Чу в здрача зад гърба си приглушен глас.

- Здравей, Георгиос.

Бе часът за вечерна молитва, когато в помътнялата светлина не можеш да различиш черно от бяло. Георгиос измъкна ножа си от колана, извърна се рязко и проряза въздуха. Из цял Истанбул мюезините по минаретата бяха отметнали глави, за да подхванат молитвените си напеви.

Беше тъкмо мигът, в който може да те пребият на улицата.

Накъсаните извивки на молитвените повици се стелеха жално, ехтяха над Златния рог, където гръцките лодкари по каиците палеха фенерите и самотните им светлини трепкаха на черния фон на притъмнелия хълм на Галата. Каикчиите пресичаха Босфора на път към Ускудар и трепкащите светли точки избледняваха и потъваха към тъмата на планините. Оттам, на азиатския бряг, джамиите край брега ги посрещаха с екот.

Георгиос усети ритника точно под кръста си. Разпери широко ръце, за да запази равновесие, но се препъна и политна към мъж с изпито и някак скръбно лице.

Воят от минаретата ставаше все по-мощен, мюезините подхващаха един след друг молитвата, песнопението им ставаше все по-плътно, заливаше града, стелеше се в здрача и поемаше към небето, за да изрази по хиляди начини човешката немощ и величието на Всевишния.

Камата нямаше да му помогне.

Молитвените призиви траят около две минути и половина - за Георгиос заглъхнаха по-бързо. Мъжът със скръбното лице се наведе и вдигна ножа. Беше много остър, но със счупен връх. Не бе подходящ за бой. После го запокити в сенките и се отдалечи. Едно рижаво куче се измъкна от близката порта. Втори пес се провлачи по корем, замря наблизо и заскимтя с надежда. Опашката му тупаше по земята. Рижавото куче изръмжа предупредително и оголи зъби.

Максимилиан Льофевър се приведе над релинга и пусна недопушената си пура сред белите гребени на вълните. Сарайбурну вече се виждаше от носа, дърветата се очертаваха с черните си разперени клони на утринната светлина. Корабът вече заобикаляше сарая и кулата на Галата се извиси над Пера. Льофевър извади кърпичка от ръкава си и си избърса ръцете; кожата му бе влажна и лепкава от соления въздух.

Вдигна поглед към стените на султанския палат и попи и врата си с кърпичката. От един от вътрешните дворове на сарая се издигаше древна колона, увенчана с коринтски капител; сякаш пронизваше клоните на дърветата. Сигурно бе реликва от някогашен акропол, построен преди векове, когато Византион е бил най-обикновена гръцка колония, още преди да се превърне във втори Рим, преди да заеме горделивото си място като пъп на света. Повечето хора изобщо нямаха представа, че тази колона съществува: понякога човек я забелязваше, понякога – не.

Корабът започна плавно да прави широк завой и Льофевър въздъхна доволно.

Стамбулският бряг на Златния рог с многобройните богато украсени куполи и минарета ту бавно се приближаваше, ту срамежливо се отдръпваше. Под кубетата на джамиите, подредени едно под друго по склона към оживения бряг, покривите на Истанбул блестяха обагрени в червено и оранжево на първите слънчеви лъчи. Цели столетия вече всеки посетител на града възкликваше пред тази гледка: Константинопол, Истанбул, град на патриарси и султани, изумителен по пъстротата си калейдоскоп, перлата на великолепния Изток от цели петнайсет века.

Разочарованието настъпваше по-късно.

Льофевър сви рамене, запали нова пура и се извърна към палубата. Четирима моряци, боси, с мръсни потници, се бяха превили над веригата на котвата и очакваха знак от капитана. Други вече сваляха платната. Кормчията насочваше кораба към пристанището, промъкваше се към брега срещу течението, което да спре хода на кораба. Капитанът вдигна ръка, веригата избумтя като оръдеен изстрел, котвата се заби в дъното и корабът бавно се люшна и се заклати.

Спуснаха лодка и Льофевър слезе в нея след гребеца и сандъка си.

На кея на Пера младият гръцки моряк скочи на брега, стиснал тояга, за да разпръсне скупчилата се тълпа улични търговци. Другата си ръка протегна за бакшиш.

Льофевър пусна в шепата му монета.

- Градски грошове – заяви презрително младежът. – Градски грошове много лош, височество. – Ръката му остана протегната.

Льофевър му намигна и каза:

- Piastres de Malta*.

* Малтийски пиастри (фр.) – Б. пр.

- Охо! – Гъркът погледна монетата и лицето му засия. – Мнооого хубав. – Сега вече удвои усилията си срещу тълпата. – Тези е все крадец. Искаш да ти намери хамалин? Хотел? Много чист, височество.

- Не, благодаря.

- Лоши мъжове тук. Ти за пръв път в град, височество?

- Не.

Тълпата изведнъж утихна. Някои заизвръщаха глави. По дъсчения кей приближаваше мъж със зелени чехли, среден на ръст, с гъста побеляла коса. Ясните му сини очи блестяха. Беше със сини шалвари и разкопчана избеляла памучна риза.

- Доктор Льофевър? Последвайте ме, ако обичате. – След това подхвърли през рамо: – Има кой да се погрижи за багажа ви.

Льофевър сви рамене.

- A la prochaine*.

* До скоро (фр.) – Б. пр.

- Adio*, гос`ине – отвърна морякът.

* Довиждане; сбогом (ит.) – Б. пр.

Същата тази сутрин Яшим се събуди в истанбулската махала Фенер, облян от топлото пролетно слънце, надигна се и прокара сънено пръсти през рошавите масури на косата си. Отметна вълненото одеяло, смъкна се от нара и опипом напъха крака в сивите си кожени пантофи. Облече се, слезе на долния етаж на къщата на вдовицата и се измъкна през ниската порта, останала още от византийско време. Отиде в любимото си кафене на Кара Давут, на няколко пресечки. Мъжът зад печката му кимна и сложи на огъня малко медно джезве.

Яшим се намести на дивана, така че да вижда сокака под надвисналия еркерен прозорец. Скръсти крака, шалварите скриха стъпалата му... и като че ли стана някак невидим.

Качеството да остава незабелязан се дължеше отчасти на начина, по който продължаваше да се облича. Бяха изминали няколко години, откакто султанът взе да поощрява поданиците си да се обличат по западен тертип; резултатите бяха смесени. Мнозина смениха чалмите с алени фесове, а широките удобни халати с панталони и сака с неестествено високи яки, при това цепнати отзад като лястовичи опашки, ала малцина бяха стигнали до европейските ботуши с връзки. Някои от мющериите, насядали до Яшим на дивана, приличаха на черни босоноги бръмбари, с щръкнали лакти и остри колене. Заметнат с дълъг плащ в неопределен цвят, нещо между наситено тъмночервено и кафяво, и роба в шафранен цвят, Яшим спокойно можеше да мине и за гънка на губера, с който бе застлан диванът; единствено чалмата му изпъкваше - искрящо бяла.

Да остава невидим бе едно от най-важните качества на този мъж, ако можеше да бъде наречен мъж. Беше тих, сивите му очи наблюдаваха света с пронизваща яснота, движенията му бяха плавни, дискретни, сякаш за да отклонят вниманието на околните, вместо да го привличат. Хората го мярваха, ала така и не го забелязваха; и тъкмо тази липса на показност, фактът, че с нищо не впечатлява и не дразни другите, бе неповторимият му талант, който го правеше уникален дори в Истанбул.

Яшим не се натрапваше нито на мъжете, нито на жените. С миловидното си лице, сивите си очи и тъмните си къдрици, недокоснати от годините дори на четирийсет, той бе великолепен слушател; задаваше въпросите си тихо и незабележимо, ала не бе истински мъж. Яшим бе евнух.

Пиеше си кафето, подпрян на лакът, похапваше макови кифлички и перваше по някоя троха от мустаците си.

Реши да не пуши толкова рано, остави на подноса един сребърен пиастър, излезе на улицата и тръгна към големия пазар Капалъ чарши.

На кьошето се обърна и погледна назад тъкмо когато кафеджията посегна към монетата и я захапа. Яшим въздъхна. Фалшивите пари бяха като отрова, плява, от която Истанбул никога нямаше да се отърве. Претегли кесията си в длан и долови сухото звънкане на богатството си; бе дошло време, в което парите се топяха като захар в ръката му. А захарта бе сладка. Султанът обаче умираше и във въздуха се усещаше горчивина.

На улицата на книжарите Яшим спря пред малкото дюкянче на Гуландрис, който въртеше алъш-вериш със стари и редки книги: понякога му попадаха и френски романи, на които Яшим не можеше да устои.

Гуландрис втренчи в него здравото си око и стисна зъби. Не бе от типичните напористи гърци – предпочиташе повече да наблюдава, отколкото да приказва. Едното му око бе побеляло от перде, ала другото работеше и за две, не изпускаше нито едно движение на мющерията: как избира книга, изражението му, движенията на клепачите му, когато я отвори и се зачете. Димитрис Гуландрис не подбираше стоката си, в дюкяна му имаше всичко - стари книги, нови книги, гръцки книги, турски книги (а от тях се намираха съвсем малко), книги на арменски и иврит, дори понякога на френски. Лично той не проявяваше никакъв интерес към печатното слово. Затова пък моментът на определянето на цената бе неговата страст. И така, със здравото си око той следеше за издайнически знаци по лицето на посетителя.

Ала евнухът бе добър. Много добър. В очите на Гуландрис бе добре сложен господин, който тъкмо навлизаше в средна възраст, черната му коса прошарена тук-там под малката чалма, с мека наметка в неопределен цвят. Гуландрис бе сигурен, че умее да наднича зад хитростите, с които се опитваха да го подведат мющериите му – зад престореното безразличие, зад начина, по който небрежно посягаха, зад изкусната незаинтересуваност и разсеяните жестове. Попиваше внимателно всяка тяхна дума. Наблюдаваше движенията на ръцете им, блясъка в очите им. Единствено проклетият евнух си оставеше пълна загадка.

- Избра ли си нещо?

Яшим се обърна към него. Мислите му бяха далече, лутаха се сред мъката на несподелена любов и стария му приятел Бенджамин Констант, а ето че в миг се оказа пренесен в познатото уютно дюкянче на Каяпалъ чарши, сред отрупаните с книги от пода до тавана стени, пред мъждукащата лампа и стария Гуландрис, нахлупил мръсен сив фес, седнал с кръстосани крака на стола зад френско писалище. Яшим се усмихна. Не се канеше да купи точно тази книгата – „Адолф” на романтика Констан дьо Ребек. Затвори я внимателно и я върна на мястото на полицата.

Усмихна се и се поклони, притиснал длан към гърдите си. Обичаше този дюкян - малкото препълнено с книги кътче, в което никога не знаеш какво можеш да откриеш. Подозираше, че и самият Гуландрис няма представа с каква стока разполага, а и едва ли можеше да чете и пише на друг език освен на своя гръцки. И ето че днес, сред бъркотията от френски учебници по балистика, стари имперски свитъци с красивата калиграфска тугра* на султана, непонятни гръцки религиозни трактати, разпилените из целия дюкян френски романи - които Яшим, колкото и да бе странно, много обичаше - погледът му бе привлечен от истинско съкровище. Миналия месец го нямаше. Може би следващия също нямаше да го има.

* Монограм на султана. – Б. пр.

Яшим свали от полиците три книги, които го интересуваха. Поколеба се, докато оглеждаше третата – как само му се искаше да си я купи, – и накрая я пъхна най-отдолу и сложи и трите на писалището. Гуландрис присви устни. Той не се пазареше и не се разправяше. Определяше твърди цени. Яшим усети как го бодва разочарование, когато Гуландрис със сериозно изражение драсна цената на третата книга и тя се оказа доста по-скъпа от онова, което можеше да си позволи. Оставаха две и той с истинско неудоволствие върна едната на полицата. Бръкна в кесията си. Гуландрис извади тефтер от едно чекмедже на писалището и записа нещо.

Яшим кимна на стареца и излезе от книгопродавницата, стиснал под мишница поредното си съкровище, първи том на „L’Art de la Cuisine Fran?aise au 19me Si?cle”* на Карем.

* “Изкуството на френската кухня през XIX век” (фр.) – Б. пр.

Заслиза по хълма към пазара.

Един продавач на риба бе втренчил поглед в кантара, докато претегляше костур за възрастна достолепна жена. Двама мъже се разправяха нещо за връзка моркови. Фалшивите пари бяха направили всички подозрителни, но това не се отнасяше за Георгиос, помисли си Яшим. Той държеше любимата му сергия и винаги му даваше добри идеи за вечеря. Георгиос просто щеше да изръмжи и да заяви, че от пари полза няма.

Георгиос обаче го нямаше.

- Няма го, ефенди – обясни арменецът от съседната сергия. – Разправят, че му се случило нещастие.

- Нещастие ли? – Яшим си представи якия продавач на зеленчуци.

Арменецът извърна глава и се изплю.

- Вчера дойдоха и рекоха, че Георгиос повече нямало да идва. Един от братята Константинидис щял да поеме работата.

Яшим се намръщи. Братята Константинидис имаха еднакви тънки мустачки и неуморно шетаха около сергиите си със зеленчуци. Яшим открай време пазаруваше от Георгиос.

- Ефенди! Какво да ти увием днес? – Единият от братята се приведе напред, докато подреждаше чевръсто купчина патладжани. – Фасулът е на цени от миналата година! Само днес!

Яшим започна да посочва. Константинидис претегли две оки картофи и ги пресипа в кошницата му, след което с един замах върна блюдото на кантара.

- Четири пиастра, двайсет, двайсет, двайсет, осемдесет и пет картофите, пет и пет – нещо друго, ефенди?

- Какво е станало с Георгиос?

- Фасул на ланшни цени?

- Ти ли ще поемеш сергията му?

- Пет и пет, ефенди.

- Една ока тиквички.

Мъжът награби тиквички.

- Чух, че му се случило нещастие. Какво е станало?

- Тиквичките. – Когато Константинидис се пресегна да прехвърли тиквичките в кошницата на Яшим, евнухът стисна блюдото и го задържа.

- Аз съм му приятел. Ако го е сполетяло нещастие, ще се опитам да помогна.

Константинидис сви замислено устни, после каза тихо:

- Ще попитам кадията. – Кадията бе длъжностното лице, което управляваше пазара. Тиквичките се претърколиха в кошницата. – Задръж рестото.

Продавачът се поколеба, след това грабна двете монети, без дори да ги погледне, пусна ги в кесията на кръста си и въздъхна:

- Изчакай малко, ефенди. Ще дойда.

Яшим разбърка кафето си и изчака утайката да падне на дъното. Константинидис поднесе чашката към устата си.

- Не искаме неприятности и усложнения, нали разбираш?

- Разбирам. Георгиос добре ли е?

- Може би. Не питах.

- Но ще му поемеш сергията.

- Слушай. Тази работа си е между тях и Георгиос. Не ни намесвай. Разговарям с теб, защото си му приятел.

- Кои са „те”?

Мъжът отмести кафето и се изправи.

- Едни хора. – Наведе се, уж за да вдигне нещо от земята, и Яшим долови шепота му. – Хетира. Тръгвам, ефенди.

После закрачи към сергията си и остави Яшим да се взира в лъскавата утайка на кафето и да се пита къде е чувал това име.

Някои европейски градове вече бяха по-големи от Истанбул, в тях кипеше по-интензивен живот, ала и самотата бе по-осезаема. Истанбул бе град, в който всеки, от султана до най-изпадналия просяк, си имаше място – принадлежеше към определена гилдия, движеше се в определена махала, имаше си семейство, ходеше в определена църква или джамия. Мястото, където хората живееха, работата, която вършеха, начинът, по който им се плащаше, сватбите им, ражданията и погребенията, приятелствата, които завързваха, местата, където отдаваха почит на Всевишния – всичко това бе уредено много преди да поемат първата глътка истанбулски въздух, въздух, наситен с песните на мюезини, с мириса на море, с аромата на кипариси, на подправки и на мръсотия.

Новопристигналите – най-вече чужденците – често се оплакваха, че животът в Истанбул се състои от множество ограничения: впечатляваха се от помещенията в домовете, отделени за харемите, от извисяващите се дувари около къщите, от начина, по който търговците скупчваха дюкяните си на определена улица или в определен край на пазарището. Често се случваше да усещат пристъпи на клаустрофобия. Затова пък истанбулчани бяха свикнали с непонятната за чужденците атмосфера на непрестанна бъркотия, която създаваше своеобразна задушевност и топлота, с кръжащите клюки, към които наддаваха ухо още от люлката и от които нямаше отърваване чак до гроба. Това бе град, в който всеки си знаеше мястото - Яшим бе наясно, че дори мъртвите си знаят мястото.

Прокара пръст по ръба на масата и си помисли, за кой ли път, че в цял Истанбул той е може би единството изключение, което доказва правилото. Понякога се чувстваше по-скоро като призрак, отколкото като човек: качеството да остава невидим за околните бе за него болезнено. Дори просяците си имаха гилдия, която щеше да им осигури погребение, когато настъпеше денят. Обикновените евнуси на Империята, които служеха като придружители на жените от харема, като компаньони и пазачи, до един бяха в някакъв смисъл членове на едно семейство - на едно голямо семейство, което живееше и умираше в служба на султана. За кратко и Яшим бе служил в палата на султана, ала дарованията му бяха прекалено многобройни, за да се поберат скрити зад дворцовите стени, сред жените от харема и ревниво пазените тайни на султанската обител. Така че Яшим трябваше да избере - между свободата и привилегията да принадлежи, да служи на двора, - а благодарният султан му бе дал правото да избира.

Свободата обаче освен отговорности – евнухът ги изпълняваше усърдно – носеше и самота. Нито състоянието му, нито професията му му даваха право да се вглежда в чужди очи от достатъчно близо, за да види собственото си отражение.

Георгиос му бе приятел, но какво знаеше за него? Дори нямаше представа къде живее. Нямаше представа къде го е сполетяло нещастието. Където и да бе в момента обаче, независимо дали бе жив, или мъртъв, все някой в града знаеше. Дори мъртвите си имаха място.

- Георгиос ли? Никога не съм питал – призна арменецът на съседната сергия и се почеса по главата. – Йълдъз ли беше? Долмабахче? Сигурен съм, че беше някъде нагоре по Босфора, защото идваше пеша от кея Еминьоню.

Един от каикчиите на Еминьоню, облегнал атлетичното си тяло на гребло на прогнилия си каик, се сети за Георгиос по описанието на Яшим. Прекарвал го през Босфора почти всяка вечер. Преди две вечери група гърци се изсипали на кея и поискали да ги закара нагоре по Рога към Еюп; той се застоял известно време, защото не искал да изпусне и таксата за обратния курс. Спомни си, че било след като паднал мрак, тъй като лампите вече били запалени и забелязал, че мангалите на брега на Пера са подкладени, значи продавачите на миди приготвяли вечерята.

Яшим му подаде бакшиш, сребърна монета, която лодкарят прибра, без дори да погледне, но сякаш с усилие потисна навика да я опита със зъби, навик, превърнал се във втора природа на почти всички търговци в града. Яшим отново тръгна към пазара и се запита дали Георгиос не е закъсал по някой от близките тесни сокаци.

Ромон на вода привлече вниманието му. През една порта, малко повдигната над улицата, мярна двор с ослепително бели чаршафи, метнати да съхнат върху розмариновите храсти. Забеляза и част от извитата украса на фонтан. После някой хлопна портата. В този момент Яшим се сети къде е най-вероятно да открие Георгиос.

Почти десет години след като султанът бе разпоредил на поданиците си да се обличат еднакво, Георгиос продължаваше да упорства с традиционното синьо, с шапка без периферия и черни чехли, по които веднага личеше, че е грък. Веднъж Яшим го попита дали ще сложи фес и Георгиос го изгледа малко накриво.

- К`во? Ти да не мислиш, че се обличам заради султаните и пашите? Ще нося к`вот си нося, щот съм к`вот съм!

Яшим не зачекна въпроса втори път, а и Георгиос, от своя страна, никога не си позволи да коментира чалмата на евнуха. Това си беше техният таен общ език, извор на неизказано задоволство, отличителен белег и на двамата; и двамата, както и някои други, които не бяха сменили чалмите с фесове, продължиха да се обличат както преди.

Портата на улицата подсети Яшим за нещо. Успоредно на стръмния сокак, който водеше към пазара, имаше църква. Около нея бяха скупчени няколко невзрачни сгради. Там живееха монахините, хранеха се в обща столова, имаха си лечебница, откъдето раздаваха безплатни лекарства и приютяваха нелечимо болните. Ако някой бе намерил приятеля му на улицата след нещастието, несъмнено го бе домъкнал тук, защото нямаше как да не е забелязал синята му шапка и черните гръцки чехли.

Ала вратата остана затворена, въпреки че думка упорито. А пък в църквата, когато най-сетне надникна и там, му се наложи да успокоява подозрителния млад свещеник, със сигурност възпитан да ненавижда всичко, което Яшим олицетворяваше: и чалмата на завоевателите, и господството на полумесеца в свещения град на православното християнство, и правото на намеса. Ала след като най-сетне бе допуснат зад едно параванче и поканен в църковната канцелария, Яшим се запозна с възрастна монахиня, която обясни, че преди две вечери наистина бил донесен някакъв грък.

- По божията воля е още жив – додаде монахинята. – Но е много зле.

Лечебницата бе окъпана в студена зеленикава светлина и миришеше на сапун. Имаше четири дървени нара за инвалиди и широк диван. На всеки нар лежеше болен. Яшим инстинктивно покри устата си с ръкав, ала монахинята го докосна леко и му рече да не се тревожи, тъй като нямало заразно болни.

Черните чехли на Георгиос бяха оставени до леглото. Челюстта и половината му лице бяха скрити от превръзки, които продължаваха надолу към раменете и по широките гърди. Едната му ръка – лявата – стърчеше неподвижна, поставена в шина и превързана. Всеки път, когато си поемеше дъх, гърдите му свистяха. Онова, което се виждаше от лицето му, бе подпухнало, червено и лилаво, а около раните се бе съсирила кръв.

- Сръбна малко чорба – прошепна монахинята. – Добър знак. Ще минат доста дни, преди да може да говори.

Яшим знаеше, че казва истината. Който и да бе нападнал приятеля му, си разбираше от работата. Самоличността на биячите щеше да остане тайна, мислеше си той, докато Георгиос не се оправеше и не проговореше. Хетира. Какво означаваше това?

Докато монахинята го превеждаше през малкия двор, Яшим й разказа каквото знаеше за приятеля си. Остави й кесия със сребро и й даде адреса на кафенето на Кара Давут, та да го известят, щом Георгиос дойде в съзнание.

Едва след като вратата се затвори зад него, той се сети, че трябваше да я предупреди да е дискретна и да пази тайна. Само че вече бе късно, а и едва ли имаше значение. Злото бе вече сторено.

Змийската колона