жътвена луна".

- Какво те кара да го кажеш?

- Защото едно от наддаванията на търга е за възможността да си гост в нашумяло ново радиопредаване.

- Нейната програма ли?

- Да. "Часът на Пепеляшка". Спомням си, че се питах що за име е?

Мира си задаваше друг въпрос, който не би є дошъл наум, ако не бе видяла как бронята от самоувереност на Вивиан се пропуква.

Нима сестра є дори не бе хвърлила поглед върху програмата? Сигурно за нея бе прекалено болезнено, напомняне за единственото, което някога е искала, но са є отказали?

От съвсем ранна възраст казваха на Вивиан, че никога няма да оглави "Ларкен и син". Тя не бе първородният син на Трей. Точка по въпроса. Династията, притежавала аукционната къща, щеше да умре с баща є.

Но както излиза, Вивиан не бе чула добре. Специализира история на изкуството в "Станфорд", после взе диплома и по икономика. Работеше в "Ларкен и син", доказа, че е способна да поеме юздите. Даде ясно да се разбере какви са намеренията є; не по-малко категорично Трей заяви, че това няма да се случи. Седмица след дипломирането є той обяви, че оттеглянето му от дейност и закриването на "Ларкен и син" предстоят в края на годината.

Аукционната къща се радваше на вихрено оживление през оставащите месеци. Всички, които възнамеряваха да предоставят на търг своите шедьоври на изкуството, бижута и ценни предмети, осъзнаха, че трябва да го сторят сега или никога.

Дали Вивиан посвети тези месеци на работа в аукционната къща с надежда Трей да промени решението си?

Мира не знаеше. Докато "Ларкен и син" пееше лебедовата си песен, тя бе в колежа. В редките случаи, когато се срещаше с Вивиан през онази година, лустрото на по-голямата сестра оставаше непокътнато, сякаш затварянето на вратите на аукционната къща не бе шамар в лицето є.

Но като че Вивиан го чувстваше точно по този начин. Навярно затова отклони предложението за работа от "Сотбис" и постъпи във факултета по право.

И може би затова не бе погледнала брошурата за търга на "Жътвена луна".

- Блейн - прошепна Вивиан. - Не мога да се срещна с нея.

Не бе нужно да си психиатър, за да доловиш нещастието на Вивиан.

- Добре - успокои я съпругът є. - Съгласен съм. Не си длъжна. Но е за благото на медицинския център наистина трябва да отида.

- Зная. Съзнавам го. Но, моля те, разбери, не ми е по силите.

- Ясно. Ала ме безпокои причината. Няма да присъстваш, Виви, но с Мира ще поднесем извиненията ти. Ще кажем, че те е съборил внезапен грип. Щом пристигнем в хотела, ще уредя лимузина да те закара до вкъщи.

- Благодаря ти.

- Може тази вечер да се срещна с нея - тихо добави Блейн. - Ако тя е там и някой от радиото ме забележи, логично е да ни представят един на друг. Дори може да ни се отдаде възможност да обсъдим участието ми във вторник вечерта. Нали така?

Отговорът на Вивиан, безропотно кимване, съвпадна с пристигането им в хотела. Мира остана при сестра си в колата, докато Блейн уреждаше връщането на съпругата си до Куейл Ридж.

След повече от три десетилетия отдалечаване съдбите на сестрите Ларкен се събраха там, където се пресичаха пътищата на Люк и Сноу. Сблъсъкът не бе незначителен. Вивиан бе съкрушена. Ако бе някоя наскърбена непозната, Мира щеше да предложи помощта си в секундата, когато Блейн излезе от колата. Но трийсетте години, през които познаваше сестра си само като уверено в себе си "златно" момиче, накараха Мира да остане сдържана, както и Вивиан. Цялото є същество като че крещеше: "Остави ме на мира!"

Сестра є се двоумеше дали да се подчини на предупреждението, или да последва съвършено различния си подтик: "Тя ти е сестра, има нужда от теб", когато Вивиан заговори:

- Питам се дали Люк...

- Какво за него, Вивиан?

- Нищо.

- Не е нищо.

Вивиан въздъхна.

- Чудя се дали има представа, че жената, разбила сърцето му, се е върнала в Чикаго.

- Откъде знаеш?

- Кое да зная?

- Че Сноу е разбила сърцето на Люк.

- На всички е ясно. Не остана скрито покрито. След като Сноу изчезна, Люк едва не полудя. Стана, преди някой изобщо да допусне ужасните сцени, като онези в "Колумбайн*". Не скитаха юноши с готови за нападение пушки. Преди всичко хората се разтревожиха заради пожара. Изплашиха се и се бояха от Люк. Представяха си как залива училището или целия град с бензин и им драсва клечката.

- А ти?

- Дали мисля, че Люк е способен на убийство? Не - гласът на Вивиан стихна. - Люк никога не би погубил никого.

- Килканън - Люк почувства изтощението си, отговаряйки на мобилния си телефон. Включил го бе на режим да говори, без да използва ръцете си. Винаги така постъпваше, когато бе зад волана.

Тази вечер Люк се нуждаеше и от двете си ръце. Ураганът, причинил жестоки опустошения в Югоизточен Илинойс, се носеше към Чикаго. Той едва успяваше да удържи колата си под поривите на вятъра.

Може да се каже, че Люк имаше нужда от нещо повече от двете си ръце. Би било чудесно да можеше да даде почивка и на мозъка си. Няколко шева също нямаше да навредят. Няколко бода тук и там, за да свържат липсващите части.

Но се надбягваше с бурята към Чикаго. Бе напълно луд да се среща със Сноу в такава нощ. Но коя би била по-подходяща? Освен това имаше и някаква симетрия. Последният път, когато видя Сноу беше, когато я заведе на бал.

- Дон Милс е, Люк. Къде си?

- На трийсет мили западно от Чикаго.

- Скочи от хеликоптера и се метна в колата си.

- Мислех, че сме приключили.

- Така е. Край. Само си казах, че може да предпочетеш един горещ душ, солидно хапване и здрав сън през нощта, преди да потеглиш.

- Към същото съм се запътил, Дон, към къщи.

Тази вечер храната не фигурираше в плановете му, душът, който си бе наумил да вземе, щеше да е студен. Измореният му мозък трябваше да остане буден, а изтощеното му тяло нащрек.

Беше се преоблякъл, преди да се отправи към хотел "Камбанките". Бърт от "Смокинги под наем" в Куейл Ридж го бе уверил, че когато пристигне, официалната дреха ще го чака на покритата му веранда. Люк нямаше причини да не вярва на обещанието му. Бе наел първия си смокинг от него, онзи който беше облякъл на бала "Стъклената пантофка" на гимназията "Ларкен", а през последвалите шестнайсет години неведнъж се обръщаше към неговите услуги.

- Не мога да кажа, че те виня. "У дома" звучи доста примамливо. До утре всички ще си бъдем вкъщи. Исках да ти съобщя последни новини за момиченцето.

През изминалата седмица Люк участва в безброй спасителни операции, но знаеше за чие избавление говори Дон.

"Не ми казвай, че е мъртва", помоли се на ум Люк, после изведнъж разбра, че вече знае, че не е. Оптимистичният тон на Дан подсказваше по-щастлива развръзка.

Понятието "по-щастлив" събуди една мисъл, която Люк никога не би си позволил, ако не бе толкова изтощен. "Може би по-добре да беше умряла."

Същото на времето вярваше и за себе си. Бе натрапчива убеденост, която не го напускаше, допреди един снежен коледен следобед. Откакто срещна момичето на име Сноу, колкото и злини да го сполетяваха, се бе заклел никога повече да не пожелава собствената си смърт.

Тя му бе показала един различен свят.

Той искаше да стане част от него или поне да го наблюдава отвън.

Люк не бе убеден, че за момичето, което бе спасил днес, щеше да е по-добре, ако е мъртво. Но се боеше, че ще дойде време, когато сама ще си го помисли. Бе прекалено голяма, за да преживее травмата. Люк таеше кристално ясни спомени за всички страдания в живота си на същата възраст - четири години.

Уенди Харт щеше да запомни този ден.

Уенди. Умореното му сърце се сви. Струва ми се, че е момиче, бе го уверила Сноу преди цяла вечност. Нашата дъщеричка. Мисля, че е Уенди.

С усилие Люк се откъсна от спомена за мъртвото бебе и насочи мислите си към момичето, което днес бе спасил. От Уенди Килканън към Уенди Харт.

Беше чувал за нея, преди да я срещне. Баща є Даниъл бе местен доброволец. Фермата му за тикви бе на високото, над наводнените терени и реколтата му бе обрана и откарана, за да дари радост за Вси светии, преди пороя.

Даниъл и поминъкът му бяха в безопасност. Постъпи като доброволец, за да помогне на съседите си, които до един го уважаваха, при все че никой не го познаваше добре. Съпругата на Даниъл, Ейлийн, бе по-общителната от двамата.

Преди четири години Даниъл и бременната в шестия месец Ейлийн решиха да прекарат един уикенд в Чикаго. И тогава, както и сега, тиквите им бяха заминали на пазара. Задаваше се празник. Очакваха ги два романтични почивни дни и весело пазаруване на бебешки дрешки.

Докато бавно се разхождаха по "Мичиган авеню", една кола се вряза в тротоара, пийналият шофьор бе леко ранен, но Ейлийн бе прегазена на място.

Веднага я откараха в отделението за спешна помощ на болницата "Грейс Мемориал" и я поставиха на животоподдържащи системи, за да запазят утробата є жива, докато детето стане способно да оцелее само.

Даниъл овдовя в деня на раждането на дъщеря си. Живееше скромно, грижеше се за Уенди, обработваше градините си и помагаше при нужда на съседите си.

Работеше рамо до рамо с Люк, укрепваше с торби пясък застрашените домове, управляваше моторници, за да избави изпаднали в беда семейства, извеждаше добитъка към по-сухи пасища. Уенди също помагаше в общинския гимнастически салон, като предлагаше утеха на разтревожените евакуирани, докато чакаха да спаднат водите от наводнението.

Люк стана далечен свидетел на злополуката с Даниъл. Бетонна плоча, предназначена да отвежда водата далеч от къщите, падна от един камион върху ръцете на Даниъл. Костите ще заздравеят, уверяваха го лекарите. Щяха да му свалят гипса навреме, за да подготви почвата за следващите фенери за Вси светии и пайове за Деня на благодарността.

През следващите месеци и двете му ръце бяха гипсирани от раменете до китките. Друг доброволец откара Даниъл и Уенди до фермата, считана за безопасна.

Но се оказа друго. Скорошните изкуствени земни настилки - паркинг пред търговски център и разширението на двулентовото шосе - пренасочиха прииждащите води от излезлите от коритата си реки.

Никой не очакваше пороят да връхлети точно там и да се случи така ненадейно.

За няколко мига къщата на Харт се превърна в едва държащ се над вълните остров сред бушуващо море, което се надигаше. Даниъл потърси помощ по мобилния си телефон, след това строши гипса при лактите си, за да даде свобода на ставите си. Трябваше да подготви пътуването им - всъщност само на Уенди - и да я изкачи върху покрива им.

Даниъл спаси Уенди. Даниъл, не Люк.

Да, Люк настоя да го спуснат от хеликоптера, брулен от адските пориви на вятъра. Но именно Даниъл стоеше на паянтовия покрив и повдигна Уенди към него.

Когато Люк я притисна здраво в прегръдките си, протегна ръка към Даниъл. Той трябваше да се вкопчи в него. Нямаше време да издигнат Уенди до вертолета и отново да свалят Люк да спаси Даниъл.

Имаше само един начин - Люк да размени мястото си с Даниъл.

Люк бе добър плувец. Знаеше какво е да те държат под водата, докато почти се удавиш. Това бе любимото мъчение на Джаред, причинявано безброй пъти преди четвъртия рожден ден на сина му, оставило ярък спомен оттогава насетне.

Люк знаеше как без борба да запази и последната молекула кислород. Можеше да оцелее в бушуващата река, на повърхността є или под нея по-дълго отколкото Даниъл. И благодарение на друго от изтезанията на Джаред, Люк издържаше и на студ.

Баща му изпитваше наслада да кара сина си да плува до крайно изтощение и отвъд него. Докато не му останат сили. Джаред не го беше грижа, че тялото на момчето трепери и устните му посиняват или че Люк го умолява да му разреши да спре. Бащата обещаваше, че краят е близко. "Още две дължини", казваше му той. После, когато малкият плувец извършеше този невъзможен подвиг, му се изсмиваше и му възлагаше нови две.

Ако някой можеше да надвие прииждащите води, това бе Люк. Надвиквайки хеликоптера и воя на вятъра, крещя на Даниъл, да се сменят, но той отказа поклащайки глава.

Навярно Даниъл чувстваше че наскоро счупените му кости няма да издържат сложната въздушна акробатика, при която може да изтърве дъщеричката си. А може би щеше да откаже при всякакви обстоятелства. Защо Люк да загива вместо него?

Молбата на Даниъл бе ясна. "Спаси моята Уенди!"

Видя как желанието му се сбъдва, загледа как дъщеря му се издига, докато той чакаше участта си.

Люк притисна лицето на детето до гърдите си. Спомените є щяха да са достатъчно ужасяващи и без да става свидетел на смъртта на баща си. Люк видя сериозното кимване на Даниъл в знак на благодарност, когато водата го отнесе.

- Люк? Чуваш ли ме?

- Разбира се. Как е тя?

- Замръзнала. В шок. Но лекарите ме уверяват, че се възстановява. Ще се оправи, Люк... както и котенцето.

- Какво котенце?

- Затвореното в раницата є. През джоба бяха пробити дупки. Навярно ги е направил Даниъл, за да може животното да диша.

Даниъл бе докосвал Уенди, докато бе възможно, по раменете, кръста, коленете, пръстите на краката. Когато я отделиха от ръцете му, той извика последните си думи към Люк.

"Внимавай с раницата - бе извикал. - Вътре има писмо на кого да се обадиш, за да се погрижи..." Вихърът отнесе останалото.

- В раницата има писмо - съобщи Люк.

- И него намериха. Адресирано е до законния настойник на Уенди, някакъв лекар в Чикаго. Никой не е отварял плика, опитват се да го открият.

- Тя няма ли близки в района?

- Изобщо няма роднини.

Люк отчаяно се надяваше, че докторът от Чикаго да не иска друго от живота, освен да бъде баща на осиротялото момиченце. Изпита болка, каквато не бе чувствал от много отдавна при мисълта че тя може и да няма късмет.

- Благодаря, че ме държиш в течение, Дон.

- Как иначе. И аз ти благодаря, Люк, че помогна.

Люк продължи да страда, както не бе страдал от много дълго време. Дотук с предположението, че чувствата към Сноу са мъртви и погребани.

Огнеборците не носят факли, поне така твърдеше лепенката на бронята.

Този пожарникар бе различен. Имаше невидима факла, с която щеше да освети лицето є, когато тя му съобщи онова, което искаше да узнае: защо го бе напуснала, защо го бе лъгала, защо си тръгна от Куейл Ридж, без да погледне назад.

А когато чуеше отговорите є? Докосна с факлата всеки спомен за Сноу и възпламени бушуващ пожар, докато не остана само пепел, носена от вятъра, като вихрушката от снежинки в онзи коледен ден, когато за първи път се срещнаха.

Шофираше през бурята, а спомените се надпреварваха един през друг, за да се върнат, започвайки от онзи ноемврийски ден, когато каза на Сноу, че заминава...

Люк с усилие насочи натежалите си крака навън от гората и си припомни как баща му насила го караше да плува, докато мускулите му се изпълваха с млечна киселина и той едва не се удавяше.

Още две стъпки. И още две. Към къщата, която беше негов затвор, а не дом.

Люк се надяваше никога повече да не види Джаред, че тази ще бъде една от нощите, когато баща му се връщаше след полунощ, а Люк щеше да си е отишъл завинаги, преди Джаред да се събуди.

Но не би.

Баща му го чакаше, сякаш беше наясно какво е планирал. Джаред започна с въпроси къде е прекарал предната нощ и злонамерени намеци за Сноу и Лий.

Прикритите нападки се превърнаха в заплаха.

- Всички знаят каква е Лий Гейбъл и какво върши за пари. Ченгетата няма и да я докоснат. Клиентите є са най-богатите мъже в Куейл Ридж. Но едно обаждане в Службата за защита на децата няма да отминат с лека ръка. Ще предизвика разследване. Личните дела са едно. Общественият скандал е коренно различно нещо. Сноу ще свърши в сиропиталище. Мисля си, че ще се проявим като добри съседи, ако я вкараме вътре. Ще я поканим тук и тримата хубавичко ще се позабавляваме.

Празният стомах на Люк се сви от ужас, заради извращенията, които момчето добре познаваше. Дланите му също се свиха, но понеже му бе ясно какво удоволствие изпитва баща му при вида на готови за бой юмруци и че подигравките му са улучили целта си, Люк си наложи да ги отпусне.

- Имам да пиша домашни.

Джаред напълни две чаши със скоч и избута едната към Люк.

- Време ти е да се научиш да пиеш.

- Не, благодаря.

- Пий! Само едно питие и после си отиваш горе.

Люк знаеше за алкохола достатъчно, за да разбира, че грамадната чаша, която му бе напълнил баща му не е "едно питие". Осъзна също и че Джаред вече бе пил.

Когато пиеше, баща му ставаше още по-зъл. Да му противопостави бе най-сигурният начин злобата му да се изроди в насилие.

- Само една - съгласи се Люк. - Наистина имам много уроци.

- Пий. До капка. Веднага.

Люк се подчини. Нямаше избор. След миг скочът замъгли гладния му мозък.

- Харесва ли ти?

Люк се бореше да проясни ума си. Бе уязвим пред Джаред. Колкото и силен да ставаше, баща му бе по-силен. Джаред се подхранваше от жестокост, каквато Люк се молеше никога да не изпита. Момчето имаше едно-едничко преимущество пред баща си - способността да отгатва настроенията на Джаред и да се опита да ги уталожи, а не да ги изостря.

Уискито отне на Люк и това дребно предимство.

- Не зная.

- На мен ми допада. И знаеш ли защо? Изважда истината наяве. И така, Люк, нека поговорим за малката ти приятелка. За Сноу. Смяташ ли, че и тя ще ми се понрави?

- Извратено копеле.

Джаред се изсмя.

- Какво ти казах? Истината.

- Ще да те обадя на полицията.

- Тук е проблемът, момченце. Всички ме обичат. Аз съм герой, забрави ли? Но ти, ти създаваш неприятности, Люк. Крайно си неуравновесен. Патологичен лъжец. Целият град го знае. Погрижил съм се за това. Всички ме съжаляват и ми се възхищават, че не съм те разкарал оттук. Нали разбираш къде е мъчнотията? Каквото и да кажеш, няма да ти повярват. Докато всяка казана от мен дума е чисто злато.

Люк разбра, че няма да избегне насилието. Така искаше Джаред и щеше да го получи.

Подтикваше го да направи първия ход. Люк никога не се хващаше на въдицата. Съсредоточи се как да оцелее от това, което предстоеше.

Но досега Джаред не го бе провокирал с най-скъпото му на този свят - Сноу. И никога преди Люк не бе чувствал, че няма нищо повече за губене.

Даже и да бе трезвен през онази последна нощ в Куейл Ридж, Люк щеше налети на баща си и да види прекалено късно ножа.

Люк вярваше, че Джаред ще го убие. Но след няколко удара, от които шурна кръв, ала не бяха опасно дълбоки, момчето започна да разбира, че баща му играе нова игра, предвещаваща да направи сблъсъка им неравностойен, както винаги досега.

Борбата ги увлече нагоре по стълбите към спалнята на Люк.

Тя не осигуряваше нито убежище, нито уединение за сина на Джаред. Можеше да се заключва само отвън. А закованите прозорци над пълния с изпочупени стъкла басейн не предлагаше път за бягство.

Люк затръшна вратата, която не можеше да заключи и зачака баща му да нахълта в стаята и да нанесе смъртоносния удар, като го приклещи вътре.

Джаред не стори нито едно от двете. Смеейки се, заслиза по стълбите.

Ножът бе нещо ново. Алкохолът за Люк - също. Но гонитбата до спалнята на Люк и оттеглянето на хилещия се Джаред - не.

Момчето можеше само да чака... и да крои как да убие баща си.

Често го бе обмислял, утеха и противоотрова в нощи като тази. Можеше да го извърши, казваше си. Силата бе на негова страна.

Да не убие Джаред бе избор. Изборът, който Люк винаги правеше.

Но в нощта, преди да реши да напусне Куейл Ридж, когато Джаред бе заплашил да унищожи единствения свят, който Сноу някога бе познавала, другата възможност доби ясни очертания, макар Люк да не бе сигурен дали Джаред би осъществил заплахите си, щом веднъж момчето заминеше.

Щеше ли на Джаред да му липсва невинната жертва в игричките му и да реши да се сприятели със Сноу? Ако е така, би могъл да го стори. Бе така чаровен. Не я вини, че не го харесва, щеше да є каже. Или че му няма доверие. Той го заслужава. Самият той се ненавиждаше. Но обичаше Люк, наистина го обича и ако тя му помогне да открие изчезналия си син, цял живот ще му доказва колко съжалява.

Люк бе длъжен да убие Джаред. Само така Сноу щеше да бъде в безопасност. Но нямаше да го погуби и да избяга. Щеше да си признае престъплението, без да съжалява.

Аз го извърших, щеше да каже на ченгетата, които бяха приятели на Джаред. Заключете ме в затвора и изхвърлете ключа.

Да затрие Джаред, щеше да си струва каквото и да е наказание. Ала го плашеше самият акт на убийството. Цял живот се бе стремил да не прилича на баща си.

Но такъв беше той. Синът на чудовището. Щеше да отърве света от този изверг, но как?

Люк се помъчи да си представи.

Не се получаваше никаква картина.

Страхливец! Смъмри се, както Джаред би сторил, без никаква полза. В главата си чу друг глас - гласа на Сноу - тя знаеше, че той не е страхливец, но също бе убедена, че никога не би извършил убийство.

От звуците от външната страна на вратата му стана ясно, че баща му се е върнал. Докато чакаше отварянето є, Люк се подготви за нахълтването му.

Но Джаред не натисна дръжката, а спусна резето и някаква течност започна да прониква в стаята.

Уиски?! Не, Люк осъзна, че долавя миризмата и видя пламъците.

Баща му изливаше бензин под вратата.

Стана локва.

Езеро.

Море от пламъци. Иззад заключената врата баща му се смееше.

После изпсува.

След това с вик, последван от трясък, Джаред Килканън притихна.

Но не и спалнята на Люк. Адът бе оглушителен. Пламъците пращяха, докато го преследваха по посока на прозореца, който баща му бе заковал.

Люк зърна отражението си - едно момче, гонено от огъня.

Силно момче, което може да лети. Като Питър Пан.

В този миг на полет Люк почувства свободата и благословената свежест на ноемврийския въздух.

Усети и друго, преди да загуби съзнание. Гвоздеи, забиващи се в плътта му. Чу злокобен звук, когато гръбнакът му се изви и костите на краката му изхрущяха.

Гласовете на хората от "Бърза помощ" и застаналите наблизо зяпачи го върнаха в съзнание.

- Джаред е мъртъв - чу някой да казва.

- Джаред? Не!

- Да. Вътре в къщата е. Мъртъв.

Насъбралата се, разнородна тълпа растеше. Съседите от "Пайнуд". Учителите от гимназията "Ларкен". Мъжете от "Хилтоп", с които Джаред играеше голф и съпругите им, с които спеше.

Съдниците бяха приятели на Джаред, не на Люк, и докато момчето лежеше, разпънато на кръст върху пирони и стъкла, го обявиха за виновен за случилото се.

- Люк го е убил, точно както Джаред се опасяваше, че може да се стане.

- И той ли е мъртъв?

- Не му остава много. Погледни всичката тая кръв.

- Добре. Хубаво.

Люк не разпозна безплътните гласове. Но знаеше кой не му желаеше гибелта или поне му помагаше да оцелее. Притеклите се на помощ медици мълвяха насърчителни слова, както и госпожа Евънс, която също бе слязла в басейна.

И в този миг...

- Люк!

- Сноу.

За първи път, откакто се върна в съзнание, Люк вдигна поглед от осакатеното си тяло към кълбата дим, забулващи луната. Лицата, желаещи смъртта му, кръжаха над него.

Освен едно.

- Грешите! - изкрещя тя към гражданите, които вече го бяха осъдили. - Люк не е убил баща си. Люк никога не би убил никого!

"Ти грешиш - нещо го подтикна да є каже. - Готвех се да го погубя. Исках." Люк не произнесе тези думи или други, породени от отчаянието му. "Прегърни ме, Сноу. Не си чувствам краката. Не ме оставяй!"

Когато дори госпожа Евънс не можа да попречи на Сноу да се спусне към него и момичето коленичи върху натрошените стъкла, Люк є каза:

- Върви си, Сноу. Махай се.